"Ролята и мястото на България в НАТО в условията на променящия се свят" - 2

›› Оказва се, че този Проект за решение, оставен иначе без последствия, не се появява никак случайно. По същото време, на 19 и 20 ноември 1990 г. група в състав от петима парламентаристи: Драгомир Драганов, Любомир Иванов, Румен Данов, Соломон Паси и Яшар Шабан е в Белгия, по покана на мисията на САЩ към НАТО. Тя е приета от генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, от представителя на САЩ в НАТО посланик Уилям Тафт и от съветника на главнокоманадващия Обединените сили на НАТО по външнополитическите въпроси Кент Браун. Освен квартирата на НАТО в Брюксел, делегацията посещава и Обединеното командване на силите на НАТО в Европа и както се изтъква по този повод в информацията, изготвена от депутатите: „до този момент нито един представител на източноевропейска страна не го е посещавал (ако не броим разузнавачите)”. Също така, в Информацията пише, че в отговор от наша страна на въпрос за перспективите за развитие на отношенията между България и НАТО е казано следното: „Разширяването на състава на НАТО, по пътя на приемане на източноевропейски страни за редовни членки в съюза засега не стояло на дневен ред... Въпросът с приемането на нови страни за членове на НАТО е особено деликатен, особено когато тези страни са били доскоро съюзници на СССР, и - ако няма предварителна подготовка - би могъл да има негативно влияние върху отношенията на НАТО със СССР, както и върху процесите вътре в СССР... Западът и СССР имат общ интерес да поддържат „санитарния пояс” помежду си, който се съставя от доскорошните сателити на СССР, като буфер в евентуалните рискови ситуации.”[30]
›› На 21 ноември 1990 г. в Париж е подписана Хартата за нова Европа – за обща и неделима сигурност, както и за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали.
›› На 31 март 1991 г. е обявено официалното разпускане на военните структури на Варшавския договор (ВД). В Прага, на 1 юли 1991 г. президентът Желю Желев заедно с представители на другите 6 държави - СССР, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и подписва протокол за прекратяване на съществуването на Варшавския договор. Подписалите протокола се обявяват за „преминаване към общоевропейски структури”.
›› На 12–14 юни 1991 г. е първото посещение в България на Генерален секретар на НАТО - Манфред Вьорнер. Тогава той се вози на трабанта на Соломон Паси (още един леко фарсов момент в новата ни атлантическа история). Този трабант най-горделиво бе изложен като скъпа реликва пред МВнР по времето, когато министър бе Соломон Паси.
›› На 20 декември 1991 г. България става съучредител на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС).
›› На 21 декември 1993 г., още преди инициативата на НАТО „Партньорство за мир” да бъде официално обявена, Народното събрание приема Декларация, свързана с ПзМ: „Като потвърждава суверенната политика на Република България за приобщаване към европейските и евроатлантическите структури за сигурност и позицията, че нейната сигурност не се изгражда за сметка на други държави, Тридесет и шестото Народно събрание на Република България се обявява за продължаване на усилията за използване на възможностите за сътрудничество, които предлагат НАТО и Западноевропейският съюз, с цел при бъдещо разширяване на тези организации България да се присъедини към тях при пълно зачитане на националните интереси... Народното събрание на РБ очаква инициативата “Партньорство за мир” да бъде предложена като крачка за интегрирането на държавите от Централна и Източна Европа в НАТО на равноправна основа в интерес на укрепването и гарантирането на европейската сигурност.”[31]
›› На 14 февруари 1994 г. президентът Желю Желев подписва Рамковия документ на „Партньорство за мир”. България е една от първите страни, присъединили се към ПзМ.
Вярно, ПзМ декларира, че всички държави, кандидатки за НАТО са равни на старта, обаче „това, че отношението според документа към тях е едно и също, не дава отговор на следния въпрос – защо инициативата за повишаване на сигурността на европейския континент не отчита никъде зоната, в която се намира съответната страна?”.[32]
›› На 28 ноември 1994 г. на заседание (формат 16+1) на Северноатлантическия съвет и България е приета Индивидуална програма за партньорство между България и НАТО.
›› На 16 октомври 1995 г. – България се присъединява към Споразумението между страните-членки на НАТО и страните-участнички в ПзМ относно статута на техните въоръжени сили, което регулира правния статут на силите, участващи в дейности по партньорството на чужда територия. С това Споразумение, метафорично казано, de jure НАТО получи възможност да влиза в България много преди България да влезе в НАТО.
›› На 2 февруари 1996 г. България започва засилен индивидуален диалог с НАТО.
■ Може да се каже, че в началото на Прехода (периодът 1989-1996 г.) управляващите в България формулираха позиции по атлантическата (но и по европейската) интеграция извън пространството и времето. Извън пространството означава, че в тези позиции отсъстваше реалният свят, протичащите процеси и конфликти. Въпросът за НАТО и за членството в Алианса не се разглеждаше от управляващите като базисен приоритет на външната политика, като устойчиво решение на въпроса за националната несигурност. Извън времето означава, че членството в НАТО се възприемаше само като отвлечена работна хипотеза, но не се обвързва с никакви срокове, защото не стои на дневен ред.
III. 1997 – 2001 г. - етапът на свръхактивните усилия.
Много скоро обаче стратегическите ориентири на страната се промениха радикално. Драматичните и турбулентни събития, политическият шок и финансовият ужас в края на 1996 - началото на 1997 г., разтърсиха нашето общество и доведоха не само до пълна смяна на управляващите, но и до революционен катаклизъм в позициите ни по НАТО. Служебното правителство на Стефан Софиянски (12 февруари-21 май 1997 г.) почти незабавно, на 17 февруари 1997 г. прие решение за пълноправно членство на България в НАТО. В него се заявява желанието на България да се присъедини към НАТО и да се разглежда като страна, готова да бъде поканена за преговори за присъединяване. На 17 март правителството прие и Национална програма за подготовка и присъединяване на България към НАТО и създаде Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. На 8 май Народното събрание прие Декларация за национално съгласие, определяща присъединяването на България към НАТО като основен национален приоритет. На 12 май кабинетът взе решение за финансовото осигуряване на Националната програма.
