ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 28. ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ ПРЕЗ ТРИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 28. ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ ПРЕЗ ТРИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА
  
  Систематизирани са осем основни и осем допълнителни геополитически тенденции през първите три десетилетия след рухването на социалистическия лагер и разпадането на двуполюсната система. Те определят геостратегическата координатна система, в която се разполагат както международната сигурност, така и националната сигурност на всяка една държава, в т.ч., естествено, и националната сигурност на България.
  
  На подробен анализ на водещите геополитически тенденции през трите десетилетия слад края на Студената война е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. София: Военно издателство, 2014 г.
  
  
  Както бе анализирано в тези Етюди, човешката цивилизация преживява изключително мащабна, всеобхватна и дълбока промяна. Това е многопосочна, многопластова и многоаспектна трансформация – системна, структурна и свързана със сигурността, политическа, икономическа и финансова, енергийна, екологична и информационна, социална, културна и етнорелигиозна. Тази епохална промяна, тази епична трансформация има четири водещи измерения, всяко от които може да се разглежда като навлизането ни в качествено нов тип общество, а именно: в Глобализираното общество, Постмодерното общество, Мрежовото общество и Рисковото общество. Ние говорихме вече подробно за Постмодерното общество, Мрежовото общество и Рисковото общество. А тук ще стане дума за Глобализирано общество и по-скоро за водещите тенденции във все по-глобализиращия се свят – през трите десетилетия след края на Студената война.
  Всъщност, в сравнение с другите три измерения на трансформацията, Глобализираното общество е било изучавано най-задълбочено и в детайли. Съществуват две основни тези:
  • Тенденцията за глобализация е единствената значима тенденция, тя е Тенденцията в международните отношения и всички останали са подтенденции, т.е. нейни следствия;
  • Тенденцията за глобализация, макар да е изключително важна, макар и водеща, e само една от ключовите, системно- и структурнообразуващи тенденции в съвременния свят.
  
  Глобализираното общество идва да смени Регионализираното общество. Тогава светът бе разделен на отделни геополитически региони, различаващи се в основните измерения на общественото си развитие – политическо, икономическо, финансово, религиозно, социално, културно, екологично, свързано със сигурността и др. Без да водят напълно самостоятелно съществуване, тези региони се възприемаха като обособени части на света – вътрешно много по-сходни като идентичност, много по-сродни като мироглед, много по-подобни по социално развитие, много по-близки като жизнен стандарт от останалите. Такива геополитически региони бяха: Северна Америка (САЩ и Канада); Латинска Америка; Европа; Съветският съюз; Индостан (главно Индия); Китай; Югоизточна Азия и южното Тихоокеанско крайбрежие (без Китай); Австралия и Нова Зеландия; и Африка.
  Да кажем за пълнота, че Регионализираното общество сменя Локализираното общество, в което на преден план са местните/локалните характеристики и те още – в политически, военен, икономически, етнорелигиозен, социален и духовен смисъл – не са обединени в еди(не)н геополитически регион. С други думи, тук обяснителната схема е преходът:
  Локализирано общество --> Регионализирано общество --> Глобализирано общество.
  За едни учени процесът на глобализация никога не е спирал и от древни времена е водеща черта на човешката цивилизация. Според други учени сега протича третата или четвърта вълна на глобализация. Така или иначе, днес глобализацията е коренно различна, с друг мащаб, с друга стремителност и с други последици. Ако по-рано глобализацията е била много повече СРЕДСТВО на човечеството към уплътняване на географското пространство и за разкриване на нови възможности за обмен (търговски, технологичен, културен и др.), то съвременната глобализация е много повече ЦЕЛ на човечеството в неговото развитие.
  Глобализацията означава, че:
  → всички основни процеси (политически, военни, икономически, финансови, енергийни, търговски, екологични, информационни, културни, етнически, религиозни, идентичностни, свързани със сигурността, засягащи престъпността и тероризма и др.);
  → във всяко едно измерение (глобално, континентално, регионално, национално, субнационално, локално и др.);
  → стават все повече трансгранични или надгранични (транснационални или наднационални, трансдържавни или наддържавни);
  → протичат с все по-висока скорост;
  → включвайки все повече участници (àктори, актьори, играчи, субекти);
  → създавайки все повече свързаности/обвързаности (взаимни зависимости, взаимни въздействия, взаимни влияния) между различните социални единици и агенти (индивиди, групи от индивиди, общности, общества).
  Глобализацията, следователно, може да бъде описана с четири „Свръх-“: Свръхпропускливост, Свръхпроводимост, Свръхучастие, Свръхсвързаност.
  • СВРЪХПРОПУСКЛИВОСТ НА ГРАНИЦИТЕ (т.е. трансграничността или надграничността, транснационалността или наднационалността, трансдържавността или наддържавността на всички основни процеси и във всички измерения);
  • СВРЪХПРОВОДИМОСТ НА СРЕДАТА (т.е. все по-високата скорост, с която се разпространяват всички основни процеси и във всички измерения);
  • СВРЪХУЧАСТИЕ НА ДЕЙСТВАЩИТЕ ЛИЦА (т.е. на àкторите, актьорите, играчите, субектите във всички основни процеси и във всички измерения);
  • СВРЪХСВЪРЗАНОСТ (СВРЪХОБВЪРЗАНОСТ) на СОЦИАЛНИТЕ ЕДИНИЦИ-АГЕНТИ (т.е. екстремно нарастващите взаимни зависимости, взаимни въздействия и взаимни влияния между различните социални агенти – индивиди, групи от индивиди, общности, общества – във всички основни процеси и във всички измерения).
  
  Какво се случва в света, накъде върви той, какви са основните тенденции в него, какви са перспективите пред него – това е обект на анализ от различни политически централи, научни институти, университети, експертни think-tank центрове. Светът винаги, дори в древни времена, например още някога в Елада, е бил изучаван, най-малкото бил е мислен и възприеман като наше общо обиталище – разбира се, в пределите на нашата представа за него, т.е. дотам, докъдето са се разпростирали знанията ни за него, т.нар. „Ойкумена“.
  
  Пояснение:
  Think-tank – аналитичен център, „мозъчен тръст“, „резервоар за мисли“, „фабрика за мисли“, изследователски институт; неправителствена организация, група изследователи за производство на анализи, стратегии, политически документи (policy papers) и т.н.
  Ойкумена – заселената земя, усвоената, обитаваната от човечеството част на света. Този термин е бил въведен от древногръцкия географ, историк и писател Хекатей Милетски (550/540 – 490/480/479) за обозначаване на дотогава известната на гърците част от Земята с център в Елада (древна Гърция). Първоначално е обхващал земите, населени с елински общности (племена); а по-късно включва и останалите, известни на човечеството земи.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  Тук ще дадем своя систематизация на водещите тенденции в Глобализираното общество. При провеждането ѝ трябва да се имат предвид следните няколко принципни положения:
  
  ⁕ Първо, тези тенденции са обективно съществуващи, външни за България и независими от нея. Те за страната ни са като природни явления – съществуват независимо от нашето желание и не се влияят от нашата нравствена оценка за тях, затова няма смисъл да им се сърдим или да ги мразим. Необходимо е да минимизираме, ако е възможно, негативните последици от тях и да оптимизираме, ако също е възможно, позитивните ефекти от тях.
  В този смисъл спрямо тези тенденции ние сме като в един Нютонов пространствено-времеви континуум. С други думи, те за България носят абсолютен характер и формират многомерно пространство, през което преминава траекторията на българската политика – външна, вътрешна, за национална и гражданска сигурност, за отбрана и обществен ред.
  
  У нас е общоприето да се смята, че България е сравнително малка държава. Макар че да говорим за България като за „малка държава“ всъщност е в известна степен неправилно. В Европа, в европейски мащаб ние сме си съвсем нормална по население и площ страна. Достатъчно е да се сравним с редица европейски държави и ще се убедим, че напразно се смятаме, подценяващо се възприемаме и самосъжалително се представяме като твърде дребни и незначителни, докато в същото време има не по-големи от нас страни и народи, които знаят своите значение и ценност, интереси и цена и ги отстояват с характер и визия.
  За да разберем къде попада България, ще използваме идващата от науката Геополитика класификация на държавите в системата за международна сигурност по отношение на тяхната мощ. Съгласно тази класификация държавите се разпределят в шест категории:
  • „Велики сили“ – държавите, които чертаят световния ред и без тях не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност;
  • „Регионални сили“ – това, условно казано, са великите сили в съответния регион;
  • „Държави с ограничени ресурси за влияние“ – такива са повечето държави по света, чиято роля и значение са единствено (или поне преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли някой се съобразява кой знае колко с тях, независимо от техните претенции;
  • „Минидържави“ – толкова малки и незначителни държави(ци), че не могат да играят каквато и да било особена, забележима с невъоръжено око роля;
  • „Провалили се държави“ – разпадащи се или разпаднали се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и/или където различни фракции водят война на принципа „всеки срещу всеки“;
  • Държави „бандитки“, „разбойнички“ (мошенички, негоднички, мерзавки; „rogue states“ на английски език, „государства изгои“ на руски език) – на такива държави световната общност е категорично е отказала равноправно участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е тяхното членство във водещите процеси и организации или дори ги е изключила от тях.
  
  България попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние. За такива държави науката Геополитика препоръчва реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на външната им политика да бъдат съсредоточени и фокусирани в техния регион. За България, по-конкретно, този регион е удивителното триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните, размирни зони на повишена несигурност и неизлечима нестабилност – Западните Балкани, Задкавказието и Близкият изток. Ограничеността на нашите ресурси, на нашата мощ, сила и капацитет означава, освен всичко друго, че в тези протичащи бурни, драматични и не в пълна мяра осъзнати от нас процеси на глобализация, при тази транснационалност на толкова остри, привнасящи динамика и непредсказуемост развития, България не може сама, изолирано да дава отговор на предизвикателствата и да управлява рисковете пред своята сигурност.
  За разлика от България има държави – великите сили и такива с надрегионални амбиции (като Турция), които могат да влияят на изучаваните от нас тенденции, а понякога дори и – частично – да ги променят. Подобни държави са като в Айнщайнов пространствено-времеви континуум – за тях тези тенденции или някои от тях носят относителен характер.
  
