Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
ЕТЮД 27. ЗА ЧЕТИРИТЕ ОСНОВНИ ПОДХОДА ПРИ ИЗУЧАВАНЕ НА РИСКОВЕТЕ И ЗА ХИБРИДЕН ПОДХОД, ПРИЛОЖИМ ЗА БЪЛГАРИЯ
Разглеждат се четири основни подхода (модела) за изучаване на риска (рисковете) и се обсъжда възможността за разработването и използването на хибриден модел, приложим за България и нейната сигурност.
На подробен анализ на четирите основни подхода (модела) при изучаването на рисковете и за възможността да се създаде и използва в науката и практиката – като хибрид на тези четири основни подхода (модела) – съответен подход (модел), който да бъде приложим за България и националната ѝ сигурност е посветена следната моя монография:
Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
В досегашните Етюди ние многократно говорихме за навлизането в Рисковото общество (Risk Society). То се характеризира с:
• генериране на нови и все по-трудно управляеми рискове;
• процеси на турбулентност и хаос;
• силна динамика;
• ускорени темпове на промяна;
• засилваща се непредсказуемост;
• нарастващо ниво на сложност;
• съкращаване на времето за вземане на решения;
• серийно производство на неопределености и несигурности.
Пояснение:
Нови рискове – това са
(1) рискове, които са съществували и по-рано, но сега се проявяват по качествено нов начин;
(2) рискове, които не са съществували по-рано.
Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
Терминът „Рисково общество“ е изкован от германския социолог Улрих Бек (1944 – 2015). При превода на неговите произведения на български език като характеристика на Рисковото общество се използва изразът „серийно произвеждани несигурности“ [1]. Същото важи и за превода на английския социолог Антъни Гидънс (1938) [2]. Но Бек и Гидънс използват не insecurity, а uncertainty.
‣ Uncertainty означава неопределеност, несигурност, неяснота, неувереност, неточност.
‣ Insecurity означава несигурност, незащитеност, нестабилност, опасно положение.
Според нас е логично да се говори именно за „серийно произвеждани неопределености и несигурности“. Защото Рисковото общество произвежда множество неопределености, от които възникват още по-голямо множество несигурности, но то също така произвежда и огромно количество несигурности, които не са свързани пряко с произвежданите от него неопределености. Проблемът е, че в българския език няма такава директна – силна и смислова – връзка между неопределеност и несигурност каквато е тя в английския език и заради която в преводите на български език се използва „несигурност“ за „uncertainty“.
Когато говорим за Рисковото общество веднага възниква сериозна понятийна дилема.
Ние в нашите Етюди неизменно посочвахме, че светът преживява драматична и епична Промяна, която има четири водещи измерения, за всяко от които можем да говорим като за навлизането ни в нов тип общество:
• Глобализирано общество (Globalized Society);
• Постмодерно общество (Postmodern Society);
• Мрежово общество (Network Society);
• Рисково общество (Risk Society).
И така, от една страна, Рисковото общество в Науката за сигурността е едно от четирите измерения на трансформацията, която светът преживява, но от друга страна, Улрих Бек е „запазил“ понятието „Рисково общество“ за анализираното от него общество. Как да се „примири“ този разнобой, как да се преодолее тази категориална неяснота? Всъщност, изход от тази ситуация може да се намери (ние по-късно отново ще коментираме това).
• ОБЩОТО и АБСТРАКТНОТО понятие е РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО, което е ЕДНО ОТ ЧЕТИРИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА, преживявана от нашия свят.
• ЧАСТНОТО и КОНКРЕТНОТО понятие е РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО на Улрих Бек, което е един от ЧЕТИРИТЕ ПОДХОДА (модела, аналитични инструменти) ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА РИСКА (като събирателно на огромното разнообразие от рискове) ИЛИ НА РИСКОВЕТЕ (като отделни конкретизации на риска) [3, 4].
Нека преминем към систематизацията на подходите (моделите) за изучаването на риска (рисковете). Те могат да се обединят в ДВЕ ОСНОВНИ НАПРАВЛЕНИЯ, всяко от които се състои от ДВА [СРАВНИТЕЛНО] САМОСТОЯТЕЛНИ ПОДХОДА (МОДЕЛА).
Австралийският социолог Дебора Лъптън (1963) анализира три от тези четири подхода (модела) като теоретични перспективи [5]. Британският социолог Гейб Митън ги нарича парадигми [6].
♦ ПЪРВОТО ОСНОВНО НАПРАВЛЕНИЕ за изучаване на риска се нарича СУБЕКТИВНО. В неговите научни рамки има два самостоятелни подхода (модела):
• ПЪРВИЯТ САМОСТОЯТЕЛЕН ПОДХОД (МОДЕЛ) е КУЛТУРНО-АНТРОПОЛОГИЧЕСКИЯТ (съгласно британския антрополог Мери Дъглас (1921 – 2007) и американския политилог Аарън Уилдавски (1930 – 1993).
Дебора Лъптън нарича този подход (модел) „Културна/символна“ перспектива (Cultural/symbolic perspective). Ние ще използваме названието „КУЛТУРНО-СИМВОЛЕН“ ПОДХОД (CULTURAL/SYMBOLIC APPROACH) или CS ПОДХОД.
• ВТОРИЯТ САМОСТОЯТЕЛЕН ПОДХОД (МОДЕЛ) е СОЦИОЛОГИЧЕСКИЯТ (по Улрих Бек, Антъни Гидънс).
Дебора Лъптън нарича този подход (модел) Перспектива „Рисково общество“ (Risk society perspective). Ние ще използваме названието ПОДХОД „РИСКОВО ОБЩЕСТВО“ (RISK SOCIETY APPROACH) или RS ПОДХОД.
Първото основно направление приема рисковете и отношението към тях като вътрешно присъщи на обществото, вградени в неговите културни специфики и произтичащи от неговия светоглед и дейността му. Рисковете в определен смисъл са субективно породени. Обществото произвежда своите рискове и е в сила че:
КАКВОТО Е ОБЩЕСТВОТО, ТАКИВА СА РИСКОВЕТЕ.
♦ ВТОРОТО ОСНОВНО НАПРАВЛЕНИЕ за изучаване на риска се нарича ОБЕКТИВНО. В неговите научни рамки също има два самостоятелни подхода (модела):
• ТРЕТИЯТ САМОСТОЯТЕЛЕН ПОДХОД (МОДЕЛ) е УПРАВЛЕНСКИЯТ (в духа на големия френски философ Мишел Фуко (1926 – 1984).
Дебора Лъптън нарича този подход (модел) „Governmentality“ перспектива (Governmentality perspective). Ние ще използваме названието „GOVERNMENTALITY“ ПОДХОД (GOVERNMENTALITY APPROACH) или GM ПОДХОД.
Пояснение:
Governmentality (от govern – управлявам; government – правителство, управление; governmental – правителствен; и mentality – манталитет, менталност; в оригинала на френски – gouvernementalité [7]) – неологизъм, изкован от Мишел Фуко [8].
Особено сме задължени на Антоанета Колева за това, че ни помогна по-задълбочено да навлезем в творческите търсения на Мишел Фуко и Улрих Бек (ако не сме успяли в това усилие, вината е само наша), а също така и за безценното съдържание на редица преводни книги, публикувани у нас от нейното издателство „Критика и хуманизъм“.
Ето какво пише преводачката на Фуко Антоанета Колева:
„Управляемост – така превеждам неологизма gouvernementalité, на пръв поглед просто съчетание oт gouverner (управлявам) и mentalité (манталитет), което обаче не може да бъде предадено чрез механичното съставно „управленски манталитет“, което би било грешка, включително падане в капана на вид история на манталитетите; избягвана открито от Фуко. Тъй като терминът, и съответно понятието, са централни, привеждам в полза на разбирането неговото описание от Фуко, дадено за пръв път в прочута лекция от февруари 1978 г.:
„С думата „управляемост“ искам дa кaжa тpи неща. Под „управляемост“ разбирам съвкупността от институциите, процедурите, анализите и разсъжденията, пресмятанията и тaктикитe, кoитo позволяват дa се упражнява тази дocтa специфична, доста сложна форма на власт, чиято основна мишена е населението, чиято главна форма на знание е пoлитичecкaтa икономия, а същностен технически инструмент – диcпoзитивитe на сигурност. Второ, пoд „управляемост“ разбирам тенденцията, силовата линия, която в целия Зaпaд непрестанно води, и тo oт много време насам, към преобладаването на типa влаcт, която можем дa наречем „управляване“, нaд всички останали: суверенност, дисциплина; а тoвa е дoвeлo, от една страна, дo развитието на цяла пopeдицa от специфични aпapaти на управляване, а от дpyгa, дo развитието на цяла пopeдицa от знания. Накрая, смятам, че пoд „yправляемост“ би трябвало дa се разбира процесът или пo-cкopo резултатът от процеса, чрез кoйто правната дъpжaвa от Cpeднoвeкoвиeто, превърнала се през XV и XVI вeк в административна дъpжaвa, пocтeпeннo се оказала „управляванизирана“ [9, 10].
Пояснение:
Диспозитив – юрид. разпоредителната част от съдебно решение, отразяващо това, което постановява съдът; апарат, устройство, прибор, уред. В преводите на английски на Фуко за „диспозитиви [на сигурност]“ се използва apparatuses.
В Науката за сигурността с governmentality се обозначават характерът и стилът на управление, стратегиите и политиките, пътищата и начините, чрез които държавата и нейните институции управляват както обществото, изправено пред лицето на рисковете, така и самите рискове. Тук подходящият превод на понятието е не буквален, а обясняващ – „правителствена рационалност“, и дори „управленска рационалност“ [11], макар че нас такъв превод не ни удовлетворява. Може би поне трябва да се комбинират понятията – управленска рационалност и рационално управленство, за да се отрази рационалната същност на управляването и управленското съдържание на рационалността. Не само по същество, но и за краткост ние ще употребяваме термина управляемост, взет от Антоанета Колева, но ще използваме и английското governmentality (нали този подход е „кръстен“ все пак на него), заедно с изписването му на български – говърнменталити.
• ЧЕТВЪРТИЯТ САМОСТОЯТЕЛЕН ПОДХОД (МОДЕЛ) е ТРАНСФОРМАЦИОННИЯТ.
Това е подход (модел), въведен от нас [12]. Той може да се нарече „Адаптивна/абсорбтивна“ перспектива (Adaptative/absorptive perspective). Ние ще използваме названието „АДАПТИВНО-АБСОРБТИВЕН“ ПОДХОД (ADAPTATIVE/ABSORPTIVE APPROACH) или AA ПОДХОД.
При този подход (модел) става дума за необходимостта от трансформации (сериозни промени) – ценностни и структурни – в обществото, така, че то да може да се справя с рисковете, пред които е изправено.
Второто основно направление приема рисковете и отношението към тях като външно съществуващи за обществото, намиращи се извън него и оказващи му пряко и непряко въздействие. Рисковете в определен смисъл са обективно породени. Затова проявяващите се рискове въздействат на обществото и е в сила че:
КАКВИТО СА РИСКОВЕТЕ, ТАКОВА Е ОБЩЕСТВОТО.
⁕ Първият и вторият самостоятелни подходи (модели) са в рамките на субективното направление. Според тях производството и ескалирането на рисковете е пряк или непряк резултат от функционирането на обществото и затова, за да бъде ефективно управлението на рисковете, то трябва да отчита неговите специфики.
> При първия подход (модел) в основата на този процес са КУЛТУРНО-АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ СПЕЦИФИКИ НА ОБЩЕСТВОТО;
> При втория подход (модел) в основата на този процес са СТРУКТУРНО-СОЦИОЛОГИЧЕСКИТЕ СПЕЦИФИКИ НА ОБЩЕСТВОТО.
⁕ Третият и четвъртият самостоятелни подходи (модели) са в рамките на обективното направление. Според тях функционирането на обществото е пряк или непряк резултат от проявяващите се рискове и обществото трябва да се адаптира към рисковете, да променя управленските си структури, нормативни и ценностни особености, материални и човешки ресурси, за да обезпечи ефективно управление на рисковете. Управлението на рисковете трябва да отразява способностите на обществото.
> При третия подход (модел) в основата на този процес са УПРАВЛЕНСКО-ОРГАНИЗАЦИОННИТЕ СПОСОБНОСТИ НА ОБЩЕСТВОТО;
> При четвъртия подход (модел) в основата на този процес са СИСТЕМНО-ФУНКЦИОНАЛНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА ОБЩЕСТВОТО.
Тези две основни направления и четири самостоятелни подхода (модели, перспективи по Дебора Лъптън, парадигми по Гейб Митън), могат бъдат систематизирани така:
♦ ПЪРВО ОСНОВНО НАПРАВЛЕНИЕ – СУБЕКТИВНО.
• „КУЛТУРНО-СИМВОЛЕН“ ПОДХОД или CS ПОДХОД (CULTURAL/SYMBOLIC APPROACH).
• „РИСКОВО ОБЩЕСТВО“ ПОДХОД или RS ПОДХОД (RISK SOCIETY APPROACH).
♦ ВТОРО ОСНОВНО НАПРАВЛЕНИЕ – ОБЕКТИВНО.
• „GOVERNMENTALITY“ ПОДХОД или GM ПОДХОД (GOVERNMENTALITY APPROACH).
• „АДАПТИВНО-АБСОРБТИВЕН“ ПОДХОД или AA ПОДХОД (ADAPTATIVE/ABSORPTIVE APPROACH).
Таблица 1. Основни направления и самостоятелни подходи (модели) при изучаването на рисковете
Преди да разгледаме в детайли всеки от тези подходи, ще поясним, че изучаването на двете основни направления (субективното и обективното), се базира на два алтернативни клона на общественото (политическото, социалното) знание. Това са съответно:
● ПОЛИТИЧЕСКИЯТ БИХЕЙВИОРИЗЪМ и
● ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ.
■ Изучаването на първото основно направление, субективното, се базира на научните търсения и мисловно-логическия апарат на политическия бихейвиоризъм (който за краткост ще наричаме просто бихейвиоризъм, без да се забравя, разбира се, че той е проекция и приложение на бихейвиоризма в областта на политическото и на политическите процеси в обществото – на неговото функциониране и управление).
Тук няма да се разгръща в цялостен вид сложната и вероятно доста противоречива като научен инструментариум теория на политическия бихейвиоризъм, а ще се използва само онова от неговите познавателни конструкции, което е свързано със Сигурността и Риска.
Пояснение:
Бихейвиоризъм – направление в психологията, според което обект на изследване e не общественото съзнание, а общественото поведение, т.е. поведението на индивида или обществото се формира под влияние на външните въздействия.
Бихейвиоризмът (напомняме – политическият бихейвиоризъм) се базира главно на СОЦИОЛОГИЯТА и ПСИХОЛОГИЯТА и по своята същност е редукционистичен, ценностен и емпиричен. Той изучава непосредствено наблюдаваното – анализира се взаимодействието на индивидите, общностите (групи от индивиди, прослойки, страти, класи и т.н.) и обществото. Изследват се не толкова държавата и нейната организация като такива (as such), а преди всичко властта и процесът на конструиране, използване и самооптимизиране на властта. От взаимодействието на индивидите, общностите и обществото се извежда и описва взаимодействието на организациите (например партии, профсъюзи, неправителствени структури), институциите (например от изпълнителната, законодателната и съдебната власт) и институтите (например морал, право, идентичност). Главната слабост на бихейвиоризма е, че при него взаимодействието на организациите, институциите и институтите е функция основно и даже почти единствено от взаимодействието на индивидите, общностите и обществото, т.е. организациите, институциите и институтите в своето взаимодействие са вторични, а индивидите, общностите и обществото – първични. Затова понякога се казва, че при бихейвиоризма:
КАКВОТО Е ОБЩЕСТВОТО, ТАКИВА СА ИНСТИТУЦИИТЕ.