След това правителството на ОДС Иван Костов (1997-2001 г.) прояви изключителна активност в своя стремеж България да стане член на НАТО. На 11 юли 1997 г. то прие Декларация, в която категорично се потвърждава, че скорошното присъединяване към НАТО е непосредствен национален интерес и стратегически приоритет на страната.
В Концепцията за национална сигурност на Република България (приета с Решение на 38-о Народно събрание от 16 април 1998 г.) се казва: „Република България не изгражда своята сигурност за сметка на други държави и общества. Обявеното от нея желание за членство в НАТО е с цел да се гарантира сигурност и не е насочено срещу трети страни. Предпоставка за засилване на гаранциите за сигурността на страната е увеличаването сигурността на всички страни в Европа и в света... Процесът на присъединяване към НАТО и Европейския съюз има положително въздействие върху сигурността на България. Но само пълноправното членство в тях ще доведе до цялостното й гарантиране... Национален приоритет на България е членството в НАТО и Европейския съюз, което отговаря на дългосрочните интереси на страната.”[33]
В кампанията ентусиазирано се включи президентът Петър Стоянов (1996-2001 г.), който от един момент нататък се опита да се превърне в главния говорител на новата ориентация и направи post factum политическа спекулация с твърдението, че гласовете, с които бе избран за държавен глава са гласове „за” НАТО. Той първи и многократно започна да говори за членството в Алианса като за цивилизационен избор на България.
Същевременно, освен словесна подкрепа, поощрения в рамките на „Партньорство за мир” (чрез Процеса за планиране и преглед), съучредителен статут в ЕАСП (май, 1997 г.) и План за действие за членство в (април 1999 г, „за съвети, помощ и практическа подкрепа по всички аспекти на членството в НАТО”), България не получи нищо реално от типа на конкретни срокове или пътна карта за членство в НАТО. Тя бе сочена като държава без особени шансове за присъединяване към НАТО в обозримото бъдеще.
За вътрешна употреба управляващите чертаеха много оптимистична картина. Преди срещата на върха на НАТО в Мадрид, 08-09.07.1997 г., където се реши Чехия, Полша и Унгария да бъдат поканени в НАТО, външният министър Надежда Михайлова каза за официоза “Демокрация”: “Струва ми се, че в Мадрид ще спечелят 4 държави - Чехия, Полша, Унгария, България. Първите 3 очевидно ще бъдат поканени за членки в НАТО, а България ще излезе действително на сцената на държавите, за които се смята, че в най-скоро време ще бъдат достатъчно подготвени за членство.”[34] Главният редактор на “Демокрация” Невен Копанданова написа на 16.02.1998 г. за посещението на Петър Стоянов в САЩ, че България е поставена “като възможно най-силният кандидат за членство в НАТО”.[35] На 03.10.1999 г. президентът Стоянов заяви: “Аз съм убеден, че пролетта на 1999 г. България ще отговори на всички критерии за членството в съюза.” [36] Реалността опровергаваше политиците ни. Даже в приповдигнатата атмосфера на срещата на върха на Алианса за неговата 50-годишнина (24-25.04.2000 г. Вашингтон), след като бе предоставила небето си за операцията в Косово, България бе спомената в Заключителното комюнике на шесто място сред възможните кандидатки за членство - след Румъния, Словения, Естония, Латвия и Литва, и преди Словакия и Македония.[37] А това беше време, изпълнено с тревожни събития и важни политически решения на правителството на Иван Костов! НАТО започна на 24 март 1999 г. бомбардировки над Югославия (операция „Съюзническа сила”) - заради етническото прочистване в Косово от режима на Сл. Милошевич. Въздушните се извършваха без санкцията на СС на ООН и продължиха траят 78 дни. Това предизвика сериозни дебати и съмнения за тяхната легитимност; особено драматично те поляризираха европейското обществено мнение. НАТО целеше с тези удари да наложи изтегляне на войските на СРЮ от Косово и да се създадат условия за завръщане на бежанците, като се въведат мироопазващи сили[38].
Правителството на Иван Костов през целия почти тримесечен конфликт (всъщност – война) се държа като de facto член на Алианса. Нямаше и помен от Декларацията на 36-то Народно събрание от 1993 г. за ненамеса. Оказана бе пълна подкрепа на ударите, за тази цел беше предоставено въздушното ни пространство („свободно и безпрепятствено транзитно преминаване през въздушното пространство на РБ на въздухоплавателни средства на НАТО”[39], през наша територия беше бомбардирана съседна нам държава.
По този начин бе постигната една много важна цел на управляващите – процесите на преориентация на нашата външна политика към интеграция с НАТО преминаха през една критична точка на количествено натрупване, след която те придобиха елемент на необратимост. Оттук насетне, всеки експерт, всеки политик, всяка партия трябваше да си дават сметка, че независимо от убежденията им, независимо реалните перспективи на страната за членство в НАТО, процесите така са се задълбочили, че е невъзможно да се правят резки промени в тях, без да се предизвикат опасни сътресения за страната.
■ Може да се каже, че в периода 1997-2001 г. управляващите в България водеха свърхактивна политика за атлантическа интеграция, разположена в пространството и извън времето. В пространството означава, че аргументите за необходимостта от членство на България в НАТО се извличаха преди всичко от нейната роля на фактор на стабилност на Балканите и регионален партньор на НАТО - следването на тази логика позволява лесно да се обясни безкомпромисното сътрудничество на правителството на Иван Костов с НАТО по време на 78-дневните удари на НАТО срещу Югославия (1999 г.). Проатлантическите позиции служеха главно като политически идентификационен маркер. Извън времето означава, че управляващите не разполагаха с някакъв хоризонт от време, в което България да бъде приета като член на НАТО и затова се ориентираха главно към действия, с които да поддържат вратата на Алианса отворена за страната, да направят процеса на преориентация към НАТО устойчив и най-вече необратим.
