ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 25. АСПЕКТИ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ В ЕВРОПЕЙСКИ И ГЛОБАЛЕН КОНТЕКСТ

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 25. АСПЕКТИ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ В ЕВРОПЕЙСКИ И ГЛОБАЛЕН КОНТЕКСТ
  
  Разглеждат се съществени измерения и значими характеристики на националната сигурност на България от гледна точка на международната сигурност и на водещите процеси в света като цяло и преди всичко в Европа.
  
  На задълбочен и съдържателен анализ на глобалните (т.е. света), континенталните (т.е. Европа), регионалните (т.е. Балканите и Черноморието) и националните (т.е. България) измерения на сигурността е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  
  Ние сме вече във Вълната на риска (вж. Етюд 3), в Обществото на рисковете, в Рисковото общество (вж. напр. Етюд 19). Желаем ли това или не, но все повече ще преминаваме от една извънредност и анормалност към друга. Извън-редността е новата, така да се каже, редност; а-нормалността е новата нормалност. Ето защо е необходимо не да реагираме когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, като не даваме на малката беда да стане голяма, а да действаме с ранно сигнализиране – да не позволяваме на бедата да ни изпревари, изобщо да не ѝ разрешим да възникне. И да се учим все повече на прогнозиране, за да можем да предвиждаме онова, което ни предстои, така че да сме подготвени за него.
  В Рисковото общество всеки изпуснат, лошо управляван риск се развива твърде бързо във времето и в пространството. В Рисковото общество от напукването на язовирната стена до нейното спукване може да има много кратък времеви период. И ние не трябва да изчакваме и да започваме укрепването на пукнатината едва когато тя се появи (реагиране); не можем да се ограничим до усилия да не допуснем вече появилата се пукнатинка да стане голяма (превенция). С други думи, не бива да позволяваме стената да се напука даже едва-едва, даже микроскопично, защото напука ли се дори най-минимално, тя може, образно казано, за „нула време“ да се спука и сетне пороят да ни отвлече. Ето защо е нужно с датчици и изчисления и други технически и научни инструменти да следим състоянието на стената, разпределението на вътрешните напрежения и нейните уязвимости (ранно сигнализиране).
  
  В Рисковото общество се нуждаем от качествено различно мислене, от качествено различно отношение към бедствията и бедите, да се стараем да не изпадаме в паника и ужас, да не допускаме хаос и анархия, да не се разпадаме на атоми и да не се превръщаме в подплашени стада, а да се мобилизираме, обединяваме, сплотяваме и увеличаваме своята солидарност.
  Рисковото общество е общество на мобилизационната, трансформационната сигурност (вж. напр. Етюд 5), при която са нужни екстремна мобилизация и системни трансформации, за да продължим да бъдем в сигурност. Подчертаваме – да продължим да бъдем в сигурност.
  Рисковото общество налага коренно различен подход към сигурността, то борави с коренно различна терминология: напр. споменатото ранно сигнализиране, а също и диагностика на уязвимостите, анализ на критичностите, (пре)приоритизиране на целите и ресурсите и др.
  Рисковото общество изисква много по-развита, по-гъвкава, по-сложна, по-интегрирана като мрежова архитектура система за национална сигурност, с много повече децентрализация за сметка на централизацията и с много повече координация за сметка на командването.
  Рисковото общество е свързано със сериозни инвестиции – в рисковите противодействия; във first responders (т.е. в първите реагиращи), в армията, полицията и специалните служби.
  Рисковото общество носи, с извинение за тавтологията, много рискове, но те могат да бъдат управляеми, когато има силно стратегическо лидерство, научни анализи и прогнози, когато има чувство за дълг и отговорност към сегашното и още повече – към идните поколения.
  Рисковото общество означава, че времето и пространството вече са други. Ние се натъкваме на (вж. Етюд 7) неизвестните неизвестни (unknown unknowns) и трябва да ги превръщаме в известните неизвестни (known unknowns) или в неизвестните известни (unknown knowns). Но все по-рядко и рядко ще се натъкваме, ще се сблъскваме, ще имаме работа с известните известни (known knowns). Така е, а и няма как да бъде иначе – нашият живот в Рисковото общество е и ще бъде постоянно като стреляне със завързани очи по движеща се мишена (неизвестните неизвестни). И максималното (все по-вероятно и единственото), което можем да правим е да застопорим мишената, пък дори очите ни да са завързани (неизвестните известни) или да свалим превръзката на очите, нищо, че мишената се движи (известните неизвестни). Но повече никога няма да можем да се радваме или твърде рядко ще се радваме на леснотата да стреляме с развързани очи по застопорена мишена (известните известни).
  