Пояснение:
Редукционизъм – методологически принцип, съгласно който сложните явления могат да бъдат напълно обяснени с помощта на закони, присъщи на по-простите им съставни части, като се абсолютизира принципът на свеждане на сложното към просто и на висшето към нисшето (редукция).
Емпиризъм – получено чрез опит, експеримент, с непосредствено наблюдение; направление в познанието, признаващо сетивния опит за източник на познанието. Верността на една теория се основава на доказателствата, получени чрез опита (фактите).
Ето защо логично се стига и до базисното противоречие, произтичащо от теорията на бихейвиоризма – след като каквото е обществото, такива са институциите, то би следвало, че колкото различни общества има (нали всяко общество е със своя специфика и значи обществата са различни), толкова институционални рамки и архитектури, толкова модели на институционално взаимодействие ще съществуват. А всъщност животът и практиката ни показват, че това не е така – има толкова много различни западноевропейски общества, но са налице толкова малко различни институционални уредби (изборът в главни линии е твърде ограничен – например монархия или република, силен президент или силен парламент). При това различията при тези малко различни институционални уредби са все повече формални и стават все повече формални. Не би могло да се каже, че по отношение на дълбоките демократични принципи и механизми съществуват фундаментални и значителни разлики (макар да има някои специфики във функционирането) между Швеция (монархия) и Финландия (република) или между Франция (президентска република) и Италия (парламентарна република).
Мястото на изучаване и приложение на бихейвиоризма в университетите е обикновено във факултет или департамент за политически науки. При него се използват методи като статистически изследвания (например преди и по време на изборите), анкетни проучвания, лабораторни експерименти, теория на игрите, ролеви игри и т.н.
Бихейвиоризмът първо описва реалността и след това я конструира, а не най-напред да конструира реалността и едва след това да я описва. Това е подход на разсъждения не отгоре надолу, за да се вникне в същността на процесите, а ОТДОЛУ НАГОРЕ – на базата на емпиричните данни, на изучаването на действащите лица и групи. При бихейвиоризма се измерва онова, което (сравнително лесно) може да се измери (избори, обществено мнение, публични нагласи). Но тази му способност освен негова сила (както се приема) е и негова слабост, доколкото е важно да се измерва не само това, което може (сравнително лесно) да се измери, а и (най-вече) това, което трябва да се управлява, защото не може да се управлява онова, което не може да се измери.
Силно влияние в бихейвиоризма имат субективният фактор, субективизацията, проявяващи се в наблюдаването и измерването на процесите, на тяхната „социалност“, т.е. производност, разполагането им ВЪВ – „в обществото“. Нарастващото значение на субективизма се инструментализира и чрез обратната връзка се задават, „запрограмират се“ дадени политически нагласи и социални предпочитания и обществото се „довежда“ до тях с манипулация, пиар, пропаганда, различни социални технологии за въздействие.
Обобщавайки, бихейвиоризмът е редукционистичен, партикуларистки подход, работещ „отдолу нагоре“, при който основната насока на научните търсения е преди всичко как трябва да се управлява, както и за кого и в името на кого трябва да се управлява. Бихейвиоризмът описва и изучава реалността, а след това я конструира и обяснява.
Пояснение:
Партикуларизъм – стремеж към частни детайли, решения; раздробеност, отделяне на обособени и обособими части.
■ Изучаването на второто основно направление, обективното, се базира на научните търсения и мисловно-логическия апарат на политическия институционализъм (който за краткост ще наричаме просто институционализъм, без отново да се забравя, разбира се, че той е проекция и приложение на институционализма в областта на политическото и на политическите процеси в обществото, на неговото функциониране и управление).
Пояснение:
Институционализъм – направление, изучаващо системната организация на обществото, изграждането, функционирането, ролята на институциите, взаимодействието на действащите лица и групи във и чрез съществуващата институционална рамка.
И тук няма да се разгръща в цялостен вид сложната и вероятно доста противоречива като научен инструментариум теория на политическия институционализъм, а ще се използва онова от неговите познавателни конструкции, което е свързано със Сигурността и Риска.
Институционализмът (напомняме отново – политическият институционализъм) се базира главно на ФИЛОСОФИЯТА и ПРАВОТО и по своята същност е холистичен, нормативен и абстрактен. Той изучава концептуално конструираното – анализира взаимодействието на организациите (например партии, профсъюзи, неправителствени структури), институциите (например от изпълнителната, законодателната и съдебната власт) и институтите (например морал, право, идентичност). Изследват се преди всичко държавата и организацията ѝ като такива (as such), а не толкова властта и процесът на конструиране, използване и самооптимизиране на властта. От взаимодействието на организациите, институциите и институтите се извежда и описва взаимодействието на индивидите, общностите и обществото. Главната слабост на институционализма е, че при него взаимодействието на индивидите, общностите и обществото е функция основно и даже почти единствено от взаимодействието на организациите, институциите и институтите, т.е. индивидите, общностите и обществото в своето взаимодействие са вторични, а организациите, институциите и институтите – първични. Затова понякога се казва, че при институционализма:
КАКВИТО СА ИНСТИТУЦИИТЕ, ТАКОВА Е ОБЩЕСТВОТО.
Пояснение:
Холизъм – организмът е органична цялост, която не може да бъде сведена до простата сума на съставните му части; приоритет на цялото спрямо отделните му части; цялостен подход към обектите и явленията. Холистичен — цял, цялостен.
Ето защо логично се стига и до базисното противоречие, произтичащо от теорията на институционализма – след като каквито са институциите, такова е обществото, то би следвало, че при една и съща институционална рамка и архитектура, при един и същ модел на институционално взаимодействие (например сходно конструирани политически системи и сходно въведени политически процедури) обществата биха били едни и същи (сходно организирани и функциониращи). А всъщност животът и практиката ни показват, че това не е така – има толкова много сходни институционални уредби, но са налице толкова малко сходни източноевропейски общества (разнообразието е твърде голямо – от доста успешни до прекалено провалили се демокрации, от много ефективно до крайно неефективно управление). При това сходствата при тези малко сходни източноевропейски общества все повече са формални и стават все по-формални. Не би могло да се каже, че по отношение на дълбоките демократични принципи и механизми съществуват фундаментални и значителни прилики (макар да има известни общи черти) между България и Чехия (две парламентарни републики; славянски държави; близки както по територия – съответно приблизително 111 000 км² и 79 000 км², така и по население – съответно 6 878 000 души и 10 510 000 души; намирали се по-рано в една и съща тоталитарна социалистическа и командно-административна система с еднопартийна власт, упражнявана от комунистическа партия, васална на КПСС – Комунистическата партия на Съветския съюз); или между Македония и Словения (две парламентарни републики; славянски държави; близки както по територия – съответно приблизително 25 700 км² и 20 300 км², така и по население – 2 065 000 и 2 108 000 души; намирали се по-рано в една и съща държава – Социалистическа федеративна република Югославия, микс между социалистическо управление и пазарна икономика с еднопартийна власт, упражнявана от комунистическа партия, която се стремеше да държи държавата равно отдалечена от и равно приближена до двете велики сили САЩ и Съветския съюз).
Мястото на изучаване и приложение на институционализма в университетите е обикновено във факултет или департамент за правни науки. При него се използват обяснителни модели от инструментариума на общата теория на държавата, културната антропология, културологията, социалната психология, политологията и т.н.
Институционализмът първо конструира реалността и след това я описва, а не най-напред да описва реалността и едва след това да я конструира. С други думи, това е подход на разсъждения ОТГОРЕ НАДОЛУ, за да се вникне в същността на процесите, а не отдолу нагоре на базата на емпиричните данни, на изучаването на действащите лица и групи. При институционализма се моделира онова, което (сравнително лесно) може да се моделира (институции, отношения между институции, процедури, по които институциите взаимодействат). Но тази му способност освен негова сила (както се приема) е и негова слабост, доколкото е важно да се моделира не само това, което (сравнително лесно) може да се моделира, а и (най-вече) това, което трябва да създава ефективен механизъм за управление, защото не може да се създава ефективен механизъм за управление за онова, което не може да се моделира.
Силно влияние в институционализма имат обективният фактор, обективизацията, проявяващи се най-вече именно при изучаването и изследването на институциите, на тяхната „природност“, т.е. предзададеност, разполагането им НАД – „над обществото“. Нарастващото значение на обективизма се универсализира и чрез обратната връзка се задават, „запрограмират се“, определени институционални структурирания и властови взаимоотношения (внос на демокрация, например на принципа „Европа изисква“) и обществото се „довежда“ до тях чрез манипулация, пиар, пропаганда, различни социални технологии за въздействие.
Обобщавайки, институционализмът е холистичен, универсалистки подход, работещ „отгоре надолу“, при който основната насока на научните търсения е преди всичко кой трябва да управлява и чрез какво и с какви цели да се управлява. Институционализмът конструира и обяснява реалността, а след това я описва и изучава.
Пояснение:
Универсализъм – подход, който разглежда процесите и събитията, обектите и субектите всеобхватно, цялостно, многостранно.
Ако се съпоставят БИХЕЙВИОРИЗМЪТ (тенденция в политическата мисъл, в някои измерения преминаваща през забележителни личности като древногръцките философи Хераклит (ок. 544 – 483 г. пр.Хр.) и Аристотел (ок. 384 – 322 г. пр.Хр.), древногръцкия историк Тукидид (ок. 455 – ок. 397), италианския политически философ и мислител Николо Макиавели (1469 – 1527), без те да са знаели, че са бихейвиористи) и ИНСТИТУЦИОНАЛИЗМЪТ (тенденция на политическата мисъл, преминаваща в някои измерения през забележителни личности като древногръцките философи Парменид (ок. 540 или 520 г. пр.Хр. – ок. 450 пр.Хр.) и Платон (ок. 427 – 347 г. пр.Хр.), древногръцкия историк Херодот (ок. 484 – ок. 425 г. пр.Хр.), английския политически философ и мислител Томас Хобс (1588 – 1679), също така без те да са знаели, че са институционалисти), можем да кажем, че от тези два начални клона тръгват двете основни направления в политическите науки, които формират коренно различни подходи, диференциращи се по отношението си към конфликтите между хората, общностите от хора, обществата и държавите.
‣ При бихейвиоризма водещото решение на конфликта е ПОЛИТИЧЕСКОТО, т.е. търси се някаква степен на съгласие или може би преди всичко компромис между страните. Такова решение е приемливо, но би могло да изпитва трудности с това, доколко е легитимно. Най-добрият път е да се намери политическо решение и след това то да се облече в юридически норми. Самият факт, че макар и да търсят компромис (политическо решение), двете страни мислят предварително и в процеса на търсене на политическо решение за евентуалната негова легитимност (юридическото решение), предполага поне известно облекчаване на намирането на такова решение, което освен политическо (политически приемливо) да бъде и юридическо (юридически легитимно).
‣ При институционализма водещото решение на конфликта е ЮРИДИЧЕСКОТО (правното), съобразно съществуващите норми и поради това то практически не отчита дали двете страни са удовлетворени от решението – да, то е легитимно, но би могло да изпитва трудности с това, доколко е приемливо (за двете страни или за едната от тях).
‣ В своята политологическа еволюция БИХЕЙВИОРИЗМЪТ (политическият бихейвиоризъм) се развива през СТРУКТУРНИЯ ФУНКЦИОНАЛИЗЪМ към съвременната ПОЛИТИЧЕСКА СИСТЕМОЛОГИЯ (СИСТЕМНА ПОЛИТОЛОГИЯ).
‣ В своята политологическа еволюция ИНСТИТУЦИОНАЛИЗМЪТ (политическият институционализъм) се развива през ТЕОРИЯТА НА РАЦИОНАЛНИЯ ИЗБОР до съвременния (ПОЛИТИЧЕСКИ) НЕОИНСТИТУЦИОНАЛИЗЪМ.
Пояснение:
Структурен функционализъм – подход в социологията, разглеждащ обществото като динамично стремяща се към социален ред система със своя структура и механизми на взаимодействието на структурите ѝ елементи, всеки от които има своя функция.
Системология – област на науката, изучаваща системността, организацията и самоорганизацията на обектите, процесите и явленията; наука за системите. Също така се използват „обща теория на системите“, „системен подход“, „системен анализ“.
Теория на рационалния избор – съгласно тази теория субектите (индивиди, общности, корпорации, общества) вземат рационални решения, съобразени с наличните им ресурси, базирани на достъпната информация, съответстващи на оптималната тяхна стратегия и отговарящи в максимална степен на целите, които те са си поставили.
Неоиституционализъм (или Нова институционална теория) – той (тя) осмисля новата роля на институциите, с отчитане на динамиката на обществата, ролята на социалните, психологическите и културните фактори в поведението на индивидите и групите индивиди.
Таблица 2. Характерни особености на политическия бихейвиоризъм и политическия институционализъм при изучаване на рисковете
Да започнем сега разглеждането на четирите самостоятелни подхода (модела).
◙ Изучаването на двата самостоятелни подхода, принадлежащи на първото основно направление, субективното, се базира, както вече подчертахме, на научните търсения и мисловно-логическия апарат на политическия бихейвиоризъм.
♦ Първите два подхода (модела) са в рамките на субективното направление и при тях може да се каже (Таблица 1):
КАКВОТО Е ОБЩЕСТВОТО, ТАКИВА СА РИСКОВЕТЕ.
„КУЛТУРНО-СИМВОЛЕН“ ИЛИ CS ПОДХОД
(CULTURAL/SYMBOLIC APPROACH)
При този подход (модел) в основата на управлението на рисковете са културно-антропологическите специфики на обществото.
В духа на традицията, заложена от изследванията на Мери Дъглас [13], рисковете и отношението към тях служат като още едно условие за конструиране на културните граници между отделните индивиди, между социалните групи в една общност, както и между различните общности. Рискът (от заразяване, замърсяване) е опасен преди всичко чрез заплахата, която представлява за социалния ред, и понеже се възприема главно културно обусловено, той служи за допълнително разграничаване между Мен и Другия, между Нас и Другите. Рискът отключва културно обусловени реакции, базирани на културно обусловени възприятия и затова оценката му се съпровожда с понятия като „срам“, „вина“, „вяра“, както и (в особено голяма степен) „грях“ и „табу“.
Мери Дъглас подчертава обаче, че рискът е корено противоположен по своя културен смисъл на греха и табуто. Да бъдеш в ситуация на риск (being „at risk“), означава да си същество, спрямо което обществото греши. Индивидът се чувства слаб, защото другите му причиняват злина, т.е. той е уязвим поради „лошото поведение“ на обществото. А да извършиш грях, да съгрешиш (being „in sin“) или да си под табу (being „under taboo“), означава ти да си реален или потенциален причинител на вреди за обществото, т.е. обществото е уязвимо от „лошото поведение“ на индивида. „Дискурсът в понятията на греха и табуто е насочен към консервация на традиционната солидарност, докато дискурсът около риска подразбира нейното разсъсредоточаване и изчезването на социалните разделения“ [14].