IV. 2002 – 2012 г. - етапът на изпълняваните изисквания.
И така, през април 2000 г. България бе далеч назад в опашката на чакащите членство в НАТО държави – независимо от всички средства, които водещите политици от СДС пуснаха в действие, за да се покажат като единствените гаранти на евроатлантическата ориентация на страната и абсолютно да дискредитират своите опоненти от БСП като реакционна, проруска, посткомунистическа, антинатовска, дори антиеропейска партия. А през април 2004 г. България вече бе приета за член на Северноатлантическия съюз! Какво се бе случило, че България, след 12 години на лутане, за кратък срок да измине пътя от поставянето й през април 2000 г. назад в листата на чакащите, до поканата за членство в НАТО през ноември 2002 г. и до приемането й в НАТО през април 2004 г.? Отговорът е един и той е естествен и логичен – случил се бе 11 септември 2001 г. Терористичните удари срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон промениха радикално стратегията на САЩ и НАТО към сигурността, към ролята на НАТО в глобалната и регионалната сигурност, към борбата с тероризма.
Изведнъж се оказа, че периферни за вниманието на САЩ и Алианса държави като България, които дотогава се разглеждаха като имащи маргинално значение на Голямата геополитическа шахатна дъска, изведнъж придобиваха нова стратегическа стойност.
Стана ясно, че България има някои недооценени достойнства – близост до критични региони, контакти и разузнавателно присъствие в тях, познаване на техните специфики, традиции и манталитет, заедно с отлична професионална експертиза за тези региони.
Това направи България атрактивен партньор, можещ да допринесе за значителното повишаване на капацитета и за нарастване на конкурентните предимства на Запада за противодействие на някои съвременни и нетрадиционни предизвикателства и рискове. Иван Костов заяви в Народното събрание при ратифициране на Северноатлантическия договор: „Войната, която терористите започнаха на 11 септември 2001 г. с разрушаване на кулите на Световния търговски център в Ню Йорк, показа на държавите, участващи в Северноатлантическия договор, и в частност на САЩ, че те имат полза от приемането на България, че тя е неразделна част от обща цивилизация, че ценим едни и същи неща и сме готови да ги защитаваме с оръжие в ръка.”[40] Костов отлично знае какво говори.
След 11 септември 2001 г. процесите на интеграция на България в НАТО набраха шеметна скорост. Ако по-рано ние се надбягвахме с времето, за да не изостанем, то сега като че времето се надбягваше с нашата интеграция и непрекъснато изоставаше от нея.
›› На 22 ноември 2002 г. в Прага България получава покана за членство в НАТО.
›› На 29 март 2004 г. министър-председателят Симеон Сакскобургготски връчва на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл във Вашингтон ратификационния документ за присъединяване на България към Организацията на Северноатлантическия договор.
От този момент България е пълноправен член на НАТО. Има нещо наистина логично и символично, че по това време външен министър на страната е именно Соломон Паси.
›› На 18 март 2004 г. на две четения в рамките на едно много кратко и тържествено заседание 39-то Народно събрание гласува за ратифициране на Северноатлантическия договор, подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон. При първото четене „за” гласуват 225, при второто - 226 депутати. Двата пъти 4 депутати от левицата са „против” - проф. Андрей Пантев, проф. Огнян Сапарев, Александър Паунов, ген. Любен Петров. При обявяване на резултатите от гласуванията има бурни и продължителни ръкопляскания.
Абсолютно безпрецедентно, президентът Георги Първанов подписва в пленарна зала Указ за обнародване на закона в “Държавен вестник” и: „Народните представители, министрите и гостите стават. Бурни и продължителни ръкопляскания”. Сияещ, сред „смях и оживление в залата” председателят на Народното събрание Огнян Герджиков известява: „Уважаеми г-н президент, уважаеми г-н министър-председател, г-н вицепрезидент, Ваше Светейшество, Ваши Превъзходителства, уважаеми г-жи и г-да министри и народни представители, драги гости! Особено ми е приятно да съобщя, че току-що излезе извънреден брой на “Държавен вестник” бр. 22, в който е обнародван Законът за ратифициране на Северноатлантическия договор, подписан на 4 април 1949 г. във Вашингтон. С това законът е в сила! Благодаря ви. (Бурни и продължителни ръкопляскания. Всички стават прави.)”.[41] Така, по мое лично мнение отново с лек отенък на фарс, в превъзбудена атмосфера парламентът гласува за членството в НАТО.
Тук възниква един базисен въпрос - за съставляващите характеристики на България като потребител и производител на сигурност при членството в НАТО. Защото про-натовските български политици представяха приемането в НАТО като вид благодеяние спрямо България, като едностранен жест на Алианса, САЩ и Западна Европа към нас, като панацея, перфектно решение на всички проблеми на националната ни сигурност.
Този въпрос е част от няколко предизвикателства, пред които се изправя Системата за национална сигурност (СНС) при интегрирането в Система за колективна сигурност (СКС). В частност това се отнася и до СНС на България - при членството в НАТО.[42]
▪ Първото предизвикателство е следствие тъкмо от факта, че страните във всяка СКС се различават по своята сила, по финансовия ангажимент за функционирането на СКС, по методите и ресурсите за въздействие върху останалите партньори. А оттук следва различното отношение, което СКС като цяло и по-големите (водещите) държави в нея имат към рисковете за сигурността на СКС или за собствената им сигурност и съответно - към рисковете за сигурността на по-малките (второстепенните) държави.
Независимо от декларираните позиции, в СКС някои страни са повече производители на сигурност, а други са повече потребители на сигурност. Това автоматически отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в скалата на значимостта на гласовете.
