Сигурността - животът на Мрежата (Предговор)

"В какво се състои щастливият живот? В сигурност и непоклатимо спокойствие. Постигат се чрез величие на духа и постоянство в това, което е добре премислено."
Артур Шопенхауер (I)





  С неумолимия и неуморим ход на възрастта, човек все повече започва да си мисли за две неща: едното е как да забави поне с малко препускащото време, за да не изтича то по-бързо дори от водата в шепите, а другото — как да успее да изпълни онова, което е планирал като главни свои цели в оставащия му живот.
  Първата от тези две задачи е нерешима. Когато наближаваш 60-те години, времето не само не може вече да бъде забавено, а напротив, то постоянно ускорява своя ход. Така е в нашето съществуване: Най-напред, в детството и дните вървят бавно, и годините се нижат бавно. После идва младостта, когато дните минават бързо, а годините се нижат бавно. След това настъпва зрелостта, в която дните вървят бавно, а годините летят бързо. А най-накрая, първо през прозореца ще я съзреш, а после на вратата ти ще почука тя, Старостта, и ти малко разколебан и разконцентриран, ще започнеш да си даваш сметка, че при нея и дните минават бързо, и годините летят бързо. Всъщност, какво е животът? Едно мигване с клепача на Времето…
  Но при решаването на втората от тези две задачи много зависи все пак и от човека. Разбира се, ако знае какво се стреми да постигне, ако знае как да го постигне и … ако има сили да го постигне.
  След като вече четвърт век (практически през цялото време на Прехода) животът ми преминава с мисъл за националната сигурност, а последните две десетилетия съм изцяло посветен на науката за сигурността, естествено е моите планове и амбиции да се свързани с тази област на знанието.
  От момента, когато преди време си дадох сметка, че съм намерил себе си в науката за сигурността, че съм постигнал известно ниво в нея и съм достигнал определено разбиране на нейните процеси и явления, закономерности и тенденции, аз реших да обобщя осмисленото и осъзнатото в една своеобразна четирилогия. И така постепенно, ден след ден и нощ след нощ, месец след месец, година след година вървя към реализирането на това свое намерение.
  В края на краищата като всяка обществена наука, науката за сигурността също се занимава с непрекъснато производство на думи. Специалистите (с кавички или без) в тази наука са едни от най-словоохотливите — постоянно се съревновават с другите и, което е по-лошо, със себе си в надговаряне и надприказване. Но количеството думи няма пряка връзка с количеството смисъл. Думите могат да бъдат знаци, символи, значения, но могат да бъдат и опаковки на кухи мисли, следи на интелектуално безсилие, и дори просто шум. Абсолютно прав е Димитър Йончев (мой опонент в политиката, колега в преподаването, конкурент в науката и приятел в живота), че трябва да има хигиена на мисленето (1) , аз бих допълнил само — и в говоренето.
  Ако ще има съревнования за „над-“, то нека то бъде (добре би било да бъде) не по надговорване и надприказване, даже не по надничане и надчитане в Интернет, а по надмисляне и надтворяване (над-сътворяване)…
  Но нека да се върна към споменатата по-горе моя своеобразна четирилогия.
  • Първият том, „Сигурността — същност, смисъл и съдържание“ (2), бе посветен на търсенето и намирането на отговор на въпроса „Що е сигурност?”. В него разсъждавах над същността, смисъла и съдържанието на научната категория „сигурност” в рамките на новата парадигма на сигурността, свързана с мултидисциплинарния подход при изучаването на тази много сложна и многопластова научна категория, идващ да замени ако не стария и остарелия, то несъмнено остаряващия и безспорно състарил се, монодисциплинарен подход.
  Монодисциплинарният подход се опира на традиционни познавателни схеми, наследени от биполярната епоха:

  — ориентирани към статиката и баланса;
  — базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата;
  — опиращи се преимуществено на силовите институции на държавата (армията, полицията, специалните служби и другите нейни репресивни органи);
  — основани на количествените критерии;
  — следващи мисленето за държавата като за статична и затворена система (т.е. тип „обсадена крепост”);
  — изповядващи разбирането за безопасност на държавата, която трябва да се постига с „цената на всичко и на всякаква цена”;
  — фокусирани върху защитата и охраната;
  — определящи като водещ приоритет държавата;
  — търсещи решенията най-вече в политико-военната сфера;
  — присъщи на последната фаза на модерното общество.
