7 тезиса и 7 извода за ОССЕ

  
  Това е текст, подготвен от мен за една дискусия за проблемите и задачите пред Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).
  31.05.2015 г.
  
  Тезис 1: За ОССЕ, както за почти всички международни организации, е в сила правилото, че тя е това, което са нейните страни-членки и каквото е тяхното взаимодействие. ОССЕ не може да надскочи пределите и ограниченията, които са си наложили в своите визии, стратегии и действия изграждащите я държави.
  В предходните форми на съществуване по време на Блоковата конфронтация – като Процес и Съвещание - ОССЕ единствена преминаваше над Желязната завеса и над Берлинската стена. Това до голяма степен предопредели участта й след края на Студената война. Докато организациите на социалистическата система рухнаха и изчезнаха безследно, организациите на Запада (Западна Европа и САЩ) станаха изключително атрактивни за повечето от доскорошните си противници, препотвърждавайки геополитическата аксиома, че ако искаме да разберем кой е спечелил една гореща или студена война, трябва да видим съдбата на съществуващите структури: структурите на победените се разпадат, а структурите на победителите се разширяват. Привлекателността на ЕС и НАТО като организации на победителите в Студената война съвсем логично им даде възможността да издигат високи критерии за членство, да селектират по редица геополитически и стратегически, икономически и социални съображения своите възможни членове от лагера на победените. И така се осъществяваха отделни етапи на разширенията им, някои страни бяха поставяни в чакалнята, други получаваха смътна перспектива, но тъй или иначе всички, които наистина искаха да станат техни членки, знаеха, че трябва да се променят и да положат ясни усилия за модернизиране, демократизиране и изпълнение на стандарти, без които те трудно биха могли да се надяват на членство. Т.е. членството в ЕС и НАТО в голяма степен бе стимул, високо вдигната летва, посока на развитие.
В това време ОССЕ като изисквания за членство си остана там, където беше – клуб на всички желаещи да членуват в него, независимо от това дали и колко се променят. Даже не става дума желаят ли те да членуват: членството им се подразбира. Но членство, което е гарантирано поради простия географски факт на присъствие в едно пространство, трудно може да бъде стимул за развитие, за модернизиране и демократизиране. Даже в някакъв смисъл то е негласна покана да правиш каквото и както искаш, а дори и да не се променяш, поне да не се променяш съвсем така, както биха желали повечето други страни-членки.
  Ето как главното преимущество на ОССЕ – всепринадлежността към нея без значение какво е управлението, доколко демократична е държавата ти, започна да се превръща в недостатък, най-малкото - в задръжка за нейната еволюция.
  Извод 1: ОССЕ няма да може да функционира ефективно, не залегнат ли в нея допълнителни принципи и критерии, които да стимулират страните-членки към модернизация и демократизация, които да ги карат да търсят съвременни отговори на предизвикателствата пред техните политически системи и техните общества. В противен случай ОССЕ ще си остава в някаква степен говорилня, ще бъде парализирана, няма да играе ключова роля за сигурността и прогреса. Алтернативата е ОССЕ да продължи да бъде миникопие на ООН, без да има авторитета на ООН, като заедно с това съществуват далеч по-ефективни и по-силно атрактивни конкуренти в зоната й на отговорност, каквито са ЕС и НАТО.