Същевременно Другият или Другите, неговите или техните поведения, норми и институции се възприемат през призмата на риска. Те са опасни най-вече с възможността да застрашат физическото или символното тяло, на което ние принадлежим. Дали нещо е риск зависи не толкова от неговата фактическа същност на риск, а от това, как ние го формулираме и схващаме по отношение на неговото въздействие върху нашите ценности и установения социален ред. Начинът, по който ще реагираме при възникването на риск, също се определя не толкова от обективното съдържание на риска, а преди всичко от нашата субективна преценка за него. Това, че съществува риск, е резултат от наше поведение, влязло в разрез с общоприетите норми и преминаващо извън ограниченията, наложени ни от нашата идентичност.
Рискът е най-напред проява на нарушена социеталност, а едва след това на външно въздействие. Ето защо e важно не само да дадем отговор на риска чрез своите правни и технологични ресурси, но и да дадем нравствена и етична оценка на действията (да ги осъдим морално), довели до материализирането на риска. Няма да понижим нивото на рисковост на нашето общество, като действаме ad hoc, третирайки всяка рискова ситуация сама за себе си, една по една или всички едновременно, а като най-напред променим себе си и начина, по който живеем, привеждайки себе си и своя начин на живот към културните императиви, вградени в нашата общност и представляващи нашето социумно „Аз“. С други думи, рисковете и отговорите, които ние ще им дадем, са обусловени най-напред културно, а едва след това научно, технологически, организационно и ресурсно.
Сумирайки, за Мери Дъглас опасността в предмодерните общества се разглежда в контекста на табуто и като обвинение срещу и възмездие за провинилия се отделен индивид – точно това кара индивидите да спазват нормите и ограниченията, наложени им от общността, и по този начин общността се презастрахова и предпазва от имащия „лошо поведение“ индивид. Докато в модерните общества опасността се разглежда в контекста на риска, но вече като обвинение срещу и възмездие за провинилата се общност – точно това кара общността да цени правата и интересите на отделния индивид и по този начин той се предпазва от имащата „лошо поведение“ общност [15].
Мери Дъглас и Аарън Уилдавски изследват културно обусловените отговори на риска в обществата и организациите чрез специфичен модел „решетка – група“ (или „растер – група“, „grid – group“ model). Този модел се представя чрез
двукоординатна система с ДВЕ ОСИ:
‣ хоризонталната ос е „Група“ (Group) – границата, в която е общността, т.е. показва сплотеността в групата; а
‣ вертикалната ос е „Решетка“ или „Растер“ (Grid) – регулирането на отношенията вътре в групата, т.е. принудата;
и съответно с ЧЕТИРИ ПОЛЕТА, всяко от които символизира специфичен тип социална организация [16].
Пояснение:
Растер – разграфена чрез точки или хоризонтални и вертикални линии мрежа, решетка, маркировка.
В българското издание на книгата на Мери Дъглас „Чистота и опасност. Анализ на понятията за омърсяване и табу“ [17], grid е преведено като „мрежа“, но поради различната натовареност на понятието „мрежа“, ние ще използваме думата „решетка“.
■ Хоризонталната ос „Група“ диференцира чрез съотношението
„КОЛЕКТИВИСТИЧНОСТ – ИНДИВИДУАЛИСТИЧНОСТ“
степента на сплотеност (взаимна зависимост, съгласуваност на поведението) на индивидите.
С други думи, при този модел групата (group) е свързана със степента на груповия етос. Индивидът е включен в групата посредством подчинение на регламенти, правила и изисквания, т.е. с натиск, принуждение, липса на избор, приемане на изискванията на групата.
▪ Движението НАДЯСНО по хоризонталната ос (т.е. засилване на сплотеността в групата) означава:
› нарастване на чувството за принадлежност на индивида към групата (колективистичност);
› нарастване на зависимостта му от влиянието и въздействието върху него от другите членове на групата; и
› нарастване на различието, разграничението между Ние в групата и Те извън нея.
▪ Движението НАЛЯВО по хоризонталната ос (т.е. намаляване на сплотеността в групата) означава:
› намаляване на чувството за принадлежност на индивида към групата (индивидуалистичност);
› намаляване на зависимостта му от влиянието и въздействието върху него от другите членове на групата; и
› намаляване на различието, разграничението между Ние в групата и Те извън нея.
Пояснение:
Етос – предразположението, характера или фундаменталните ценности, които са специфични за определена личност, общност, народ, култура или движение.
За хоризонталното измерение „Група“ е важно наличието на ясна граница между групата и другите групи, между групата и обществото, между групата и външния свят. Групата се нуждае от идентификационни маркери (те могат да бъдат памет, култура, вяра, език, митове комплекси, страхове), които във всеки момент да ѝ помагат да разпознава себе си и да се (само)убеждава, че в своите действия и дейности, във взаимодействията си с другите групи и с външния свят, тя не изменя на себе си, че остава вярна на себе си.
■ Вертикалната ос „Решетка“ диференцира чрез съотношението
„ВЛАСТОВОСТ – БЕЗВЛАСТОВОСТ“
степента на структурираност (нормативност, подчиненост на общи правила) на социалните отношения.
С други думи, решетката (растерът) отчита наличието на други ограничения и очаквания, които формират общностните отношения. Идеята е, че във всяка устойчива група (общност) има някаква подреденост и регламентация на позициите на влизащите в групата индивиди и именно това е социалната класификация.
▪ На най-високите значения по вертикалната ос, т.е. при движението НАГОРЕ по нея (нарастване на подчинеността в групата), съответства все по-силна съгласуваност и по-пълна система на социална класификация, която предопределя, предписва индивидуалния избор и строго контролира взаимодействието между индивидите в групата (властовост).
▪ На най-ниските значения по тази ос, т.е. при движение НАДОЛУ по нея (намаляване на подчинеността в групата), съответства все по-пълна обърканост, неопределеност, все по-голяма липса на социална класификация и това внася прекалено много автономност, прави изключително непредвидим индивидуалния избор и не оказва дори минимален контрол на взаимодействието между индивидите в групата (безвластовост).
За вертикалното измерение „Решетка“ положението на индивида се променя от максимално регулиране на и най-силни ограничения върху поведението му (най-високото значение по оста) до максимална свобода на и най-значителни възможности за избор на поведение (най-ниското значение по оста). Максималното значение може да се илюстрира с армейския ред, а минималното – с пълната свобода на живот без задължения и регулиране.
Разпределението по осите „РЕШЕТКА – ГРУПА“ („GRID – GROUP“) позволява да се покаже нагледно и да се осмисли задълбочено връзката на културните специфики и норми на групата с възприятието и анализа на риска, неговите причини, последици и форми на контролиране.
Моделите на отношения между членовете на групата в зависимост от степента на изразеност на свойствата „решетка – група“ (твърда vs. неопределена структура на позициите – пълно vs. частично подчинение на груповата регламентация) представляват четири типа начин на живот и социални отношения, наречени от Мери Дъглас „култури“:
▬ ИНДИВИДУАЛИСТИЧНА КУЛТУРА (Илюстрация 1. ПАЗАР – нискогрупови, нискорешетъчни, low group, low grid); СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „А“.
▬ ФАТАЛИСТИЧНА КУЛТУРА (Илюстрация 1. ИЗОЛАЦИЯ – нискогрупови, високорешетъчни, low group, high grid); СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „B“.
▬ ЙЕРАРХИЧНА КУЛТУРА (Илюстрация 1. ЙЕРАРХИЯ – високогрупови, високорешетъчни, high group, high grid); СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „С“.
▬ ЕГАЛИТАРНА (или СЕКТАНТСКА) КУЛТУРА (Илюстрация 1. ДОБРОВОЛНА ГРУПА – високогрупови, нискорешетъчни, high group, low grid); СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „D“.
Тези култури се характеризират с напълно определен мироглед, включително и с напълно определено възприемане на и отношение към риска. Колкото повече дадени общности (организации) са „високогрупови“ (high-group, силна сплотеност) и „високорешетъчни“ (high-grid, силна подчиненост), толкова повече и по-силно те се доверяват на институциите при намиране на отговорите на риска. А колкото повече дадени общности (организации) са „нискогрупови“ (low-group, слаба сплотеност) и „нискорешетъчни“ (low-grid, слаба подчиненост), толкова повече и по-силно те предпочитат подходи на саморегулиране на и самостоятелно справяне с риска [18, 19, 20, 21, 22].
Илюстрация 1. Модел „Решетка – Група“ на Мери Дъглас и Аарън Уилдавски [23]
Да видим отношението и подходите към риска на всяка от тези четири култури:
▬ СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „А“ (low-group, low-grid), индивидуалистична култура, ориентирана в най-висока степен към индивидуалистичност и безвластовост. Включва активни индивидуалисти, предприемчиви хора. При нея имаме слаба структурираност и слаба сплотеност (слаба структурна принуда, слаба групова обвързаност), които са характерни отношения тип ПАЗАР. За представителите на тази култура рискът е преди всичко свързан с индивидуалните решения, възможности и отговорности и затова те възприемат поемането на риск като възможност да успеят на конкурентен пазар и да преследват своите лични цели. Те вярват в пазарните сили и в това, че пазарът в края на краищата ще постави всичко на своите места, затова са за саморегулиране на риска. Убедени са, че поемането на рискове носи не само опасности, но и ползи, така че са срещу външните ограничения на поведението, доверяват се повече на индивидите, отколкото на организациите. Те са по-малко загрижени за проблемите на справедливостта и биха искали правителството да се въздържа от обширни усилия за регулиране или управление на риска. Тук характерен е страхът от загубата на собствените позиции и ресурси, което може да доведе до невъзможността да водят независима игра на пазара. Заплахите за системата от взаимодействия на сравнително автономните индивиди се разглеждат от нея като извънредно съществени.
▬ СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „B“ (low-group, high-grid), фаталистична култура (атомизирано подчинение), ориентирана в най-висока степен към индивидуалистичност и властовост. Включва изолирани (ограничени в поведението си, дори маргинализирани) индивиди. При нея имаме силна структурираност и слаба сплотеност (силна структурна принуда, слаба групова обвързаност), които са характерни за отношения тип ИЗОЛАЦИЯ. За тази култура е присъщо възприемането на краткосрочни рискове, вярата в щастието и съдбата по отношение на риска и това, че човек има слаб контрол върху процеси и събития, водещи до рискове. Тези хора вярват в йерархията по принцип, но не се идентифицират с йерархията, към която принадлежат; доверяват се само на себе си, често са объркани при проблеми, свързани с рикове и е вероятно да поемат високи рискове за себе си, но се противопоставят на всеки риск, който те чувстват, че им е наложен. Това, което ще ни се случи в бъдеще, не е резултат от нашия избор. Животът е лотария – на едни ще провърви повече, а на други – по-малко и затова те често не могат да свържат вредата с конкретна причина.
▬ СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „С“ (high-group, high-grid), йерархична култура, ориентирана в най-висока степен към колективистичност и властовост. Включва вертикално йерархично управлявани и хоризонтално сплотени в своите групови отношения индивиди, които вярват в ефективността на организационните умения и практики по отношение на решаваните проблеми, когато е налице стриктна процедура за функциониране на управлението ѝ. При тази култура имаме силна структурираност и силна сплотеност (силна структурна принуда, силна групова обвързаност), които са характерни за отношения тип ЙЕРАРХИЯ. За тази култура е присъщо уважение към и подчинение на властта, спазване на груповите норми, прекомерен стрес от рисковете и преувеличен страх от процеси и явления, които са заплаха за съществуващия социален ред – те могат да бъдат както вътрешни (нарушаване на закона), така и външни (война). Възприемането на риска се намира под сериозно въздействие от традицията и от органите и организациите, на които се разчита да решават възникващите проблеми, като правилността на решенията се определя от заеманата властова позиция. Главен инструмент за управление на риска са правилата и инструкциите. Разчита се на правила и процедури при справяне с несигурността и не съществуват поводи за притеснение, дотогава, докато рисковете се управляват от компетентна в това отношение институция и докато стратегиите за справяне с проблема са осигурени за всеки критичен случай.
▬ СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ „D“ (high-group, low-grid), егалитарна (или сектантска) култура, ориентирана в най-висока степен към колективистичност и безвластовост. Включва минимално диференцирани вътрешно и доброволно създавани общности със силна идентификация с групата (например религиозно сдружение), с други думи тя се характеризира с ниска йерархия, но със силно развито чувство за групова сплотеност и солидарност. При нея имаме слаба структурираност и силна сплотеност (слаба структурна принуда, силна групова обвързаност), които са характерни за отношения тип ДОБРОВОЛНА ГРУПА. Тази (егалитаристка) култура подчертава сътрудничеството и равенството, а не конкуренцията и свободата. За нея са често срещани: обвиняването на външни сили и външни хора за рисковете; недоверието към наложени отвън норми; подкрепата за социалното равенство и активното участие на всички в противодействието на рисковете; представата за непредотвратима глобална заплаха, която ще се осъществи в бъдеще. Подобно убеждение е функционално като поддържане на сектантски социален контекст, тъй като иде реч за външно зло, каращо хората да си взаимодействат и да участват в работата на общността; но то е и мотив за очертаване на границата между общността и външния свят. Хората са загрижени за справедливостта. Когато се сблъскват с рискове, те се фокусират върху дългосрочните ефекти на човешката дейност и е по-вероятно да се откажат от определена дейност (дори и да я възприемат като полезна), отколкото да поемат риск и да се осланят на случайността. Акцентът е върху негативните последствия от съвременните технологии, които символизират социалните различия, разделението на труда и разпределението на благосъстоянието. Например, замърсяването на природата и екологичните рискове за околната среда са сред главните тревоги на представителите на тази култура [24, 25, 26, 27].
Мери Дъглас приписва на всяка от четирите култури и присъща космология, т.е. набор от категории, ограничаващи индивидуалното съзнание, „крайни оправдаващи идеи, на които обикновено се позовават като на част от естествения порядък, но които не са естествени, а са продукти на социалното взаимодействие“ [28]. В Таблица 3. са систематизирани накратко съответните космологии, характерни за отделните култури.
Таблица 3. Космологии, присъщи на четирите култури по класификацията на Мери Дъглас [29]
Наред с тези четири групи (култури) – индивидуалистична („предприемачи“), фаталистична („атомизирани или стратифицирани индивиди“), йерархична („бюрократи“) и егалитарна („егалитаристи“), някои автори отделят и пета група (култура) на „автономните индивиди“ – хибридна група, която се разполага в центъра на схемата „решетка – група“ и се състои от „съсредоточени в самите себе си отшелници (пустинници, hermits) и краткосрочни оценители на риска (risk evaluators)“, които могат да се разглеждат като „потенциални посредници при рискови конфликти, тъй като изграждат многобройни връзки с четирите други групи и вярват в йерархията, само ако могат да свържат властовостта с по-доброто представяне или познание“ [30, 31].