  Мултидисциплинарният подход използва коренно различен и качествено нов тип познавателни схеми:
  — ориентирани към динамиката и развитието;
  — базирани повече върху „меките” (soft) аспекти на силата;
  — опиращи се не само силовите институции на държавата, но и на институции, обезпечаващи качеството на живота и на човешкия потенциал (здравеопазване, образование, социална политика, демография, екология);
  — основани на качествените критерии;
  — следващи мисленето за държавата като за динамична и отворена система (т.е. като елемент от регионални, континентални и глобални мрежи);
  — изповядващи разбирането за сигурност на държавата, която трябва да се постига не само ефикасно, но и ефективно (т.е. с намирането на работещо и щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси);
  — фокусирани върху своевременната идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете;
  — определящи като водещ приоритет обществото и индивида;
  — търсещи решенията най-вече в политико-социалната сфера;
  — присъщи на началната фаза на постмодерното общество.

  В този Първи том аз се опитах също така да покажа, че в наши дни е невъзможно да се изучава сигурността и да се прави сериозна наука за сигурността, ако проблемното поле и изследователският инструментариум не бъдат разширени и умножени с все по-интензивното прилагане на знания и идеи от различни други науки — както естествени (математика, физика, химия, биология и т.н.), така и обществени (политология, социология, психология, антропология и т.н.).
  • Вторият том, „Петте нива на сигурността“ (3), бе посветен на въведената от мен в науката за сигурността Схема на Петте нива на сигурността, а именно:
   (1) Сигурност на Индивида;
   (2) Сигурност на Групата от индивиди;
   (3) Сигурност на Държавата;
   (4) Сигурност на Общността от държави;
   (5) Сигурност на Света.
  Интересно е да се отбележи, че този Втори том всъщност бе публикуван най-напред. Една от главните причини да побързам с издаването му бе, че все повече български експерти започнаха да използват моята Схема на Петте нива на сигурността, при това понякога и без да ме цитират, а нерядко и без да подозират, че аз съм нейният автор.
  Първото, да използват моя труд без да го цитират, би могло все някак да се преживее. То опира до личния морал на всеки експерт или научен работник, а при ескалиращата ерозия на обществения морал е невероятно трудно и дори невъзможно човек да се надява, че това няма да нанесе непоправими поражения на индивидуалните ценностни системи. Аз затова понякога в своя блог (вж. www.nslatinski.org) или в социалната мрежа Facebook привеждам примери за плагиатство без да назовавам плагиата (II), защото си давам сметка, че когато системата толерира безнравственото присвояване на труда на хората (и то не само на научния им труд, а на всеки друг вид труд), да се спомене името на конкретния присвоител, би могло да се сметне за разчистване на лични сметки. Някога, когато бях аспирант в Харков, моите преподаватели и учители, напр. проф. Иван Тарапов (III), проф. Георгий Домбровский (IV), проф. Леонид Шишкин (V) ме учеха, че няма по-голям научен грях от плагиатството и това стана част от моите базисни научни принципи, моето символ-верую в науката. И за мен наистина е абсурдно възникването у нас на система, на норма, на практика, на култура да се прави наука чрез copy-paste…
  Второто, обаче, да се използва моята Схема без да се знае и даже да се подозира, че аз съм нейният автор, ме мотивира с Втория том да направя максималното, за да доведа до знанието на колегиалната ни общност как стоят нещата с произхода и създаването на тази Схема.
  След като бе обоснована и (мисля си) много сериозно аргументирана като надежден концептуален модел и отличен помощен инструмент в разбирането на сигурността, Схемата на Петте нива на сигурността позволи да бъде изяснен обхватът (сферата) на Националната и Международната сигурност по следния начин: Първите три нива на сигурността — съответно на Индивида, на Групата от индивиди и на Държавата — определят Националната сигурност. Или по-точно, те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Националната сигурност. Последните три нива на сигурността — съответно на Държавата, на Общността от държави и на Света — определят Международната сигурност. Или по-точно, те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Международната сигурност.
  • Настоящият Трети том ще бъде посветен на мрежовостта, мрежовите структури, мрежовите предизвикателства, мрежовото мислене, т.е. на Мрежовото общество — едно от главните измерения на Промяната (промяната с голямо „П“), пред която е изправено човечеството, пред която стои нашият свят с навлизането си в качествено нова Фаза на развитие, на дълбока Трансформация, на радикален Преход.