  
  Тезис 2: Там, където участниците споделят общи ценности и цели, норми и принципи, то фокусът и акцентът са върху качеството на диалога; докато там, където такова споделяне не е налице, фокусът и акцентът са върху самото съществуване на диалога, върху диалога като възможност, като необходимост. Именно в този смисъл по време на Студената война ОССЕ играеше ролята и на форум за диалог, на канал за комуникация между представителите на двата антагонистични блока, на място, където те могат да разговарят, преговарят и се договарят. Макар че конфронтацията между двата блока вече не съществува, не станахме свидетели на присъединяване на всички страни-членки към общи ценности и цели, норми и принципи. Ето защо за ОССЕ водеща е ролята й на форум, където да има диалог, т.е. тя е възможност за диалог, а не е форум, в който общността на ценностите и целите, на нормите и принципите гарантират диалога и усилията са за повишаване на качеството на този диалог. В ОССЕ диалогът има значение като факт и осъзнаване, че все още много от нещата, обект на този диалог не се подкрепят и не се споделят от всички страни-членки. Този диалог все още не е съвместно „месене на проблемното тесто“, а е повече омекотена форма на противопоставяне, на тиха и сдържана конфронтация. А това означава, че някои по-развити, по-влиятелни, както и (то е естествено) по-богати и по-силни държави-членки ще се опасяват, че постигането на известен консенсус по определени въпроси ще означава значителни отстъпки от тяхна страна и съответно - засягане на интересите им. В ОССЕ, поради масовостта и достъпността на членството, съществува видима неравнопоставеност между участващите страни по редица критерии – развитие, демократичност, мащаб, влияние, принос, участие и т.н., някои от които са демографска, географска или историческа даденост (територия, население, ресурси), но други са резултат от нивото, достигнато от държавата чрез огромни усилия на народа й, а това значи, че тя не би била в никакъв случай склонна да ги постави в залог и да ги жертва в името на някакъв консенсус или заради т.нар. благо на организацията.
  Извод 2: ОССЕ ще продължи да остава в периферията на архитектурата от структури и процеси за сигурност и управление на новите рискове, на сложната система от interlocking and interblocking organisations, ако не изгради нещо свой „Съвет за сигурност“ подобно на ООН – т.е. „втора камара“, в която водещите страни в ОССЕ да могат да отстояват интересите си. И в ОССЕ, както във всяка друга организация, едни държави са повече производители, а други – са повече потребители на сигурност. Както и да се броят гласовете в една организация, те трябва в един момент да могат и да се претеглят, иначе водещите страни ще неглижират и дезавуират тази организация, няма да виждат в нея полезен инструмент, а ще я смятат повече или поне донякъде за бреме, за средство, което ще връзва ръцете им и ще поглъща техните ресурси и енергия. В този „Съвет за сигурност“, напр. от 5-7 членове (3 постоянни – САЩ, ЕС, Русия), държавите от даден регион могат да членуват чрез ротационен представител. Както в СС на ООН може да има механизми за „голямо“ и „малко“ вето – та нали и в СС на ООН дори всички постоянни страни-членки да са „за“ дадено решение, то не би с приело, ако няма подкрепата на „малките“ страни-членки.
  
  Тезис 3: След края на Студената война имаше миг на стратегическа неяснота накъде ще поемат международните отношения: кратък период на предчувствие за “пролет на народите”, с надежди за многополюсен свят на обща, неделима и споделена сигурност. Във вакуума на тази неяснота бе издигната парадигмата за Новия световен ред – чрез изграждане на свят, в който силата на правото ще замени правото на силата; и в центъра на чиято сигурност ще бъде ООН (за Европа - ОССЕ). Вероятно изграждането на такъв свят засега е илюзия. Но е очевидно, че ако не се изработват и приемат общи норми и ценности, тогава всеки ще смята своите ценности за по-ценни, а своето право – за по-право. В днешния свят все още няма съгласие по общи, ангажиращи със спазването си всички държави, норми и ценности. Съответно все още не може да се включи „We Power“, т.е. „Силата Ние“ – като изначална, вградена в поведението на отговорните държави култура на взаимодействие, култура на сътрудничество, на поставяне на общите интереси на човешката цивилизация на преден план в сравнение с тесните национални интереси. Ясно е, че всяка една държава ще подкрепя общите цивилизационни интереси само ако вижда своите национални интереси реализирани най-добре в рамките на тези общи интереси. Също така е ясно, че независимо, че организациите могат да работят за изграждането на качествено нов тип стратегическа култура на държавите, те, организациите, си остават и винаги ще бъдат преди всичко следствие от стратегическите култури на изграждащите ги държави. Затова организациите сами по себе си и едва ли не като автономно съществуващи обединения, имащи свой независим от своите членки живот, не могат да бъдат натоварвани с прекомерни мисии и твърде високи очаквания по създаването на обща и споделена стратегическа култура. Докато – а това няма да стане никак скоро – държавите не започнат да мислят в координатната система на общите интереси и цели на човешката цивилизация чрез търсене на това, което ги обединява, т.е. чрез свързващата и обединяваща опция „и-и“, то по всеки жизнено важен въпрос за глобалната, континенталната, регионалната, националната сигурност рано или късно ще се формира, полярно, двуцветно, конфронтационно мислене по опцията „или-или“.