  Да, безспорно така ще бъде и несъмнено това ни чака. И ние, в общата и единна Европа, сме сме призвани да устоим, като минимизираме дефектите, слабостите, заблудите и грешките си и като максимизираме своите силни страни, ценностите, принципите и верните решения.
  В тези наши усилия изобщо не сме обречени. Нищо, че ако човек слуша значителна част от българското общество, с огромна тревога може да си зададе въпроса: Живо ли е то, нашето общество или само така ни се струва, че е живо? Защото едно живо и жизнено общество би трябвало да реагира много по-умно и по-състрадателно, много по-смело и по-европейски.
  
  Ние, Европейците – и наистина европейците, и несъвсем европейците – живеем в сложно време. По-рано нашите различия с останалия свят и особено с неразвития свят бяха главно количествени, т.е. тогава ние бяхме много по-демократични и по-нормални, по-развити и по-богати, по-щастливи и по-подредени, по-доволни и по-самодоволни от тях. Но разликите станаха от количествени в качествени. Ние не само сме „по“ от тях – ние живеем в различно общество по сравнение с тях и то е: глобализирано и постмодерно, мрежово и рисково.
  Другите, твърде голяма част от останалия свят и особено в неговите слабо развити региони, продължават да се задушават в предишното измерение на своето мъчително съществуване:
  • някои вегетират в регионализираното общество, а още по-неразвитите и от тях са здраво заклещени в бездънните „черни дупки“ на разпадащите се или вече разпаднали се държави;
  • някои вегетират в модерното общество, а още по-неразвитите и от тях са здраво заклещени в домодерната и дори пред-обществена (от пред-Общество) стадно-кланово-племенна примитивност с нейните шаманизми, паганизми, тотемизми, анимизми;
  • някои вегетират в йерархичното общество, а още по-неразвитите и от тях са здраво заклещени в хаоса и анархията, където има един-единствен регулатор на отношенията и конфликтите – силата, където по-силният изяжда, ограбва, пребива, измамва, поробва или изнасилва по-слабия;
  • някои вегетират в „сигурностното“ общество, т.е. с предела на желанията поне за някаква, минимална или – по възможност относителна сигурност, а още по-неразвитите и от тях са здраво заклещени в джунглите на безкрайната война на всички срещу всички и където опасностите дебнат отвсякъде, а безопасността е химера, мистика, илюзия, невъзможност.
  
  Пояснение:
  Шаман – човек, който по религиозните вярвания или мълвата може да вижда и преминава в отвъдното и е смятан за посредник между световете, водач на душите към „другия свят“.
  Паганизъм – езичество, идолопоклонничество, многобожие.
  Тотем – животно, растение, предмет или явление, за които се смята, че имат магическа сила, че са родоначалници на племето.
  Анимизъм – първобитно, разпространено досега у някои народности и отделни хора, вярване за съществуване на душа у всеки предмет, растение и животно.
  Химера – (тук) неосъществима, странна, причудлива идея; невъзможно желание, мечта, блян, фантазия.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  Ние, Европейците сме отвикнали от Страха, загубили сме сетивата си за живеене в Страх и самата мисъл за него ни плаши, боим се от Страха и още повече от Страха от самия Страх. И тук ни е слабото място, нашата уязвимост. Защото другите живеят със Страха, той е част от тяхното съществуване, те го имат в огромни количества и са готови да го експортират към нас, тъй като знаят, че той ще проработи и ние ще загубим ума и дума пред лицето на Страха. Те са толкова успешни в производството на Страх, защото живеят в условията, в които човечеството с изключение на последните петдесетина години винаги е живяло и Страхът е бил другото име на Живота. Човекът е Страхуващо се същество – Homo timens.
  