Така че е от много висока степен на важност къде се позиционира държавата в СКС между двата полюса – единият, в който са най-големите производители на сигурност и другия, в който са най-големите потребители на сигурност. А това изисква прецизен баланс на всички приноси към сигурността на СКС. Ако българският политически елит бе направил тази калкулация, вместо да представя членството ни в НАТО като едва ли не подаяние от НАТО, а приемането ни там – като добре пресметнат техен компромис, при ясното съзнание за неподготвеността на страната ни за това членство, то, както бе споменато, България, образно казано, можеше „да излезе на плюс” или най-малкото - да „върже баланса” между потребена и произведена сигурност. По този начин страната би могла да се позиционира относително по-добре в скалата на значимостта на гласовете. Същевременно, вместо да казва своето неизменно „да” на всяка покана за участие във военни мисии зад граница – защото така България трябвало да компенсира сигурността, която потребява с членството си в НАТО, - елитът ни щеше да има повече мотивация и мотиви за да обосновава защо България не може да участва в някои от тези мисии – тя е постигнала своя баланс между произведена и потребена сигурност, затова нека други държави, които имат дефицит в това отношение, компенсират с участие в тези мисии.
Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неформално, т.е. проявяващо се в процеса на съвместна дейност, така и институционализирано (de facto) - чрез срещи на високо равнище и различни инициативи с ограничен брой участници. За това, че са повече производители на сигурност, големите страни са компенсирани с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях. За това, че по-малките държави са повече потребители на сигурност, те трябва да плащат съответно със суверенитет, съгласие, територия (бази), услуги, подразделения за мисии.
Дори решенията в СКС (както в НАТО) да се вземат с консенсус и да има процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, дори гласовете в СКС да не се броят, те се претеглят. Малката страна може да участва само формално в процеса на вземане на решения и може да й се налага да се присъединява към вече взети решения. Консенсусът е процедура, която изисква политическа смелост, за да се ползваш от нея.
В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Възможно е Голямото, Цялото, да „проспи” проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е по-голямо и по-значимо от своите Части. Те затова са се обединили, за да изградят Цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните Части. Например, ние решаваме, че нарастващото напрежение в Македония е крайно опасно развитие, което застрашава за националната ни сигурност, но СКС - в случая НАТО (или ЕС) може да заяви, че в случая няма нищо страшно, че СКС е заета с много по-важни въпроси - Ирак, Афганистан, Иран, Сирия, Либия, Северна Корея и др.
Всяка Част, включително по-малката – напр. България, би могла да игнорира в даден момент интересите на Цялото, но така поема риск някога да остане сама, без помощта на СКС (напр. НАТО), пред лицето на някои предизвикателства или изобщо да отпадне de jure или de facto от СКС (в случая – НАТО). И обратното, уповавайки прекалено на СКС, малката държава може да се окаже беззащитна, ако СКС тръгне по грешен път или се парализира. Това изисква анализ на вероятностните сценарии (и има ли такива), при които държавата ще трябва да разчита само на себе си и да действа в автономен режим, което пък означава да изгражда собствени способности за подобни ситуации.
► Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (в частност на НАТО), че рисковете за сигурността на тази държава са едновременно рискове и за сигурността на СКС (НАТО), затова СКС (НАТО) трябва да ги идентифицира, анализира, оцени и управлява със същите ресурси и сериозност, както при всички рискове сигурността за самата СКС (НАТО) и водещите страни в нея.
▪ Второто предизвикателство е следствие от факта, че независимо от размера на държавата и нейната мощ, народът й изпитва чувство на несигурност винаги когато е изправен пред кризисна ситуация, пред някаква нестабилност. Обаче управляващите и народите на по-малките държави много трудно могат да обяснят (а нерядко, робувайки на това, че са малки и незначителни, те не се и опитват да обяснят) на управляващите и народите на по-големите държави, че сигурността (страховете, тревогите, комплексите) на Малкото и на Голямото се мерят не с килограми, метри и часове, а са съпоставими. С други думи, измерва се не количеството, а се съизмерва качеството на сигурността. И затова сигурността и на по-малката страна, и на по-голямата страна от гледна точка на техните народи са напълно съизмерими. Но в реалността по-голямата държава в СКС често казва на по-малката: „Виж колко си малка и колко по-малко значение има твоята сигурност!”. СКС само като название е „система за колективна сигурност”, а всъщност е система, в която под сигурност се разбира пред всичко онова, което казват големите страни в нея. За малките остава съгласяването с определените приоритети, с избраните мисии, с формулираните изводи за полезността на реализираните задачи, с направените оценки за ефективността на изразходваните финансови средства и човешки потенциал.
► Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че сигурността на тяхната държава е от ключово значение за сигурността на СКС (НАТО) и затова към нея и към движещите я страхове, тревоги и комплекси СКС (НАТО) трябва да се отнася много по-сериозно и далеч по-отговорно, а не с негласно „гледане през пръсти” и не на принципа „все някога, но не точно сега”.
▪ Третото предизвикателство е следствие от факта, че СКС определя изисквания, режими и параметри на СНС. За да работи ефективно, да дава своевременен отговор на предизвикателствата, да управлява рисковете, да предотвратява заплахите и да реагира при опасностите, СКС трябва да има изграден, периодично „ъпгрейдван” и „ъпдейтван” сериозен капацитет и надеждни способности. За постигането на целите на СКС и за изграждането на необходимите на СКС капацитет и способности, всяка държава в СКС трябва да бъде готова да даде (и да дава!) съществен принос. Но този принос е резултат и следствие от финансовия и човешки потенциал, който за всяка държава е ограничен - те идват от един и същи джоб и от едно и също население. Така че потребностите на СКС и потребностите на СНС влизат неизбежно в режим на конкуренция - за коя от двете системи да се заделят най-напред наличните финансови и човешки ресурси. Ето защо СНС е изправена пред дилема, която управляващите нерядко решават по линията на най-малкото съпротивление - те смятат, че страната трябва приоритетно да отговори на потребностите на СКС, а после, ако има все още сили и средства, да се погрижи за всичко останало. В подобна ситуация една държава с по-скромни възможности, в желанието си да се докаже като надежден партньор, може да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критерии и изисквания на СКС и да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет за действие в автономен режим, ако и когато се наложи.
► Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че инвестициите на тяхната държава в нейната сигурност, са едновременно инвестиции в сигурността на СКС (НАТО). И ако се наложи, страната би могла да бъде освободена от финансовия принос за СКС (НАТО), който може лесно да бъде компенсиран от водещите държави поради много по-големия техен потенциал.