  Извод 3: След като се оказахме безсилни - а най-голямата отговорност тук е на Запада (Европа плюс САЩ), защото е лидер на днешното човечество – да трансформираме биполярния свят в нещо по-плуралистично, далеч по inclusive, вместо exclusive дори във водещите процеси и организации, то за ОССЕ има доста стеснено пространство за маневриране, ОССЕ е ограничена в своите възможности и способности да влияе на процесите в пространството си на отговорност. Щом в това пространство има държави, които се смятат като обект на външна заплаха, които разглеждат разширяването на някои структури (напр. НАТО, а в случая с Украйна, Русия се отнесе така и към ЕС) като пряка заплаха за своята сигурност; щом в това пространство има държави, които не могат да се отучат лесно да виждат в Другия угроза и смятат, че трябва да се заграждат – в името на сигурността си – със зони на контролиран хаос, където да могат да изнасят предните линии на отбрана; щом в това пространство има държави, които постигат вътрешна мобилизация на обществата си чрез подхранване на стереотипите „образ на врага“, „обсадена крепост“, „неуважение към великата ни страна“, „ние сме обект на външен заговор“ то тогава ОССЕ би трябвало навярно да насочи част от дейността си към трансформиране на възприятията у редица държави-членки от „игри с нулева сума“ към „игри с ненулева сума“, т.е. да развиват мислене, още по-важното – мироглед, светоусещане, че освен взаимноизключващи се, интересите и целите на държавите биха могли да са и общи или поне пресичащи се, както и че освен да се смята, че ако единият печели, то задължително другият губи, е съвсем реално да се търсят решения, при които и двете страни са в състояние да спечелят. Могат да падат всякакви Берлински стени, но ако остава мисленето в понятията „игри с нулева сума“, то трудно ще се гради доверие, трудно ще се създава единно, общо пространство на споделена сигурност. Няма друга организация в най-широкото европейско-постсъветско пространство, която може да работи за подобна трансформация на мисленето и възприятията! Културните антрополози, социалните психолози и социолозите са доказали, че една общност (от индивиди, общества, държави) може да направи успешна крачка в развитието си и да се качи на едно ниво на сложност и организираност едва когато се научи да трансформира конфликтите от „игри с нулева сума“ в „игри с ненулева сума“. Иначе тя ще остава пасивна, рефлексивна, слабо ефективна и – както вече бе казано – дори парализирана.
  
  Тезис 4: „Е“ - четвъртата буква от абревиатурата „ОССЕ“ означава Европа. Логично е, че участието на САЩ (и донякъде на Канада) в Хелзинкския процес, оттам по-късно в СССЕ, а сега и в ОССЕ, бе заради придаването на далеч по-голяма тежест на (Западна) Европа и за уравновесяване на биполярния баланс в този процес. Но когато днес става дума за мястото и ролята на ОССЕ, то значението, смисълът и цената на четвъртата буква „Е“ в „ОССЕ“ нарастват значително. В някаква степен дори става дума за еманципация, за придаване на истинска европейскост на ОССЕ. В съзнанието на европейците и на хората от постсъветското пространство, ОССЕ е преди всичко европейска организация с европейски отговорности и цели. Ето защо с още по-голяма сила е належащо придобиването от ОССЕ на пълноценна европейска същност, необходимо е още по-задълбочено и по-енергично европеизиране на ОССЕ. Това не означава някаква анти-американскост по отношение на ОССЕ, а основно една належаща европеизация на тази организация – и като отговорности, но и като ресурси. Не само ОССЕ се възприема в постсъветското пространство като една европейска организация, но така тя и по-лесно „се преглъща“ от обременените с известни подозрения държави от това пространство. В края на краищата характерът и идентичността на една организация са пряка функция и директно следствие от пространството на главните й отговорности. А това извиква на дневен ред един ключов проблем - Европа трябва да си изясни, трябва да даде ясен отговор на главния въпрос: Какво е днес Европа, къде са нейните граници, кои народи са европейски и може ли и въобще доколко може да се каже, че „европейскостта“ се измерва само с политически, военни, икономически критерии или има нещо повече и по-голямо, което служи като база за определяне на европейската идентичност, на европейската същност, на европейската принадлежност и то позволява да се разграничи и различи Европа - например от Африка, Латинска Америка и даже от Евразия. Ако ние знаем – съдейки главно по политическите, икономическите и военните критерии, стандарти и структури какво е Europa Politica, т.