  Пояснение:
  Homo timens – лат. страхуващо се същество, боящо се същество.
  
  Човешката история е непрекъснато съжителство и борба със Страха. Тя се движи в посоката на контролиране и, защо не, на намаляване на Страха. Ние, Европейците вече навлязохме в обществото на бързото елиминиране на Страха, но край нас е пълно с производители на Страх и те не се интересуват от това – колко много ни се иска да живеем без Страха. Те напипаха това ни твърде слабо място и с жестока хладнокръвност се възползват от него.
  
  Ние, Европейците навлязохме, също така и в обществото, което не желае да абсолютизира Сигурността, защото знае, че заедно с нея има и ред други ценности – Свобода, Демокрация, Човешки права, Право на лично щастие, Право на качество на живота. Ние дадохме на скрап Златната клетка на Сигурността или я претопихме в монети, пръстени, бижута и колиета, искахме извън клетката да намерим баланса между Свободата и Сигурността, чието златно сечение прави човека активен и креативен, необходимо сигурен и достатъчно свободен.
  Но другите, различните, изоставащите от нас живеят в своя различен от нашия Свят; те все още и все така са замесени от много по-различно тесто – те не разчитат на Свободата, а я мислят за Свободия и затова я ненавиждат. И те напипаха тук друго наше слабо място – че извън клетката може да се живее нормално и съзидателно само ако няма грабливи ястреби с яки клюнове, хищни котараци с остри нокти, безотговорни деца с прашки и придошли от мрака на садистичните си подсъзнания злосторници с перверзни и людоедски амбиции.
  Затова искаме да се върнем в Златната клетка на Сигурността, но тя вече е дадена за скрап; ние все повече се паникьосваме, търсим да се скрием на сигурно място, обаче няма къде.
  
  Ние, Европейците, повишихме до максимума цената на човешкия живот, а заедно с това постепенно дадохме изключителното право на индивида да живее по начин, по който желае да живее и да се разпорежда както иска със своя живот. В Европа, животът на човека стана висша ценност. Нещо повече, той стана абсолютна ценност – по-висша и по-ценна от всички други ценности, а следователно няма ценност, няма благо, няма идея, няма принцип, заради които си струва да дадеш своя живот. В същото време срещу нас се изправят общества и общности, мрежи на насилие и престъпни картели, в които владетелите и властелините, вождовете и босовете са си присвоили правото да се разпореждат с живота на поданиците си и да го жертват в името на своите сакрални имперски, завоевателни, религиозни или материални цели. Точно това в момента правят Русия в Украйна и Хамас в Близкия изток.
  Ние, Европейците, се отказахме от не просто главната, а от единствената Роля на Мъжа, на съществото от мъжки пол – да е пушечно месо, което да бъде унищожено без остатък заради Голямото, Високото, Надчовешкото, Обединяващото с насилие, вяра, идеология или кауза – Ордата, Племето, Държавата, Империята, Монархията, Републиката, Социалистическата страна. В същото време срещу нас се изправят общества и общности, мрежи на насилие и престъпни картели, в които владетелите и властелините, вождовете и босовете са си присвоили правото да вдъхновяват и-или принуждават своите поданици от мъжки пол да бъдат пушечно месо в името на своите сакрални имперски, завоевателни, религиозни или материални цели. Точно това в момента правят Русия в Украйна и Хамас в Близкия изток.
  Ние, Европейците, се отказахме от не просто главната, а от единствената роля на Жената, на съществото от женски пол – да е детеродна машина, която постоянно, безотказно и покорно да обезпечава все повече пушечно месо и все повече детеродни машини за Голямото, Високото, Надчовешкото, Обединяващото с насилие, вяра, идеология или кауза – Ордата, Племето, Държавата, Империята, Монархията, Републиката, Социалистическата страна. В същото време срещу нас се изправят общества и общности, мрежи на насилие и престъпни картели, в които владетелите и властелините, вождовете и босовете са си присвоили правото да вдъхновяват и-или принуждават своите поданички от женски пол да бъдат детеродни машини в името на своите сакрални имперски или завоевателни, религиозни или материални цели. Точно това в момента правят Русия в Украйна и Хамас в Близкия изток.
  