▪ Четвъртото предизвикателство е следствие от факта, че участието в СКС за по-малките държави е купуване на сигурност и ограничаване на суверенитет. Това води до психологически шок от допир с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати, или където изобщо нямат интереси. Въвлече ли се в конфликт Цялото, тогава се въвлича в този конфликт и всяка негова Част. Когато си част от СКС, ако друга част на СКС е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част – което именно означава да си интегрална Част от Цялото. Така например, ако Русия и Турция се окажат в конфликт, то като партньор по НАТО, България трябва да застане на страната на Турция. Осмисляйки този факт, ние сме длъжни непрекъснато да помним, че договореностите в СКС имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на всяка членка. Присъединявайки се към СКС, за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, държавата се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, чиято сигурност стои над всичко, т.е. заплаха за сигурността на страната има тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на СКС. Вече споменахме, че в СКС, където всички по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, ограничен брой държави имат право на по-глобални интереси.
► Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО), че въвличането на страната им в такива конфликти може само да влоши сигурността на СКС (НАТО). Затова те не заемат позиция на безусловна подкрепа и правят внимателни оценки, водени не от някакъв егоизъм или като „хитри субекти”, които искат да „минат тънко”, а с най-високото чувство за отговорност към своето общество и към политиката на СКС (НАТО). Да, и към СКС (НАТО), защото не искат да й създават допълнителни проблеми и да причиняват вътрешни напрежения.
▪ Петото предизвикателство е следствие от факта, че затворени в ограниченото пространство на своя регион, по-малките държави и по отношение на сигурността започват да говорят на местен, регионален език, може да се каже - диалект, който е трудно разбираем за големите държави в СКС. В резултат на това те трудно съобщават тревогите си по местни проблеми - гранични спорове, езикови, религиозни и етнически напрежения (вътрешни и със съседите). На такива въпроси в СКС могат да гледат като на психологически комплекси, породени от изостаналост, домодерност и архаичност.
► Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да обяснят на СКС (НАТО) страховете, комплексите и притесненията, изпитвани от техните народи, за да могат големите страни от СКС (НАТО) да осъзнаят тези страхове, комплекси и притеснения, та да не ги подминават с безразличие или да ги подценяват.
След получаването на покана за членство в НАТО през 2002 г., България навлезе в продължаващ и до днес период на непрекъснати усилия за адаптиране към условията и стандартите на НАТО. Това в голяма степен превърна управлението на отбраната в еднопосочна улица, в „мач на една врата”. Страната постоянно е изправена лице в лице с изисквания и очаквания, на които трябваше да отговори. Това й отне много енергия, без да бъде проведен стратегически преглед на съответствието на тези, поставени от НАТО задачи пред системата за отбрана и българската армия, с капацитета на България да се справи с тях и с тяхната обвързаност с реалните потребности на националната ни сигурност. Модернизацията на нашата армия се съпровожда с нови и нови вълни на съкращения, български военни контингенти участват в нови и нови мисии зад граница. По този начин сигурността, отбраната, финансовите ресурси на страната са подложени на перманентен натиск и огромно напрежение, което неизбежно е за сметка на други сектори както от системата на националната сигурност, така и на държавата като цяло.
Несъмнено, по-голяма енергия бе вложена до приемането на България в НАТО през 2004 г., но и след това, вече като условни рефлекси, българските политици и военни се стремят да реализират поставените пред тях от НАТО цели или най-малкото, да убедят НАТО, че са реализирали тези цели. В известна степен това се дължи и на факта, че демонстрацията на подобна енергия и изпълнение на възложеното от НАТО носи лични кариерни дивиденти в структурите на НАТО на български дипломати и висши военни. Друг въпрос е доколко тези усилия реално произвеждат сигурност за нашето общество.
■ Може да се каже, че в периода 2002-2012 г. управляващите в България водеха най-напред активна, а след влизането в НАТО повече инерционна като усилия политика за атлантическа интеграция, разположена извън пространството и във времето. Извън пространството означава, че България сякаш „забрави” в кой регион се намира. Макар науката Геополитика да извежда тезата, че държави с ограничени ресурси за влияние, каквато е България, би трябвало да съсредоточат външнополитическите си амбиции и действия в своя регион, защото тяхната реална тежест е в него, а процесите вън от този регион ще протичат, без да можем да им влияем по какъвто да било начин [43], нашата външна политика предпочиташе да обсъжда проблеми, засягащи далечни региони и по-малко да се стреми към сериозна роля на Балканите и в Черноморския регион. Всички проекти на Стратегии за национална сигурност, разработвани през този период, вкл. приетата през 2011 г. Стратегия за национална сигурност са прекалено глобализирани. Ако човек не прочете названието, трудно ще познае на коя държава са тези стратегии - на държава, която граничи с Ирак, Афганистан и Иран едновременно, или на държава, граничеща с Румъния, Сърбия, Македония, Гърция, Турция и Черно море. Във времето означава, точно това, което бе коментирано по-горе – ние постоянно се опитвахме да се вписваме в поредните timetables и deadlines, да отмятаме възложени задачи, да пращаме неотложни отговори. Породи се впечатление, че основното при интегриранто в НАТО е бюрократичен процес с изисквания за навременно изпълняване на указания. Възникна усещане, че България се е присъединила към наднационален Алианс на окопали се в кабинетите чиновници, че не политическите съвети и военните щабове, а чиновниците са истинското съдържание на НАТО, че НАТО не е само политико-военен Алианс, но и бюрократично-чиновнически Съюз, търсещ фòрмата и формàта за сметка на същината и същността. Нашата външна политика и системата за отбрана попаднаха в затворен кръг - най-напред защото стана ясно, че през 2002 г., след получаването на поканата в Прага, стъпихме само на прага на НАТО. В Прага НАТО влезе в България. Бяха нужни огромни усилия за промяна, с която не само формално, а пълноценно България да влезе в НАТО. От друга страна, ние се оказахме в лабиринт от абревиатури, всяка от които си имаше свои изисквания към страната, някои взаимно допълващи се, но други – взаимно изключващи се или поне конкуриращи се за енергия и ресурси - ПзМ (Партньорство за мир), ПДЧ (План за действие за членство), ПППОП (Процес на планиране и преглед на отбранителната политика), плюс пакет от десетки Цели на силите на НАТО, Доклад за напредъка по подготовката за членство и Доклад-оценка по Процеса на преглед и планиране на въоръжените сили и ПзМ, плюс Стратегически преглед на отбраната. Да добавим политическите, материалните, финансовите и човешките усилия за участие в 8 операции по поддържане на мира и мисии на ООН - в Босна и Херцеговина (SFOR), Косово (KFOR), Афганистан (ISAF), Етиопия и Еритрея (UNMEE) и Ирак. От поканените за членство в НАТО само Румъния участва с повече военнослужещи от нас. Държахме се като прилежен ученик, който ако не може със знания, успява със зубрене.