е. Политическа Европа; Europa Militarica, т.е. Военна Европа; и Europa Economica, т.е. Икономическа Европа, то остава съвършено неопределено и неясно – а какво е това Europa Humanica, т.е. Европа на хуманното, културното, ценностното, т.е. човешкото измерение. Другите три „Европи“ - Politica, Militarica и Economica са определени подпространства на европейското пространство. С разширяването на ЕС и НАТО тези три „Европи“ постепенно се доближават и припокриват все повече и очертават организационния и ценностния силует на цялостна „Европа“. И все пак остава открит въпросът: Какво е това „Европа“? Несъмнено Европа не е само географско, още повече политическо, военно, икономическо понятие и измерение. Европа е също така и е най-вече хуманно, културно, ценностно, т.е. човешко понятие и измерение, тя е също така и най-вече Europa Humanica. Ала докъде в такъв случай достига Europa Humanica?
  Ние не можем да издигнем европейска стена по границите на Европа и да я превърнем в непристъпна крепост. Но ние също така не можем въобще да не очертаем - в името на постигането на себе си като европейци, на намирането на отговор на въпроса за европейската идентичност и европейскостта, някаква граница на Европа, граница на Europa Humanica. Изборът на даден народ дали да определя себе си като европейски, е свързан с приемането и зачитането на определени ценности и права, норми и принципи, стандарти и критерии, които са присъщи на Европа. Всеки народ може свободно да направи този избор. Но е пределно ясно, че всеки народ, който политически, икономически и военно, ценностно, ментално и дори пропагандно прави в значителна степен различен и определено несъвместим с европейския избор, т.е. той избира други ценности и права, норми и принципи, стандарти и критерии – напълно неприсъщи или твърде различни с тези, които изповядва, следва и по които организира себе си Европа, то той сам се отказва от правото да е и да се нарича европейски народ.
  Извод 4: ОССЕ – стига да желае да остане организация за сигурност и сътрудничество В ЕВРОПА, да остане ЕВРОПЕЙСКА, - не може да не държи на своята идентичност, на своите принципи, на своите отговорности, на себе си. Освен ако тя не иска да се нарича ОССЕА (ЕА от ЕврАзия или от ЕврАфрика), ОССЕ трябва да се стреми да бъде организация, която носи отговорности и работи за сигурността и сътрудничеството в Европа – т.е. в географска Европа и в онази част от Азия, която иска да се интегрира към Europa Humanica. Иначе ОССЕ ще продължи да се размива, да се разминава с целите и принципите си. Това означава, че ако една страна прави избор да бъде част от Евразия – било то политически, било военно, било икономически, било като норми, принципи и ценности, то тази страна автоматически се включва в друго пространство на отговорности - политически, военни, икономически и на човешкото измерение. Европа и ОССЕ не могат и не бива да гледат на членството на една държава в друго пространство като на конфликтно поведение, като на противопоставяне. Не, това би означавало само едно – съответната страна определя себе си като част от друга общност, като част от друго пространство, в което Европа и ОССЕ няма как да носят съответните отговорности. Ясно е: всяко пространство на отговорности е ограничено. Буквата „Е“ не е просто така включена в „ОССЕ“. Тя говори за споделени ценности и за споделени отговорности. Не става дума за изключване на съответната държава от ОССЕ, а за ясен знак, че за „другото“ пространство, към което се вписва тази държава, Европа и ОССЕ не могат да носят отговорност. Разбира се, Европа и ОССЕ биха могли да сътрудничат с „другото“ пространство, но като различни пространства – чрез изграждане напр. на съвети за партньорство, на конференции за диалог, на процеси на някакво сътрудничество (политическо, военно, икономическо…), но Европа и ОССЕ не бива да допускат размиване на своята „европейскост“. Допуснат ли го, тогава може да се изгубят самата същност на ОССЕ, нормите и стандартите, на които европейските държави се подчиняват и което те заедно и поотделно споделят.