Илюстрация 2. Отношението към риска в контекста на културните категории (модели) [32]
За „КУЛТУРНО-СИМВОЛНИЯ“ ПОДХОД (модел) важи тезата:
КАКВОТО Е ОБЩЕСТВОТО, ТАКИВА СА РИСКОВЕТЕ.
За този подход (модел) са важни културно-антропологическите специфики на обществото и, както видяхме тук, именно културните, идентичностните, ценностните характерни черти на всяко общество оказват ключово, определящо влияние както върху рисковете, които това общество поражда, така и върху начините и способите, по които то се противопоставя на рисковете, управлява ги и минимизира техните последствия.
„РИСКОВО ОБЩЕСТВО“ ИЛИ RS ПОДХОД
(RISK SOCIETY APPROACH)
При този подход (модел) в основата на управлението на рисковете са структурно-социологическите специфики на обществото.
Изследователите, работещи в рамките на този модел, смятат, че:
→ както някога, през XIX в., когато „модернизацията разлага съсловно закостенялото аграрно общество“ [33], доиндустриалното общество отстъпва постепенно мястото си на индустриалното общество;
→ така в края на ХХ и началото на ХХI в., индустриалното общество (достигнало апогея през първите две трети на ХХ в.) отстъпва постепенно мястото си на рисковото общество.
Доиндустриалното общество се определя като традиционно общество (общество на традицията); индустриалното общество е наричано ПЪРВА МОДЕРНОСТ (first modernity), а рисковото общество – ВТОРА МОДЕРНОСТ (second modernity).
Улрих Бек твърди, че става дума не за постмодерност, а за втора модерност, и че рефлексивната модернизация, присъща за тази втора модерност означава не по-малко, а повече модерност – „модерност, радикализирана срещу линиите на поведение и категориите на класическата индустриална среда“ [34].
Тук е изключително необходимо следното пояснение.
Досега ние многократно посочвахме, че когато се говори за трансформацията, която преживява нашият свят, едно от нейните измерения е настъпването на Постмодерното общество, идващо на мястото на Модерното общество.
Алтернативна концепция е именно тази за разграничаването на две фази на модерността, между които няма напълно антагонистични качествени различия:
• първата – ранната, ниската, рефлективната модерност;
• втората – късната, високата, рефлексивната модерност.
Пояснение:
Reflective (англ.) – отразяващ, склонен към размисъл, към самоанализ; reflexive (англ.) – възвратен, рефлексивен, несъзнателен, неволен, инстинктивен, автоматически [35].
Рефлексивност – реакция, действие, осъществявано от нервната система в отговор на външно въздействие. Рефлективност следва от reflective. Ако рефлективността има направление отвън навътре, то рефлексивността – отвътре навън [36].
Късната модерност се разглежда като резултат от развитието на модерността, от натрупването на промени, които засилват неимоверно типичните, нормалните черти на модерността [37]. Представители на този възглед са Улрих Бек, Антъни Гидънс, американския социолог Скот Лаш (1945), британският социолог Джон Ъри (1946 – 2016) и др. Те смятат, че в наши дни приключва епохата на първата модерност, т.е. рефлективната модерност, и започва епохата на втората модерност, т.е. рефлексивната модерност. За Скот Лаш „новият тип рефлексивност е по-скоро свързана с рефлекса (reflexion), отколкото с разсъждението (reflection) – т.е. тя може да е несъзнателна“. А според американския социолог Харълд Гарфинкъл (1917 – 2011) мисълта, или познанието (теорията, методът) не е „рефлективно“ (reflective), а „рефлексивно“ (reflexive). Така то няма дистанцията на разсъждението, а е „въплътено“ в действия и изрази“ [38]. Джон Ъри от своя страна описва промяната „като преход от социалната роля в първата модерност към социалната мрежа във втората“ [39].
• Рефлективната модерност започва с Новото време.
Пояснение:
Ново време (Нова история, Modern Age, Modern Times, Modern History) – период в историята на човечеството между Средновековието (кр. V – нач. XVI в.) и Най-новото време (от началото на XX в).
Рефлективната модерност се характеризира с преобладаването на индустриализма, със сложните и статични социални структури, със започналото превръщане на човека в индивид, т.е. с появяващата се и проявяваща се човешка индивидуалност – „индивидуалност най-напред в просвещенския смисъл (на автономния и отговорен индивид), а след това и в масовия смисъл (на индивида като човек от масата)“ [40]. Обществото се разглежда като проста, статична, затворена линейна система, устойчиво функционираща (опитваща се да функционира) около определени равновесни точки, стремяща се към поддържането на ред и имаща за главна цел своето собствено възпроизводство; преди всичко външни процеси и външни сили за системата могат да я извадят от равновесието ѝ и да предизвикат промени в нея – на нейната структура или функции. Социалната рефлективност се подразбира като „непроизволно и незабележимо стълкновение на обществото с резултатите от своето развитие, с риковете и опасностите, пораждани от процеса на модернизация“ [41]. В тази модерност индивидът е рефлективен, ориентиран към своето отношение към обекта, към обективното знание [42]. Изборът, който прави индивидът, е линеен, ограничен от традициите, структурите, нормите и ценностите на обществото и общностите, на които той принадлежи и които интерпретира почти буквално, т.е. възприема ги основно и главно в смисъла им на предзададени и вечни, неподлежащи на отхвърляне и промяна, с други думи тази интерпретация [43] – а интерпретация несъмнено все пак има – е много близка до отражението, защото индивидът се оглежда в тяхното огледало и вижда себе си именно във и чрез образа, който му „връща“ това огледало. Индивидът е онова, което му предписват да бъде традициите, структурите, нормите и ценностите; представите и разбиранията му са устойчиви, принципни, рационални. Рефлективността налага дуалността на субекта и обекта, подчиняването на познавания обект на познаващия субект и идеята за сигурно (от certain) и обективно познание.
• Рефлексивната модерност започва на Запад през последната трета на XX век. Тя съвпада с постиндустриалната епоха и глобализацията и се характеризира не със статичните структури, а с динамичните процеси, „потоци“. Обществото се разглежда като сложна, динамична, отворена нелинейна система, на която са неизменно присъщи неравновесни състояния и която се стреми от хаоса да роди друг свой, по-ефективен ред. Неравновесието и промяната на системната структура и функции са резултат не толкова от външни, а като правило от вътрешни процеси и вътрешни сили в системата и чрез различни проявления на обратната връзка, която несъмнено засяга отделните индивиди, затова индивидуализацията тук е в същото време системна дестабилизация. Такава система не може просто да се самовъзпроизвежда, оставайки си непроменима – тя се променя непрекъснато, в нея процесите на възпроизводство и на промяна са неразривно свързани [44]. Този тип нелинейност е сърцевината на индивидуализацията във втората модерност. Тя скъсва с линейния индивидуализъм на първата модерност.
При рефлексивната модерност обществото се замисля за самото себе си и над самото себе си, то анализира себе си и критикува себе си [45]. Както пояснява Дебора Лъптън:
„Рефлексивната модернизация съдържа две фази. Първата (рефлексният етап, етап на отражението, the reflex stage) е част от автоматичния преход от индустриално към рисково общество, където рисковете се произвеждат като част от процесите на модернизация, но все още не са предмет на продължителен обществен или личен дебат или политически конфликт. Втората (рефлективният етап, етап на разсъждението, the reflection stage) включва индустриалното общество, започнало да възприема себе си като рисково общество, с нарастващото осъществяване на опасностите, свързани с модерността, които след това поставят под въпрос структурите на обществото. Следователно рефлексивната модернизация – това е комбинацията от отражения и размишления, които, докато катастрофата не е успяла да се материализира, могат да поставят индустриалната модерност на пътя на самокритиката и самопреобразуването. Рефлексивната модернизация съдържа и двата елемента: рефлексоподобната заплаха за собствените основи на индустриалното общество чрез успешна по-нататъшна модернизация, която е сляпа за опасностите, и разрастването на осведомеността, размишлението над тази ситуация“ [46].
За Антъни Гидънс и Скот Лаш рефлексивната модернизация е свързана по същество – и така е в съответствие с буквалното значението на тази дума – със знанието (knowledge в смисъл на reflection) за основите, последиците и проблемите на модернизационните процеси и именно по този начин се говори за рефлексия (reflection) в тесния смисъл на думата.
За Улрих Бек – макар и на пръв поглед в противоречие с буквалното значение на думата – рефлексивната модернизация е преди всичко резултат от непреднамерените последици от модернизацията и в този случай иде реч вече за рефлексивност (reflexivity) на модернизацията в широкия смисъл на думата, защото рефлексивността (reflexivity), в допълнение към рефлексията (reflection), знанието, включва също така и идеята за рефлекс (reflex) – в смисъл на ефект или на превантивен ефект на незнаенето [47].
В рефлексивната модерност ролята и функциите на класически за предходната модерност институции (например държавата) и институти (например семейството) отслабват, религията е затворена в личната, интимна сфера, а идеологиите от мощни инструменти за масова социална мобилизация и самоидентификация се превръщат в междупартийни отлики и вътрешнопартийни специфики. Индивидът в тази модерност е рефлексивен. Социалната рефлексивност се подразбира като знание и осъзнаване на протичащите в обществото процеси, тя е непрекъснато (само)обучение, при което първоостепенно значение имат съмнението и критичното отношение към случващото се [48]. Разбира се, рефлексията, макар и да съхранява някои черти на традиционализма, приема все повече характера на възпроизводство на самата социална система и се базира на научното знание и на ежедневното, практическо знание, както и на осъзнаването на непълнотата на знанието (то е все повече неопределено, размито, противоречиво и вероятностно) и на незнанието. При тази модерност картезианският и кантианският дуализъм на субекта и обекта, при който познаваният обект се подчинява на познаващия субект и базисна е идеята за сигурно (от certain) и обективно познание, се заменя с това, което Бек нарича „интенционалност на знанието във втората модерност“.
Тъй като индивидът е принуден да прави много избори с голяма скорост без съществуващи модели, той действа чрез рефлекс и като нескончаем производител на неопределени и непосредствени рефлекси: различни сделки, мрежи, съюзи постоянно се конструират, комбинират, рекомбинират. В резултат имаме индивидуализация на самоопределения, самосъзнателни фиктивни граници, конфликти между тези граници, както и институционални и индивидуални трудности при координирането на множествеността от мрежи и границите на субекта. Субектът става квази-субект, който е определящ собствените си граници и е резултат от тях. Аз-ът и обществото се развиват в тандем чрез самоорганизиращи се, самостоятелно подбрани дейности. Ето защо амбивалентността, противоречието и интернализацията на неопределеността са отличителните белези на рефлексивната модернизация [49, 50, 51].
Пояснение:
Картезианство – учение на френския философ, математик и физик Рене Декарт (1596 – 1650), според което философията трябва да извежда своите положения от абстрактни достоверни истини, до които се стига чрез подлагане на съмнение на всяко знание, защото то е получено чрез сетивата, които мамят.
Кантианство – система на критическата философия, разработена от видния германски философ Имануел Кант (1724 – 1804), както и други философски системи, възникнали под влиянието на неговите идеи; съвкупност от учения с отправна точка трудовете на Кант. Това не е единна школа и се характеризира с полемичността си по отношение на теориите на Кант.
Амбивалентност – състояние на субекта, който в дадена ситуация и в едно и също време изпитва противоречиви чувства.
Ненапразно Улрих Бек говори за сложния и противоречив парадокс: как да се обезпечат определеност (certainty) и сигурност (security) чрез знание за бъдещето пред лицето на неопределеността (uncertainty) като основно състояние на човешкото знание [52].
В рефлексивната модерност автономният и масов индивид започва да се превръща в индивид, чиято връзка с миналото изтънява и върху чието поведение традициите все по-малко влияят; той не чувства опората и стабилността на структурите на индустриалната епоха; започва да губи връзката със и да се чувства чужд на нормите на обществото, в резултат на което неговата изолираност се задълбочава и той изпада в състояние на аномия. Ето защо индивидът е рефлексивен, т.е. неговото съзнание се ориентира към правенето на избор (но и на избор да прави или да не прави избор), отговарящ на неговите склонности и предпочитания. Изборът, който индивидът прави, е нелинеен, слабо ограничен от традициите и структурите, от нормите и ценностите на обществото и общностите, на които принадлежи. Представите и разбиранията му са подвижни, ситуативни, ирационални [53].
Ако при рефлективността имахме отражение на въздействията на традициите и структурите, нормите и ценностите върху живота и изборите на индивида, тук имаме тяхното непрекъснато осмисляне и преосмисляне от индивида, т.е. рефлексивността се разглежда като систематично рефлексивно прилагане на знанията към условията на възпроизводството на социалната система, водещо до измененията на условията, към които то се прилага. Рефлективността е еднопосочна връзка система → индивиди и е условие за непроменимостта на социалната система, а рефлексивността е двупосочна връзка система ↔ индивиди и е условие за възпроизводство на социалната система [54].
Пояснение:
Аномия – социално състояние, дефинирано от изкореняване или разпадане на всякакви морални ценности, стандарти или насоки, които хората да следват. Смята се, че аномията вероятно се развива от конфликт на системи от вярвания и причинява разпадане на социалните връзки между индивида и общността.
Германският социолог Ортвин Рен (1951) обобщава така следните тенденции, характерни за прехода от рефлективната към рефлексивната модерност:
• Индивидуализация на начините на живот и обществените кариери. Индивидите имат повече опции на разположение, отколкото когато и да било преди, но им липсват социална ориентация и онтологическа сигурност, когато са изправени пред поведенчески или морални дилеми.
• Плурализация на полетата на знанието и ценностните ориентации. Съвременните общества са характеризирани от паралелни системи от конкуриращи се претенции за знания, кодекси за морални преценки и поведенчески ориентации.
• Отсъствие на всеохбхватни цели и задачи. Всички колективни действия се поставят под съмнение като движени от интереса или като несъвместими с нечии вярвания, ценности или убеждения. Това води до необходимост от [придобиване на] по-голяма легитимизация; обаче едва ли има някакъв източник, от който да се черпи легитимност.
• Доминиране на отрицателните странични ефекти. Повечето колективни (и добронамерени) действия водят до непредвидени отрицателни последици, които често надхвърлят очакваните ползи. Повечето граждани, следователно, са скептично настроени спрямо добрите перспективи за колективни действия, тъй като очакват отрицателни странични ефекти [55].
Пояснение:
Онтология – изследване на общите основи и принципи на съществуването и реалността, съществуващото и битието, тяхната структура, основни категории и закономерности, това как те се отнасят една към друга.
„Своето“ Рисково общество, Улрих Бек вижда (и определя) именно като общество на рефлексивната модерност и, съответно, като съвкупност от:
• определена архитектура от институции и организации;
• определени отношения: власт – общество, обществен сектор – частен сектор, между различни слоеве (класи) и прослойки;
• определени нововъзникнали или проявяващи се по нов начин явления – индивидуализация (на персонално ниво) и фрагментация (на обществено ниво), качествени за сметка на количествени въздействия и последствия, замяна на недемократичното (неегалитарното) разпределение на благата с демократично (всеобщо) разпределение на щетите от зле управляваните рискове и др.
• определени условия – политически, икономически, екологични, социални, културни и др., но най-вече технологични, които – всички, в своята комплексна и интегративна съвкупност – променят в огромна степен, но не радикално или с минимум радикалност, вече съществуващото дълги години, ако не и повече от два века общество – индустриалното.