  Нека веднага да кажа, че аз няма да разглеждам всички дълбоки философски, цивилизационни, социални и технологични аспекти на тази Промяна (на тази качествено нова Фаза, на тази дълбока Трансформация, на този радикален Преход), а ще разсъждавам преди всичко от гледна точка и по отношение на Сигурността — Сигурността като философска категория, като динамична променлива във времето и пространство и като четиристепенна проекция на процесите, съответно в национален, регионален, континентален и глобален план.
  Още веднъж да подчертая и уточня, че обект на анализ ще бъде основно едно от четирите водещи измерения на тази Промяна (Фаза, Трансформация, Преход) — Мрежовото общество, докато за другите три измерения, съответно Глобализираното общество, Постмодерното общество и Рисковото общество, ще отделя относително по-малко място: те ще присъстват в този том естествено съвсем не повърхностно, но като обект на по-ограничено и по-стеснено като фокус и акценти, внимание.
  С други думи, главна тема на моя изследователски интерес в Третия том ще бъде един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността — мрежовостта като налагащата се и разширяваща се форма на организация на света, на засилващото се мрежовизиране на обществата, институциите, предизвикателствата и мисленето. Ще се спра подробно на мрежовата парадигма, на основните закономерности на структурата, динамиката и приложението на мрежовите структури, както и на тяхното взаимодействие с все още запазващите се и упорито съхраняващите се, макар и отстъпващи стратегическата инициатива йерархични структури.
  • Четвъртият том ще анализира риска, рисковете, рисковото общество и рисковия човек. В него, следователно, ще насоча аналитичните си усилия към друго ключово измерение на Промяната (Фазата, Трансформацията, Прехода) — Рисковото общество и свързаните с него рискове, пред които застава лице в лице човечеството, пред които се изправя недостатъчно подготвен и в не малка степен дезориентиран нашият свят.
  Специално внимание ще бъде отделено на основните направления и водещите подходи при изучаването на риска. Значително място ще се посвети не само на теоретичните, но и на практическите проблеми, свързани с управлението на рисковете, преди всичко в контекста на трусовете и сътресенията, неопределеността и неустойчивостта, но също така и на колосалните нови възможности и шансове, които ни носи Третата вълна на Сигурността (Вълната на риска), дошла да замени Първата вълна (Вълната на безопасността) и Втората вълна (Вълната на сигурността).
  Трябва да уточня, че за пълнота и улеснение на читателите съм посочил кратки данни за упоменатите от мен личности, заедно с оригиналното изписване (т.е. на родния език) на имената им и годината на раждане и, ако са починали, на смъртта им, така, както съм ги установил от различни информационни източници. Там, където такава информация липсва, означава, че не съм могъл да я открия. В бележките под линия съм пояснил, доколкото съм имал възможност и достъп до информация, съответните термини, като за целта използвах версиите на свободната електронна енциклопедия Wikipedia на български, английски и руски език (4), а също така Речник на чуждите думи в българския език (5), Латинско—български речник (6), Български тълковен речник (7), електронни тълковни речници (8), както и редица други справочни материали на различни езици. Цитатите от Библията са по изданието на Св. Синод на Българската църква (9). Когато привеждам названието на дадено понятие на друг език (от който обикновено е неговият произход), давам съкратено обозначение на съответния език, което според мен е лесно разбираемо: например др.гр. означава древногръцки, лат. — латински, ит. — италиански и т.н. Позволих си да бъда толкова обстоятелствен, най-вече заради младите хора, любознателните студенти, които евентуално ще прочетат тази книга — те са продукт и потърпевши на влошаващото се родно образование и за тях огромното мнозинство от цитираните от мен известни личности и понятия са почти изцяло непознати...
  Разбира се, колкото да ми иска да бъда напълно откровен с читателя и да споделя в оптимална степен своите вълнения и съмнения (които, впрочем, съпътстват всеки един истински пълноценен творчески процес), това не би било нито възможно (заради ограничения обем и поради жанра на частта от монографията, наречена „Предговор“), нито пък и нужно (в края на краищата важно е не какво ще бъде казано в началото на книгата, а какво ще остане от нея след прочитането й до края).
  Авторът има правото да реди различни, може би даже максималистични, научни планове, но това, което се запомня не са плановете, а резултатите. А оценката за тези резултати се дава от съпричастните читатели.
