Началото на 1990 година...
С постепенното нарастване на енергията и стремленията на голяма част от нашия народ за истински, а не дирижирани от върхушката на БКП промени, създаващите се демократични сили в Перник започнаха да изпитват остра нужда от медийни възможности да заявяват своите позиции и да просвещават все още страхуващите се и колебаещите се свои съграждани.
В интерес на истината, понякога местното “Димитровско знаме” ни даваше трибуна, но тя бе крайно недостатъчна, още повече, че на един “син” материал имаше десетина “червени”.
Ето защо реших да действам на принципа на самиздата и започнах да правя на своя компютър вестник “Съвест”, чието мото бе “За чиста и свята република!”.
Признавам си, че за отпечатването му използвах принтера, хартията и консумативите на работното ми място в Завода за тежко машиностроене – град Радомир.
Първият брой на вестник “Съвест” бе пуснат в началото на януари 1990 год. Под главата на вестника написах “Изданието е осъществено от Управителния съвет на Независимото сдружение “Екогласност” – град Перник. Редактор на броя Николай Слатински.”
Излишно е да уточнявам, че както на много места, така и в Перник в началото на СДС бе “Екогласност”.
В първия брой е публикуван един изключително интересен и поучителен документ от “Инициативния комитет за създаване на СДС в град Перник” (в който влизат представители на НС “Екогласност”, Независимата федерация на труда “Подкрепа”, и БСДП; уточнява се, че този Инициативен комитет е отворен за включване и на други независими демократични сдружения).
Въпросният документ е “Декларация във връзка с Решението на ЦК на БКП от 29 декември 1989 година за преодоляване на допуснатите извращения след тюркоезичното и мюсюлманско население и по повод на последвалите го събития в страната”.
Скоро ще кача тази Декларация на своя сайт. Защото съм убеден, че тя отразява в много силна степен нашите тревоги и нашите заблуди от онова време по един изключително сложен и важен въпрос.
Освен това в първия брой на вестник “Съвест” са публикувани:
-- Програмна декларация на движението “Екогласност”.
-- Препечатка на част от статия във в-к “Орбита” – “Въздух и за идните поколения” от д-р Петър Милев – за екологичната трагедия на Перник.
-- Материал на свещеник Николай Андонов “Екогласност” или Ековластност”.
-- Препечатка на част от статия във в-к “Отечествен фронт” – “Отровна пелена на безразличието” от Елка Робева и Нели Димоторова – отново за екологичните проблеми на Перник.
-- Препечатка на част от разговор на Иван Унджиев с д-р Желю Желев във в-к “Народна армия” – “Социализъм или какво?”.
-- Позиция на НС “Екогласност” – Перник във връзка с проведения на 17 декември 1989 година в Перник първи демократичен общоградски митинг.
-- Уводните думи на Райчо Радев, учител по философия, на митинга от 17 декември 1989 година.
-- Моето слово на митинга, което вече може да се прочете на този сайт.
Разбира се, на вестник “Съвест” оказваха съдействие редица наши съмишленици, но първоначално наистина бе трудно, не всеки се осмеляваше да слага своето име под статия или друг тип публикация. Ето защо ми се налагаше сам да пиша много от материалите, като измислях авторите, но винаги оставях “следа” – инициалите от имената им да означават нещо – напр. някои от статиите бяха подписвани от С. Д. Станимиров, други – от Неда Ф. Трайкова – т.е. Независима федерация на труда [“Подкрепа”]. Имаше и автор И. [т.е. Играчко] Плачков.
Макар и в компютърен вид и с относително труден за четене шрифт (“такива бяха времената” – нямаше още сегашните принтери), вестник “Съвест” се ползваше с голяма популярност. Активисти на СДС го лепяха на всевъзможни и лесно достъпни места, хората се събираха, четяха го и го коментираха. Така вестникът изигра своята важна роля за промените в Перник.
След известно нелеко тичане по институциите, успяхме да “пробием” разрешение от съответен високопоставен орган в столицата и от деветия брой вестник “Съвест” стана печатно издание – седмичник на СДС-Перник! Това се случи на 9 май 1990 година! Може да се каже – и на Деня на Победата, и на Деня на Европа...