В прехода от първа (ранна) модерност към втора (късна) модерност, а по-точно в прехода от късно индустриално общество към рисково общество [56], поради нарастващото потребление (потребителско общество, consumer society [57]) и нарастващия арсенал от технологии, обществото произвежда рискове с все по-голямо въздействие и все по-голям обхват. Въздействието им придобива потенциал на катастрофичност, а обхватът им все повече се глобализира. В извършвания преход към катастрофичните и глобализиращи се рискове, способностите на обществото да идентифицира, анализира, оценява и управлява тези рискове отстъпват на мащаба на техните проявления.
Теорията на рефлексивната модерност се базира на разбирането, че процесите на модернизация вече не произвеждат единствено „добрини“, goods (заетост, доходи, здравеопазване, образование, жизнен стандрат, просперитет), от които се чувстваме облагодетелствани, които са „затворени“ в границите на националната държава и към чието справедливо разпределение се стремим, но също и „злини“, bads (замърсяване на околната среда, климатични промени, безработица, ядрена радиация, финансови кризи, разпадане на семействата), от които се чувстваме застрашени, а освен това повечето от тях нито могат да бъдат „затворени“ в границите на държавата, нито ограничени във времето, и чието въздействие се стремим да избегнем.
Докато доскоро ключовите структури на ранната модерност (правителство, индустрия, корпорации, наука, медицина и др.) бяха производители на блага и облаги, създаващи усещането за стабилност и сигурност, днес, вече в късната модерност, те са главните производители на рискове, несигурности (insecurities) и неопределености (uncertainties). С други думи логиката се базира не върху притежаването (на блага), а върху избягването (на злини) [58]. Не само поради тази причина, но и в пряка връзка с нея, рисковете не се разглеждат вече като злонамерени въздействия на съдбата или висши сили, а като следствие от неефективно управление и излизане извън контрол на сложни технологии, с които все по-тясно е свързан животът на държавата и обществото. В същото време се засилва тенденцията на индивидуализация, което ще рече самоосъзнаване на хората като активни граждани, като рационални индивиди, които могат да отговарят за своите жизнени стратегии и да правят избори, да вземат решения, свързани с осъществяването на тези стратегии [59].
И ако първата модерност беше центрирана около националната държава, то втората модерност не би могла да бъде базирана само върху националната държава. В нея считаната доскоро за неразривна връзка между общество и (национална) държава е разкъсана почти невъзстановимо и променянето на значението е неизбежно, нужно е преосмислянето, необходимо е дори преформулирането и – защо не – предоговарянето на съдържанието на такива ключови съставляващи на връзката и мястото на индивида в обществото и държавата – като родословие, семейство, биография, кариера, роля [60].
Новите рискове на прехода от първата към втората модерност преминават през (и отвъд!) националните граници и така започват да ги подкопават. Националното като фундамент на първата модерност, започва да се конкурира със и дори да бъде измествано от между-, транс-, над-националното. Това поставя под съмнение всичко, свързано с традиционните принадлежности и лоялности към държавата и обществото. Доскоро осъждан като негативно явление и дори като предателство към отечеството, космополитизмът се превръща в конкурент, понякога, ако не и по-често, по-адекватен конкурент на национализма. Несъмнено подобно развитие не се приема еднозначно, даже много често се приема крайно отрицателно и се посреща на нож; национализмът води упорити боеве в своето отстъпление и това, както виждаме, в редица случаи го прави много по-популистки, по-демагогски, по-радикален и дори по-шовинистичен.
Първата модерност може да бъде наречена „общество на знанието“ (knowledge society). В този смисъл втората модерност е общество на не-знанието (non-knowledge society). Втората модерност „не може да бъде преодоляна с повече и по-добри знания, повече и по-добра наука; а по-скоро е точно обратното: тя е продукт на повече и по-добра наука. Не-знанието (non-knowledge) властва в обществото на световния риск. Следователно животът в средата на произвежданото незнание означава търсене на неизвестни отговори на въпроси, които никой не може ясно да формулира“ [61].
Понятието за риск е пряко свързано с теорията за рефлексивната модернизация. Рискът, смята Улрих Бек може да се определи като систематичен начин за справяне с опасностите [hazards] и несигурностите [insecurities], предизвикани и въведени от самата модернизация. Според Бек рисковете, за разлика от предходните опасности, са последствия, които се отнасят до заплашителната сила на модернизацията и до нейната глобализация на съмненията. Те са политически рефлексивни [62].
Да поясним по-подробно използваното от Бек и Гидънс ключово за Рисковото общество понятие „произвеждани неопределености“ (manufactured uncertainties), които в една или друга степен се противопоставят на съвременната концепция за риск и на изчислимостта – изчислимостта на честотата и на последиците от различни събития.
Според Улрих Бек в Рисковото общество имаме три различни типа на „бъдеща несигурност“ (future insecurity) – заплахи, рискове и произвеждани неопределености.
• ЗАПЛАХИТЕ (THREATS) са прединдустриалните „слепи случайности, все едно колко мащабни и разрушителни са те“, които продължават да се възприемат като удари на съдбата, свързват се главно с природните и други бедствия (например епидемии, чума, суша, глад, пожари, войни) и други явления или процеси, които са външни за обществото и са приписвани на „друг“ – на богове, демони или природата, т.е. „те са насочени срещу богове или срещу Бог, те имат, простичко казано, „религиозна мотивация“, а не са – както индустриалните рискове – политически заредени“ [63].
• РИСКОВЕТЕ (RISKS) предполагат човешки избори, човешки действия и технологии, решения на отделни личности, фирми, държавни институции, корпоративни лидери, произвеждани от човека – man-made опасности (например тютюнопушене, пиене и трудови злополуки) с политическа отговорност и отчетност; те са ангажирани със и са насочени са към бъдещето като „разширено настояще“ (extended present), свързват се с изчислимите неопределености (calculable uncertainties) и могат да бъдат определяни със статистическа прецизност в термините на вероятностното изчисляване и възмездими с инструментите на застраховането и паричните компенсации.
• ПРОИЗВЕЖДАНИТЕ НЕОПРЕДЕЛЕНОСТИ (MANUFACTURED UNCERTAINTIES) излизат на преден план, днес настъпва техният час. Те не могат да бъдат ограничени във времето и в пространството, зависими са от човешки решения, създавани са от самото общество, присъщи (иманентни) са за него, възникнали са от него и въздействат на него, като по този начин се екстернализират (овъншностяват се). Те са „невъзможни за външно приложение, колективно наложени са и следователно са индивидуално неизбежни; техните възприятия скъсват с миналото, с традиционните рискове и институционализираните практики; те са неизчислими, неконтролируеми и в крайна сметка вече не са (частно) застраховани (например климатичните промени)“. Произвежданите неопределености засягат силно иновативните клонове на науката – човешката генетика, репродуктивната медицина, нанотехнологиите и др., защото там темповете на развитие, непредвидимите последици и навлизането в непознати области крият невъзможност да се предвидят всички последици [64, 65].
Пояснение:
Екстернализация, овъншностяване – процес, при който обект от вътрешния свят, т.е. вътрешен за системата обект, се проектира върху обект от външния свят, т.е. върху външен за системата обект. Противоположният процес се нарича интернализация, приблизително – овътрешностяване.
Ние навлизаме в свят, пише разтревожено Улрих Бек, в който:
„Трябва да се вземат решения при условията на произведената неопределеност и в който институционализираните механизми за справяне с неопределеността вече не могат да посрещнат тези предизвикателства… Победата на науката отново стоварва върху нас бремето да вземаме съдбоносни решения, които могат да засегнат самото ни оцеляване, но които нямат релевантни основания в познанието. Ето защо става дума не за риск, а за неопределеност (uncertainty)… Серийно произведена неопределеност означава смесица от риск, повече знание, повече неведение (unawareness) и рефлексивност, а следователно – нов тип риск“ [67, 68].
Антъни Гидънс от своя страна говори за произвежданите рискове (manufactured risks):
„Произвежаният риск е риск, създаден от самото напредване в човешкото развитие, особено от развитието на науката и технологиите. Произвежданият риск се отнася до нови рискови среди (environments), за които историята ни предоставя много малко предишен опит. Ние често не знаем какви са рисковете, да не говорим как точно да ги изчислим в таблиците на вероятностите. Произвежданият риск се разширява в повечето измерения на човешкия живот... Произведената неопределеност се влива директно в личния и социалния живот – тя не се ограничава до по-колективни параметри на риска“ [66].
Преди да продължим нататък, нека да обобщим казаното дотук.
Според Улрих Бек, рисковете през доиндустриалното общество и първата модерност са основно природни бедствия и са пространствено (географски) и времево (като продължителност – на действието и въздействията, т.е. последиците) ограничени, като проявлението им е главно локално, максимално – регионално. Постепенно обаче, на сцената излизат качествено различни рискове – вече не природни, а антропогенни и техногенни, т.е. социално произведени, породени в една или друга степен от човешки решения. Особено значими са технологичните и икономическите рискове; ненапразно за Улрих Бек най-знаков и разтърсващ пример в това отношение е аварията в Чернобил.
Подобни рискове могат да бъдат (и са!) неограничени и пространствено (излизат извън съответния регион и пресичат с лекота и бързина държавните граници), и времево (последствията от тях като облъчванията при ядрена авария могат да траят с поколения) [69]. С други думи, „докато в индустриалното общество „логиката на производство на богатство доминира над „логиката“ на производство на рискове, то в рисковото общество това отношение се преобръща“ [70].
Антъни Гидънс също смята, че самото понятие риск минава през два етапа, които най-малкото приблизително съответстват на анализите за промяна на същността на и отношението към риска, през ранната и късната модерност при Улрих Бек:
„През първия етап рискът се разглежда като „съществено изчисление“, начин за допринасяне към сигурността и реда при прецизността на изчисленията на риска, за „поставяне на бъдещето под контрол“, където различните компоненти на риска са „дадени“ и следователно могат да бъдат изчислени. Именно върху това разбиране за риска социалната държава се развива като средство за защита на населението от рисковете на статистически изчислимите заплахи като болест и безработица с изполването на социалноосигурителни схеми. Вторият етап е когато не можем да изчислим точно риска, а по-скоро да разработим „сценарии“ на риска с различна степен на правдоподобност. Примерът ни за това е глобалното затопляне, подлежащо на експертен спор относно това дали то се случва или не се случва и колко сериозни са неговите последствия“ [71].
Фокусът върху риска става главна характеристика на обществото, когато то се самовъзприема (отразява себе си) като общество и по този начин се настройва силно критично спрямо себе си и неуверено в себе си. Това засилващо се себевъзприемане (себеотразяване) на обществото подкопава неговата „общност“, неговата същност на „общество“, парцелизира го на групи и атомизира индивидите. Така се разпадат общите дискурси и традиции, общите нагласи и ценности, изпадат в криза и се деформират онези образци и модели, които изграждат индивидуалните и общностни идентичности. А с тях се променят акцентите – от това, което ни свързва, към това, което ни разделя.
По-рано хората се стремяха да бъдат заедно, за да дадат съвместни отговори на рисковете и така да повишат своите шансове за оцеляване. Сега те се стремят да бъдат разделени, за да повишат шансовете си за оцеляване. Хората се спасяват индивидуално от рисковите зони и производства. Но съзнанието, че ние сме производители на рискове повишава степента на личната ни и обществена отговорност пред лицето на рисковете, а не гледа на тези рискове като на съдба, участ, орис, т.е. нещо предначертано и затова неизбежно, намиращо се извън нашата отговорност, а значи и извън нашия дълг [72].
Обществото произвежда рискове и заедно с това то непрекъснато взема решения и при произвеждането на рисковете, и при тяхното управление. Хората действат, вземат решения по отношение на извършените действия и в резултат на взетите решения те произвеждат допълнителни рискове. Така че има рискове, породени от действията, и рискове, породени от решенията по повод на извършените действия, при това решения, взети като правило при недостиг на информация и дефицит на знание.
След като рисковете, произвеждани от обществото, все по-лесно преминават границите на държавите и продължават дълго време – самите те или техните последици, то ние казваме и с нарастваща тревога ще казваме в бъдеще, че рисковете, произведени в рамките на една държава, не са ограничени нито в пространството, нито във времето – (и) поради тази причина:
РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО Е И СВЕТОВНО РИСКОВО ОБЩЕСТВО [73].
Това ще рече, че
ПОДХОДЪТ (МОДЕЛЪТ) „РИСКОВО ОБЩЕСТВО“
така, както е заложен във изследванията на Улрих Бек, има директен излаз към едно от ЧЕТИРИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ГЛОБАЛНАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ, СВЪРЗАНО С НАВЛИЗАНЕТО В РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО,
с факта, че обществото става все повече рисково.
Поясняваме това, заради опасността от понятийно объркване, доколкото терминът РИСКОВО ОБЩЕСТВО, въведен от Улрих Бек, се използва
→ както за обозначаване на един от четирите подхода (модела) при изучаването на рисковете,
→ така и за обозначаване на едно от четирите измерения на епохалната трансформация, която преживява нашият свят.
И тъй, РИСКОВО ОБЩЕСТВО на Улрих Бек в главното си съдържание се припокрива с ПОДХОДА (МОДЕЛА) „РИСКОВО ОБЩЕСТВО“ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА РИСКОВЕТЕ.
Ето защо,
ако оставим понятието РИСКОВО ОБЩЕСТВО (RISK SOCIETY)
в рамките на терминологичния апарат и координатната система на анализите на Улрих Бек, т.е. КАТО ЕДИН ОТ ПОДХОДИТЕ (МОДЕЛИТЕ) ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА РИСКА,
то тогава понятието СВЕТОВНО РИСКОВО ОБЩЕСТВО (WORLD RISK SOCIETY),
също в духа на анализите на Улрих Бек може да се адресира към Рисковото общество, но КАТО ЕДНО ОТ ИЗМЕРЕНИЯТА НА ЕПОХАЛНАТА ТРАНСФОРМАЦИЯ, КОЯТО ПРЕЖИВЯВА НАШИЯТ СВЯТ.
С други думи,
Дебора Лъптън определя като втори подход (модел) за изучаване на риска Перспективата „Рисково общество“, т.е. Подхода „Рисково общество“,
но понеже Рисково общество в нашата терминология се използва за означаване на едно от измеренията на глобалната трансформация на света,
то ако искаме да запазим РИСКОВО ОБЩЕСТВО за един от четирите подхода (перспективи) за изучаване на рисковете,
тогава едно от четирите измерения на глобалната трансформация на света може да се нарича (може напълно да се подразбира като) СВЕТОВНО РИСКОВО ОБЩЕСТВО.
Но в такъв случай, другите три измерения на глобалната трансформация на света трябва да наричаме съответно СВЕТОВНО ГЛОБАЛИЗИРАНО ОБЩЕСТВО, СВЕТОВНО ПОСТМОДЕРНО ОБЩЕСТВО и СВЕТОВНО МРЕЖОВО ОБЩЕСТВО.
Тези четири названия определено са по-адекватни и по-изчерпателни, но те са далеч по-обемни и по-тромави. Затова ние в тях пропускаме характеристиката „световно“.