  Пояснение:
  Исак Нютон (1642 – 1727) – един от най-великите учени за всички времена, английски физик, математик, механик и астроном. За него Времето и Пространството са абсолютни и неизменни обекти, осигуряващи рамката, в която текат процесите в материалния свят.
  Алберт Айнщайн (1879 – 1955) – гениален германски физик-теоретик. За него Времето и Пространството са относителни и са свързани в интегриран, единен и взаимнозависим четиримерен континуум, т.е. тук може да се говори за четиримерно Пространство-Време.
  Континуум – последователност от обекти, между които няма разделение или разлика.
  Визия – виждане, схващане и намерения, имащи стратегически характер; представа за бъдещето, за смисъла на съществуването, за предназначението и за това към какво се стреми една държава (общество, общност, корпорация).
  Пария, парии – една от най-нисшите касти в Индия. Кастата е древноиндийска форма на социално разделение на обществото, специфичен израз на социалните неравенства. „Парии“ се употребява в смисъл на безправни хора, презрени, отхвърлени от обществото.
  Суспендирам – отменям, прекъсвам, преустановявам (може и временно), премахвам.
  





  
  Таблица 1. Сравнителни данни за площ и население между България и някои европейски държави
  
  ⁕ Второ, тези тенденции ще се изучават като единно цяло. Разглеждането им тук ще бъде една по една, но те трябва да се мислят заедно – както дъгата. Тя се състои от различни цветове, а се възприема общо, като уникален природен феномен. Не би било коректно да вземем една от тези тенденции и да я анализираме изолирано от останалите, да изучаваме последиците от нея като единствено възможните и да се взираме само в тях. Говорим за комплекс от тенденции и те несъмнено си влияят една на друга – последиците от едната могат да бъдат „гасени“ или пък да бъдат „разпалвани“ от ефектите на другите. С други думи, те ще бъдат мислени холистично, но ще бъдат разглеждани редукционистично.
  
  Пояснение:
  Холизъм – организмът е органична цялост, която не може да бъде сведена до простата сума на съставните му части; приоритет на цялото спрямо отделните му части; цялостен подход към обектите и явленията. Холистичен — цял, цялостен.
  Редукционизъм – принцип, съгласно който сложните явления могат да бъдат обяснени с помощта на закони, присъщи на по-простите им съставни части; свеждане на сложното към просто и висшето към нисшето (редукция). Разбиране на природата на комплексни неща чрез тяхното редуциране до отношенията на техните части или на по-прости неща.
  
  ⁕ Трето, тези тенденции ще бъдат подредени по методологически съображения, а не по значимост, например от най-маловажната към най-важната или обратно. Подреждане по значимост би могло да бъде направено, но едно подобно усилие ще изисква или някакви интуитивни съображения за тяхната важност, или изработването на критерии за оценка.
  ⁕ Четвърто, тези тенденции ще се осмислят и оценяват с разума и сетивата на българина. Подходите и анализите на американски, китайски, турски, руски учен биха били много по-различни, подялбата и подредбата на тенденциите със сигурност щеше да е коренно друга, всеки от тях би им дал както друга подялба, така и друга подредба (т.е. съществува геополитическа аперцепция, специфична и определима от мястото на наблюдаващия).
  ⁕ Пето, на тези тенденции трябва да се гледа като на предизвикателства – те са свързани с отговора, който ще им бъде даден. Предизвикателството е тенденция, процес, явление, събитие или действие, което спрямо системата (държавата, корпорацията, обществото, общността, индивида) носи обективен характер и въздействията (последствията) от което зависят от отговора, който ще му бъде даден. Ако отговорът е верен (адекватен), то ползите (позитивните последствия) от предизвикателството се максимизират, а щетите (негативните последствия) от него се минимизират, но ако отговорът е погрешен (неадекватен), то ползите (позитивните последствия) от предизвикателството се минимизират, а щетите (негативните последствия) от него се максимизират (вж. Етюд 4).
  Можем да приведем следния метафоричен (и все пак – не се съмняваме – реалистичен) пример за това що е предизвикателство и как то зависи от отговора, който ще му се даде.
  Над едно село задухали много силни ветрове. Ето поведението на жителите на това село:
  ‣ Един от тях започнал да се вайка в кухнята пред жена си, казвал ѝ колко бил способен, какви планове имал, как наистина е роден за велики дела, но ето – за жалост, точно сега, когато настъпил неговият час да изяви своя огромен потенциал, задухали тези проклети ветрове и той не можел да си покаже дори носа навън! Но само да престанат ветровете, той ще докаже – на жена си, на съседите, на цялото село – на какви велики дела е способен!
  ‣ Друг седял с аверите в селската кръчма, пеел патриотични, даже и патриотарски песни, виното се леело, клетвите звучали през всеки час, че ей сега той ще поведе дружината да се разправи с тези ветрове – поробители и народни изедници, подставени проводници на чужди интереси. Но нищо повече от това – седял си той в кръчмата, главата му олеквала, краката му омеквали. Виното се леело, песните били все по-революционни и решителни.
  ‣ Трети казвал, че ето с тези две голи ръце и юнашкото си сърце ще излезе на баира да се справи с ветровете. Облякъл нова риза – да му се белее, запасал на голия си кръст чифте пищови и тръгнал нагоре по баира. А ветровете го издухали, та още хората го търсят напразно къде е отнесен и не знаят бил ли е или не е бил, имало ли го е или го е нямало.
  ‣ Четвърти заявил, че няма да позволи на ветровете да променят начина му на живот; той тук се е родил, така е живял и тук ще остане и ще продължи така да живее, защото не се дава на някакви си ветрове да му казват как да живее, в какво да вярва и какво да брани. Докато продължавал да живее по старому, както във времената до ветровете, те отвявали и сламата от покрива на къщата му, и дрехите от простора, и децата му в земи далечни.
  ‣ Пети започнал да гради упорито крепостна стена, зид около родната къща, за да спира ветровете. Градил той стената, издигал зида неуморно, а докато строил от едната страна, ветровете събаряли от другата. Но той се трудил и не се отказвал, вярвайки, че един ден ще обгради къщата си и ще живее зад стената, а зидът ще го пази от силата на ветровете.
  ‣ Шести търпял стоически несгодите и вредите от ветровете, но се надявал, че братята му в другите села като научат какво е сполетяло неговото село, ще дойдат и заедно, както някога, както винаги си помагали, ще измислят нещо и ще сложат край на несгодите от тия проклети ветрове. И той стискал зъби, чакал, надявал се, защото бил убеден, че рано или късно помощта отвън, братската подкрепа ще дойде и ще го спаси от природното бедствие. Доколкото знаем, още продължава да чака, само че съвсем е грохнал от чакане.
  ‣ А седми свикал семейния съвет, съпругата включила лаптопа, децата изследвали розата на ветровете, а той на базата на тия анализи построил на нужното място вятърна мелница (в постмодерната версия – вятърен парк за производство на електричество от енергията на вятъра). И ветровете духат, веят и бушуват, но максималното, което правят е да въртят крилата (перките) на вятърната мелница и да мелят жито за род, рода, народ и родина...
  Ето така при едни и същи ветрове над селото различните хора предприемат различни действия – на едно и също предизвикателство те дават различен отговор. И както винаги огромното мнозинство от жителите на селото страдат от това предизвикателство, вайкат се и бездействат, но, слава Богу, има и такива, които го карат да работи на ползу роду...
  
  Пояснение:
  Аперцепция – обусловеност на насоката на възприемането и съдържанието на възприятието от предметите и явленията на външния свят, от опита, знанията, интересите и мирогледа, както и от психическото състояние на човека в момента на възприемането; осъзнато възприятие за разлика от неосъзнатото.
  Роза на ветровете – диаграма, която се използва в метеорологията и градоустройството. Изразява режима на ветровете на дадено място за определен период от време. Векторите зависят главно от повторяемостта и средната скорост на ветровете в съответните посоки.
  
  Нека сега се спрем на водещите геополитически тенденции в глобалната сигурност. Ние ще ги разделим на две групи.
  → В първата група са осемте основни, ключови, най-значими геополитически тенденции, които пряко и непосредствено определят съвременното глобално и регионално развитие и международната и националната сигурност.
  → Във втората група са осемте допълнителни, съпътстващи, съществени тенденции, които също така (макар и в по-малка степен от първите осем) влияят на съвременното глобално и регионално развитие и на международната и националната сигурност.
  