  
  Тезис 5: Както всяка организация, ОССЕ също може да постига устойчиви резултати чрез: (1) отстояване на определени принципи; (2) демонстриране на политическа воля; (3) наличие на работещи инструменти за провеждане на преследваните цели и стратегии; и (4) умение за превантивни действия, за да не се позволи на конфликтите да ескалират и прераснат в кризи. От тази гледна точка е ясно, че изработването на принципите е напълно по силите на ОССЕ - това е демонстрирано донякъде успешно през годините на съществуването й. Политическата воля на организацията е сложен резултат от политическите воли на страните-членки и поради съществуващите между тях различия може да се предполага, че и в бъдеще тя действа или чрез ad hoc подходи при всеки отделен случай или при такива кризи и конфликти и в такива региони, които и където не се засягат интересите на големите държави в ОССЕ. Що се отнася до инструментариума за провеждане на разработените стратегии и на дадените политики и решения, то е много трудно да се предположи, че ОССЕ ще бъде в състояние да създаде собствен такъв като структури и сили. Това означава, че ОССЕ ще продължи преди всичко да наблюдава дадени кризи, да оказва предимно вербален натиск и да търси подкрепа сред други организации и от общественото мнение в Европа. Остава умението да се действа изпреварващо, проактивно и превантивно, да се управляват рисковете. Макар че се нарича организация за СИГУРНОСТ и като правило да действа post factum, ОССЕ не може да продължава да върви след събитията. За да оцелее и да осмисли по-адекватно своето съществуване, тя трябва да се насочи към управлението на рисковете в духа на набиращата сила тенденция за преминаване от защита на безопасността през гарантиране на сигурността към управление на рисковете.
  Извод 5: ОССЕ може да развие организационен, ресурсен, човешки капацитет за управление на рискове. Организацията е в състояние да еволюира като система за ранно сигнализиране, да следи процесите, да изгражда в уязвими и потенциално критични зони свои звена за мониторинг, идентификация, анализ и оценка на рисковете, да разработва стандарти и предписания за избягване, минимизиране и контрол на рисковете, да създава канали за комуникация между различните лица и-или групи с интереси и залози във възможните кризи. Заедно с това, пред лицето на нарастващите традиционни предизвикателства и рискове и ескалиращите нови, нетрадиционни такива, ОССЕ може да продължи да работи за изковаване на норми, стандарти и кодекси за поведение, които обединяват страните-членки: с инкорпориране както на оставащите в сила 10 принципа на международните отношения от Хелзинки (1975 г.), така и на други, допълващи ги и далеч по-адекватно отразяващи съвременната геополитическа ситуация и глобалната среда за сигурност, нови принципи за отношения между организациите, държавите, обществата, общностите от хора. Подобни модерни принципи, търсеща това, което обединява страните-членки, а не онова, което ги разделя, могат да засилят общата политическа воля за съвместни действия, а това съответно ще умножи и политическата воля и на ОССЕ. А що се отнася до ефективните инструменти за провеждане на разработените от ОССЕ решения, ОССЕ може да разчита – при определени условия и ясни кодекси за поведение – на потенциала и силите на съществуващите организации и съюзи – като напр. ЕС и НАТО, а също така и на други подобни обединения на страни от ОССЕ.