Това е повод да се върнем към началото на този Етюд и отново да припомним, че:
• ОБЩОТО и АБСТРАКТНОТО понятие е РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО, което е ЕДНО ОТ ЧЕТИРИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ТРАНСФОРМАЦИЯТА, преживявана от нашия свят.
• ЧАСТНОТО и КОНКРЕТНОТО понятие е РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО на Улрих Бек, което е един от ЧЕТИРИТЕ ПОДХОДА (МОДЕЛА) ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА РИСКА.
За да няма понятийно объркване, може да се използва един от следните варианти за различаване на общото и абстрактно понятие „Рисково общество“ от частното и конкретното понятие „Рисково общество“:
⁕ Рисково общество (с голяма буква „Р“) vs. рисково общество (с малка буква „р“);
⁕ Рисково общество vs. „Рисково общество“;
⁕ Рисково общество vs. Рисково общество „по Улрих Бек“;
⁕ Световно рисково общество vs. Рисково общество.
⁕ Общество на риска vs. Рисково общество;
Рисковете в съвременното Рисково общество минават не само през регионалните и националните граници – те преминават и през социалните и класовите ограничения. Според Улрих Бек, ако движещата сила в Класовото общество можеше да се обобщи с фразата: „Гладен съм!“, в Рисковото общество тя може да се обобщи така: „Страх ме е!“, т.е. „Уплашен съм!“. „Общността, основаваща се на бедността, се заменя от общността, основаваща се на страха“, сплотяването, тласнато от нуждата (сборът на нуждаещите се) отстъпва място на скупчването, породено от тревогата (сумата на разтревожените), а оскъдицата се измества и заменя от несигурността и така солидарността от страх се превръща в политическа сила, без обаче да е ясно доколко здрава е спояващата сила на страха и може ли тя да породи устойчиви съвместни форми на съществуване и какви биха били техните мотивации и енергии, щом се базират на страха, добра основа ли е страхът за постигане на компромиси и няма ли в един момент общото в поведението да се измести от индивидуалните пресмятания на ползите, да не говорим, че сам по себе си страхът никога не е бил добра основа за рационални действия и е твърде „добър“ спусков механизъм за крайни и алогични поведения, за екстремизъм и фанатизъм [74].
В Рисковото общество се укрепват някои стари и се прокарват нови разделителни линии. При цялата „демократичност“ на някои негативни въздействия – като смога („мизерията е йерархична, смогът е демократичен“ [75]), разделението между потърпевшите от рисковете носи отпечатъка на предишните класови разграничения и „съществуват широки зони на припокриване между класовото и рисковото общество“. По-бедните прослойки са изложени на по-големи рискове и са по-потърпевши от тях.
Ето защо, независимо че Улрих Бек е категоричен:
„Но обективно, в рамките на своя обсег на действие и сред засегнатите рисковете упражняват изравняващ ефект... И в този смисъл рисковите общества не са класови общества; рисковите позиции, характерни за тях, не могат да се схващат като класови позиции; конфликтите съответно не могат да се схващат като класови конфликти“ [76];
той все пак признава, че:
„Рисковете укрепват класовото общество, а не го премахват. Към не-достига на блага се прибавя недостигът на сигурност и излишъкът от рискове, който на всяка цена трябва да бъде преодолян. В противоположност на това богатите (според критериите доход, власт и образование) могат да си купят сигурност и независимост от рисковете. Този „закон“ за класовоспецифичното разпределение на рисковете и едно-временно с това за изострянето на класовите антагонизми въз основа на концентрацията на рискове при бедните и слабите дълго време е бил валиден и продължава да е валиден и днес с оглед на някои централни измерения на риска“ [77].
Таблица 4. Класово общество vs. Рисково общество [78]
Друго важно разделение в Рисковото общество е между тези, които генерират рисковете чрез взетите от тях решения и начина на живот, и тези, които са потърпевши от рисковете: „тези, които вземат решенията не носят отговорност от гледна точка на засегнатите от рисковете, а засегнатите нямат реален начин да участват в процеса на вземане на решения“ [79].
Рисковото общество произвежда – с все по-голяма честота, във все по-голямо количество и с все по-голямо въздействие – рискове във всички сфери на дейност: политически, икономически, технологични, финансови, социални, екологични и др.
Рисковото общество е в същото време и общество на опасенията и тревогите, на страховете и лошите предчуствия. Постоянното мислене за всякакви рискове поражда песимизъм, усещане за възможна неизбежна катастрофа. Това не означава, че човекът и човечеството си лягат и стават с мисълта за катастрофи, но на подсъзнателно ниво, като перманентна тревога, несъмнено съществува предчувствието за възможна катастрофа.
Предчувствието за евентуалните катастрофи е живот не в установения ред, а в промяната; живот не в уюта на неизменната нормалност, а в тревогата на възможната а-нормалност, извън-нормалност; живот не в успокояващата рутина на утвърдените, разбираеми правила, а в приемането на предстоящото да се сбъдне изключение. Теорията на Бек за глобалните рискове е фокусирана върху изключението: „във всеки случай това изключение се е превърнало в нормалност в световното рисково общество“ [80].
Улрих Бек говори за своеобразна инфлация на говоренето и предчувствието за възможни катастрофи и разрухи и затова пледира за ясна разлика между катастрофата и реториката за катастрофата. Реториката се осъществява днес, но е насочена към утре; тя може да има позитивни ефекти, а не само да стресира и дестабилизира обществото, ако спомага за вземането на правилни решения и изработването на адекватни поведения: „Рискът съдържа посланието: „Крайно време е да се действа!“... Рискът е онова състояние, при което несигурността на всекидневието се е превърнала в проблем, а катастрофата все още не е настъпила. Рискът отваря очите, същевременно събужда надежда за позитивен изход. Парадоксът тук е, че глобалните рискове стимулират и окуражават. В този смисъл рискът е и политическа категория, в крайна сметка той освобождава политиката от старите правила и институционалните окови… Рисковото общество е едно (латентно) революционно общество, в което нормалното и извънредното положение вече не могат ясно да се разграничат“ [81].
За подхода (модела) „Рисково общество“ важи тезата:
КАКВОТО Е ОБЩЕСТВОТО, ТАКИВА СА РИСКОВЕТЕ.
Макар при този подход да са важни не културно-антропологическите специфики на обществото, както в „Културно-символния“ подход, а структурно-социологическите специфики на обществото, ние не можем да „избягаме“ от важността на културата на риска, на рисковата култура (risk culture). Ако Самюъл Хънтингтън говореше за сблъсък на цивилизациите, то за Световното рисково общество Улрих Бек говори за сблъсък на културите на риска, на рисковите култури (clash of risk cultures) [82].
Културата на риска не може да не бъде свързана с представите за риска, със склонността към риск, с отношението към риска и поведението при риск. Световното рисково общество е обърнато с поглед към бъдещето, то живее с „единия крак“ (като предчувствие и опасение) в бъдещето, „това е общество, което все повече е заето с мисълта за бъдещето (и също с безопасността), което генерира понятието за риск“ [83].
Това предполага и налага изработване на нови представи за рисковете и тяхното конструиране в общественото и в индивидуалните съзнания. Обществото и индивидите стават участници във въображаемо представление, в почти магическа постановка, която пресъздава възможна рискова действителност, т.е. потенциално реализируема кризисна ситуация. В условията на Световното рисково общество мисленето за глобалния риск е възможно само ако индивидът или обществото инсценират (в индивидуалните или в общественото съзнания) един или друг потенциален или реален продължителен и глобален риск, за разлика все пак от условията на Рисковото общество, в което и чрез което също се описват рискове, валидни в една или друга степен, но те са все още доста по-ограничени във времето и пространството, макар и превръщащи се постепенно в надгранични и транснационални – като тревожен спомен от бъдещето.
Според Улрих Бек „когато хората преживяват рисковете като реални, те са реални“ [84].
Ще обобщим следните главни акценти на Улрих Бек по отношение на рисковете:
1. Рискът е синоним не на катастрофата, а на предчувствието за катастрофата.
2. Колкото по-явните глобални рискове се изплъзват на научните методи, използвани за тяхното прогнозиране, толкова повече нараства влиянието на възприемането на риска. Резултатът е, че противоречивите сигурности/определености на религиозната, светската и политическата култура се сблъскват помежду си в оценките на глобалните рискове: [това е] сблъсък на рискови култури/култури на риска.
3. Как може да се обясни конфликтният и подривен потенциал на глобалните рискове в политическата теория? Тезата е, че глобалният политически потенциал на глобалните рискове произтича, при всичката си амбивалентност, от припокриването на състоянието на нормалност и на състоянието на изключителност.
4. Накрая се разглеждат последиците за легитимацията на държавната власт [Herrschaft], като тук трябва да се прави разлика между увеличаването на авторитета и увеличаването на неговата неефективност: глобалните рискове създават авторитарни „провалени държави“ – дори на Запад [85].
Когато анализира рисковете в съвременното общество, Бек сякаш се колебае и говори ту за Рисково общество, ту за Световно рисково общество. Нещо повече – при различните употреби на словосъчетанието „Световно рисково общество“ той слага различни акценти – ту върху „световно“, ту върху „рисково“, ту върху „общество“. Знаем вече, че за него Рисковото общество е (и) Световно рисково общество. Но е напълно логичен въпросът: А дали СВЕТОВНОТО РИСКОВО ОБЩЕСТВО Е (И) РИСКОВО ОБЩЕСТВО?
Ако това е наистина така, то бихме могли да сложим знак за равенство между Рисково общество и Световно рисково общество. Но ако имаше пълен еквивалент между тези две понятия, Бек би ги използвал взаимозаменимо едно с друго. Това сякаш не е така и според нас не е така – доколкото Бек говори за Рисково общество, но той говори и за Световно рисково общество. Вярно е, че Бек твърди, че Рисковото общество е и Световно рисково общество, и вероятно за него е абсолютно естествено, че Световното рисково общество (дори чрез названието това се подразбира) е Рисково общество. И все пак, даже в изводите на самия Бек се отваря немалка пролука между понятията Рисково общество и Световно рисково общество, от която ние по-горе „щастливо“ се възползвахме, за да избегнем понятийните обърквания и поне да минимизираме негативните ефекти от тях.
Но нека все пак да поясним отново:
Ние приехме, че РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО (в духа на изследванията на Улрих Бек) е една от най-съществените, най-всеобхватните характеристики (но въпреки всичко не и единствената характеристика!) на СВЕТОВНОТО РИСКОВО ОБЩЕСТВО и поради това то може да бъде положено в основите на един от подходите (моделите) за изучаване на рисковете. Следователно Дебора Лъптън има пълно основание да определи Улрих-Бековото РИСКОВО ОБЩЕСТВО като една от теоретичните перспективи, а Гейб Митън – като една от парадигмите в изследването на рисковете.
Същевременно, СВЕТОВНОТО РИСКОВО ОБЩЕСТВО има още редица също ключови характеристики и то може да бъде изследвано и през призмата на другите три подхода (модела), на които се спираме в този Етюд.
Така че за пореден път ще обобщим реперите в анализа на Рисковото общество:
• „РИСКОВО ОБЩЕСТВО“ [Рисково общество по Улрих Бек] е един от четирите подхода (модела) за изучаване на рисковете, заедно с другите три подхода (модела) – „Културно-символен“, „Governmentality“ и „Адаптивно-абсорбтивен“.
• РИСКОВО ОБЩЕСТВО [Световното рисково общество по Улрих Бек] е едно от четирите водещи измерения на трансформацията на нашия свят, заедно с другите три измерения – Глобализирано, Постмодерно и Мрежово.
Заслужава да се отбележи, че в своята последна, излязла след кончината му книга „Метаморфозата на света“, Улрих Бек говори не за промяна, революция или трансформация на света, а за метаморфоза:
„Ние живеем в свят, който не просто се променя, а метаморфозира. Промяната предполага, че някои неща се променят, но някои остават същите – капитализмът се променя, но някои аспекти на капитализма остават такива, каквито са били винаги. Метаморфозата предполага много по-радикална трансформация, при която старите дадености на модерното общество отпадат и се появява нещо съвсем ново“ [86].
В този коренно променен свят, както гъсеницата се променя в пеперуда, според Улрих Бек, не само е необходимо „методологичният национализъм" да се заменя с „методологичен космополитизъм“, а и „Декларацията за Независимост“ (Independence) трябва да се замени с „Декларация за Взаимозависимост“ (Interdependence), защото „в световното рисково общество, сътрудничеството между врагове не се осъществява като саможертва (self-sacrifice), а от личен интерес (self-interest), за собствено оцеляване (self-survival)“ [87].
Пояснение:
Метаморфоза – преобразуване, превръщане, пълна, радикална промяна в нещо друго; преминаване от една форма в друга чрез приемане на нов външен вид и функции; пълна промяна, видоизменение.
За един свят в риск (World at Risk) е наистина и логично, и неизбежно всеки един от нас, всяка общност, всяко общество, както и целият свят да си кажем:
„Рискувам, следователно съществувам. Осмелявам се (venture), следователно съществувам. Страдам, следователно съществувам“ [88].
◙ Изучаването на двата самостоятелни подхода, принадлежащи на второто основно направление, обективното, както вече посочихме по-горе, се базира на научните търсения и мисловно-логическия апарат на политическия институционализъм.
♦ Вторите два подхода (модела) са в рамките на обективното направление и при тях може да се каже (вж. Таблица 1):
КАКВИТО СА РИСКОВЕТЕ, ТАКОВА Е ОБЩЕСТВОТО.
„GOVERNMENTALITY“ ИЛИ GM ПОДХОД
(„GOVERNMENTALITY“ APPROACH)
При този подход (модел) в основата на управлението на рисковете са управленско-организационните способности на обществото.
Акцентът в управлението на рисковете тук е върху ролята на властовите институции и организации т.е. на институциите и организациите, притежаващи в една или друга степен някаква власт. Става дума за множествеността на цялата йерархизирана по вертикала и мрежовизирана по хоризонтала комплексна архитектура и интегративна инфраструктура от държавни или недържавни, правителствени или неправителствени, публични или частни – национални, регионални, локални, местни – системи от институции и различни, малко или повече самостоятелни организации.
Теоретичното и практическото проблемни полета на „Governmentality“ подхода включват следните основни дейности:
• Изследване на моделите, сценариите, механизмите и инструментите, чрез които тази комплексна архитектура и интегративна инфраструктура от институции и организации контролира водещите до повишена рисковост тенденции и процеси, протичащи както в обществото (разглеждано като синергетичен, самоорганизиращ се организъм от социално активни индивиди), така и в населението (възприемано като синтетична общност от биологически живи същества).
• Изучаване, систематизиране и класифициране на всичко онова, което при управлението на рисковете е пряко или непряко свързано с ранното сигнализирине и планирането, с анализирането на случващото се и реагирането при случилото се, с ликвидирането на последиците и извличането на поуки от практиката, със самооптимизирането на дейността и усвояването на чужд опит.
• Изработване на качествено нови властова менталност и ментална властовост, адекватни за Обществото на рисковете и на серийно произвежданите неопределености и несигурности, които притежават не само много по-висок професионализъм и далеч по-ефективни мениджърски (и политически!) способности, но също така и коренно различна психология, базирана на ценности и саморефлексия, на чувство за мисия и съзнание за отговорност – доколкото цената за несвоевременото и несъобразено с радикално променената среда управление на рисковете е изключително висока.