Вестникът си имаше редакционна колегия – Директор: Николай Слатински; Главен редактор: Иван Хранов; членове: Милена Исаева, Анна Николова, Китан Китанов, Райчо Радев.
Директорството означаваше само и единствено отговорност, тичане, защита на вестника от чужди и “вътрешни” врагове.
Като си спомням онези времена и си мисля – добре е сега новоизпечените и не рядко отлично охранени седесари, много от които тогава, а и после – до 1991-1992-1993 год. - още не знаеха, че ще станат по-късно кметове, депутати и общински съветници от СДС, а някои дори ходеха най-напред на митинги на БСП, да си направят труда да видят как я карат сега моите приятели от вестник „Съвест”, които тогава бяха като апостоли – Иван, Милена, Ани, Китан и Райчо – все безкористни до мозъка на костите си.
По едно време преименувалите се от комунисти на социалисти червени наши опоненти също започнаха да издават свой вестник – “Глас”.
Това ми даде повод да им отвърнем така:
“По добре без “Глас”, но със “Съвест”, отколкото с “Глас”, но без “Съвест”.
Впрочем когато след време в Народната библиотека в София бе организирана изложба на българския Самиздат, весник „Съвест” също бе включен в нея и това беше съвсем заслужено и логично.
Тук ще приведа написаните от мен уводни статии от Първия (компютърен) и Деветия (печатен) броеве на вестник Съвест”. Мисля, че си струва.
Уводна статия на вестник “Съвест”, брой 1, януари 1990 година
Здравейте хора!
Никой не може да прескочи бездната с няколко скока. Пропастта, издълбана през последните десетилетия от аморалния живковистки режим плаши със зловещите си размери. Но нашият народ трябва с левски скок, смело и решително, да прелети над нея. От другата страна ни очакват демокрацията и естествените, вечните човешки ценности, здравият разум на едно хуманно общество, при което всеки ще бъде свободен да направи своя нравствен избор, да реализира тия способности, с които природата го е надарила, да ползва равноправно благата от общия съзидателен труд, влагайки дорбоволно своите умения и възможности.
Там никога повече няма да могат неграмотни и цинични люде да управляват Майка България.
Там никога повече ослепяла от алчност за власт и привилегии номенклатура няма да тласка управлението, промишлеността и културата към бъркотия и беззаконие.
Там никога повече работникът няма да бъде обричан на доживотен непроизводителен, монотонен и ниско интелигентен труд - чрез съзнателно натикване в една ограниченост, чрез постоянно и систематическо лишаване от възможността да се приобщава към съвременните методи на производство, чрез внушения и манипулиране, че е по-прост, безперспективен и некултурен, чрез настойчиво лансиране на единствено материални цели в живота му, чрез изкуствено и не подкрепено с дела славословие на тази най-отрудена и експлоатирана част от народа ни.
Там никога повече интелигенцията няма да бъде безцеремонно унижавана, потискана, купувана и малтретирана, защото най-същностният белег на интелигента е не неговото образование, не неговото място в йерархията, а неговата вътрешна свобода, изконната му необходимост да се съмнява, да търси с болка истината и да отстоява правото на собствено мнение, отричащо всякакво насилие над духа и тялото.
Вестник “Съвест” си поставя за цел да спомага за разкрепостяването на народа, за отърсването му от всички догми и заблуди, впити в душата му, посяти там и старателно подхранвани от тоталитарния режим.
Вестник “Съвест” ще работи за пречистването на страната ни от всичката тази мърсотия, която незаслужено я позори пред прекрачващия в двадесет и първи век цивилизован свят.
Истинското лице на българина не е това, което априлската генерална линия представи пред човечеството. Българинът носи в себе си гнева на Ивайло, гения на Боянския майстор, саможертвата на Левски и бунтовната нежност на Яворов. Това е нашата същност, това е нашият дух и ние всички трябва да приложим усилия за тяхната реабилитация, за възраждането на Родината ни.