Върху напрежението и усилията на България оказваше влияние и фактът, че НАТО продължаваше да се организира и да планира на принципа на 20 век – т.е. на ресурсно ориантираните стратегии (планиране според способности), вместо на принципа на 21 век на целево ориентираните стратегии (планиране според цели). Но при ресурсно ориентирани стратегии планират бюрократи и чиновници, а при целево ориентирани стратегии планират визионери и креативно мислещи лидери. Логиката на ресурсно ориентираните стратегии е проста и семпла - имаш инструменти и търсиш къде и как те да бъдат използвани. А логиката на целево ориентираните стратегии е точно обратната — трябва да се види какви цели, задачи и мисии имаш и се търси и изгражда нужният инструментариум (в т.ч. променят се наличните инструменти), така че да се отговори на тези цели, задачи и мисии. В Брюксел и Вашингтон все така и все още разсъждават инерционно - имаме НАТО, трябва да й намерим работа! Макар че би трябвало да се види каква работа имаме и да търсим капацитет и способности за реализирането й. Още около войната в Ирак бившият министър на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд бе каза, че вече не Коалицията определя Мисията, а Мисията определя Коалицията [44].
V. Светът днес – съвременните предизвикателства и въпросите пред НАТО.
Не можем да разсъждаваме аналитично и изчерпващо за НАТО в съвременния свят и за ролята и мястото на България в НАТО при сегашните предизвикателства и рискове, без да дадем най-важните характеристики на днешния свят. Само така ще можем да обосновем още една теза по отношение на НАТО: Светът е изправен пред сериозни предизвикателства и рискове и това натоварва с огромни отговорности Запада, а като силов, политико-военен инструмент Западът продължава да инвестира в НАТО, но не за да използва този инструмент като помощно средство за даване на отговор на тези предизвикателства и за управляване на тези рискове, а за да отстоява чрез него свои, „тясно западни” интереси. Така Западът (САЩ и Европа, в т.ч. и България) разполага с НАТО, за която няма общоцивилизационни задачи и която няма нужните способности за справянето с тези задачи; от друга страна съществуват сложни общоцивилизационни задачи, за справянето с които обаче засега нямаме ефикасен и ефективен инструмент.
В началото на 21 век човечеството навлезе в рисковото общество (Улрих Бек[45]), с присъщата за него мрежовизация на главните структури и водещите предизвикателства.
Този радикален преход има 2 главни, системно и структурно определящи измерения:
▪ От една страна, той се изразява в преминаване за кратък времеви период от защита на безопасността (т.е. пасивна стратегия с главен фокус защитата), през гарантиране на сигурността (т.е. активна стратегия с главен фокус превенцията) към управление на рисковете (т.е. про-активна стратегия с главен фокус ранното сигнализиране).
▪ От друга страна, той се характеризира чрез необходимостта от трансформационна промяна на архитектурата на системите за сигурност и техните базисни институции - от йерархична (вертикална) организация към мрежова (хоризонтална) организация.
Този еволюционен преход в стратегията и организацията на политиките и системите за сигурност и отбрана е съпроводен с еволюция в самото съдържание на сигурността. И обратно, еволюцията на сигурността носи нови предизвикателства за държавата като сложен механизъм за производство на сигурност и нейните институционални опори.
Доскорошните теоретични модели и практически методи, ориентирани към баланса и статиката, базирани върху „твърдите” аспекти на силата и количествените критерии, следващи мислене „безопасност с цената на всичко и на всякаква цена”, фокусирани върху защитата и охраната; отстъпват място на нови теоретични модели и практически методи: ориентирани към динамиката и развитието, базирани върху „меките” аспекти на силата и качествените критерии, следващи мисленето за държавите като за отворени системи, чиято сигурност трябва да се постига ефикасно , но и ефективно - с намиране на щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси, както и чрез адекватна и своевременна идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете.
Паралелно с това, човечеството премина към фаза на развитие, когато извънредните събития, кризите и рисковете, несигурността и неопределеността се настаниха трайно в ежедневието и постепенно се роди носталгия към отминалите времена на стабилността, безопасността, определеността и предвидимостта на събитията, към които сякаш бяхме привикнали и смятахме, че са ни гарантирани, че другояче изобщо не би могло да бъде.
По-рано държавата, нейните йерархични институции, целите и приоритетите, законите, ресурсите й – всичко бе конструирано така, че да обслужва нормалността.
А на не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация: почти невъзможна, смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във и от държавата ред. Бе регламентирано, че ако нещо такова се случи, Армията и другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден (не съвсем ясен и бегло описан в осмислени норми) режим на управление.
В обществото на риска и серийно произвежданите несигурности обаче, всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, а това ще означава - до извънредна ситуация. Извънредността ще зачести, ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще стават ежедневие. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността (не-нормалността), извънредността и редността (във-редността) започват да си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна; докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, да става и да бъде все по-честа, предсказуема, очаквана.
Възниква въпросът: Какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси? Какво се случва с държавата при новата нормалност - на а-нормалността (или не-нормалността), при извънредността превръщаща се в редност?