  Написах току що „съпричастните“, защото съм вече на достатъчно години и с достатъчно натрупан горчив опит, за да знам, че макар текстът, който се чете да е един и същ за всички, той бива прочитан по различен начин, с различно отношение, с различни цели и съответно е оценяван с различни подбуди и изводи. Ала само съпричастните читатели (не казвам приятели, а читатели) са искрени в своето мнение и отношение към написаното, само те могат да отбележат по заслуги достойнствата и да критикуват конструктивно недостатъците.
  У всеки уважаващ себе си автор, който съизмерва своя труд не с многокрясъчната шумотевица и лицемерната суматоха на деня, не с панаира на егото и суетата, в които сме потопени (понякога абсурдно забравяйки колко мимолетни и преходни сме всъщност), а с трайните ценности и с високите постижения на европейската, американската и руската науки (да, именно науки, а не наука!) за сигурността, освен неизбежното преживяване каква ще бъде оценката на субективните читатели трепка и мъждука тайната, скрита, интимна, защото принадлежи на най-вътрешния негов свят, надежда, свързана с очакването на оценката на единствения обективен Читател — Времето.
  Не виждам смисъл човек да се опитва да прави наука и въобще да прави нещо стойностно, смислено, сериозно, струващо си, ако дори само в мечтите или поне в илюзиите си, не съотнася резултатите от своя труд с изискванията и критериите на този единствен обективен Читател. Каква е ползата от амбициите (нерядко прекомерни, а понякога болни) да надскачаме скромните си научни ръстове и късите си научни сенки, ако не изпитваме чувството на отговорност именно към него, към Времето. Да, Времето, като единствен обективен Читател винаги поставя нещата на техните места, но за нас, за всички труженици в полето на Науката е важно, че при писането, че при творенето, при съ-творяването сме били проникнати от тази отговорност. Да се пише и твори без нея, т.е. без отговорност, не е нищо друго, освен безотговорност.
  И тук е мястото да премина към благодарностите, които при мен винаги са били не просто задължителна формалност, а искрен подтик. Даже нещо повече, бих желал те да можеха да бъдат адресирани към много повече хора!
  Винаги когато разтварям една научна книга на английски или в превод от друг западен език, изпитвам разяждаща ме завист, пък било то и съвсем тиха, човечна, искрена бяла завист, четейки колко имена и организации са споменати в Предговора или в специалния раздел Acknowledgements (т.е. благодарности, признателности)! Авторът се обръща с топли думи към десетки учени — колеги, приятели, познати, работещи в неговата област, тъй като те са прочели части от книгата или дори цялата книга при това в предишни нейни варианти (чернови) и са му предали своите мнения, становища, бележки, препоръки, критики, несъгласия. Освен това той изрежда имената на свои студенти и сътрудници, които са му помагали в обсъжданията, в намирането на литература (дори с анализ на тази литература и с отсяване на нужното в нея), в правенето на библиографски и биографични справки, в търсенето на най-точните термини и изкази. По-нататък вече става дума за фондации, библиотеки, институти и други (освен неговия) университети, на чиято финансова и морална подкрепа, научни архиви и фондове, семинари и конференции авторът е разчитал в работата си над монографията. И наред с това той изтъква, че написването на книгата не би било възможно без възможността да ползва (поне) едногодишен творчески (академичен, научен) отпуск от преките си преподавателски задължения…
  Как да не си каже човек, четейки тези благодарности и признателности, че в такива условия писането на научен труд е просто песен! Не мислиш за нищо друго — нито за материални средства, нито за информационни ресурси, нито за лекции и дипломни работи, нито за административни задължения и попълване на всевъзможни бумаги, справки и др. документи, а пишеш, твориш, създаваш в еуфоричното състояние на истински празник на душата и духа!
  Картината, която си представям е твърде идеалистична, но реалността е анти-идеалистична. Тя е естествено сурова, несъмнено трудна, безспорно тежка — с други думи тя е такава, каквато е, тя е просто реалност. Някой беше казал, нещо в духа на това, че да се пише фантастика е по-лесно, защото в живота трябва да се съобразяваш с ограниченията на реалността. Българският учен е човек-оркестър. Той абсолютно всичко (си) прави сам. И го прави в свободното от живота, т.е. от реалността време.