  ОСНОВНИ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ТЕНДЕНЦИИ
  В ГЛОБАЛНАТА СИГУРНОСТ
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 1. Задълбочаване на цивилизационните противоречия Север – Юг (т.е. между богатите и бедните държави) и Запад – Изток (т.е. между демократичните и недемократичните държави)
  Водещото съдържание и главният смисъл на тази тенденция е, че богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни; пропастта между тях все повече се оказва бездна (т.е. без-дна, без дъно). Тук говорим за цивилизационни противоречия, т.е. различията между богатите и бедните държави от тежък количествен проблем преминават необратимо в качествен проблем. Съществуват два коренно различни свята, които виждат процесите и събитията по все по-антагонистичен и по-непримирим начин и все по-трудно изработват общи подходи, все по-рядко споделят общи ценности. Социалната им оптика е полюсно различна: единият свят, образно казано, е обърнал бинокъла от едната страна и вижда големите неща малки, а другият – от другата страна и вижда малките неща големи. Още повече че Първият свят в това разделение, светът на богатите държави, непрекъснато е изкушен да се поддава на самодоволство и насищане на своите психологически щения, формирани от спиралата на постоянно създавани и стимулирани от вездесъщата реклама нови и нови потребности. А Вторият свят, светът на бедните държави, е все по-податлив на обезсърчаване, което го довежда до колосално отчаяние и до ескалиращо озлобление.
  Заедно с това, в демократичните държави демокрацията се задълбочава, консолидира се и продължава да работи ефективно, а в недемократичните тя се превръща във формална процедура, служи предимно за укрепване и увековечаване на властта на управляващите елити, голяма част от които се държат като изборни аристократи и пожизнени сенатори.
  Много често има съвпадение между Севера и Запада, и между Юга и Изтока. Обикновено богатите държави са демократични. А като правило бедните държави са недемократични. Това води там до наслагване на остри социални проблеми и популистка, контролирана демокрация, до силови (авторитарни и тоталитарни) властови механизми за управление.
  За всяка страна, особено в регион като нашия, последствията ще са тежки, ако и при двете цивилизационни противоречия тя се окаже отдясно на тирето, т.е. в тяхното сечение, ставайки част от Юга (бедните) и от Изтока (недемократичните) едновременно и задълго.
  Всеки Север има свои островчета Юг от бедни и нещастни, тънещи в нищета прослойки хора. И всеки Юг има свои островчета Север от богати и самодоволни, презадоволени прослойки хора. Същото, с по-различни аргументи, може да се каже за Запада и Изтока.
  Всяко черно-бяло разделение: „богати – бедни“, „демократични – недемократични“, е все пак донякъде формално. Но то има своя безспорна логика, когато говорим за богати и бедни държави. Ясно е, че Кралство Швеция (Kingdom of Sweden) в Северна Европа е богата държава, а Кралство Есватини (Kingdom Eswatini, доскоро Кралство Свазиленд (Kingdom of Swaziland) в Южна Африка – е бедна държава. Достатъчно да видим Брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението. За Швеция той е около 55 000 долара, а за Есватини е около 5 000 долара, т.е. близо 11 пъти по-малко! Не разлика, а пропаст!
  Едно е да се борави количествена характеристика, тъй като тя е обективен параметър и предразполага към еднозначна сравнимост. Друго е, анализът да се прави с качествена характеристика, както е по отношение на демократичността, тъй като има много място за субективност, а базата за сравнение е по-хлъзгава. Да вземем Турция. Дали и доколко тя е демократична държава? Както се шегуват понякога в България – според зависи...
  Но нещата не са толкова еднозначни и по отношение на количествения показател „БВП на глава от населението“. Моделът на развитие, който разделя все по-необратимо Севера от Юга действа с пълна сила и вътре в развитите демократични държави, независимо че там има механизми за омекотяване на негативното му действие. Но е трудно да се избяга от извода, че нарастващото социално разделение е резултат от функционирането на света в икономически и социален план като неспирна центрофуга, която изхвърля на върха тънка прослойка свръхбогати хора и спуска на дъното все по-широки обществени слоеве.
  Ако по-рано Западът (и не само той, защото същото важеше в немалка степен за света на социализма) притежаваше социална структура, напомняща (пълна) бъчва с вино, т.е. с широка и заможна средна класа, то сега дори на Запад социалната структура прилича на обърната (празна) чаша за вино – горе изключително тясна прослойка „олигарси“, после тънка, силно стеснена „средна класа“ и много широко и високо дъно от останалия народ.
  Тази нова социална структура има своето обяснение. Тя подсказва, че ако преди години материалното измерение на социалния статус беше определящо за мястото на човека в обществото (хората със сходен жизнен стандарт имаха сходна социална култура, ниво на амбиции, начин на живот, перспективи и възможности), то сега много важни стават не количествените измерения на стандарта на живот, а качествените показатели – качество на живота, качество на човешкия потенциал, качество на управлението, качество на социалната политика, качество на здравеопазването, качество на образованието, качество на околната среда и др. Човек може да разполага с добри доходи и въпреки това да не е удовлетворен от и спокоен за живота си, тъй като тези доходи не му обезпечават качество на живот, „полагащо се“ според тяхното количество – когато вижда (в случая с България) с отчаяние, че държавата отслабва и се оттегля от същностни свои функции, отговорности и задължения, че младите хора емигрират, че се увеличават опростачените, че спадат хигиенната култура и екологичните навици на населението, че намалява цената на човешкия живот и ценността на уважението към човека. И добрият материален статус, високите доходи могат да не го защитят – при ограбване от престъпници, при нападение на детето му на улицата, при намиране на нужното лечение, защото при тази емиграция на специалисти от България, е близък денят, когато дори на нормално заможния човек няма да има кой да направи нужната операция или някоя друга медицинска интервенция.
  Преди обществото на Запад (и на държавите от т.нар. „развит социализъм“) бе разделено в пропорции на свърхбогати, много богати, богати (горна средна класа), не-бедни (долна средна класа), бедни, бедстващи, сравнително симетрично:
  5%:15%:30%:30%:15%:5%.
  Днес все повече се установява описаната по-горе структура (обърнатата чаша за вино):
  1%:9%:90%.
  Това означава 1% свръхбогати, живеещи в квартали с изключителни мерки за сигурност и тънещи в абсолютен лукс, 9% – предостатъчно богата, ултразадоволена и самоуверено и лицемерно наричаща себе си средна, класа, а 90% – останалото общество.
  Така нареченото от нас току що „останалото общество“ не е хомогенно и обхваща най-различни по жизнен стандарт прослойки, като се започне от превърналите се завинаги в маргинали, изпаднали на социалното дъно аутсайдери, отчаяни неудачници, озлобени лузъри и обречени на мизерия хорица, и се стигне до най-горните „етажи“ на тези 90%, а именно хора с относително високи доходи и възможности да инвестират в материални блага, образование, здраве и възпроизводство на своето семейство, на начина на живот и на амбициите си. Общото между хората, намиращи се сред тези внушителни 90%, е, че всички те нямат удовлетворителна степен на контрол върху жизнените стратегии, а са в зона на много висок, трудно управляем риск – всеки, дори най-малкият провал на тяхната жизнена стратегия (криза на бизнеса, уволнение, финансови затруднения в обслужването на кредита, болест в семейството и др.) може да ги срине дълбоко надолу в обществото, т.е. те могат да (из)паднат не само твърде бързо и рязко, но и практически необратимо.
  Нещо повече, даже в този 1% свръхбогати на принципа „winners take all“ (победителите получават всичко – вж. Етюд 26 и Етюд15) се образува тъничка прослойка от 0,1% свръх-свръх-богати хора („плутократи“). Говори се за противопоставянето „0.1% vs. 1%“ и че пропастта между тези от 1% и тези от 0.1% води до сериозни политически последствия.
  





  
  Илюстрация 1. Разпределение на богатството в САЩ, трето тримесечие на 2023 г. [1]
  





  
  Таблица 2. Разпределение на богатството в Съединените щати през третото тримесечие на 2023 г. [1]
  
  Илюстрация 1 и Таблица 1 показват, че разслоението в САЩ в съотношение:
  1%:9%:90%
  се изразява в следните проценти на притежание от националното богатство:
  30.5%:36.1%:33.4%
  т.е. трите части от обществото имат сходни проценти – около 1/3 от американското национално богатство, нищо, че включват 1%, 9% и 90% от американското население.
  Показателно е отделянето на най-горния 0.1% от най-горния 1% от населението на САЩ. Съотношението на процентите притежавано богатство сочи, че за разпределението:
  0.1%:0.9%
  то е:
  13.9%:16.6%
  т.е. отново се наблюдава относително равенство.
  
  Според американския икономист Джоузеф Стиглиц (1943):
   „Богатите не изпитват потребност от ползите на колективното действие, защото могат да си създадат свое собствено „подобщество“ („subsociety“) с техни собствени благини“ [2].
  
  И докато най-богатите стават още по-богати, социалната тъкан на обществото се разтегля и разслоява. Възниква огромна маса хора, за които френският социолог и философ Пиер Бурдийо (1930 – 2002) създава неологизма „прекариат“ – от „пролетариат“ и „precarious“ (несигурен). Тази социална прослойка се характеризира „не само с това, че е принудена да продава труда си, но и с това, че е застрашена от несигурност при наемането на труда ѝ и за нейния жизнен ста¬тус. „Прекариат“ не означава състояние на пълна нищета, а перманентната заплаха от безработица и изпадане в нищета. Акцентът при дефинирането на тази нова прослойка е върху перманентната заплаха и несигурност“ [3].
  Британският икономист Гай Стендинг (1948) пише, че прекариатът страда от систематична несигурност и изпитва „четири А“ по първите букви на английските думи – anger (гняв), anomie (липса на норми, об¬ществена неподреденост), anxiety (безпокойство), alienation (отчуждение), затова „се чувства фрустриран не само поради това, че животът му е низ от временни работи с всичките им недостатъци, но и поради това, че тези работи не създават почва за изграждането на отношения на доверие, върху които се градят смислени структури и мрежи“ [4].
  В съвременното общество (дори в демократичното западно общество) бедните хора все по-често са наказвани не само С това, че са бедни – живеят по-кратко и боледуват повече [5], имат по-нисък жизнен статус, лишени са от ред перспективи, за постигане на които са нужни сериозни материални възможности, а и ЗА това, че са бедни – имат по-малки шансове да получат качествено образование, добра работа, справедливо правосъдие, уважително отношение. Според индийския икономист Амартя Сен (1933), бедността не е свързана с количеството блага, а се определя от социално обусловените възможности на хората да получат ДОСТЪП до тези блага, затова в социалната реалност дори на най-богатите западни държави бедността е задължителен елемент („структурна бедност“) [6].
  
  Пояснение:
  Пролетариат – социална класа от хора, трудещи се, наемни работници, нямащи право на собственост над средствата за производство и продаващи собствената си работна сила.
  Фрустрация – термин от психологията, обозначаващ емоционално състояние на човек, който се чувства излъган в своите очаквания или се намира в ситуация на реална или предполагаема невъзможност да удовлетвори определени свои потребности.
  
  Френският социолог Лоик Вакан (1960) говори за нарастваща тенденция в съвременната демократична държава (в САЩ и все повече в Европа) – за разтоварване на държавата от отговорности по отношение на социалния и икономическия произход на несигурността, за „нов наказателен разум, целящ да криминализира бедните“, за „политика на криминализация на нищетата“, за „карцерална хипертрофия“ и „наказателно управление на социалната несигурност“, т.е. за използване на репресивната сила на държавата за насилие над раждащата престъпност бедност и над родената от бедността престъпност. От допускането, че има бедни хора, които извършват престъпления, се преминава към разбиране, че бедността е пряка причина за престъпността; и като се приема, че бедните не са способни да бъдат отго¬ворни за самите себе си, че вината за това, че са бедни, е на самите бедни, на тяхното отношение към себе си и към закона, на тяхното поведение, то има само една крачка спрямо бедните – да бъдат репресирани с цялата сила на държавата. Така се постига „неутрализиране на непокорното спрямо новия икономически ред население“. Намаляването на инвестициите в по-справедлива социална политика, т.е. „социалното дезинвестиране“ преминава в нарастване на инвестициите в затвори, т.е. „карцералното свърхинвестиране“ – „единствено е способно да озапти разместванията, предизвикани от разграждането на държавата благодетелка и от оповсеместяването, овсеобщностяването на материалната несигурност, която неминуемо произтича от него за ниските етажи на социалната структура“. Нещо повече, този подход става рентабилен в икономически план – чрез него ние присъстваме на раждането на „търговски карцеро-подпомагателен комплекс“ – от една страна се използва евтиния труд на затворниците, а от друга, се развива мрежа от компании, печелещи от държавния бизнес със затворите – строителство на сгради, производство на съоръжения и средства за наблюдение, охрана, снабдяване и т.н. Лоик Вакан заключава горчиво и печално, че „като боклукчийска кола на несигурността, карцералната институция не се задоволява да събира и да изпраща на съ¬ответните места пролетариата, считан за ненужен, нежелан или опасен, и по този начин да скрива мизерията и да неутрализира най-взривоопасните ѝ ефекти: тя самата активно допринася, нещо, което много често забравяме, за разпростирането и увековечаването на социалната несигурност и изоста¬веност, които я подхранват и ѝ служат за гаранция“ [7].
  