  
  Тезис 6: Общо е мнението, че ОССЕ преживява криза – на нереализирания си потенциал и на минималния си принос към регионалната, континенталната и глобалната сигурност. Процесите през изминалите 25 години, разширяванията на главно на НАТО, но и на ЕС, дали донякъде неочаквано или в голяма степен очаквано, породиха страхове у някои държави, най-вече в Русия (чиято власт използва тези страхове и дори ги поражда, за да консолидира обществото). В резултат на тези процеси и разширявания възникнаха нови разделителни линии (Русия vs. Запад; членуващи държави vs. нечленуващи държави; зони на гарантирана сигурност vs. зони на влошена сигурност). Светът, в частност и широкото паневропейско пространство (Европа и бившия СССР) се нуждаят от адекватна, ефективно функционираща система от организации за сигурност. Но архитектурата, на която разширена Европа - от Атлантическия до Тихия океан може да се опре е наследената от Студената война общност от структури. Що се отнася до ОССЕ, то тази организация има ограничени, почти стигнали до предела на капацитета й възможности да „отговаря“ за сигурността на голямото паневропейско пространство (Европа плюс пост-СССР) - отговорност, каквато като регионална организация й е делегирал Уставът на ООН. В самото това голямо, паневропейско пространство са обособени поне три подпространства: първото, базирано на европейските норми и стандарти, а за повечето държави - свързано с ЕС чрез членството или надеждата за членство в ЕС; второто, което вижда себе си с висока степен на вероятност като част от възможен евразийски съюз; третото подпространство - вид санитарен кордон между първото и второто подпространства. Правят се опити, често успешни, този санитарен кордон на повишен риск и контролиран хаос, да бъде разширен. В първото подпространство роля на стабилизатор и регулатор на кризи може да играят – по-успешно от ОССЕ - ЕС и НАТО. Във второто подпространство Русия и да не се справя така, както са свързваните с нея надежди, трудно може да се съгласи на самостоятелно присъствие и действие на ОССЕ, най-много руските части за стабилизиране на региона да действат под флага, с маската и при легитимацията на ОССЕ. Що се отнася до третото подпространство, замислено да бъде санитарен кордон, то дълго време няма да се стабилизира, а стабилизирането му не е по силите на ОССЕ. Ето защо възможностите на ОССЕ да осъществява своята т.нар. „ООН-мисия“ на доставчик и-или гарантьор на сигурност в региона са ограничени, дори на практика - изчерпани. И е трудно чрез нарастване на ресурсите или със структурни реорганизации те да бъдат увеличени. По-ефективна, още повече „силова“ работа тук могат да свършат други организации и страни. Така че за традиционните рискове и кризи ОССЕ е постигнала почти всичко, което нейният замисъл и капацитет й позволяват.
  Извод 6: Успоредно със запазване на досегашната си дейност, която може и да е недостатъчна, но си остава необходима, както и с перспективата ОССЕ да се ориентира към управлението на рисковете, към укрепването на потенциала за ранно сигнализиране и проактивно действие, ОССЕ може да насочи много повече вниманието си от традиционните, към нетрадиционните рискове. Ако повечето от традиционните рискове изискват силово реагиране, а са донякъде и идеологически оцветени, т.е. отразяват различни, а често и противоположни интереси, то нетрадиционните рискове са в по-голяма степен трансгранични, наднационални, засягащи в почти еднаква степен различните по идеология и управление политически режими – климатични промени, наркотици, бежанци, трафик на хора за социална и сексуална експлоатация, пандемии, социално неравенство/бедност, религиозен тероризъм, организирана престъпност и др. Това създава поле за изява на ОССЕ – организацията може наистина да се обърне с лице към тези нетрадиционни или проявяващи се по нетрадиционен начин рискове, да създава форуми за техния мониторинг и превенция, за намиране на общи решения, доколкото спрямо тези рискове всички държави са в една лодка, независимо от политическото си устройство и степента на своята демократичност. Докато предимно силовите подходи (за които ОССЕ няма и не може да има нужния потенциал за успешно действие) спрямо традиционните рискове са реактивни, борещи се преди всичко с проявленията и последиците, то основно несиловите подходи (с които ОССЕ може да се ангажира далеч по-ефективно) към нетрадиционните или проявяващите се по нетрадиционен начин рискове са преди всичко проактивни и превантивни, понеже те атакуват коренните, дълбоките причини, пораждащи тези рискове. Ето защо е възможно ОССЕ да се ориентира към тези рискове, да допринесе за тяхното управление.