• Изграждане на съвременна рискова култура в социума и различните негови общности и прослойки, отговаряща на сложната и силно динамична, вътрешно противоречива и съпровождана с екстремна непредсказуемост стратегическа среда в Рисковото общество. Вече не е възможно както досега да съществува ясна разделителна и разграничителна линия между властта и социума. Те все повече се преплитат – и като отговорности, и като отношение към рисковете. При това и властта, и социумът имат днес не по една, а всъщност по две ключови същности:
→ Властта е не само ВЕРТИКАЛНА, сочеща „нагоре“ – към единен център (макар и той да не е както някога едно, облечено с огромна персонална власт лице, а да е в една или друга степен колективен орган, най-често наричан „правителство“); тя е и ХОРИЗОНТАЛНА, сочеща в различни посоки в плоскостта на преплитанията ѝ със социума, а значи разпръсната, дисперсирана, размножена и раздробена.
→ Социумът се осъществява и функционира както като ОБЩЕСТВО (т.е. явява се и се разглежда като синергетичен, самоорганизиращ организъм от социално активни индивиди, затова се характеризира със системност, с единност, поради което е „цяло от множество“); така и като НАСЕЛЕНИЕ (т.е. явява се и се разглежда като синтетична общност от отделни биологически живи същества, затова се характеризира със сборност, с многост, поради което е „множество от отделности“).
При „Governmentality“ подхода властовите институции се разглеждат
‣ не само като произтичащи от стремежа на определени хора да властват над други хора – в държавата, региона, града, селото или в своята област на дейност, трансформирайки този стремеж в институционална йерархия (която, когато говорим за държавата, притежава легитимното право на и монопола върху насилието, а във всички други сфери и на всички други нива притежава легитимното право да взема решения, които са безусловни за изпълнение от подчинените и евентуално могат да се оспорват само по съдебен път),
‣ но и като необходимост да се управляват рисковете и да се произвежда сигурност за съответната общност от хора, обект на властта на съответната институция.
С други думи, при „Governmentality“ подхода ние преценяваме институциите през призмата на тяхната роля спрямо рисковете и тяхното управление. Подходът ни е про-институционален и затова се намираме в пределите на институционализма. Освен това сме в рамките на обективното направление за изучаването на рисковете, а значи рисковете и отношението към тях са външно съществуващи за обществото; рисковете въздействат на обществото, чието функциониране е резултат от тях; при това рисковете са обективно породени и е в сила, че:
КАКВИТО СА РИСКОВЕТЕ, ТАКОВА Е ОБЩЕСТВОТО.
Базиран научно, научноприложно и методологически върху институционализма, този подход разглежда не институциите като производни на обществото, а обществото – като производна на институциите. Институциите са комплекс, резервоар от знания, умения, практики, процедури за управление на обществото. Те формират и вменяват отговорности на обществото, създават му предписания за поведение. В качествено новата ситуация на Рисковото общество институциите се адаптират към качествено новите задачи, те променят своето функциониране и действат – условно и метафорично – като „разумни същества“ (целеполагат и целепостигат). При тази своя трансформация институциите определят, опосредстват, възлагат и налагат нови модели на поведение и нови отговорности на държавата, обществото и индивидите. Така и само така може да се допусне разбирането за телеологичност (целево съществуване) на институциите.
Пояснение:
Телеология – разглеждане на нещата като целево причинени; всичко е целесъобразно и функционира на основата на разумна воля и съответствие между причини и цели; всяко нещо служи като средство за друго, има цел, която обуславя съществуването му.
Властовите институции не са неизменни и вечни. Те са в пряка връзка с исторически конкретното съдържание на понятието „власт“, с исторически конкретните форми на властовите уредби. Ето какво пише Мишел Фуко:
„Бихме могли съвсем нaeдpo, грубо и cлeдoвaтeлнo неточно дa възсъздадем големите форми, големите властови ypeдби на Зaпaд пo следния начин: най-напред правната дъpжaвa (l'État de justice), poдeнa в тepитopиaлнocт от феодален тип и съответстваща в общи линии на едно общество на закона (закони, свързани с обичаите, и писани закoни), с цяла мрежа от задължения и съдебни cпopoвe; второ, административната дъpжaвa (l'État administratif), родена през XV и XVI вeк в тepитopиaлнocт от типa „граници“ (вече не феодален тип), административна дъpжaвa, кoято съответства на едно общество на правилници и диcциплини; и накрая дъpжaвa на управляването (l'État de gouvernement), кoятo пo същество вече се oпpeдeля не от своята териториалност, не от заеманата площ, а от eднa маса: масата на населението с неговия обем, гъстота, разбира се, с територията, върху която е разпръснато, но която е някак cи само една нейна cъcтaвнa част. И тази дъpжaвa на управляването, която пo същество се oпиpa върху населението и се обръща към икономическoтo знание кaтo към инструмент, използва този инструмент, би съотвeтcтвaлa на общество, контролирано от диcпoзитивитe на сигурност“ [89].
От днешната гледна точка на Рисковото общество, може да се каже следното.
По-рано властовите институции имаха силово, репресивно, принуждаващо и дисциплиниращо въздействие върху обществата, общностите и индивидите. В своята книга „Надзор и наказание. Раждането на затвора“ Фуко излага виждането си за дисциплинарната власт не само като за власт, която се осъществява от горните над долните нива, а по-скоро като власт, която пронизва всяко ниво на една организация:
„Човешкото тяло е вкарано в една машина на властта, която го дълбае, разчленява и съчленява отново. Една „политическа анатомия“, която е същевременно и „механика на властта“, е в процес на зараждане; тя определя как могат да бъдат владени телата на другите, не само за да правят това, което желаем, но и да действат така, както искаме, с техники и с бързината и ефикасността. По този начин дисциплината произвежда подчинени и обучени тела, тела „покорни“. Дисциплината увеличава силите на тялото (от гледна точка на икономическата полза) и ги намалява (от гледна точка на политическото подчинение)“ [90].
И освен това ето какво твърди Мишел Фуко за дисциплинарната власт:
„Тази власт по-скоро се упражнява, а не се владее, ... тя не е „привилегия“, придобита или запазена от господстващата класа, а обобщен ефект от нейните стратегически позиции – ефект, който представя, а понякога и произвежда позицията на тези, над които се господства. От друга страна, тази власт не се прилага чисто и просто под формата на задължения и забрани за тези, които не я „притежават“, тя ги обгражда, минава чрез тях и през тях; опира се на тях, както и те на свой ред в борбата си срещу нея се опират на захвата, който тя има над тях… Дисциплинарната власт се организира и като една множествена, автоматична и анонимна власт; защото е вярно, че надзорът почива върху индивидите, действието му е действие на мрежа от отношения, които са насочени отгоре надолу, но в известна степен и отдолу нагоре, и настрани; тази мрежа „крепи“ цялото, като го пронизва отвсякъде с прояви на власт, които се опират една на друга: надзиратели, които са постоянно надзиравани… Властта в йерархизирания надзор на дисциплините не се притежава като вещ, не се прехвърля като собственост; тя функционира като машина. И макар че пирамидалната ѝ организация предполага „глава“, всъщност апаратът като цяло е този, който произвежда „власт“ и разпределя индивидите в това непрекъснато и постоянно поле. Това позволява на дисциплинарната власт да бъде едновременно абсолютно недискретна, след като е навсякъде, и винаги будна, след като по принцип не допуска съществуването на зони в сянка и контролира непрестанно дори онези, които са натоварени да контролират; и абсолютно „дискретна“, защото тя функционира непрекъснато и в голямата си част безмълвно. Дисциплината „задвижва“ една власт на отношения, която се самоподдържа чрез собствените си механизми… Оттук и фактът, че дисциплините използват процедурите на разделяне и вертикализиране, че въвеждат максимално възпиращи отделяния между различните елементи от една и съща плоскост, че определят гъсти йерархични мрежи, накратко – че на вътре присъщата противникова сила на множеството противопоставят способа на непрекъснатата и индивидуализираща пирамида“ [91].
В Етюд 21 бяха изяснени различията между двата вида сила (двете съставляващи на силата): „твърдата” (hard) и „меката” (soft), и различията между двата вида насилие (ефектът от прилагане на силата): „твърдото“ (структурно) и „мекото“ (символно).
Днес властовите институции (най-вече) в либералнодемократичните държави, се стремят да заместват (подменят) репресивната си, т.е. принуждаваща, „твърда“ (hard) власт с „мека“ (soft), т.е. възнаграждаваща, насочена към съгласието власт, като така ориентират индивидите от наложената отгоре силова и санкционираща дисциплина, която се възприема преди всичко като принудителна, към идващата (сякаш) отвътре самодисциплина, която е съгласителна и се възприема преди всичко като доброволна.
Тук опираме до друг ключов концепт на Мишел Фуко – биовластта (bio-pouvoir). Това е властова технология, появила се през втората половина на XVIII в. Тя функционира като постоянно действащ и стремящ се към максимална ефективност механизъм за всеобхватен контрол [92]; намира се все още в симбиотична връзка с дисциплинарната власт и в същото време все повече се явява нейна алтернатива.
Важно тук е следното разсъждение на Мишел Фуко:
„Един от фундаменталните феномени на XIX в. е бил и продължава да бъде онова, което бихме могли да наречем поемане на грижата за живота от страна на властта: ако щете, придобиване на власт над човека в качеството му на живо същество, нещо като етатизиране на биологичното… Суверенното право е следователно правото да предизвикваш смъртта и да оставяш нечий живот. А това ново право, което се установява, е правото да предизвикваш живот и да оставяш някого на смъртта“ [93].
Пояснение:
Ние ще останем в рамките на понятието „биовласт“ така, както то се развива от Фуко и няма да засягаме по-нататъшните дълбоки смислови дешифрирания на това понятие от италианските философи Джорджо Агамбен (1942) и Антонио Негри (1933 – 2023) [94].
Етатизъм (от фр. état – държава) – засилване ролята на държавата, разпространване на нейното влиние, намеса и контрол във всички сфери от обществения живот.
Симбиоза – съвместно живеене на два или повече организма, от което те имат едностранна или взаимна полза.
Дисциплинарната власт се нуждаеше от „послушни тела“ и използва различни технологии за тази цел – разпределение на индивидите в разграничени пространства, тотално наблюдение и дисциплинарен надзор, системни тренировки за увеличаване на полезността на индивида и вменяване на послушание. Към втората половина на XIX в. тя започва да се съчетава и замества с (измества от) друга власт – биовластта, която се обръща към човека не като към подчиняващ се субект, а като към живо същество.
Дисциплинарната власт е адресирана към тялото, проследява се на равнището на отношението към индивидите и управлява множеството индивиди „индивидуално“, за да го превърне в сбор от послушни тела, които да накара да участват в обществените процеси за получаване на икономически изгоди и да ги превърне в индивидуални тела, които трябва да бъдат надзиравани, обучавани, използвани и евентуално наказвани, т.е. тя индивидуализира, работи с индивидуалното тяло, докато биовластта е адресирана към живия човек, към човека като живо същество и се обръща към множествеността на хората като съвкупност, доколкото тази множественост образува глобална маса и взема участие в общите процеси, присъщи на живота (раждане, възпроизводство, болести, смърт...), т.е. тя масофицира, работи с общественото тяло. Дисциплинарната власт произвежда полезни и послушни индивидуални тела; биовластта създава регулиращи механизми, за да предвижда събитията, минимизира рисковете и загубите, застрахова и обезпечава компенсации, т.е. да създава условия за безопасен и сигурен живот на населението [95]. След анатомо-политиката на човека-тяло, организирана през XVIII в., в края на същия век се появява био-политиката на човешкия вид [96].
Биовластта не отменя дисциплинарните техники, а се съчетава сложно с тях. Такова съчетаване става възможно, защото дисциплинарният и биополитическият механизми се разполагат на различни нива:
‣ първият отразява реда „тяло – организъм – дисциплина – институции“;
‣ вторият отразява реда „население – биополитически процеси – регулиращи механизми – държава“.
Като резултат:
‣ от една страна имаме институционална и органична цялост: дисциплинирането е от институцията;
‣ от друга страна имаме биологична и етатична цялост: био-регулирането е от страна на държавата [97].
От анализите на Фуко (без да навлизамe в детайлите) ще „извлечем“ написаното за трите „големи форми“, „големи властови уредби“,
за:
• ТРИТЕ ТИПА ВЛАСТОВИ РЕЖИМИ:
1. власт на суверена;
2. власт на администрацията;
3. управляемост
(т.е. трите вида държава – правната дъpжaвa, административната дъpжaвa, дъpжaвaта на управляването);
и за:
• ДВАТА ТИПА НА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ (произвеждане, „правене“) НА ВЛАСТТА:
1. дисциплинарна власт;
2. биовласт.
Някои принципни неща по-долу са отразени главно на база на монографията на социолога Тодор Христов „Свобода и суверенност в Априлското въстание“ [98].
Фуко изгражда понятието за суверенитет върху основата на правото на суверена (краля) над живота и смъртта на поданиците. За да се обоснове тази власт на краля е нужно решаването на три „предварителни“ задачи:
1. да се покаже как индивидите могат и трябва да се откажат от естествените си права, за да се подчинят на някакъв суверен;
2. да се обоснове необходимостта различните способности, възможности, сили на общността или индивидите да бъдат подчинени на една централна власт;
3. да се обясни как тази власт може да бъде легитимирана посредством принцип, който остава отвъд или пред закона, но същевременно прави възможна всяка законност.
Сред главните отличителни черти на режима на суверенната власт според Фуко са и следните:
▪> тя се основава върху тялото на суверена;
▪> тя се упражнява се над определена територия;
▪> суверенът упражнява властта си,
‣‣ първо, посредством създаването на закони и наказването на техните нарушения;
‣‣ второ, посредством отнемането на богатства, продукти, труд, кръв от владяната територия;
▪> суверенът, макар да е принуден да зачита общото благо, се стреми преди всичко да запазва, усилва и показва своята власт;
▪> суверенът има правото да накара подвластните си да умрат, включително в защита на собствената му власт, или да ги остави да живеят.
Фуко пояснява, че когато говори за право, той няма „предвид просто закона, но и цялата съвкупност от инструменти, институции, регламенти, прилагащи правото“ [99].
Във властта на суверена, държавата е правна, в нея съществува право, следи се строго то да се съблюдава. Но системата на властта се въплъщава в личността на суверена.
Властта на суверена принадлежи на единствен център, когато тя приключва, започва нейното разпределение към множество центрове, каквито са дисциплинарните институции и тяхната бюрокрация – всичките те са особени „огнища на властта“ [100].
Нека за пореден път да чуем Мишел Фуко:
„През XVII и XVIII в. се извършва един важен феномен: появата – би трябвало да кажем изнамирането – на нова властова механика, която има твърде специфични процедури, съвършено нови инструменти, твърде различен инструментариум и която ... е абсолютно несъвместима с отношението на суверенност. Тази нова властова механика се отнася по-скоро до телата и до онова, което те вършат, отколкото до земята и нейния продукт. Това е властови механизъм, който дава възможност да се извличат по-скоро тела, време и труд, отколкото блага и богатство. Това е нов тип власт, която се упражнява непрекъснато чрез надзор, а не прекъснато, посредством системи на хронични задължения. Това е тип власт, предполагаща по-скоро стегната мрежа от материални принуди, отколкото физическо съществуване на суверен. Този нов тип власт … е една от най-важните инвенции на буржоазното общество… Тази несуверенна власт, чужда следователно на суверенността, е „дисциплинарната власт“ [101].