  Пояснение:
  Карцер – специална изолирана камера, помещение в затвори, армии, психиатрични заведения за временно задържане на нарушителите на режима.
  Хипертрофия – неестествено, прекалено увеличаване на обема на орган, тъкан и клетки.
  
  Човечеството е в един и общ самолет, но засега този самолет (може да) се управлява само от Запада (САЩ и Европа). Това означава, че Западът не е свободен да прави каквото си иска, да се държи така, както си иска. Тези, които се возят в салона на самолета всъщност имат повече права – те могат да бъдат безгрижни, да се веселят, да шумят, да играят и да палуват, дори да се замерят с думи или с предмети (в определени рамки, естествено), но Западът е в кабината на този общоцивилизационен и трансвековен самолет и на неговото поведение и разум са наложени много повече отговорности, много повече задължения!
  Една от големите грешки на Запада (Европа и САЩ) е, че смята, че съществува само един модел, при това универсален модел на демокрация – западният модел! И то, при условие че в самия Запад има толкова различаващи се не в малозначителни, но и в някои важни детайли демократични модели. Това е мислене е като за бременността или за аборта – че една жена не може да бъде частично бременна, че тя е или бременна, или не е бременна или че си за аборта или против него – средно положение няма, т.е. или имаме демокрация, или имаме не-демокрация, подразбираща се като антидемокрация, като някаква форма на диктатура или тоталитаризъм. Но за редица народи (в т.ч. западни) демокрацията не е цел, тя е средство за по-добро, по-свободно, по-сигурно и по-предвидимо съществуване на държавата, обществото и гражданите. Демокрацията като средство, няма абсолютна, а относителна стойност и се конкурира с другите ценности, включително сигурността. Когато калкулират своето ценностно портфолио, някои народи са съгласни на частично „отслабване“ на възела на абсолютната, самоценна и самоцелна демокрация, за сметка на повече „акции“ от други ценности, в т.ч. от сигурността. И можем да имаме различни типове и видове демокрация – управляема, процедурна, компенсаторна, договорна и др. Стратегическа и приоритетна задача на Запада е да продължи да доказва, че Западната демокрация е най-добрата от всички възможни демокрации. И че е най-ефективната.
  
  В Етюд 25 писахме, че Западът имаше алтернативен сценарий за адаптация към след-двуполюсното време – да стане в Север (или поне носещата конструкция на Севера).
  Огромният проблем, главната причината за бедите, за изворите и източниците на хаос и анархия в днешния свят е затъващият в беизходност, маргинализиран и нарастващ Юг.
  А депресираният, стагниращ, загубил ориентация и постоянно провалящ се Изток – това е в немалка степен логично следствие и неизбежен резултат от процесите в днешния свят.
  Нарастващият Юг няма как да не се превърне – рано или късно – и в провалящ се Изток.
  За съжаление, Западът няма шанс и капацитет да поддържа устойчиво равновесие с Юга.
  Западът винаги печели, а Югът постоянно губи от глобалната асиметрия Запад vs. Юг.
  Като Север (или поне като носещата конструкция на Севера), обаче, Западът би могъл да постигне реализация на цивилизационната си мисия на лидер на човешката цивилизация.
  Конфронтацията Запад-Юг инжектира в глобалните, в континенталните, в регионалните и в националните процеси твърде висока доза неопределеност и все повече и по-трудно управляеми рискове. Запад-Юг е апокалиптично и катастрофично противопоставяне.
  Взаимодействието Запад-Юг е практически непостижимо. Западът и Югът говорят и ще продължат да говорят на коренно различни езици; те виждат причините за ставащото и решенията на проблемите по несъвместим начин, във взаимноизключващи се плоскости.
  Отношенията Север-Юг дават повече способи за „атакуване“ не само на последиците от колосалните проблеми, а и на самите проблеми. Във взаимодействието Север-Юг биха могли да се открият стабилизиращи решения, да се лекуват системните и структурните предпоставки за хаоса и анархията в днешния свят. Северът и Югът могат да потърсят общ език, защото се намират в едно и също понятийно пространство, понеже се обръщат към социалните измерения на сигурността, тъй като те говорят за социалната сигурност.
  Западът е ексклузивно (изключващо) обединение – то незабавно изключва онези, които не отговарят на неговите изначални условия и категорични критерии за демократичност.
  Северът е инклузивно (включващо) обединение – то автоматично включва онези, които успяват да повишат значително жизнения си стандарт, да постигнат високо качество на живота, да станат привлекателни места за живеене и обект на гордост за гражданите си.
  Светът след 1945 г. беше структуриран по оста Запад-Изток. Време е глобалните процеси да се претрансформират и преформатират по оста Север-Юг. По тази ос Северът ще помага на Юга да започне да се доближава до Севера. Доближавайки се до Севера, Югът ще става Запад. Всеки Юг иска да стане Север. Ставайки Север, Югът ще става Запад. За да остане Запад, Западът трябва да стане Север. Или поне носеща конструкция на Севера.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 2. Протичане на взаимносвързани, взаимновлияещи си, взаимнопреплитащи се процеси на интеграция и дезинтеграция
  След падането на Берлинската стена тези процеси набраха сила и обхванаха континенти – Европа vs. Африка; държави – Германия, Китай (върнал си Хонконг и Макао) vs. Съветски съюз, Чехословакия, Югославия; съюзи – НАТО, ЕС vs. Варшавски договор, Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ). При интеграцията като правило печелят всички и започват да живеят по-добре. При дезинтеграцията е обратното – с малки изключения губят всички и започват да живеят по-зле. Подобни закономерности не бива да се абсолютизират, но от тях могат да се извлекат много исторически поуки.
  В контекста на тази важна тенденция европейската и евро-атлантическата интеграция на България е всъщност точният, верният и правилният отговор на страната ни в сложните и противоречиви промени, както и пред лицето на новите предизвикателства и рискове.
  Присъединяването на България към ЕС и НАТО е несъмнен успех, но нашите заслуги за това не бива да се надценяват. Успехът би изглеждал другояче, ако на старта имаше 20 – 30 претендентки за членство, а на финала оставаха 2 – 3. При условие, че почти всички изминаха дистанцията от кандидатстване до членство, явно става дума за геополитическа тенденция, за поток, вихър, посока и вектор. Както казва римският философ Луций Аней Сенека (4/5 г. пр.Хр. – 65 г. сл.Хр.): „Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи“. Едни държави предпочетоха Съдбата да ги води, други – тя да ги влачи. Едните плуваха ускорено по течението, други се държаха като попаднала случайно в бързия поток клонка – върти се насам-натам, блъска се в бреговете, мисли си, че така постъпва самостоятелно, че прави каквото желае, но ако се погледне отгоре, за да се обозре ставащото, то може да се види, че всъщност колкото и хаотично, брауново, нелогично да е било поведението на клонката, тя в края на краищата следва посоката на течението и постепенно се придвижва (придвижвана е) напред – с цената на много загубено време и много пропилени усилия.
  
  Пояснение:
  Брауново движение – безпорядъчно, хаотично движение на микрочастици от твърдо вещество (прашинки) в течна или газообразна среда, което никога не се прекратява.
  
  Българската евро-атлантическа и европейска интеграция е функция на и е резултат от определена посока на геополитическото развитие, за която ние нямаме особена заслуга. Това, което се е случило, е резултат от развитие на значими геополитически процеси и щастливо стечение на обстоятелства, имащи дълбоки последици. А то – по отношение на интеграционните процеси – се е случило доста масово и на почти всички кандидати.
  Логично възниква въпросът – ако всичко е било предопределено, то излиза, че нашата страна, народ и общество нямат особена заслуга за реализирането на стратегическите ни външнополитически приоритети!? Подобна логика на разсъждения не е напълно вярна! Щом става дума за геополитическа тенденция, т.е. за почти природно явление, обективно съществуващо и намиращо се на порядък по-високо от капацитета на която и да било държава с ограничени ресурси за влияние да взима абсолютно самостоятелни решения, то несъмнено е налице детерминизъм, нещо като conditio sine qua non. Но независимо от това, всяка държава има свои степени на свобода. От нея също зависи – и дори не малко. Тази геополитическа тенденция поставя непременно условие пред обществото – то да не се държи радикално и неуправляемо в разрез с нея. Ако обществото се държи агресивно, контрапродуктивно и пренебрегващо я, геополитическата тенденция го игнорира и го оставя извън борда на своя кораб. Именно така тя направи с Югославия на Слободан Милошевич. Тъкмо в това е заслугата на нашата държава, народ, общество по отношение на тази геополитическа тенденция – че се държахме в необходимата степен разумно, за да може тенденцията да ни „поеме“ и нас, та да се окажем в потока, в който всички съчки плуват по различен начин, но се движат в правилната посока и достигат до вярната цел.
  
  Тук се вижда докъде се простира детерминизмът на геополитическата тенденция No. 2: че тя отговаря утвърдително на въпроса Дали? – дали една държава като България ще постигне своите интеграционни цели и ще стане член на ЕС и НАТО. Утвърдителният отговор е в известна степен обусловен от усилията на държавата – Да, тя ще стане член на ЕС и НАТО, ако следва разумно поведение, отговарящо на приоритетите, ценностите, нормите и стандартите на тези два съюза. И дотук! Защото тенденция No. 2 не дава повече предварително гарантирани утвърдителни отговори – тя не дава такъв отговор на въпросите Как?, Какво? Защо? На каква цена? Доколко? Докога? Въпроси, свързани с КАЧЕСТВОТО НА ЧЛЕНСТВОТО. Държавата може да получи така желаните членства, но какъв ще бъде техният характер и същност, зависи от самата нея. Едно членство може да бъде пълноценно и пълноправно, а може да бъде формално и второсортно. И това зависи вече от държавата, народа и обществото ѝ. Главно от тях и много по-малко – от всичко друго.
  