Вестник “Съвест” ще бъде трибуна на всеки наш съотечественик, изпитващ жизнена необходимост от демократизация.
Вестник “Съвест” иска да бъде нужен в тези драматични дни за малката ни, но горда Татковина.
Уводна статия на вестник “Съвест”, брой 9, 9 май 1990 година
Здравейте хора!
Така – простичко, с обич и надежда – вестник “Съвест” се обърна към Вас в своя първи брой. Сякаш вечност измина от ония тревожни, изпълнени с напрежение януарски дни. Да си припомним колко трудно се живееше тогава...
-- Бяха ни нарекли екстремисти.
-- Обвиниха ни, че рушим българската иконономика.
-- Разгоряха се националистически страсти.
-- До “кръглата” маса оставаха още много и много дни.
-- В страната ни все още имаше БКП.
-- Андрей Луканов грижливо стискаше папките с истината за [лагерите в] Ловеч.
-- Ненко Темелков [тогава символ на най-ретроградното в БКП в града, сега “новото лице” на БСП-Перник] членуваше в “Екогласност”.
-- Над профсъюзния дом пишеше “Към комунизъм”.
Въпреки всичко – веднъж на две седмици, в компютърна премяна, се раждаше нов брой на вестник “Съвест”. Досега излязоха общо осем. СДС – Перник още веднъж благодари на всички, които помагаха в това трудно и нужно дело. Ето че доживяхме – деветият брой ухае на печатарско мастило!
Ще си признаем, че вълнението и любопитството у нас отдавна са прераснали в желание да правим сериозен, съвременен и съвестен вестник. Вестник, който казва, че и ние сме тук. Колкото и неприятно да е на тия, дето 45 години бяха навсякъде край нас и в нас, в нашите души, в сънищата ни дори, сграбчили нашите мисли, стиснали за гърлото нашите мечти. Същите тия, дето сега със свраче нахалство подскачат по остатъците от съборените огради и изскубаните плетища на еднопартийното свирепо минало и се опитват да си внушат, че пак са тук.
Впрочем, това си е техен проблем. И този проблем се руши, рони се и се раздробява. Падат парченца, трошички. Бавно и сигурно. А историята клечи редом, стиска метлата и като се понасъбере от този боклук – раз-два – измита го право на бунището.
Идва ново време. Нашето време. Слава Богу – и реалният социализъм има край. Той си отива безславно, позорно. Отритнат от цивилизацията, отречен от настоящето. Ще си спомняме за него като за един суров и нещастен експеримент с малката ни и толкова свидна Родина.
Остават все по-малко дни до изборите. Скоро, твърде скоро нашият народ ще каже своето решително и непоклатимо “Да!” на демокрацията, на свободата на личността, на културното, съвременно общество. Народите от бившите т.нар. братски социалистически страни вече вкусват от сладостта на новото, така грижливо крито от нас, така нахално стъпквано и оплювано.
Социализмът си отива, но българският народ остава. Макар да го мачкат, да го държат беден, дори да го прокуждат по близки и далечни чужди земи. Нашият народ преживя не едно робство, не един религиозен или идеологически фанатизъм. Ние вярваме на този народ, защото сме частички от него, защото нашите роднини, близки, приятели са също негови частички. За съжаление, властта на партийната върхушка и нейните най-различни по обхват обкръжения, разделиха този народ - с тайната надежда да го владеят.
Всъщност, двата тотално заляли страната ни цвята – червеният цвят на болшевишкото минало и синият цвят на надеждата – са временно явление, последен напън на поляризацията. След изборите, както навсякъде по света, страстите ще улегнат, хората ще преодолеят заблудите и манипулациите, страха и екстаза и ще запретнат ръкави за да възстановят разрухата, завещана ни от преименуващата се партия.
Вярвайки в хората, ние им протягаме ръка. Те всички са ни нужни – независимо от мислите, които сега раздират съзнанието им. Ние сме с тях, защото ни предстои тежък път. Убедени сме, че и те са с нас, защото социализмът си отива, но България остава. А за нея си струва да живееш. А без нея всичко си губи смисъла.