  Ние нямаме култура на творчески дебати, на съвместни интелектуални усилия, на обсъждания на научни трудове; нещо повече, ние практически не се четем един друг или намираме в работите на един или друг колега само това, което искаме да намерим, четем само това, което сме убедени, че е написано от него. Плъзгаме се по повърхността, отразяваме в мислите си зрителните усещания, първите породени емоции от взирането във или плъзгането по страниците. С други думи, дори като четем нечий текст, ние пак търсим себе си, четем себе си, стремим се да видим себе си и да оценим себе си… Другият, колегата е фон, повод, първоначалният импулс. И това също е причина за кризата, която преживява повече от десетина година науката за сигурността у нас.
  Българската наука за сигурността (чрез редица нейни „гъвкави“, „разумно“ прагматични или притиснати от живота до стената представители) се отказа от предишните си виждания и начини на мислене (защото ги прецени за непечеливши), но с много малки изключения не се опита да осъвремени и модернизира тези си виждания и начини на мислене. В резултат на това всъщност се промени отчасти езикът, на който говори и пише (а нерядко — компилира) тази наука, като от съветски, той стана американски, но като форма, като опаковка, като видима представа, като външен облик, като Оруеловски (VI) новоговор. В дълбоката си същност, в съдържанието промените са микроскопични, на принципа: колкото, толкова…
  Ето защо понякога, като затворя страниците на книга на български автор и разтворя страниците на книга на европейски, американски или руски автор, аз изпитвам културен шок. На пръв поглед обектът на изучаване е сходен, думите си приличат, цитираните учени са едни и същи, но дълбокото, истинското съдържание е коренно различно, като две разделени от времева пропаст епохи.
  Вероятно това е така, защото като всяка наука, занимаваща се с управлението на обществото, науката за сигурността също трябва да бъде свързана със, „завързана“ за, прикачена към политиката на държавата и социалните процеси. Ала у нас властта по традиция и вече по инерция не се интересува от науката за сигурността. Първоначално властта използваше науката, само за да обосновава колко велики и единствено правилни са нейните, на властта, външнополитически проекти. След това властта започна да управлява без науката на сигурността, а с всяка измината година все повече и повече тя управлява въпреки, напук на науката за сигурността. Поради тази фундаментална, фатална и феноменална (VII) (във възможно най-лошия смисъл на думата) причина, науката за сигурността в България се чувства непоискана, непотърсена, нежелана, ненужна.
  А с това и заради това нашата наука за сигурността полека-лека се превърна в самозадоволяваща се псевдо- (VIII) или полу-творческа дейност. И то дейност, самозадоволяваща се не толкова с научна продукция, колкото с научни степени и звания, със свърхпроизводство на т.нар. „малки“ и „големи“ доктори, на доценти и професори. Както ми каза човек от охраната на един от нашите университети (с доста ловко и максимално добре експлоатиращо новата меркантилна, лишена от обективни критерии за стойност и качество ситуация, ръководство): „Тук при нас само охранителите и хигиенистките (чистачките) не сме се още защитили и хабилитирали, затова само ние не сме станали засега доктори, доценти и професори!“.
  По количествените си параметри (титли и постове) науката ни за сигурността изглежда шеметно развиваща се, бурно прогресираща, неотклонно напредваща, ден след ден трупаща нови и нови достижения, докато по качествените си показатели тя тъпче на едно място и много рядко е да се появи стойностна книга. Под „стойностна книга“ аз разбирам такава, за която си казваш, че ако бъде преведена на английски език и получи разпространение навън, няма да остане незабелязана от световната научна общност в сигурността!
  Но аз написах по-горе, че съм преминал в полето на благодарностите, а не на тъжните констатации.
  И първата ми благодарност е насочена към ръководството на Военна академия „Г. С. Раковски“. Защото то ми разреши тримесечен творчески отпуск и така откликна на моето желание поне частично да поработя на спокойствие над тази монография. Не става дума за куртоазия — независимо от конкретните лица в ръководството на Военна академия, то през изминалите години винаги ме е подкрепяло и го е правило дори във времена, когато други висши учебни заведения, сред тях и един частен (т.е. на практика независим, напълно автономен), поради политически натиск от „Високо“, дори от „Най-високо“, ме лишаваха от възможността да преподавам в тях и така, казано съвсем житейски, да заработвам хляба си.