  В допълнение към казаното по отношение на тази тенденция, ще поясним, че в немалка степен членството на България в ЕС (и донякъде, разбира се, в НАТО) може да се сравни с математическата задача за налагане на строго подредена, подчиняваща се на стриктни правила решетка върху зле подредена, анархична система с неясни и размити правила, които освен всичко системата слабо, с нежелание съблюдава; чиято структура има силни вътрешни напрежения, сериозни дефекти, „изгаря“ много вътрешна енергия чрез триене и в резултат на всичкото това системата генерира никак не пренебрежим по мащаб хаос.
  Възможните решения на тази задача са няколко и те могат да бъдат описани като реакция на анархичната система спрямо наложената ѝ строго подредена решетка, както следва:
  ▪ Първо, системата се подчинява на решетката и разумно приема нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.
  ▪ Второ, системата отхвърля решетката и „излиза“ от нея, защото категорично отказва да приеме нейните правила и норми, нейната структура, нейните канали за вътрешен и външен обмен на вещество, енергия и информация.
  ▪ Трето, системата се стреми да се адаптира към решетката, но това става бавно, трудно, на приливи и отливи, по метода на пробите и грешките.
  ▪ Четвърто, системата се съпротивлява срещу решетката, но макар много трудно, макар твърде продължително и нерядко против волята ѝ, тя, системата е принудена да я приеме.
  ▪ Пето, системата се съпротивлява срещу решетката и накрая решетката се „отказва“ от нея, принуждавайки я или да я напусне, или да остане изолирана в нейната периферия.
  ▪ Шесто, системата мимикрира, т.е. „отгоре“ се създава видимост сякаш се е адаптирала към решетката, но „отвътре“, като същност, тя си е останала по-старому съвсем същата.
  
  Възниква въпросът „А не е ли твърде често нашето европейско интеграционно поведение с очевидни, дори понякога очевадни елементи и симптоми на мимикрия?“. Многократно, гледани „отгоре“ и по-скоро „отдалеч“, от Брюксел (или Вашингтон) нещата у нас сякаш вървят нормално и се подобряват. Когато обаче погледът е „отвътре“, нещата се виждат такива, каквито те наистина са и истината неизбежно излиза наяве и тя е за наша сметка.
  Работата е там, че докато само ни наблюдава „отгоре“, решетката може (и често желае!?) да бъде заблудена, но когато тя прогледне „отвътре“ за истината, която я касае пряко, за да не си имплантира чрез нас несигурност, то тогава нейните думите и упреци са тежки.
  Връщайки се към горната математическа задача, ще уточним, че последното възможно решение – „мимикрията“ е (колкото и парадоксално да изглежда) най-неефективното от всички възможни решения. Защото при него се хаби най-много енергия, пропиляват се най-много усилия, нерви и надежди. А това е така, именно защото при това решение, т.е. при подобно поведение на системата, тя изразходва двойна енергия – от една страна, да създава видимост на промени, чрез които да „излъже“ решетката; а от друга страна, да продължава да живее в хаос и безредие, които поглъщат безценни количества от нейните усилия и не позволяват да се роди така лелеяното ново качество на живот. Ето така и ние изразходваме двойна енергия – да се правим, че сме като Европа, а да живеем като у нас...
  
  Пояснение:
  Conditio sine qua non (лат.) – условие, без което не може, задължително или крайно необходимо условие за нещо.
  Слободан Милошевич (1941 – 2006) – президент на Сърбия 1989 – 1997, президент на Съюзна република Югославия 1997 – 2000.
  Анархия (др. гр. от „ан“ – без; и „архия“ – власт) – безвластие, липса на държавна власт.
  Детерминизъм – философска теория, според която всяко събитие, човешкото съзнание и действия са причинно предопределени от непрекъсната поредица от по-ранни събития. Основно последствие от детерминистичната философия е, че свободната воля е илюзия.
  Мимикрия – способност на живите организми да се сливат с околната среда, променяйки цветовата окраска, за да не контрастират рязко със средата и да не бъдат забелязани.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 3. Сериозно отслабване на позициите на националната държава
  Смачквана отвън и раздирана отвътре, националната държава вече става „твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми“ [8], шагреновата ѝ кожа се свива болезнено и шоково. Губят съдържание понятия като независимост, суверенитет и териториална цялост. На преден план излизат регионални и локални (групови) интереси и това понякога (и все по-често?!) води до (не безобидни) съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените им правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко и все по-трудно се възприема като единен организъм с общи цели и приоритети.
  
  Пояснение:
  „Шагренова кожа“ (La Peau de Chagrin, 1831) – роман на френския писател Оноре дьо Балзак (1799 – 1850). Шагреновата кожа е жизнената сила на собственика ѝ, изчерпваща се след всяко изразяване на волята; символ на живота, скъсяващ се с всеки ден и толкова по-бързо намаляващ, колкото повече енергия влага човекът в начина, по който живее.
  
  Дирейки верен и ясен отговор на предизвикателствата и рисковете, зрялата държава се стреми да управлява този неизбежен и логичен процес с разумни и обмислени действия.
  ‣ От една страна, държавата прехвърля част от своите правомощия и функции нагоре по вертикала – към наднационални структури за интеграция и сигурност (ЕС, НАТО, ООН, ОССЕ). Тук главните въпроси са свързани с националната идентичност и суверенитета – отдаването на суверенитет не е еднократен акт, а процес и е нужно последиците от този процес да бъдат управлявани, контролирани и по възможност минимизирани. Ние ще споделяме суверенитет (ще отдаваме части от него), но трябва да управляваме рисковете, които възникват при споделянето му. Не управляваме ли тези рискове, дори най-осъзнато споделеният суверенитет може да донесе значителни вреди на страната и обществото.
  ‣ От друга страна, държавата прехвърля част от своите правомощия и функции надолу по вертикала – към регионални структури и органи за местно самоуправление (местната власт). Но прехвърлянето не означава освобождаване от тези правомощия и функции – държавата трябва да осъществи това осъзнато и разумно, да го подкрепи със съответната нормативна база и да предостави на местната власт необходимите за тази цел ресурси.
  ‣ И накрая, държавата прехвърля част от своите правомощия и функции по хоризонтала – към частното предприемателство (бизнеса); към различни религиозни общности (на много места религиозните структури са мрежи за подпомагане на бедни, болни, ощетени от съдбата, нещастни хора – такъв е Ислямът например: ислямските духовни институции са обърнати с лице към хората от дънните прослойки на народа, учат ги и им помагат как да живеят, как да се справят с трудностите, как да отглеждат децата си, дори ги учат как да мислят и най-вече как да умират за правата кауза (това е тема за друг разговор); към неправителствени организации и сдружения с идеална цел; към отделни периодични, временни или еднократни инициативи на самоорганизиращи се граждани с доказан морален авторитет сред обществото, доверие пред институциите, чисто съдебно минало.
  Отговор чакат редица фундаментални въпроси: Държавата физическо пространство ли е или тя ще се трансформира все повече в духовно пространство? Дали след 50 – 75 – 100 години ще съществуват всички днешни държави и народи? Колко от нашата идентичност и памет да отстъпим, колко от суверенитета и независимостта си да задържим, за да ни има и сетне? Какво е най-ценното от нашата държава, което трябва да оцелее и се съхрани на всяка цена? Територията, навярно. Но ако някой ден се окаже, че из нея бродят само несретници, изпаднали зад борда на времето, неуспели да се адаптират към стремглавия бяг на промените? Или е по-важно да се опитаме да опазим у младите българи, пръсващи се по света (включително у тези, които си отиват, за да не се върнат обратно) паметта за българската им принадлежност, корени, род и родина? Как да стане това? Как България, приобщавайки се към света да си остава притегателно гравитационно ядро за своите деца и внуци? Как да определим кой е по-полезен за родината – този, който тук и сега понася неволите на оцеляването и се мъчи да спре процеса на разпад на цели, нрави, ценности и структури; или този, който търси реализация някъде по света, за да натрупа знания, пари и позиции, с които да се докаже като можеща личност? Какво значи да си българин днес в света на транснационалните компании, на унификацията на мисленето, ценностите и начините, чрез които Държавата се превръща в инструмент преди всичко за защита на частните интереси? Животът ще ни постави един ден въпроса за създаване и попълване на информационна банка от най-важните събития, постижения, документи, личности, победи и поражения на българската нация, съхранени в звук и картина, които ще носят в себе си паметта, духа, аромата, историята и автентичния отпечатък от идентичността ни.
  
  Докато незрялата, с ерозирана държавност или разпадаща се държава позволяава да ѝ откъсват правомощия стихийно или да бъде лишавана произволно от тях под натиска на частни и корпоративни интереси, зрялата държава отдава правомощия и функции по горната схема – след обективен анализ и целево стратегиране. Естествено, този процес не е неограничен, той си има своите предели. Може да се смята, че неговите национално отговорни цели са постигнати, когато са налице две условия – обективно и субективно.
  Но първо да кажем, че американският учен в политическите изследвания и сигурността Арнолд Уолфърс (1892 – 1968) говори за обективна сигурност и субективна сигурност – обективната сигурност се свързва с отсъствието на заплаха [за ценностите на системата], субективната – с отсъствието на страх от заплаха [че тези ценности ще бъдат атакувани]. За да има сигурност, трябва да са налице и обективната, и субективната сигурност [9, 10].
  Острата чувствителност към собствената сигурност и обвързаността на сигурността с нашите базисни ценности може „да задейства широка гама от почти пълна несигурност или усещане за несигурност на единия полюс до почти пълна сигурност или липса на страх на другия полюс“ [11]. Щом сигурността е субективно усещане, колко сигурност е нужна, за да се чувства нацията сигурна? С манипулации, заплахи, внушения може да се понижи усещането за сигурност. Как тогава да се определи кога обществото е настина сигурно? То лесно може да бъде тласнато в грешна посока – да търси повече сигурност, отколкото му е необходима. Или да преглътне всичко с мисълта: „Да правят каквото щат, само мир да е!“. С други думи, единственото, което запазва своята ценност тогава е мирът – като съгласие да се живее в по-малко сигурност, само и само да се избегне войната.
  Разглеждането на ролята на държавата в сигурността трябва да се прави не абстрактно, а с оглед на конкретната историческа ситуация. Това изисква да се даде отговор на въпроса Как изглежда понятието сигурност при новите предизвикателства и какви измерения придобива то, когато се пречупва през призмата на съдбата на националната държава? Системата за национална сигурност не е херметизирана и стегната в неразкъсваем корсет – тя е сложна, адаптивна, гъвкава, отворена и податлива за външни въздействия система.
  
  Пояснение:
  Корсет – широк пояс с вшити гъвкави пластинки притискащи изпъкналите части на фигурата и придаващи фина осанка на дамите. Използва се и в медицината и спорта за обездвижване или запазване на дадено положение на части от тялото.
  