  Тезис 7: Членството на България в ОССЕ е важен, но все пак не най-важният вектор от политиката й за сигурност и отбрана, външни отношения и вътрешен ред. Изключително широкото пространство, което обхваща ОССЕ само по себе си намалява възможностите на страната ни за по-активна дейност в рамките на ОССЕ. Това се видя и от председателството ни на ОССЕ преди няколко години, което бе претоварено от амбициите и неуморната географска любознателност на нашия външен министър, но ефектът от преразхода от усилия и средства не бе голям. Още повече, че страната ни има достатъчно задачи и задължения по отношение на ЕС, както и при изпълнението на съюзническите ни задължения в НАТО. В този смисъл ОССЕ неизбежно попада относително в периферията на българските ангажименти в европейските и евроатлантическите структури. Към настоящия момент това, което България прави в ОССЕ е в пределите на една неизбежна необходимост и разумна достатъчност. Изключително съществено е да си даваме като държава и външна политика сметка, че ОССЕ непрекъснато участва в сложна геополитическа игра върху обширно пространство, като тази игра и главните нейни играчи ЕС, НАТО, САЩ от една страна и Русия от друга, са на ниво и от мащаб, надхвърлящи далеч нашият стратегически хоризонт и национална мощ. Като държава с ограничени ресурси на влияние, страната ни може да играе някаква роля и да бъде ценена за това което прави, основно в региона, в който се намира. Този регион има невралгични зони в западната и в източната части. В западната част, Западните Балкани, ОССЕ може главно да присъства, но ролята й е минимална, тук са също НАТО и ЕС. В източната част и в пряка близост до нас, са повечето от зоните на критична уязвимост и на реални, ала не съвсем адекватно наричани „замразени“ конфликти, по които работи и ОССЕ. А това налага развитието им да бъде следено и нашата страна да има позиция, да знае какви са нейните интереси от възможното им развитие.
  Извод 7: България трябва да продължи поддържа сравнително ниско ниво на амбиции по отношение на ОССЕ. В скалата на стратегическите ни приоритети спрямо европейските и евроатлантическите организации, в страната членува, ОССЕ остава далеч зад ЕС и НАТО, но запазва предимството си спрямо някои сравнително атавистични и реализирали мисията си, съществуващи все още по инерция организации като например Съветът на Европа. Доколкото България не може вече само да заявява, че ЕС и НАТО трябва да се ангажират повече с Балканите, защото със своето членство в тези организации България също е ЕС и НАТО на Балканите, тя, страната ни, е задължена и призвана да участва с кадри и ресурси в мисиите на ОССЕ на Балканите. Това е в наш първостепенен интерес и наше съюзническо задължение. Що се отнася до т.нар. „замразени“ конфликти в постсъветското пространство в Задкавказието и Молдова, нашата страна би трябвало да има доста скромно участие – главно като символичен знак за интересите й в тяхното развитие и за да бъде адекватно информирана. Всякакви опити и незрели амбиции за посредничество в настоящия момент, при това вътрешно противопоставяне в обществото ни и при сегашното състояние на държавата ни, биха били не-креативно и донякъде карикатурно надскачане на сянката. А в международните отношения държава, която надскача сянката си, рискува самата да стане сянка. Съвсем друг въпрос с повишена трудност е конфликтът в Украйна. Тук проблемът не е какво България да прави при едно засилено ангажиране на ОССЕ с Украйна. Този проблем е следствие от другия, по-належащ и приоритетен проблем – изработването на национална стратегия и позиция по процесите в Украйна, защото развитието на тези процеси пряко засяга нашата национална сигурност и дори териториалния ни интегритет.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____    ____     ____   _____   _   
| __ ) | _ \ / ___| |___ | | |_
| _ \ | |_) | | | _ / / | __|
| |_) | | __/ | |_| | / / | |_
|____/ |_| \____| /_/ \__|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.