И ако този въпрос настоятелно изисква отговор, защото се отнася до Държавата, той с не по-малка сила важи за съюзи като НАТО и ЕС, тъй като засяга самата им основа, тяхната фундаментална същност. Защото и те, в случая ни интересува главно НАТО, са създадени да обслужват и защитават нормалността и не са развили дори в минимално приемлива степен способности, процедури и ресурси за действие във и управление на различни извънредни ситуации с подходи, различни от пряко прилагане на военна сила.
Но нека се върнем към националната Държава. Независимо от протичащите процеси тя запазва своята водеща роля като сложен механизъм за производство на сигурност.
Доскоро Държавата бе единственият производител на сигурност за обществото и гражданите. Което означаваше, че основната характеристика на сигурността бе нейното качество на благо. Това, че тя бе благо, означаваше, че от нея се ползват всички – т.е. държавата гарантираше сигурността на всички в някаква степен, в приемлив минимум.
Ето защо за сигурността можеше да се запише С = Сб, където „б” означава благо.
Със свиването на потенциала и функциите на националната Държава, тя, Държавата макар да остава основен, вече не е единственият производител на сигурност, защото в производството на сигурност се намесват и други àктори (актьори, играчи, субекти) – сред тях най-вече са частният бизнес, неправителствени организации, самоорганизации на гражданите и др. Поради това сигурността вече не е само благо, което се произвежда за всички, както бе казано, в някаква степен и в приемлив минимум. В сигурността се появява ново съдържание - елемент на услуга, за която действа пазарният принцип – всеки получава само толкова, колкото може да си купи (за колкото може да заплати).
Затова за сигурността трябва да се запише С = Сб + Су, където „у” означава услуга.
На преден план излиза въпросът за разумния баланс между двете съставляващи на сигурността – като благо и като услуга. Не се ли намери такъв баланс, с оттеглянето на държавата от ключови дейности и със засилващата се либерализация на икономиката, ще станем свидетели на увеличаване на съставляващата на сигурността като услуга и на намаляване на съставляващата като благо. Ако тази тенденция се съхрани, в нейния краен вариант съставляващата на сигурността като благо ще бъде пренебрежимо малка.
Ето защо тогава ще стане възможно да се запише за сигурността С = Су, което ще значи, че в обезпечаването на сигурността ще действа монополно пазарният принцип. И тогава обществото и отделните граждани ще бъдат принудени да заделят все повече ресурси за своята сигурност, което на практика ще води до тяхната бърза и неотклонна декапитализация. Така оттеглянето на държавата от производството на сигурност ще се заплаща от обществото и гражданите с понижен обществен статус и влошен жизнен стандарт, а това ще води до още по-голямо социално разслоение. Именно затова, за да бъде съхранена Държавата като водещ механизъм за производство на сигурност, тя трябва да съхрани своята водеща, организираща и регулираща роля в трите базисни измерения на националната сигурност: политическото, военното и икономическото. В тези три измерения Държавата трябва да има мобилизиращо и определящо влияние.
Вижда се колко драматично предупреждение отправят процесите за нарастване на съставляващата на сигурността „услуга” към системите за национална и колективна сигурност. След като ролята на държавата в сигурността се свива и в производството на сигурност се намесват други àктори и най-вече частният бизнес (този процес е известен като приватизация на сигурността и едно от неговите измерения е приватизацията на насилието), то е логичен въпросът - а какво се случва тогава със съюзи от държави от типа на НАТО, които действат изцяло в производството на сигурност като „благо”? От главен участник в операции и дейности, НАТО се превръща в един от играчите, на терен, в който „се подвизават” редица частни компании. Така НАТО може да се окаже извършител на „мръсната работа” - разчистване на терена и инсталиране на добрите на власт, а дивидентите да се извлекат от частни бизнес компании и силови структури.
В постмодерното общество сигурността изживява многоаспектна иеволюция и става все повече „индивидуална”; „идентичностна”; „вътрешна”; „мека”; „комплексна”; „интеграционна”; „информационна”; „мрежова”; „рискова”; „гражданска”. НАТО (нека се замислим над това!), успява и то само отчасти, да се адаптира едва към 3 от 10-те аспекта на тази еволюция: „вътрешният”, „комплексният”, „интеграционният”.
(1) Сигурността днес става все повече „индивидуална”, защото:
Обществата и гражданите по-рано подкрепяха стратегии и политики, в резултат на които можеше да спечелят всички (държавата, обществото); сега те подкрепят повече стратегии и политики, в резултат на които може да спечели всеки (отделният индивид, гражданинът). Всеки иска да види своето „парче” от баницата „социална политика”, от баницата „здравеопазване”, „образование”, „борба с престъпността”; всеки пита – къде е неговият интерес в тези стратегии и политики, къде е неговата сметка при тях?
(2) Сигурността днес става все повече „идентичностна”, защото:
В схващането за сигурността придобиват голяма относителна тежест аспекти и акценти, свързани с етноса и религията, паметта и историята, културата и традициите. Несъмнено, идентичността е последният рубеж, който общността и обществото ще са склонни да предадат – те могат да понесат размиването на държавата и държавността, на социалното и икономическото, но няма да се съгласят, няма да допуснат размиване на националното и културното (история, език, памет, религия, етнос, етос и традиции).
(3) Сигурността днес става все повече „вътрешна”, защото:
С намаляването на вероятността за военни конфликти, обект на които могат да станат демократичните страни, гражданите особено Европа, свиват своя стратегически хоризонт на страх, несигурност и уязвимост до границите на своите страни и свързват сигурността си с нейните вътрешни компоненти. За тези общества и граждани много по-важно, понякога и единственото важно е това, което се случва в собствените им държави и общества. Далеч на втори план остават мисии и задачи в далечни региони.
(4) Сигурността днес става все повече „мека”, защото:
Твърдите, силови аспекти на сигурността постепенно отстъпват място на меките, не-силови аспекти. Все по-важни стават за хората качествените, а не количествените аспекти на сигурността - напр. качеството на живота, образованието, здравеопазването, човешкия потенциал, околната среда, културата, морала, управлението. Държавите, вече не разчитат изключително на своята военна мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават голямо внимание на меката сила - на културата, на идеологията, образованието, и др.