  Разбира се, три месеца са твърде кратък срок. Той отлетя като един миг. Но както казват руснаците: „На безрыбье и рак рыба“ (IX). Главното е друго, че за един учен е от много голямо значение в каква атмосфера работи, как се отнася академичната общност към него там, където той работи. Без никакво преувеличение мога да кажа, че във Военна академия аз се чувствам наистина удовлетворен от средата, в която се намирам, от атмосферата на търпимост и уважение към личното мнение, от отношението към науката и научните авторитети, от либералния дух, който цари там. Да, не съм допуснал езикова грешка, във Военна академия цари либерален дух и това наистина може да изглежда странно, като знаем какъв дух не цари, господства на някои други места! Виждал съм университети, където като нареди ректорът, „за“ гласуват 105% от преподавателите, защото някои от тях вдигат и двете си ръце, та да се види колко единодушно съгласни са те с волята на ректора и това е част от „академичния дух“, от „демократичната атмосфера“, която потиска хората там… Не преувеличавам — животът ми минава вече 20 години в университетите и впечатленията ми са преки, понякога добити с оголени нерви. Затова мога да кажа достатъчно обективно, че по отношение на науката и преподаването, на учените и преподавателите съм се срещал в част от университетите с дух на безразличие, с формален дух, с консервативен дух, та дори и с дух на мракобесие. Нещо повече, у нас засега нито либералният дух, от една страна, нито духът на мракобесие, от друга, като двете крайности на ценностното и творческо състояние във и на университетите, по никакъв начин не са свързани с това дали университетът е юридически и фактически държавен, или юридически държавен и фактически частен, или фактически държавен и юридически частен, или и юридически, и фактически частен. Демократичността и академичността, както и тоталитарността и мракобесието в пълна мяра и несъмнено са състояние на менталност (X) и манталитет (XI), а не са следствие от формата на собственост…
  Не искам да повтарям пропуска от предговора на предишната ми монография, затова тук специално ще благодаря на декана на факултет „Национална сигурност и отбрана“ във Военна академия полк. доц. Георги Димов. Ако от страна на факултета и факултетния съвет аз неизменно срещам разбиране и уважение, то е заради неговата умела роля на ръководител, който успява в пълна мяра да се справи с една дейност (административната), която за мен е terra incognita (XII) и ме изпълва с лесно разбираема за неизкушения в нейните дебри, драми, закони и канони човек боязън…
  За удивително спокойната, ненапрягаща, нестресираща и без преувеличение приятелска атмосфера в катедра „Национална и международна сигурност“ във Военна академия, аз искам да благодаря на всички колеги и приятели в катедрата: на нейния досегашен ръководител доц. Миланка Миланова, на професорите Георги Бахчеванов, Наталия Бекярова и Величка Милина, на доцентите Стефко Смоленов и Иван Панчев, на асистентите Илина Арменчева, Ирина Миндова-Дочева и Ивайло Иванов. Те до един са абсолютно доброжелателни, коректни и почтени в личните и колегиалните ни отношения, казвам го дори без милиграм преувеличение или защото така било прието да се казва.
  Радвам се, че в последно време се формира даже не толкова рационално, колкото спонтанно една малка общност от съмишленици, с които работя с огромно удоволствие и се зареждам с идеи, а освен това те ми помагат с готовност тогава, когато се обръщам към тях с някакъв въпрос или проблем. Това са моите докторанти Радослав Бонев, който междувременно стана доктор, с превъзходно защитена дисертация „Стратегии за сигурност през XXI век“ и прие поканата ми да бъде единият от двамата научни редактори на тази монография, Гергана Йорданова и Васил Мавродиев. С нищо друго не може да се сравни удовлетворението от сътрудничеството с млади хора. Те са креативни, с много остро чувство за достойнство и справедливост, с нестандартно мислене и с удивително съзидателна, зареждаща позитивно енергия — все качества, които човек постепенно губи с напредването на годините, но му е приятно да ги вижда и да се убеждава, че те са живи, истински, естествени и … присъщи на определена възраст.
  В тази монография се наложи да търся подходящи български думи за назоваване на някои понятия и фактически за запълване, така, както на мен ми се искаше, на празнините в езика, на който говори нашата наука за сигурността. Тук много ценна за мен бе помощта на Грета Керемидчиева (отличен преводач на книги в сигурността от английски език) и Капка Стойкова (чудесен специалист в областта на коучинга (XIII)). Те ми помагаха не само и дори не толкова в ориентирането в лингвистичните дебри, но също така и с идеи, с неочаквани погледи върху нещата, понякога дори ми действаха дисциплиниращо, защото се отнасят с много голямо уважение към отделното слово и към словесността като изключително интелигентна и интелектуална сфера на изразяване и комуникация.