  Все още държавата е тази, която има правомощията и функциите да дава отговор на сериозните рискове и заплахи. При това, говорим за такива цели, задачи и отговорности в сигурността, които винаги са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното (на държавата) друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да се разтоварва шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да се потърси какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава. Това са същностните функции на държавата в сигурността и е необходимо да се създадат оптималните условия, така че тя да може да ги осъществява пълноценно.
  Именно двуединната същност на сигурността като обективна и субективна, определя и двете изисквания към минимума от правомощия и функции, които държавата трябва да запази, за да може да осъществява своите цели и отговорности, съгласно схващането за главното ѝ предназначение, точно охарактеризирано от испанския философ Хосе Ортега и Гасет (1883 – 1955): „Държавата преди всичко е производител на сигурност“ [12].
  
  • И така, едното условие за минимума (употребата на понятието „минимум“ изкривява картината, защото то неизменно се свързва с нещо крайно ограничено и минимално, т.е. колкото се може по-малко, но тук всъщност говорим за определен набор от правомощия и функции, който изобщо може да не бъде минимален, а по-скоро е такъв, че под него не бива да се „пада“) правомощия и функции, които държавата трябва да съхрани, е именно ОБЕКТИВНОТО, т.е. държавата да може да осъществява своите задачи и задължения като сложен производител на сигурност – за самата себе си, за обществото и гражданите.
  • Но макар и с този минимум от правомощия и функции държавата обективно да може да изпълнява своята фундаментална роля в сигурността, необходимо е и обществото и гражданите да са убедени, че държавата може да изпълнява своите задачи и задължения – това е СУБЕКТИВНОТО изискване към „свиващата“ се шагренова кожа на държавата.
  Държавата е реализирала ефективен, управляем процес на разтоварване от правомощия и функции по вертикала (нагоре и надолу) и по хоризонтала, ако са налице едновременно и ОБЕКТИВНОТО, и СУБЕКТИВНОТО условие – и тя да е производител на сигурност, и обществото и гражданите да смятат, че тя е производител на сигурност. Ако едно от условията не е налице, държавата или няма да е в състояние обективно да произвежда сигурност, колкото и обществото и гражданите да са склонни субективно да вярват в обратното; или обществото и гражданите субективно няма да смятат, че държавата е в състояние да произвежда сигурност, макар и тя обективно да е в състояние да го стори.
  
  Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И също така знак за некачествено управление е, ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност. При нестабилна ситуацията обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява способностите на държавата да я обезпечи. При стабилна ситуация обществото е склонно да подценява потребностите си от сигурност и да надценява способностите на държавата да я обезпечи. Надценените потребности и подценените способности довеждат до психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси още преди заплахата да е възникнала. А надценените способности и подценените потребности довеждат до психологически комфорт и до преразход на материални ресурси когато заплахата се осъществи. Потребностите на обществото и гражданите от сигурност са основно субективни, а способностите на държавата да произведе сигурност са основно обективни. Водеща задачи на властта е да играе основната роля в сложния процес на напасване на субективните потребности на обществото от сигурност (те като правило са завишени) с обективните способности на държавата (те като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност. По начина, по който властта се справя с това напасване, се съди за нейната ефективност. Процесът на напасване на субективните потребности с обективните способности е много динамичен, вътрешно противоречив, със сложно и понякога деликатно, фино постигане на разумните компромиси, като за да се „пресрещнат“ способностите с потребностите, способностите трябва да се „свиват“ в посока отгоре–надолу, а потребностите – в посока отдолу–нагоре.
  Държавата има монопол върху ресурсното, нормативното и кадровото обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната ѝ отговорност. Монополът не значи, обаче, безконтролно разходване на средствата. И в изразходването на ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата си. Проблеми от този тип стоят пред всички държави, независимо от характера на техния политически режим. Ресурсите на държавата са винаги ограничени, така че всичко е въпрос на приоритети и цели. Но понякога привидният преразход на ресурси за сигурността, може да даде доста неочакван ефект. Например, с разумен акцент върху отбраната и чрез стимулиране на военната индустрия, държавата може да подпомогне икономиката си и да облекчи някои проблеми, т.е. инвестициите в отбраната биха могли да водят до позитивни промени (все пак ограничени във времето!) в редица области на промишлеността и социалния живот.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 4. Нарастваща роля на природни (причинени от природни явления), антропогенни (причинени от човешка дейност), техногенни (причинени от индустриални технологии) и патогенни (причинени от масови епидемии и дори пандемии) бедствия, аварии, катастрофи, други извънредни ситуации и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците
  Технологичните и конструктивни постижения на човека; ескалиращото потребителско отношение към природата; концентрацията на огромни по мащаби и сложни енергийни, химически и биологически производства; експериментите на генно ниво; безумието на тероризма могат да променят изцяло представите ни за кризи и кризисни ситуации и да доведат до качествено нова структура на системата за управление на кризи и при кризи.
  Аварията в атомната централа във Фукушима е сериозно предупреждение за навлизането ни в коренно различна епоха на кризи и катастрофи, чиито преки последствия могат да бъдат най-вероятно овладявани, но по своите дългосрочни ефекти и въздействия те ще са необратими. Разпространението на пандемични болести от типа на SARS (както много сурово го продемонстрира Ковид-пандемията) може да нанесе опустошителни човешки и икономически загуби, не се ли овладее с адекватни и понякога безкомпромисни мерки.
  Шоковото зачестяване на извънредните ситуации, новото битие, при което преминаваме от една извънредна ситуация към друга, се разглеждат в пряка връзка с климатичните промени. Жизнено важни екосистеми са близко или отвъд катастрофичната си точка – редица животински видове, кораловите рифове, тропическите гори, тундрата в Сибир, почвите, реки, езера, морета (напр. Аралско море) и т.н. Има риск от „необратима и рязка екологична промяна“. Учени посочват 9 „планетарни животоподдържащи системи“, необходими за оцеляването на хората и очертават 9 критични граници: 1. Изчерпване на стратосферния озон; 2. Загуба на биоразнообразие и изчезване на видове; 3. Химическо замърсяване и изпускане на нови вещества; 4. Климатични промени; 5. Повишаване на киселинността на океаните; 6. Промени в сухоземната система; 7. Потребление на прясна вода и на глобалния хидрологичен цикъл; 8. Навлизане на азот и фосфор в биосферата и океаните; 9. Навлизане на аерозоли в атмосферата. Повикът е: Нуждаем се от План за катастрофа! Ако продължим да поддържаме потребителството си в същите мащаби както досега, в скоро време ще се нуждаем от пет планети имащи размерите на Земята [13]!
  
  Редица от посочените предизвикателства имат или глобален, или поне надрегионален характер, т.е. те се разпространяват и преминават лесно през границите от една държава в друга. Това изисква коопериране на усилията и изграждане на сложни наземни и дори космически системи за наблюдение, контрол и ранно сигнализиране с цел превенция. Необходими са усилия за подготвка и възпитание на населението за действия в кризисни ситуации, но не само при внезапни подобни ситуации, а при хипотезата за тяхното все по-често присъствие в ежедневието. Умението за кризисно поведение и самоконтрол по време на криза ще се превръща в главна предпоставка за справяне в такива екстремални изпитания и минимизиране на човешките, социалните и материалните щети, за запазване на нормалния ход на живота, за надеждно функциониране на политическата система.
  Но тези логични заключения са в сферата на палиативните мерки, в една или друга степен те са сред първосигналните изводи, които е длъжно да си направи човечеството. Защото причините, критичните фактори и симптоми са много по-дълбоки и предупреждаващи, че времето за намиране на отговори е крайно ограничено. Ние трябва да се изправим очи в очи с новата реалност и да осъзнаем, че в рисковото общество, в обществото на риска и на серийно произвежданите неопределености и несигурности всеки подценен, лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, а това ще означава до извънредна ситуация и ще има сериозни последици.
  
  Пояснение:
  Аварията в японската атомна електроцентрала „Фукушима I“ (11.03.2011 г.) е изключително опасно произшествие в резултат на най-силното земетресение в историята на Япония и последвалото го цунами (мощни – бързи, високи и силни – дълги вълни).
  SARS (Severe Acute Respiratory Syndrome) е тежък остър респираторен (отнасящ се към дишането, дихателните пътища) синдром, вирусно заболяване с висока температура, суха кашлица, недостиг на въздух или дихателни затруднения и атипична пневмония.
  Палиатив – временно, частично решение, полумярка, половинчат изход от положението.
  Първосигнален – елементарен, импулсивен, първичен, примитивен, необмислен, повърхностен.
  
  Става болезнено ясно, че човечеството преминава постепенно към нова фаза на развитие, когато извънредните събития и кризите, рисковете и несигурността, неопределеността и неизвестността, високата динамика и трудната предсказуемост се настаниха трайно в ежедневието и започна да се поражда носталгия към отминалите времена на стабилност, безопасност, определеност и предвидимост на събитията, към които бяхме привикнали и смятахме, че са гарантирани, че другояче изобщо не би могло да бъде. Но завръщането в златната клетка на сигурността е невъзможно. Ние трябва да приемем хладнокръвно новата реалност и това, че в нея извънредността ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще са нашето битие и съзнание. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността (дори не-нормалността), а съответно и извънредността и редността (във-редността), започват да си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна; докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, да става и да бъде все по-честа, все по-естествена, все по-очаквана.
  Възниква въпросът: А какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси? По-рано те бяха конструирани така, че да обслужват реда и нормалността. На безредието и не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация: почти невъзможна, много рядка, екстремална, смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу реда и нормалността, които бяха установени във и от държавата. Тогава бе регламентирано, че ако подобно нещо се случи, Армията и другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден (трудно представим, бегло описан в осмислени норми) режим на управление.
  Ето затова сме призвани и призовани, принудени и притиснати да се запитаме отново и отново: „А какво се случва с държавата в новата нормалност на а-нормалността (или не-нормалността), при извънредността превръщаща се в редност?“. Подобен въпрос изисква отговор, не само защото се отнася до Държавата, а и защото той с не по-малка сила важи и за НАТО и ЕС. Той засяга тяхната основа, фундаменталната им същност, тъй като те са създадени да обслужват и защитават нормалността и не са развили дори в минимално приемлива степен способности, процедури и ресурси за действие във и управление на различни извънредни ситуации с подходи, различни от пряко прилагане на военна сила.
  Днес Държавата запазва водещата си роля като сложен механизъм за производство на сигурност. Тази водеща роля обаче вече се разполага в коренно различни ситуации, в ситуации „на ръба“, в ситуации на силна нелинейност (когато малки въздействия водят до големи последици – при проявленията на кризите; и обратното, големи въздействия водят до малки последици – при човешките усилия за овладяването на тези кризи). Това са именно извънредните ситуации, които се превръщат в новата редност (във-редност).
  