  Ние, Европейците дадохме свобода на своята постмодерност, на сърфирането между роли и избори, идентичности и потребности, свикнахме ин-дивидът („неделим“) да стане дивид („делим“), дори мулти-дивид, приехме близкия край на големите Наративи, на големите Разкази – Държава, Религия, Идеология, Наука, Сигурност и др., вече не ни се иска да се жертваме и да умираме за Големите Идеи – Отечество, Свобода, Демокрация, Бъдеще и др. Но онези, различните от нас, наистина са коренно различни и тук напипаха може би нашето най-слабо място. Защото те са готови да умират за други Големи Идеи или има кой да ги задължи, като им заповяда, като ги убеди или като ги манипулира – да мрат за тези Големи Идеи. Домодерността и още повече Пред-обществеността (от Пред-общество) е страшна, понеже е безразсъдна, суицидна, фанатична, брутална, жестока. Докато ние сме вече фини, деликатни, изтънчени, раними, без щитове и защитни доспехи, без коруби и черупки на душите, на личните пространства, на домовете, а все повече и на градовете и държавите си.
  
  Ние, Европейците допуснахме за нас, в Европа, да сработи внезапно, но и логично капанът, закодиран в нашите демократични принципи и се хванахме в него. Започнахме да мислим, че една ценност или я има, или я няма. Или тя е в пълна мяра, или изобщо не е ценност. С други думи, толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и другите, подобни на тях, ценностни достижения, или се следват и изповядват в пълна мяра, или, в противен случай, ние ги предаваме и продаваме, загърбваме ги и ги обезличаваме. А всъщност за тези ценности няма две противоположни опции, две екстремни крайности – нула или безкрайност, нищо или всичко, абсолютна липса или безкрайно много. Има само „много“. Въпросът е колко „много“ да бъде това „много“ – колко много толерантност, колко много свобода, колко много либерализъм, колко много демокрация, колко много човешки права и т.н., за да бъдем съвременно, истинско, пълноценно, навлязло в XXI в. общество, без да станем лесна плячка на варварите, за които толерантността, свободата, либерализмът, демокрацията, човешките права и т.н. са кощунство, низост, разврат, илюзия, каприз, лукс. Ето как различните от нас, изоставащите от нас, и тук напипаха у нас още едно наше слабо място и ни бият жестоко заради това, че ние абсолютизираме ценностите си. А ценностите ни могат да бъдат абсолютизирани само ако те се споделят от всички. Има ли техни врагове, при това твърде много лоши врагове, надзъртащи, изпълзяващи като вредни насекоми от подземията и пукнатините, от блатата и сметищата на омразата и ненавистта, радикализма и екстремизма, фашизма и нацизма, на необразоваността и ценностната слепота, то тези ценности, ако са абсолютизирани, започват да се превръщат в нашата ахилесова пета, в нашата критична уязвимост, в нашето съвременно – но още повече и бъдещо! – проклятие.
  И за да не стане това, за да не допуснем техния колапс, тези наши ценности трябва да бъдат осъзнавани от нас не като абсолютни, а само като ОТНОСИТЕЛНИ ценности. Разбира се, не като повърхностни, имитационни, симулационни и двойно-стандартни, а като подчинени и съобразени с търсенето на отговор: да, много, няма спор, че много, разбира се, че много, естествено че много, но все пак КОЛКО МНОГО да бъде това много – колко много да имаме от тях, да отстояваме от тях, да се борим за тях, без да ги превръщаме от най-човечното и най-ефективното лекарство за всяко едно разумно общество, в смъртоносна отрова за него.
  
