Незавършени размисли за младите хора на България (а те са единственият ресурс за нейното модернизиране)

06.05.2008 г.

  Като преподавател в няколко университета непрекъснато се вглеждам в младите хора и се опитвам да разбера защо те са толкова пасивни по отношение на процесите в страната, защо мълчат, защо са безразлични – сякаш не им пука какво става?
  Защо оставят нещата да се случват по този неудачен начин, та България сякаш тича на място или ако върви напред, то с малки, ситни стъпки, а покрай нея профучават непрекъснато – Литва, Латвия и Естония, Словения, Хърватска и Румъния.
  Кой знае утре дали няма да изгледаме окончателно гърба на Сърбия, Босна и Херцеговина, не дай Боже на още някой друг.

  И вечно сме на дъното на Европа: най-корумпирани, най-провинциални и най-болни, с най-мръсни и най-ориенталски градове, с най-лоша инфраструктура и с най-калпави пътища.
  И все сме най-тихи, най-кротки, най-плахи и най-примирени.
  И все слушкаме, все папкаме и все подкрепяме безропотно всяка авантюра, подчиняваме се на всяка чужда воля, като ни свирнат - тичаме, заставаме на задни лапки и гледаме умно и предано.

  Струва ми се, че горе-долу по този начин би трябвало да се виждат от младите много от нещата у нас.
  Та не е ли точно младият човек по начало и по възраст критично мислещ, критично виждащ и критично преценяващ?
  Не е ли именно той по природа и по нрав бунтар и сърдит, смел и безкомпромисен?
  Нали сега младите са много по-информирани отколкото ние преди... Тях не можеш лесно да ги подмамиш и измамиш, да ги манипулираш, да ги заблудиш, да им промиваш мозъците...
  Нали я няма тоталната машина за обработка на съзнанието и за моделиране на правилно мислене и правилно говорене...
  Няма я политическата полиция и държавната пропаганда...

  Протестите на Запад и на Изток са с младежко лице. А у нас тяхното лице (доколкото има протести) е в третата си възраст.
  Протестите на Запад и на Изток са масови, улиците бушуват и заявяват несъгласието си шумно. У нас протестиращите са малки групички, викът им е като сподавен шепот, а имащите казионен рефлекс наши медии ги показват като маргинали.
  Дори младите или що-годе младите ни политици изглеждат безнадеждно застарели. Колкото и усмивката им да белее с поддържани зъби, мисълта им вече е беззъба и даже фъфли.

  На България й липсва младост в обществените процеси – липсва й младежко неспокойствие, младежко несъгласие, младежка енергия, пасионарност и хъс. Ако щете - и младежка мъзга и страст, младежки хормони, младежка потентност.
  Отчасти - осъзнавам - това се дължи на непрекъснатия отлив през тези години на млади, креативни, можещи хора. Те си отиват, те емигрират с пълно право и с опрадван гняв.
  Донякъде е логично застараващото ни и обезкървяващо се общество да развива съответните манталитет и менталност – на примиряване, на липса на дългосрочно планиране и на стратегическо мислене. Естествено е да започне да си казва –като минал първата младост човечец – „Да би мирно седяло, не би чудо видяло”; „Наведена главица сабя не я сече”; „Аз ли ще оправя света”... И други „мъдрости” от този род и вид.
  Пак отчасти – също го осъзнавам – това се дължи на новия, много по-тежък гнет – икономическия, който замени предния – политическия. Сега, в света на парите, на гонитбата на успеха на всяка цена, инакомисленето се плаща не веднъж, а тройно.
  Колко вярна бе шегата от началото на Прехода: По въпроса за плурализма две мнения няма! Никой по-горе в йерархията (материалната и кариерната) днес не обича да чува Другата позиция, колкото и да е увъртана с обяснението, че това е само и единствено лично мнение, което не ангажира никого.