  По-рано можеше и да изглежда малко странно но сега е напълно естествено да благодаря на голям брой мои приятели в социалната мрежа Facebook, с повечето от които не се познавам лично. Те откликваха с готовност на най-различни молби за уточнения, справки, значения на думи. Напълно логично е монография за мрежовостта да се опира непрекъснато на мрежовото общуване.
  Тази книга е четвъртата поред, в която безценна помощ ми оказва д-р Ина Пеева. Даже не мога, а и не искам да си представя как бих се справял и оправял без нейната интелектуална сила; без невероятното й чувство към езика (а по-точно на езиците, защото наред със съветите за възлови ситуации, спорни въпроси и деликатни моменти при изказите и изразите на български език, тя ми помагаше също така по отношение на английския, италианския, отчасти на латинския и руския езици); без нейната отчайваща и талантлива смелост, след толкова години на наше сътрудничество, да навлиза, да се „вмъква“ в моя начин на мислене, за да направи изказа ми по-понятен за читателя; без компетентността ѝ в редица области на сигурността, отбраната и външната политика; без уникалните ѝ способности на научен, стилистичен, езиков и технически редактор, който умее до перфекционизъм (XIV) да шлифова някоя моя „чепата“ фраза и да я превръща в научна стойност.
  За първи път работя със Зоя Крачунова като редактор и коректор и се убедих, че всички суперлативи, споделяни от колегите за нея като безспорен професионалист са напълно оправдани, за което искрено ѝ благодаря.
  За пореден път изключително голяма и признателна е благодарността ми към „Военно издателство” ЕООД, към неговото ръководство и най-вече към управителя Пламен Стоянов и главния редактор Ценко Велев, а също така към редактора … за това, че ме подкрепят с издаването на трета моя книга, поемат свързаните с нея пазарни рискове.
  И накрая са най-специалните ми благодарности — към най-близките хора край мен: майка ми, трите ми деца и техните житейски половинки, семейството на сестра ми и разбира се внучката Беатрис, малката и прелестна Беа, с която светът изглежда коренно различен и аз не знам как бих се чувствал, ако тя не се бе родила, не растеше край мен и не бях изживял щастието да я виждам как расте и се променя с всеки изминал ден. С такова сърдечно и стоплящо ме обкръжение всяка, дори и най-трудната книга се пише по-лесно и по-леко.
  През живота — край нас и пред очите ни, а понякога и през душите ни — минават много хора, ние пресичаме пътищата и съдбите си, стремежите и съмненията си, но всъщност само най-близките ти същества са винаги с теб и остават като скъпоценна опора тогава, когато ти се струва, че светът сякаш се е сринал напълно и завинаги.

  В заключение, както обикновено се чувствам длъжен и задължен да кажа, че за достойнствата на книгата, а аз съм убеден, че тя има такива, заслугата е на мнозина, но за нейните слабости, пропуски и грешки, вината е само и единствено моя.

София, 23.07.2014 г.
Николай Слатински

(I) Артур Шопенхауер (Arthur Schopenhauer, 1788—1860) — забележителен германски философ. Цитатът е от книгата му „Светът като воля за представа”, Том 2, С.: Захари Стоянов, 2009, с. 196 (превод Христина Костова–Добрева).
(II) Плагиат, плагиатство — кражба на чужд литературен или научен труд, мисли, идеи, технически решения или изобретения и представянето им като свои. В днешното си значение на думата „плагиат“ в европейските езици започва да се употребява в XVII век. В римското право plagium е означавало престъпно продаване в робство на свободен човек, за което се е налагало бичуване (ad plagas). Любопитно и показателно е (привеждам го, за да се разбере и моето усещане по отношение на Схемата на Петте нива на сигурността), че в своя роман „Човекът, който се смее“ (L'Homme qui rit, 1869), големият френски поет, писател, драматург, романист, художник и общественик Виктор Юго (Victor-Marie Hugo, 1802—1885) използва това понятие по отношение открадването на дете. Срв. Юго, Виктор. Човекът, който се смее. С.: Народна култура, 1967.
(III) Иван Евгеньевич Тарапов (1926—2002) — професор, голям украински учен в областта на механиката на непрекъснатите среди, научен ръководител на моята кандидатска дисертация „Някои вискознопластически течения на намагнитващи се среди” (разработвана в Харковския държавен университет през 1982—1986 г. и защитена там 1986 г.).