  България е част от Запада (САЩ – Европа), от евроатлантическата (НАТО) и европейската (ЕС) общност от демократични държави. Всичко, което засяга тази общност, несъмнено засяга и нас. Еднополюсният геополитически модел е в перманентна, засилваща се криза с различни измерения: и криза на лидерството, и криза на доверието, и криза на отношенията вътре в Запада, както и криза на съпътстващия го свръхлиберален геополитически модел.
  • Кризата на лидерството е резултат от нарастващото усещане, че Западът прави предимно, главно и основно това, което е изгодно на него, в полза на него, без да предлага устойчиви решения на острите проблеми на света и там, където той се намесва, после възниква хаос.
  • Кризата на доверието е следствие от двойните стандарти, които Западът още (нерядко, да си го признаем, агресивно) прилага; от рецидиви на користна идеологизация в политиката и икономиката и от волята му да изолира несъгласните с него ключови глобални играчи.
  • Кризата на отношенията вътре в Запада се поражда от засилването на крайния атлантизъм в ущърб на умерения европеизъм; от нарастващата асиметрия във военната мощ на САЩ и Европа; от все по-честата липса на обща европейска позиция и общо европейско действие.
  • Кризата на свръхлибералния геоикономически модел се дължи на това, че този модел „изяжда“ стратегическите суровини; че той задълбочава противоречията между Севера и Юга, между Запада и Изтока; че той облагодетелства преди всичко т.нар. „златен милиард“.
  
  Пояснение:
  „Златният милиард“ - утвърдена и широко разпространила се концепция от теорията на конспирацията, според която определени тайни сили („западен елит“) по различни начини се стремят да преразпределят лъвския дял от благата в полза на сравнително малък богат дял от световното население („златен милиард“), което означава населението на „западните страни“. В същото време понятието се е утвърдило в геополитиката и геоикономиката като свеобразно количествено измерение на качествената характеристика на най-богатите (Север) и най-демократичните (Запад) държави.
  

  Ако не е идеологизирана и с фанатизъм, критичността към Запада е породена от усещането, че днес няма друг, способен да носи стратегическата отговорност за света и да предложи (наложи) работеща алтернатива за развитие, но като че ли Западът не се справя с тази мисия.
  Обективният анализ подсказва, че поради поведението на Запада на глобалната сцена и по-скоро въпреки това поведение светът преживява постоянни стресове и дестабилизации, преминава от една криза в друга криза. В огромния брой държави ресурсите за смекчаване на последиците от тази перманентна кризисност са крайно недостатъчни и почти изчерпани. Това неизбежно поражда изкушения и опити за износ на кризите от собствените страни към подредените и богати западни общества чрез радикални, най-често религиозно мотивирани идеологии; чрез легална и нелегална миграция, тероризъм и организирана престъпност.
  ‣ Глобализираното общество предлага за този износ все по-общо пространство с все повече отворени, пропускливи, повърхностно контролирани, а на практика и липсващи граници.
  ‣ Постмодерното общество предлага разпадащи се консенсуси, самодостатъчни общности, които са, съответно, „за“, „против“, „съгласни с всичко“ и „несъгласни с всичко“ спрямо бежанците и демокрацията, национализма и религията, морала и сексуалната ориентация.
  ‣ Мрежовото общество предлага своите преплитащи се хоризонтални, паяжинни и мрежови структури за пренос и превоз, трафик и трансфер на хора и информация, страхове и омрази.
  ‣ Рисковото общество предлага верижни ядрени (каскадни) реакции от неопределености и несигурности, от лошо управлявани или неуправлявани рискове, възпаляващи се както по по спиралата „Каквито са обществата, такива са и рисковете, на които те се натъкват“, така и по спиралата „Каквито са рисковете, на които се натъкват, такива стават и обществата“.
  