Формиран в късното Средновековие и придобил своя завършен вид в големите административни монархии на ранната модерност, властовият режим на суверенитета е подкопан от нов тип власт, наричан от Фуко УПРАВЛЯЕМОСТ (gouvernementalité). Тази власт няма център, защото не се управлява само държавата, но и семейството, църквата, училището, фабриката. Управляемостта не се упражнява над територията, а над хората, нещата, техните отношения. Тя преследва конкретни цели – да увеличава благосъстоянието, силите, производителността, знанията, здравето, да улеснява определени отношения. Тя използва повече тактики, отколкото закони; вместо да наказва, отнема и упражнява сила, тя се стреми да управлява така, сякаш служи на самите управлявани.
→ СУВЕРЕННАТА ВЛАСТ управлява обществото и отделния човек;
→ УПРАВЛЯЕМОСТТА, управлява процесите, в които са потопени обществото и отделният индивид.
Ето защо суверенната власт може да използва норми, т.е. правни норми, като сбор от закони и наказания (вкл. смъртно наказание) за тяхното нарушаване, но управляемостта и то особено когато иде реч за биовластта, се нуждае от норми, т.е. ценности, които да регулират поведението на управляваните [102]. Власт чрез закони е повече принуждаваща, външна за индивидите, тя е вертикална; докато власт чрез норми е повече съгласителна и възприемана твърде често от индивидите като вътрешна за тях и като хоризонтална.
Необходимо е обаче изрично да посочим думите на Мишел Фуко, че:
„Съвсем не става дума за заместване на обществото на суверенността от обществото на дисциплината, а после на дисциплината от обществото, да кажем, на управлението. Фактически имаме един триъгълник: суверенност – дисциплина – управленско ръководене, чиято главна мишена е населението и чиито основни механизми са диспозитивите на сигурността“ [103].
Сред основните характеристики на управляемостта се отбелязват следните:
▪ Първо, нейното възникване се опознава по особения режим на управление, обект на който е населението и който приблизително съвпада с раждането на политическата икономия (и нейната наследница – икономикса). От този момент управлението трябва да бъде управление на „всеки по отделно и на всички в съвкупност“, то трябва да се занимава с всеки индивид и с населението като цяло…
▪ Второ, това понятие предполага определено отношение към другите форми на власт, суверенитета и дисциплината. Основните механизми на суверенната власт са конституциите, законите, парламентите и тази власт се осъществява чрез съдебните и изпълнителни органи. Дисциплинарната власт е свързана с властването над и чрез инидвида, неговото тяло, сили и способности; над и чрез множеството от индивиди с армии, манифактури, фабрики, болници и училища. Тази власт съвпада с развитието на бюрократичния и административен апарат на държавата. Управляемостта използва техники, рационалности, институти и на суверенитета, и на дисциплинарната власт, но се различава от тях, защото при нея целта не е да се осъществява държавната власт над поданиците на дадената територия (например чрез данъци и наказания), както е при суверенната власт, нито е регулирането и въвеждането на ред над множеството от хората на тази територия (например чрез училищно образование, военна подготовка и организация на производството), както е при дисциплинарната власт. Целта при нея е вече управление на силите и способностите на живите хора, на населението (на народа), чиито ресурси трябва да да създават, увеличават и използват ефективно и рационално.
▪ Трето, управляемостта целù да вгради всички индивиди в това, което Фуко нарича диспозитиви (апарати) на сигурността (редовна армия, полиция, дипломация, спецслужби) – това са онези институти, които гарантират оптималното протичане на икономическите, социалните и жизнено важните процеси, характерни за населението [104].
По-горе посочихме, че биовластта все още се намира в симбиотична връзка с дисциплиниращата власт и в същото време все повече се явява нейна алтернатива. Както пише Тодор Христов, „модерното изкуство на управлението се ражда от сплитането на два властови режима – дисциплинарната власт и биовластта“ [105].
Биовластта, както казахме, се фокусира не върху територията или индивидуалното тяло, а върху човека като живо същество, като биологичен вид; неин основен обект е населението, реализира се чрез управлението на серии случайни събития, наблюдавани само на ниво население – раждаемост, смъртност, продължителност на живота, здраве, старост, етнически и расов състав, миграция, образование, бедност, среда и качество на живот. Биовластта се стреми не да разпорежда и надзирава, а да регулира и то по начин, който разширява производителните сили на населението и подобрява разпределението им; неин принцип е подобряването на живота на населението. За разлика от властта на суверена, която се стреми да отграничи и изключи враговете от лоялните си поданици, биовластта не прокарва граници, а въвежда норми, измерва отклоненията от тях, разпределението на човешките групи спрямо тях, възможното пресичане с други норми и разпределения [106].
Социалните отпечатъци на дисциплинарната власт и биовластта са видими в двете крайни проявления на властта над живота на поданника от XVII в. и насетне.
• От една страна, това е властта над тялото като машина – неговата дресировка, използването на неговите сили и способности, увеличаването на неговата полезност и управляемост, включването в системите за контрол, като се развива цяла система от различни дисциплинарни институти – училища, колежи, казарми, работилници. Във връзка с тази система от институти се формират също и определени системи от знания за човека, определени от Фуко като политическа анатомия на човешкото тяло.
• От друга страна, са формите, появили се по-късно, към средата на XVIII в. осъществяващи власт над тялото като представител на биологическия вид и свързаните с него биологични процеси – размножаване, раждане, смърт, изразени чрез показатели за здравето, продължителност на живота и др. В тази сфера властта се осъществява във вид на регулиращ контрол. Фуко нарича това биополитика на популацията. Правото на суверена да лиши своя поданник от живот се заменя с администриране на тялото и разчетливо управление на живота. За да съвмести укрепването на телата и нарастването на популацията с повишаването на тяхната полезност и управляемост, властта се нуждае от нови способи и подходи за управление на способностите, склонностите и силите на поданниците, като за целта се разрастват различни обществени институти – семейство, училище, интернат, армия, полиция, медицински учреждения [107].
Фуко изтъква три принципни особености на биополитиката:
1. тя формира новия „персонаж“ – населението, различен от обекта на дисциплината (индивида с неговото тяло) и от обекта на политико-правните теории (обществото);
2. тя има работа с колективни и серийни феномени;
3. тя има като основна основна задача не изменение на отделните феномени, а „оптимизация“ на живота на глобално равнище [108].
Според Мишел Фуко:
„От XVIII век нататък сигурността все повече се превръща в доминиращ компонент на съвременната правителствена рационалност: днес живеем не толкова в правната държава (Rechtsstaat) или в дисциплинарното общество, колкото в обществото на сигурността“ [109].
Биовластта се характеризира с прилагане на „меки“ мерки за „социална защита на населението от различен род невоенни заплахи“, ето защо тя е свързана с „меки“ (т.е. недържавно-центрични) форми на сигурност [и е] основана на убеждението, че „сигурността лежи в основата на нашето индивидуално и колективно съществуване“ [110].
Теоретичните изследвания на Фуко продължават самостоятелния си живот; те предизвикват спорове и острите дебати за тях имат свойството да ги доразвиват и … да променят техния смисъл, понякога до неузнаваемост. Това не е никак нелогично: ние не сме убедени, че има един философ Мишел Фуко, по-скоро, и докато той е жив, а още повече, в десетилетията след смъртта му, съществуват няколко философа Мишел Фуко! Видни учени твърдят, че анализират Фуко и „виждат“ Фуко в своите анализи, но по-скоро, те виждат себе си в тези анализи, като Фуко е не това, което е Фуко, а което са те. Точно така е и по отношение на изучавания сега от нас „Governmentality“ подход.
Написаното за този подход в научната литература и това, което привеждаме ние, е проекция на теориите на Фуко върху изучаването на рисковете. Проекцията винаги е с по-малко измерения от проектирания феномен. Ако проектираме обемно тяло (да кажем сфера) върху равнина, ще получим крива. И тази крива само малко ще напомня на сферата като неин отпечатък, но в същото време ще бъде много по-различна от нея. За наблюдателя може да се окаже трудно да определи по проекцията – образ на какво тяло е тази проекция. Така е и тук: само отделни нюанси, елементи, акценти на Мишел Фуко са използвани в „Governmentality“ подхода. Нещо повече, този подход и теорията за него са получили право на самоостоятелно съществуване и развиват своя собствена история, така че взирайки се в тях, може дори и да не открием надеждни „следи“ от големия философ. И не е странно, ако само и именно названието на подхода, макар и поставено в кавички, все пак ни държи в в удовлетворителна близост до Фуко и ни кара да се чувстваме отговорни спрямо него.
Но да продължим още малко с някои обобщения за „Governmentality“ подхода.
Рисковото общество не е само атрактивен конструкт. То е реалност! Винаги е имало рискове, но новите – особено нетрадиционните – се характеризират с много по-висока честота и с далеч по-висока извънредност – като аномалии, като особености на ситуацията, като последствия, ако бъдат лошо управлявани, да не говорим – проспани.
Извънредността на новите рискове е много ефективно средство за „меко“, а не „твърдо“ дисциплиниране на обществата. Това не снема от дневен ред и по-обичайните методи за „твърдо“ дисциплиниране. Ние говорим за общество, но нека не изпускаме от внимание, наред със системността на социума и неговата същност на синтетично цяло от множество отделни елементи, т.е. това, че социумът освен общество е и население.
Не сме склонни в някаква крайна степен да противопоставяме общество на население, макар обществото да носи като главно свое съдържание много повече социалност, а населението – като основна своя същност много повече биологичност. Проблемът е, че новите рискове са доста склонни да разсоциализират и ребиологизират социума, да го де-трансформират от общество в население. Впрочем, донякъде всяко общество е и население, но не всяко население е общество и това трябва да се помни на всяка цена.
Извънредността на новите рискове отчасти – да го кажем отново – реабилитира силовите действия, но в същото време тя разширява арсенала от не-силови въздействия и така разнообразява своите стратегии, а заедно с това разширява своите правомощия.
Частичната реабилитация на твърдите мерки спрямо обществото и отделния гражданин не бива да ни смущава прекалено. Все пак понякога цената да не се реагира адекватно, да се допускат паника и дезорганизация пред лицето на рискове, пораждащи извънредни ситуации, е много висока и се налагат по-крайни действия. Независимо от това, меките мерки, и преди всичко онези от арсенала на биовластта, могат да се окажат по-ефективни и спомагащи за сплотяването на обществото от репресията на принудата. Всъщност, биовластта не отрича твърдите мерки и не е свързана изцяло с меките мерки, но като гъвкава и калкулираща постоянно ползи и щети, тя предпочита меките мерки само защото са по-ефективни и по-рационални; те ѝ излизат, така да се каже, доста по-евтино и много по-малко нанасят вреда на социалната тъкан – защото е по-ниска вероятността да я разкъсат или да увредят нейната еластичност и адаптивност.
Днешните, сякаш самогенериращи се, рискове и биовластта, с нейната много по-различна, всеобхатна и всепроникваща същност, извършват помежду си своеобразна интеграция – те се просмукват осмотично едни в други и се обединяват симбиотично едни с други. Това позволява да се изкове актуална и жизнено значима свързаност на двете съставляващи на governmentality. Свидетели сме на възникване както на много по-ефективен управленски манталитет – акцентът е върху манталитета, така и на много по-съвременно менталностно управление – акцентът е върху управлението.
Пояснение:
Осмоза – спонтанно преминаване на молекули през полу-пропусклива преграда от страната с по-ниска концентрация към страната с по-висока концентрация на разтвора. Това води до изравняване на концентрация от двете страни на преградата.
Само така в Рисковото общество могат да се изпълнят в необходимата степен всеобхватно и достатъчно изчерпателно, оптимално адекватно и максимално ефективно същността, смисълът и съдържанието на понятието governmentality, като едновременно:
→ и манталитетът придобива качествено ново управленско измерение;
→ и управлението придобива качествено ново менталностно съдържание.
Това е синергетичният ефект от съчетаване на управленство и манталитет, на управление и менталност; от осмозата и симбиозата на новите рискове и биовластта – без да се зачерква напълно и да се отрича изцяло ролята на дисциплинарната власт или поне на властта, принуждавана или изкушаваща се – в ситуации на повишен риск или (с безспорни елементи) на извънредност – да прибягва до дисциплиниращи мерки.
И още нещо – днес придобива различно значение процесът на нормализация в Рисковото общество. Ако по-рано нормализация означаваше протичане на процесите в рамките на нормалното, не-кризисно, не-рисково, на практика стабилно състояние, то сега нормализация все повече означава адаптиране на поведението на индивидите и общностите в обществото към и привеждането му в съответствие с нормите, на които отговаря функционирането на Рисковото общество. Поведенчески модели, отклоняващи се от или противоречащи на нормите на Рисковото общество, поставят извършителите им в състояние на риск, т.е. „в риск“. С други думи, „да бъдеш определен като намиращ се „в риск“ означава да си позициониран в рамките на мрежа от фактори, извлечени от наблюдението на други“ [111]. Оттук следва ПРЯКАТА ВРЪЗКА НА РИСКОВОТО ОБЩЕСТВО С БИОВЛАСТТА. Ако при дисциплинарната власт ненормалността бе това, което се отличаваше от установените категории на нормата, то при биовластта нормативността, а значи и нормалността се фиксира след детайлен анализ на съществуващите различни форми на нормалното [112].
Всеки риск е потенциално управляем (това е критерий за пригодност и успешно трансформиране на властовите институции). Тази управляемост гарантира определен минимум сигурност за всички (някакво ниво на несигурност за всички). За по-високо ниво на сигурност (по-ниско ниво на несигурност), индивидът трябва да се застрахова сам – нараства личната отговорност на индивида в управлението на рисковете. Такова явление може да се определи като приватизация на риска [113]. От други (структурно-социологически) съображения това може да се каже и за подхода „Рисково общество“.
Със смъртта на Фуко, както казахме, неговите идеи не умират. Времето следва своя ход. Някои от идеите на Фуко се развиват, някои се променят в една или друга степен, дори понякога се променят радкално. Тези идеи затова са значими, защото преминават в режим на самостоятелно съществуване, дори на самостоятелно развитие, без значение колко далеч това може да ги отведе от първоначалния замисъл на техния създател. Можем да се съгласим, че „последните теоретични разработки на въпроса за биовластта все повече се отдалечават от модела, предложен от Фуко“ [114]. И не само по въпроса за биовластта! Ако перифразираме една шега за традициите, днес идеите на Фуко не са това, което бяха. Сигурни сме, че самият Фуко за някои трансформации на неговите идеи би изпаднал в недоумение, а за други – дори би бил искрено възмутен.
По-горе посочихме, че според Мишел Фуко ние „живеем не толкова в правната държава или в дисциплинарното общество, колкото в обществото на сигурността“.
Това означава, че за Фуко се извършва еволюционният преход:
ПРАВНА ДЪРЖАВА --> ДИСЦИПЛИНАРНО ОБЩЕСТВО --> ОБЩЕСТВО НА СИГУРНОСТТА