  Следва малко теория (за по-подробно вж. Етюд 10 и Етюд 11).
  Извънредната ситуация може да настъпи като правило при един от следните два случая:
  ⁕ Първо, когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата.
  Това ще наречем Извънредност от Първи тип – извън конституционния, правния (т.е. законово, нормативно гарантиран) ред. Като правило (така е и в България) досегашното законодателство се фокусира именно върху тази ситуация и описва преди всичко как трябва да се реагира, ако тя настъпи. По-скоро я споменава, без да изгражда съответната достатъчна нормативна база, нито необходимата институционална инфраструктура.
  ⁕ Второ, когато е нарушен нормалният ход на процесите в резултат на извънредна ситуация – бедствие, авария, катастрофа, криза, civil contingency (непредвидена ситуация, засягаща гражданската сигурност), emergency (непредвиден спешен случай, критичен момент; извънредна ситуация, засягаща гражданската сигурност), пандемия.
  Това ще наречем Извънредност от Втори тип – извън нормалния (естествен) ход на процесите. Тук (като законодателство, като институционална мрежа от мрежи [14], като ресурси) предстоят много работа, много усилия, много промени и дори много мислене...
  
  Ще се спрем на стратегическите институционални опори на Държавата на сигурността (т.е. на Държавата като производител на сигурност). Ще поясним изрично, че когато се говори за „опора“ на Държавата на Сигурността става дума за комплекс от институции и структури, които са интегрирани преди всичко хоризонтално и съчетават все повече координацията и децентрализацията за сметка на командването и на централизацията.
  
  КЛАСИЧЕСКАТА Държава на Сигурността има следните стратегически институционални опори (вж. за детайли Етюд 11):
  ▪ Армията (с голямо „А“) е създадена да опазва външната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от външни заплахи.
  ▪ Полицията (с голямо „П“) е създадена за опазване на вътрешната сигурност на Държавата, т.е. тя е въоръжена институция за защита от вътрешни заплахи.
  ▪ Специалните [разузнавателни] служби обезпечават информацията, т.е. софтуера на системата за национална сигурност.
  ▪ Отбранителната индустрия произвежда въоръженията и техниката, т.е. хардуера на системата за национална сигурност.
  
  СЪВРЕМЕННАТА Държава на Сигурността има пет стратегически институционални опори: Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия и Гражданската сигурност.
  С излизането на преден план на различните извънредни ситуации, с превръщането на а-нормалността в новата нормалност, четирите КЛАСИЧЕСКИ ОПОРИ на Държавата на Сигурността имат вече много мощен конкурент за материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки ресурси – това е ГРАЖДАНСКАТА СИГУРНОСТ.
  Гражданската сигурност е комплекс от институции и структури („мрежа от мрежи”), ангажирани с бедствия, аварии, катастрофи, пандемии и други извънредни ситуации. Гражданската сигурност поема извънредността и е основният инструмент на Държавата при оперирането ѝ в изпълненото с традиционни и нетрадиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи пространство на различните кризи и извънредни ситуации. Изграждането на тази Пета опора на Държавата на сигурността е базисен приоритет. Когато се изгради такава опора, това ще доведе до синергетичен ефект от използването на ограничените (а те по принцип винаги са ограничени) ресурси на държавата в противодействието на всякакъв вид и род извънредни, анормални и критични ситуации.
  
Пояснение:
  В първо приближение Държавата на Сигурността може да се възприеме като Системата за национална сигурност.
  Гражданската сигурност не бива да се бърка със Сигурността на гражданите! Проблемът е, че нерядко на български език civil, civic, civilian и дори понякога societal се превеждат чрез „граждански“ или различни производни. Затова в България се налага изрично да уточняваме: Гражданска сигурност в смисъла, в който се употребява Гражданска защита! Нали на никой не му хрумва, че „гражданска защита“ – това е „защитата на гражданите“.
  Синергия – сумарен ефект от взаимодействието на два или повече фактора, при което тяхното взаимодействие съществено превъзхожда ефекта от сумата на действията на двата фактора поотделно; дружно, съвместно действие (работа) на два или повече органа.
  
  ● ТЕНДЕНЦИЯ 5. Установяване на еднополюсен геополитически модел
  Американският политолог Майкъл Мандълбаум (1946) оприличи конфронтацията през Студената война на схватка сумо: „Двама големи дебелаци на ринга, които изпълняват всички видове пози, ритуали и тропане с крака и между тях почти няма контакт, а в края на срещата, когато има кратко стълкновение, губещият е изтласкан от ринга, но никой не е убит“ [15]. В тази 45-годишна схватка победи Западът. След нея настъпи период на неяснота накъде ще поемат международните отношения. Имаше мигове на надежди (или илюзии) за изграждане на многополюсен свят на обща, неделима и споделена сигурност. Тогава, във вакуума на тази неяснота, Джордж Буш-старши (1924 – 2018, 41-ви президент на САЩ, 1989 – 1993) издигна парадигмата за Новия световен ред, която предполагаше преминаването към свят, в който силата на закона ще замени закона на силата; свят, в центъра на чиято сигурност ще бъде ООН (в Европа – ОССЕ). Постепенно обаче започна да се налага еднополюсен геополитически модел с една-единствена суперсила – САЩ.
  Историята познава подобно развитие, но остава въпросът, дали то е предопределено, или е въпрос на избор. Попаднали в претовареното с глобални отговорности и привилегии положение, САЩ избраха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, в които важи не демократичният принцип „една държава–един глас“, а друг принцип – на (de facto или de jure) богатия и силния – „един долар–един глас“ (НАТО, МВФ, Г-7).
  Има много примери, че подобен модел е неустойчив и лесен за изваждане от равновесие; той има редица дефекти и уязвимости, огнища на напрежение, нестабилност, източници на конфликти и раздори. Глобалните интереси са доста по-пъстри, а заплахите са далеч по-сериозни, за да може една държава, та било дори и САЩ, да ги преодолява успешно.
  Търсенето на плуралистични алтернативи на еднополюсния модел бе задействано както отгоре – от държави, които не приемат този световен ред и се стремят към по-значима глобална роля (Китай, Русия, Индия), но също и отдолу – от унижените и несъгласните (контрареволюция на клетниците), от всички онези, които изпитват дискомфорт в новата геополитическа среда и са убедени, че тяхното оцеляване и ценностната им система са поставени под заплаха от днешното развитие, които не виждат перспективи пред себе си. Те ставаха все по-радикални и безкомпромисни, мотивирани и терористични в битката с еднополюсното статукво. Въпрос на време бе да се разбере, че това статукво е обречено.
  А какви варианти има пред еднополюсния геополитически модел? Може да се очертаят следните четири базисни сценария в близкото бъдеще (през следващите 20 – 25 години).
  
  ⁕ ПЪРВИЯТ СЦЕНАРИЙ води до глобална ан-архия (ан-архия е образувано по подобие на мон-архия – управление на един; ди-архия – управление на двама; поли-архия – управление на мнозина). Става дума за установяване на глобален безполюсен модел, при който би могло да има дори няколко велики сили, но никоя от тях няма да се позиционира като полюс, т.е. непрекъснато ще се образуват променливи, временни и неясни коалиции.
  Този сценарий е слабовероятен. Състояния на глобална ан-архия се са осъществявавли предимно (и то относително краткотрайно) във времена на преход от един модел на голямата (световната) политика към друг. Светът винаги е бил асиметричен, дори на най-високо геополитическо ниво, и една или ограничен брой държави са имали известно предимство по отношение на военна мощ и/или някакъв друг потенциал – икономически, финансов, ресурсен, културен, което логично им е позволявало да „дръпнат“ напред и да увеличават дистанцията с останалите държави. А около тях са се формирали коалиции от партньори и „клиенти“ и така те постепенно са се превръщали в новите велики сили.
  Английският философ Томас Хобс (1588 –1679) описва естественото състояние, когато хората живеят при анархия, без обща власт над тях, която да ги респектира, т.е. без висш арбитър, който въвежда ред и закони. Това състояние е „война на всички против всички“ (bellum omnium contra omnes), при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък“. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война“ [16]. Напомняме това, защото е естествено да се предположи, че ан-архия е близко до анархия – подобно състояние не работи за стабилността на геополитическата система, затова по-силните държави обикновено полагат огромни усилия за преформулиране на правилата на световния ред и на отношенията помежду си, като с това преструктурират международната сигурност. Да се надяваме, че (и) този път човечеството няма да допусне своето сриване в Хобсовото „естествено“ състояние на война на всички против всички.
  Ако, обаче, Доналд Тръмп стане отново президент на САЩ и продължи скараното си с всяка логика, брутално поведение на глобалната сцена, този на пръв поглед невъзможен сценарий би могъл да се окаже самосбъдващо се предсказание (self-fulfilling prophecy).
  
  Пояснение:
  Self-fulfilling prophecy (англ.) – предсказание, пораждащо причините за своето сбъдване.
  
  ⁕ ВТОРИЯТ СЦЕНАРИЙ води до стабилизиране на еднополюсния модел. Това значи, че той ще се закрепи, засили, задълбочи и ще се окаже самовъзпроизвеждащо се статукво.
  
  ⁕ ТРЕТИЯТ СЦЕНАРИЙ води до налагане на нов двуполюсен модел. Кой в такъв случай би могъл да бъде втори полюс? Тук е допустимо разглеждането на четири подсценария:
  • ПОДСЦЕНАРИЙ 1. За тези, които разглеждат бъдещата международна система главно като държавоцентрична, вторият полюс логично е държава и тя може да бъде само Китай.
  • ПОДСЦЕНАРИЙ 2. Това е известно развитие на първия подход, като вторият полюс е съюз от държави. Претендент за такъв полюс не е никой друг освен Европейския съюз.
  • ПОДСЦЕНАРИЙ 3. Вторият полюс е цивилизация в смисъла, влаган от американския политолог Самюъл Хънтингтън (1927—2008) [17], а именно Общност с висока степен на интегритет на базата на историята, културата, етноса и религията, с близка, включително до съвпадение, ценностна система. В този случай безспорен кандидат е Ислямският свят.
  
  Проблемът на тези три подсценария е общ – те търсят утрешния втори полюс сред днешните кандидати за него. А би трябвало да си представим какъв ще бъде утрешният свят и в него да търсим възможния втори полюс. Както се каза, постепенно навлизаме в мрежови свят с мрежова структура, с мрежово мислене, с мрежови предизвикателства и с мрежови отговори на тези предизвикателства. Затова би било логично да се опитаме да открием втория полюс сред все повече ескалиращите и бързо развиващи се мрежови структури.
  