  Наскоро в един от университетите, където си вадя хляба, бе дошло да изнесе лекция едно от лицата-емблеми на процеса на евроинтеграция. И студентите най-покорно изтърпяха час и половина да им се говорят общи, пренебрежителни, семпли и разфокусирани мисли, които това лице им сведе от небесните евровисини на чудесно реализирания свой, личен европроект.
  Час и половина кухи фрази – без елементарно усилие да си дадеш сметка, че това са млади хора, които имат нужда от информация, от убеденост, че по европейския си път страната ни има компетентни, национално отговорни водачи, а не хора, бързо придобили сивотата на скучните европейски чиновници, които са първата прослойка, живееща в реален комунизъм.
  После попитах студентите: Защо мълчахте, защо търпяхте, защо не затиснахте в ъгъла с въпроси това лице, защо не го разпънахте с критичност, защо му позволихте да си вярва, че е хванало Господ за шлифера и е надхитрило всички ни?
  Защо не го накарахте да се изпоти, да се смути и се помъчи да помисли и да бъде на нивото не на поста, а на мисията си?
  Защо не му напомнихте на това лице, че е от български сой и род. Че заради личния негов успех и личния успех на такива като него ние всички ще плащаме много висока цена. И че няма право на бла-бла, на празнодумие и празномислие...
  В тази аудитория, без медии, притиснато на тясно това лице можеше само да спечели, ако го накарате да разбере, че така не може, че то е в дълг пред страната, пред вас самите. Че смисълът на това, което то прави е на България да й е добре и вие да имате шанс за реализация - но тук, а не навън и като специалисти, а не като миячи на чинии и берачи на портокали.
  Историята после се повтори – дойде друго лице – депутат. И започна да чете – буквално! – написаното му от някой друг – за Косово. Четеше не, ами сричаше. Младите се подхилкваха на бездарието, на посредствеността и на нахалството. Обаче си мълчаха. Дори после по даден знак вкупом ръкопляскаха!
  Пак ги попитах след това: Защо се държат така, страхуват ли се или са усвоили лицемерност, характерна за друга възраст?
  Казах им, че по мое време, без да сме били дисиденти и без да имаме с какво толкова да се гордеем, че сме направили за страната си, ние никога не бихме позволили на подобни лица да се измъкват по този безнаказан начин, не бихме простили:
  - нито безумно слабото представяне на първото лице, с неговото хлъзгаво плъзгане по повърхността и говоренето на кухи, слаби фрази със самочувствието, че е едва ли не Пророк на някакъв висш и абстрактен Бог, на когото ние българите (е, без самото това лице и неговите себеподобни от елита), можем само да целуваме палците на краката и да му чегъртаме спеклата се прах от петите.
  - нито откровената неграмотност и явната недоученост на второто лице, което е прекалено далеч от депутата на 21 век.
  Ние, казах им на моите прекрасни млади студенти, щяхме най-малкото да им дюдюкаме на тези лица; да им се смеем на глас; да им задаваме трудни въпроси на теми, които те са длъжни да разбират и познават; да им натрием носовете; да ги накараме да се засрамят; да им се види тясна аудиторията. И така щяхме най-вече на тях да сме им полезни. Да разберат, че не сме намерили България на улицата и искаме тези, които я представляват да са самокритични и отговорни, да милеят за нея поне отчасти толкова, колкото милеят за себе си.
  Без да идеализирам своята младост и без да изкарвам себе си и моите състуденти герои, струва ми се, че тогава имахме повече смелост и повече живец, като че бяхме някак по-млади и по-непримирими. Заедно със заблудите и с илюзиите си.
  Да, обнадежден съм, че форумите и чатовете в интернет са обществено активни – това е наистина уникална възможност да си кажеш мнението, да заявиш позиция, да намериш съмишленици. В този смисъл е показателно например, че президентът през последните година-две тотално изгуби битката на това информационно Марсово поле – според приятели, които редовно влизат в сайтовете и блоговете, там критичните материали за президента са десетки и стотици пъти по-чести от подкрепящите го. Което е повод за размисли.
  И все пак – Интернет е само средство за заемане на позиция и е нож с две остриета, защото позволява хем да се направиш на смел, хем да останеш отчасти или напълно анонимен.
  Но за да допринесеш обществото да стане по-модерно, а държавата ни – по-европейска, трябва да застанеш с лице към проблема, хората и управлението, да заявиш позицията си - ясно и открито, да намериш поддръжници. Това не става завит презглава или с половин уста, от задния двор или със среден пръст в джоба.
  Млади човеко, няма кой да свърши работата вместо теб! Младостта не е само възраст, тя е също така и дълг. (Много патетично май го казах.) Трудно е сигурно да се преглъщат подобни мърморения - особено тъкмо когато си млад; особено днес, когато всяка коза е за свой крак и всеки се гледа кефа; особено сега, когато светът е полудял и се е разгонил.
  Вероятно съм жертва на професионална деформация. Но аз наистина от всички свои занимания обичам най-много преподавателската си дейност – защото там мога да бъда най-много аз. Защото там съм истински. Защото от всичко на света най-много обичам да общувам с младите хора. Твърде банално звучи, но те са бъдещето на България. И на мен никак не ми се иска това бъдеще да изглежда толкова свито, толкова апатично, толкова пасивно и толкова сбабичосано.

06.05.2008 г. Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
 __     __  ____          _   _    ____ 
\ \ / / | _ \ ___ | \ | | / ___|
\ \ / / | |_) | / __| | \| | | | _
\ V / | __/ \__ \ | |\ | | |_| |
\_/ |_| |___/ |_| \_| \____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.