  При ескалиращата неопределеност, нарастващата несигурност, задълбочаващия се хаос и ширещата се анархия в безвремието след края на Студената война, губещите се увеличават:
  ∙ кандидатите за централна световна роля трудно преживяват изтласкването си встрани;
  ∙ намиращите се до вчера в полупериферията на развития свят, не само могат да направят заветната крачката напред, но и със сетни сили удържат пропадането си към периферията;
  ∙ онези, за които засядането в периферията бе едва ли не „дъното“ на мрачните очаквания, изведнъж се оказаха застрашени от необратимото превръщане в разпадащи или разпаднали се държави и неизбежното им причисляване към т.нар. държави разбойнички (rogue states).
  В тази неустойчива, размита среда на различните нива на световната система, ще възникват (вече възникват!) „горни“ и „долни“ сдружения по цели: конюнктурни алианси и общности по деструктивни интереси, „племенни съюзи“ и „мафиотски кланове“ на несъгласните; все повече ще се множат средствата, чрез които те ще генерират несигурност, анархия и хаос.
  → Ето защо се изправяме пред постоянно зачестяващи и все по-жестоки актове на насилие, които само по инерция наричаме тероризъм, а по-скоро става дума за форми и средства на нов тип хибридна, асиметрична, тотална война, която се води включително чрез тероризъм.
  → Ето защо в противодействието ни срещу сегашното и без това дестабилизирано статукво има все повече елементи на алогичност и анормалност, нестандартност и нетрадиционност.
  Новата ситуация поражда своите нови начини и средства на съпротива, на борба, на война, ала ние ги натикваме в калъпа на традицията, инерцията, привичността, навика и устава.
  Несъгласните, губещите, вòините на хибридността, бойците на асиметричността са тези, които диктуват модата; които по-бързо се променят и са много по-изобретателни, по-малко статични, далеч по-адаптивни и повече креативни. Те са една стъпка пред нас, те насочват телевизионните и уеб камерите, те пишат заглавията в медиите и стриймовете, те са про-активни, докато ние вървим след тях, адаптираме се към действията им и сме ре-активни.
  Не преосмислим ли как противодействаме, ще приличаме на Ахил, който никога няма да настигне костенурката – докато измине половината разстояние до нея, тя ще е отишла по-напред; и докато отново измине половината разстояние до нея, тя отново ще е отишла по-напред. И така ние непрекъснато ще оставаме в плен на нов Параграф 22: „Колкото повече се борим, толкова повече грешим; и колкото повече грешим, толкова повече се борим“.
  
  Пояснение:
  Параграф 22 – ситуация без изход, порочен кръг. Произходът на фразата е от заглавието на знаменития роман „Параграф 22“ (Catch 22, 1961) на американския писател Джоузеф Хелър (1923 – 1999). В този роман става дума за следната ситуация, определена като Параграф 22: за да не участва в боен полет, пилотът трябва да е луд, но „всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд“, защото „онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум“. Срв. Хелър, Джоузеф. Параграф 22. София: Народна култура, 1982, 50–51.
  
  Европа (и Западът като цяло) се сблъсква челно с реалността, която е доста по-различна от това, което европейските лидери си представят и което биха желали да бъде. Сблъсъкът има цивилизационни измерения, макар да не е Хънтингтъновият сблъсък на цивилизациите.
  Европа навлезе непредотвратимо и необратимо в Постмодерността, където Човекът като сложна система от вечни идеали, ценности и принципи, се заменя с Индивида, вгледан най-вече в своите индивидуални, лични амбиции, стремежи и желания, затова започва да се отчуждава от „големите разкази“ и от големите Идеи – Държава, Общество, Сигурност; не иска да воюва за тях, да умира за тях, а даже не иска и да страда за тях. Но срещу Европа се изправят общества, които са още в Модерността, а немалко от тях – даже в Домодерността. А там хората (за това вече стана дума по-горе) могат да бъдат мобилизирани с идеология или принудени със сила да дават живота си за тези „големи разкази“, за тези големи Идеи.
  Европа е в стрес и ступор, осъзнавайки, че е заобиколена от държави или псевдодържави, които мобилизират или принуждават своите народи да воюват на бойното поле, да дават и да вземат човешки жертви, да сеят разрушения и да създават зони на контролиран хаос и привнесена анархия.
  Въпросът е как да се живее в комфорта на постмодерността, фокусирана върху индивида, върху малките бързо създавани и лесно разпадащи се общности с гъвкава (многоценностна, многоцелева, многоролева) геометрия и заедно с това да се управляват ефективно идващите от домодерността и модерността, фокусирани главно върху Държавата и Сигурността на Държавата рискове, за които човекът единствено е средство за постигане на Големите цели?
  Най-вероломният пример тук е Русия – за Путин и за групирания тясно около него поради собствени групови интереси елит, днес Русия трябва на всяка цена да има ключова роля, а това може да се постигне само с изковаване на нова Идеология, базирана на великоруски национализъм, на Идеята за изключителността на Русия като водеща държава, като държава цивилизация, като държава месия, като държава с мисия, като пазител на Православието, в частност и на Третия Рим като цяло. За тази ключова роля Путин залага на конфронтация със Запада и особено с Европа, на охулване на европейските ценности, на използване на армия и нерегулярни части за отвоюване на територии около Русия или на подкрепата в тях на проруски и рускоезични пети колони, на дестабилизиране на съседните държави, на създаване в тях на архипелази от зони на контролиран хаос и привнесена анархия. Войната в Украйна, кошмарно, непоправимо падение на Русия на Путин не е изолиран случай, не е случайност, а е закономерна стъпка в моралната и ценностна деградация на путинова Русия.
  