  • ПОДСЦЕНАРИЙ 4. Втори полюс може да е и мрежова структура, покрила с паяжина Земята. Подобна структура са в състояние да изградят чрез своето преплитане мрежите на организираната престъпност и тероризма, т.е. Organised Crime & Terrorism Network (OCTopus-N), Мрежовата структура на организираната престъпност и тероризма. Тази мрежова структура, оплитащата Земята изобщо не бива да се подценява. С преливането на кадри, ресурси и методи на дейност, с огромния акумулиран капитал, с проникването си практически на всички нива на властта (дори в демократични държави) и във всички печеливши бизнеси, организираната престъпност и тероризмът несъмнено са способни да проявят амбиции и да предявят претенции на влиятелен геостратегически фактор.
  Възможностите на една геополитическа структурна единица (държава, съюз от държави, цивилизация, мрежова структура) не се определя само от нейния потенциал, от нейната потенциална способност, от потенциалната ѝ енергия, но и от това – в състояние ли е тя да обединява зад себе си, да води след себе си, да мобилизира след себе си, да контролира значителна част от света (ако полюсите са два, говорим практически за половината свят).
  
  Задължителният при стратегическото прогнозиране и сценарийното планиране анализ на потенциала на способностите (capabilities) и на нивото на амбициите (ambitions), т.нар. C & A Analysis, ни води до извода, че (най-вероятно) към настоящия исторически етап:
  • Китай има способностите, но няма амбициите да бъде втори полюс.
  • Европейският съюз няма нито способностите, нито амбициите да бъде втори полюс.
  • Ислямският свят има амбициите, но няма способностите да бъде втори полюс.
  • OCTopus-N има както амбициите, така и способностите да бъде втори полюс.
  
  Казано опростено – Китай „може, но не иска“, Европейският съюз „нито може, нито иска“, Ислямският свят „иска, но не може“, ала ако не се реагира навреме, би могло да се окаже, че OCTopus-N „и иска, и може“ да заяви претенциите си да бъде втори полюс.
  
  Тук е необходимо пояснение. Ние смятаме, че слуховете за бъдещото уникално величие на Китай са силно преувеличени. Да, Китай е динамично развиваща се държава, с древни традиции, религия, философия и култура, с огромна диаспора. Но там назряват нелеки социални проблеми – повишаването на жизненото равнище на голяма част от китайците ще ги направи по-чувствителни към демократичните ценности и човешките права. Да си активен глобален фактор изисква немалко пренапрежение. Добра илюстрация за такова пренапрягане е съдбата на СССР. А и авторитарното управление на сегашния китайски (практически пожизнен) лидер Си Дзинпин и неговият пълен отказ от реформаторската политика на Дън Сяопин вече тласкат страната в твърде сериозна икономическа криза.
  Но трябва да отчетем и алтернативната гледна точка – че Китай следва завета на своите древни стратези и използва заблудата и отвличането на вниманието; че се прави на по-слаб и по-малко амбициозен, за да създаде погрешни представи за геополитическите си стремежи. Китай нараства своята икономическа и финансова мощ, изгражда съвременна армия с конвенционални и стратегически въоръжения. Задачата е не само да продължи да е велика сила, а да стане Великата сила. Това е строго прикриван план „Стогодишният маратон“, чиято цел е страната „да отмъсти за стогодишните унижения, нанесени ѝ от Запада и да измести САЩ като военен и икономически световен лидер през 2049 г., т.е. за стогодишнината от провъзгласяването на КНР да се изгради нов световен ред – свят без американска доминация“. И както завършва изследването, от което е взет този цитат:
  „Първата стъпка – да признаем, че има Маратон – може да се окаже и най-трудната, но със сигурност е най-важната. Америка може да не признае този проблем и да откаже да противодейства на китайския сценарий, според който те не само ще ни [нас – САЩ] изпреварят, но през 2049 г. и икономиката им ще е надминала два-три пъти по мащаби американската. А тогава Китай ще спечели, макар и служебно, поради отказване на противника“ [18].
  
  ⁕ ЧЕТВЪРТИЯТ СЦЕНАРИЙ води до многополюсна система. Знаменитите и влиятелни американски експерти в международните отношения Збигнев Бжежински (1928 – 2017) – анализирайки бъдещото ядро на трансконтиненталната сигурност; и Хенри Кисинджър (1923 – 2023) – описвайки новия световен ред през XXI век, разсъждават върху подобна перспектива [19, 20]. Двамата включват в своите прогнози най-малко шест главни играчи в бъдещата система на международната сигурност: САЩ, Европа, Китай, Япония, Русия и Индия. Американският политолог Джоузеф Най (1937) чертае бъдещ многофакторен сценарий, при който от гледна точка на военната мощ светът ще бъде еднополюсен – САЩ; от гледна точка на икономическата мощ моделът ще бъде триполюсен – Северна Америка, начело със САЩ; Европа, начело с Германия (все повече тази роля играе ЕС) и [Югоизточна] Азия, начело с Китай; от гледна точка на всеки друг аспект на сигурността (социален, културен, финансов, екологичен, информационен и т.н.) светът ще бъде многополюсен, с различни по брой и състав полюси – това, което той нарича „разсейване на силите“ [21].
  
  Така или иначе, ще отбележим, че САЩ загубиха първото място като най-иновативната държава и през 2020 г. са на 3-о място след Швейцария и Швеция (България е на 37-о място, а Русия на 47-о) [22]; през 2021 г. САЩ са отново на трето място след Швейцария и Швеция (България е на 35-о място, а Русия на 45-о) [23]; през 2022 г. те са втори след Швейцария (България е на 35-о място, а Русия на 47-о) [24]; докато през 2023 г. САЩ са пак трети – след Швейцария и Швеция (България е на 38-о място, а Русия на 51-о) [25].
  
  По ръст на Брутен вътрешен продукт (БВП) сред държавите с най-големите икономики в света, към месец септември 2023 г. САЩ са на 7-о място с 3.10%, след Индия – 7.60%, Турция – 5.90%, Русия – 5.50%, Китай – 5.20%, Индонезия – 4.94%, Мексико – 3.3% [26].
  
  В същото време, по номинален БВП (т.е. по текущи цени – цени в съответната година) за 2023 г. по данни на Международния валутен фонд, МВФ (сходни са данните на ООН и Световната банка), САЩ са твърдо на първо място с БВП от 26.950 трилиона долара. След САЩ са ЕС – 18.351 трлн. дол., Китай – 17.701, Германия – 4.430, Япония – 4.231, Индия – 3.732, Великобритания – 3.332, Русия е на 11-о място с 1.862 трлн. дол. България е на 69-о място с 103.099 млрд. дол. Номиналният световен БВП е 183.950 трлн дол. [27]
  
  Когато обаче се разглежда БВП по т.нар. паритет на покупателната способност, ППС, класацията се преобръща (в т.нар. международни долари). На 1-во място е Китай – 35.004 трлн. дол., следвани от САЩ – 27.970, ЕС – 25.930, Индия – 14.260, Япония – 6.710, Германия – 5.720, Русия – 5.230 трлн. дол. България е на 72-о място със 152.079 млрд. дол. Световният БВП по паритет на покупателната способност е 216.499 трлн. дол. [28]
  
  Ако сравним дела от световния БВП в ППС през 2016 и 2050 г., ще получим следното: Китай – 18% и 20%, САЩ – 16% и 12%, ЕС – 15% и 9%, Индия – 7% и 15%. През 1995 г. БВП на Е-7 (Китай, Индия, Индонезия, Бразилия, Русия, Мексико и Турция) е бил равен на половината от БВП на G-7 (САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Япония, Канада и Италия); през 2015 г. БВП на Е-7 е приблизително равен на БВП на G-7, а през 2040 г. се правят прогнози, че БВП на Е-7 ще бъде два пъти по-голям от БВП на G-7 [29]!
  





  
  Таблица 3. Класация на великите сили към съответния период или година сл. Хр. според оценки за техния БВП [30]
  





  
  Таблица 4. Класация на държавите по БВП съгласно паритета на покупателната способност в милиарди щатски долари от 2016 г. [31]
  





  
  Таблица 5. Класация на държавите по БВП в трилиони щатски долари в текущи цени [32]
  
  Пояснение:
  МВФ – Международен валутен фонд (IMF, International Monetary Fund), международна организация, специализирана институция на ООН, със седалище във Вашингтон.
  СБ – Световната банка, международна финансова организация, която предоставя заеми на развиващите се страни. Тя е един от най-големите източници на помощи за развитие.
  Г-7 – Групата на седемте, е група на икономически най-значителните държави, в която участват Франция, Германия, Италия, Япония, Великобритания, САЩ, Канада. През 1997 г. се присъединява Русия и названието на групата става Г-8. На 24 март 2014 г. Русия е изключена заради анексията на Крим през 2014 г., така че групата отново е Г-7.
  Диаспора – термин, означаващ обособена етническа общност, живееща постоянно извън историческата си родина.
  Конвенционални оръжия – обикновени оръжия, които не използват химически, биологични, ядрени и радиологични средства. Оръжията, използващи такива средства са стратегически и се наричат оръжия за масово поразяване (или унищожение, ОМП или ОМУ). Радиологичното оръжие разпръсква радиоактивен материал, за да убива и причинява разрушения в гъстонаселен район.
  Си Дзинпин (1953) – генерален секретар на Китайската комунистическа партия (ККП) и председател на Централната военна комисия от 2012 г. и председател на Китайската народна република от 2013 г. Той е върховен лидер на Китай от 2012 г.
  Дън Сяопин (1904 – 1997) – дългогодишен лидер на Китай от края на 70-те до началото на 90-те години на ХХ век, реформатор в политиката и икономиката на страната.
  КНР, Китайската народна република – официалното название на Китай.
  Иновативен – нов, оригинален, творчески, със усет към модерното, нововъведение.
  Трилион (трлн.) – 1000 милиарда. В САЩ милиардът се нарича билион. Милиардът/билионът е равен на 1000 милиона.
  Паритет на покупателната способност, ППС (англ. Purchasing Power Parity) – чрез него се отразява реалната цена на живота във всяка държава. ППС приравнява покупателната сила на националните валути към дадена единна валута. Най-популярната единна валута е т.нар. международен долар (International dollar или PPP dollar), който се изчислява от Световната банка като се раздели една единица от валутата на съответната държава на разчетния показател на паритета на покупателната способност, която е имал доларът на територията на САЩ (обикновено за еталон се взема 1990 или 2000 г.).

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _       _   _              __     __
| \ | | __| | | | _ __ \ \ / /
| \| | / _` | | | | '_ \ \ \ / /
| |\ | | (_| | | |___ | |_) | \ V /
|_| \_| \__,_| |_____| | .__/ \_/
|_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.