(IV) Георгий Арсеньевич Домбровский (1920—1996) — професор, руски и украински учен в областта на газовата динамика.
(V) Леонид Адрианович Шишкин — професор, украински учен в областта на физиката, теоретичната и приложната механика.
(VI) Джордж Оруел (George Orwell) е псевдоним на английския писател Ерик Артър Блеър (Eric Arthur Blair, 1903—1950), изобличил тоталитарното общество и тоталитаризмите, чрез своите антиутопии „Животинската ферма” (Animal Farm, 1945) и „1984” (1948). Новоговорът е езиковият инструмент на тоталитарната власт за подмяна на действителността и промиване на съзнанието, примери за него са функциите на министерствата: Министерството на истината (Миниправ) се занимава с информацията, забавленията, образованието и изкуствата, Министерството на мира (Минипакс) се занимава с войната. Министерството на любовта (Минилюб) поддържа законността и реда, Министерството на изобилието (Миниблаг); а така също и лозунгите на управляващата партия, изписани върху бялата фасада на Миниправ: Войната е мир; Свободата е робство; Невежеството е сила. Вж. Оруел, Джордж. 1984. С.: Профиздат, 1989, с. 27—28 (превод Лидия Божилова).
(VII) Феноменален — необикновен, свръхестествен, изключителен, необичаен, рядък, извънреден.
(VIII) Псевдо- — първа съставна част (представка) в сложни думи със значение мним, лъжлив.
(IX) Буквално, „Като няма риба и ракът е риба“, срв. „Като няма риба и цацата е риба“.
(X) Ментален — термин от психологията, отнасящ се до всичко, което се става в ума на човека; мисловен, психически; ментален обект душевен, психически; отнасящ се до мисловните нагласи, до интелекта.
(XI) Манталитет — устойчива съвкупност от психически, интелектуални, емоционални, социални и културни особености, присъщи на човек, етническа група, народност или нация, определяща начина, по който те действат, мислят, усещат и възприемат света; нрав, разбиране, съзнание, схващане, мисловност; начин на мислене, обусловен от степента на културното развитие на отделния човек.
(XII) Terra incognita — (лат.) непозната земя, неизучена област.
(XIII) Коучинг (coaching) — базиран върху психологията, мениджмънта, философията, логиката и жизнения опит метод за консултиране и тренинг, който не дава общи съвети и твърди, фиксирани съвети и препоръки, а се стреми да търси решения съвместно с клиента; насочен е към постигане на цели и създаване на мотивираност, позитивно мислене и нестандартни подходи, ориентирани към конкретната личност.
(XIV) Перфекционизъм — убеждение, че може да се постигне най-добър резултат, търсене на идеалната форма или съдържание; отчитане и на най-незначителните на вид детайли; убеденост, че усъвършенстването — собствено и на другите хора — е изключително достойна цел, към която човекът трябва да се стреми.

(1) Йончев, Димитър. В търсене на сигурността. Сигурността в концепцията на присъствието. С.: Изток—Запад, 2014, с. 18.
(2) Слатински, Николай. Сигурността — същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011.
(3) Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010.
(4) www.bg.wikipedia.org, www.en.wikipedia.org, www.ru.wikipedia.org.
(5) Илчев, Стефан (отг. ред.). Речник на чуждите думи в българския език. С.: БАН, 1982.
(6) Войнов, Михаил, Александър Милев. Латинско-български речник. С: Наука и изкуство, 1971.
(7) Андрейчин, Любомир, Любен Георгиев, Стефан Илчев, Никола Костов, Иван Леков, Стойко Стойков, Цветан Тодоров. Български тълковен речник. С.: Наука и изкуство, 2008.
(8) http://talkoven.onlinerechnik.comm, http://rechnik.infoo, www.t-rechnik.infoo, www.gramota.ru/slovari/info/btts, http://tolkslovar.ru, http://dictionary.cambridge.org/dictionary/british, http://dictionary.reverso.net/english-definition
(9) БИБЛИЯ сиреч Книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет на Св. Синод на Българската църква. С.: Св. Синод на Българската църква, 1998.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
          __  __      _      _       ____  
_ __ | \/ | / \ | |__ | _ \
| '_ \ | |\/| | / _ \ | '_ \ | |_) |
| | | | | | | | / ___ \ | | | | | __/
|_| |_| |_| |_| /_/ \_\ |_| |_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.