(5) Сигурността днес става все повече „комплексна”, защото:
Комплексността на сигурността, наричана понякога „широка сигурност” означава, че много повече аспекти и измерения на сигурността стават важни и приоритетни за държавата, обществото и гражданите – не само военната, външната и свързаната с борбата с престъпността, но и икономическата, финансовата, социалната, екологичната, етническата, религиозната, културната информационната, гражданската и редица други елементи на сигурността придобиват все по-голямо значение и по това как властта се справя с тяхното управление се съди за нейните способности да гарантира сигурността.
(6) Сигурността днес става все повече „интеграционна”, защото:
Националната държава все по-трудно се справя сама с новите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи. Затова тя трябва да се интегрира в система за колективна сигурност. Казахме по-горе - удовлетвореността от членството в НАТО и ЕС не бива да води до самоуспокоение. Постигнатото членство е началото на дълъг и сложен процес и изисква постоянни усилия на държавата и цялото общество. Главният въпрос сега е - как това членство да бъде пълноценно и пълноправно, как България да печели от него?
(7) Сигурността днес става все повече „информационна”, защото:
Още преди три десетилетия Алвин Тофлър говореше за Третата вълнá - Вълната на информационното общество[46]. Днес, ние „преживяваме комуникационна революция. Новите комуникационни технологии са насочени към развитие на ... иновационни и ефективни форми на масови комуникации и обмен на информация между участни¬ците в комуникацията. Явлението „комуникация" все по-очевидно изли¬за на преден план, като придобива статут на главен обяснителен прин¬цип на социалните науки”[47].
Комуникационната и информационна революция поставя с особена сила въпроса за сигурността на информацията във всичките аспекти (вкл. киберсигурността); повишава експоненциално ролята на количеството и качеството на информацията за самото функциониране на социума; въздейства върху политиката и икономиката на държавите.
(8) Сигурността днес става все повече „мрежова”, защото:
Институциите в сферата на сигурността остават преобладаващо йерархични, но днес предизвикателствата стават мрежови и това налага промени в структурите и подходите, принципите и ресурсите. Навлизаме в ерата на мрежовизацията. Тя изисква различно мислене. Йерархичните структури преследват ресурсно ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което могат да правят. А мрежовите структури преследват целево ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което трябва да правят.
(9) Сигурността днес става все повече „рискова”, защото:
Вълновата теория за развитие на обществата може се приложи и по отношение на сигурността. За кратък период, преминахме към Третата вълна на сигурността[48] - на риска. Първата бе Вълната на безопасността; а Втората - Вълната на сигурността.
По-рано, по времето на Студената война, се стремяхме да защитим безопасността. Тогава ставаше дума основно за статика, т.е. за състояние, за стремеж към защитена безопасност. Т.е. всички усилия на системата бяха насочени главно към защита на безопасността. След това, до терористичните удари на 11 септември, ние се стремяхме да гарантираме сигурността. Ставаше дума за хибридно съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на процес, за стремеж към относителна сигурност. Т.е. всички усилия на системата бяха насочени главно към гарантиране на сигурността. Сега се стремим да управляваме рисковете - става дума за динамичен, сложен процес, в който е въвлечена системата и който трябва да се управлява, за да се постига определено ниво на минимизирани рискове. Т.е., всички усилия се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, то последиците ще бъдат изключително сериозни. А това значи да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.
(10) Сигурността днес става все повече „гражданска”, защото:
Една от водещите тенденция днес е Нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и потребността от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, навременно реагиране, противодействие, ликвидиране на последиците [49].
Извънредните ситуации попадат в т.нар. секюритизирани проблеми. Един проблем, засягащ сигурността (security problem), става насъщен проблем на сигурността, т.е. той се секюритизира (securitized problem), когато поражда качествени промени, които системата не може да преодолее без пълна мобилизация и структурни трансформации.
Разглеждайки през призмата на извънредните ситуации ролята на държавата като сложен механизъм за производство на сигурност, ще акцентираме главно на следното:
▪ Досегашната държава е конструирана така, че да обслужва нормалността, а не-нормалността, както казахме, се възприема като изключение, като извънредна ситуация – екстремална и почти невъзможна. Но какво да правим днес, в обществото на риска, когато ако рискът се реализира, възниква извънредна ситуация, при която държавата изпада в криза? В мрежовизиращото се рисково общество извънредността ще зачести - тя ще започне да се превръща в норма, в правило; кризите бъдат ежедневие. А това означава, че нормалността ще бъде изключение, ще става по-рядка, почти невъзможна.
Оттук естествено следва, че цялата логика започва да се обръща, че извън-редността и (във)редността, че не-нормалността и нормалността си сменят местата. Което не може да не доведе до неизбежни промени в конструкцията на държавата, в институциите й, в нейните закони, процедури, ресурси и като цяло - в нейното досегашно функциониране.
▪ Извънредно положение може да настъпи при една от следните критични ситуации:
1. Когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това ще наречем Извънредност от Първи тип - извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред.
Досегашното законодателство се фокусира именно върху тази ситуация и описва как трябва да се реагира, ако тя настъпи. И по-скоро я споменава, без да изгражда нито съответната нормативна база, нито пък нужната институционална инфраструктура.
2. Когато е нарушен нормалният ход на процесите при извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, криза, civil contingency, emergency). Това ще наречем извънредност от Втори тип - извън нормалния (естествен) ход на процесите.
И при двата типа извънредности (от Първи и от Втори тип), но особено силно това звучи за извънредността от Втори тип, възникват два въпроса с повишена трудност:
▪ Може ли в извънредната ситуация да се прилагат нормалните („във-редни”) мерки?
▪ Ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, така че да не се превърнат в редни (във „във-редни”) мерки, т.е. в ново „нормално” законодателство?

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _   _              __  __   _     
| | | | | | __ _ __ | \/ | | |__
| | | | | |/ / | '_ \ | |\/| | | '_ \
| |_| | | < | | | | | | | | | | | |
\___/ |_|\_\ |_| |_| |_| |_| |_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.