  Пояснение:
  „Трети Рим“ – първият Рим е ... самият Рим, а вторият Рим е Константинопол.
  
  Путиновият великоруски шовинизъм и великодържавна мегаломания от десетина години се оказаха единствено възможният начин на мислене и писане в науката, образованието, медиите, културата, възпитанието на децата и подрастващите – и разбира се, в сигурността. Водещи институции: Разузнаването, Дипломацията, Военното образование, МГУ, МГИМО – се възглавяват от правоверни путинисти, които за да се докажат пред Путин се изявяват като крайни националисти (руски нацисти), еврофоби, геополитически реакционери. Ако доскоро руската наука в сигурността мереше сила със западната, сега там владстват цензура и откровено, реакционно идеологическо обслужване на единствено правилната, единствено възможната кремълска, а още по-точно пропутинска линия, задушаването на всякакво даже и микроскопично по-различно, по-обективно, по-либерално мислене. Научната литература в сигурността в Русия започва и завършва с цитати на Путин; тя внушава на обществото представата за Русия като агресивно обсадена от Запада крепост, насажда милитаристично и експанзионистично мислене, което преминава в милитаристично и експанзионистично действие. От това руската Наука за сигурността страда, страдат и българските учени, които дълги години намираха в нея както много ценни идеи, така и безспорна интелектуална мощ.
  
  Пояснение:
  МГУ, Московский государственный университет имени М. В. Ломоносова – Московски държавен университет „М[ихаил]. В[асилиевич]. Ломоносов“, най-големият университет в Русия.
  МГИМО, Московский государственный институт международных отношений – Московски държавен институт за международни отношения, най-престижното висше учебно заведение в Русия.
  
  Тук е закодирана драмата на Путин и олигархическата върхушка, групирана около него. И тази драма е в това, че като култура и идентичност (антропологична, ценностна, идейна) народът на Русия и по-скоро неговите най-просветени прослойки по нищо не се различават от европейците – те също са с единия крак в постмодерността, в епохата на Индивида и високите комуникационни, информационни, генни, медицински и космически технологии и квантовите компютри. Ако в нещо има разлика, то е в изпреварването, с което Европа е навлязла в тази Епоха. Когато Путин дирижира брутална, често мракобесна кампания по отношение на европейските ценности, той всъщност отрежда на Русия и руснаците участта, сполетяла туристите, фотографиращи как при страшното цунами в Азия вълните помитат хората край брега. И докато снимаха, вълните също ги пометоха. За тяхна беда и малшанс, единствената разлика бе, че първите жертви бяха по-близко до бедствието, до Деветите вълни на този катаклизъм, на връхлитащата природна сила, на безпрецедентното изпитание. Само малко по-късно цунамито със страховита и безпощадна сила се добра и до самите тях.
  
  Качествено новата реалност показва и доказва, че военните предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, хибридните и асиметричните войни, използването на въоръжена сила и несанкционирано насилие отново, след илюзията за свят на силата на правото над правото на силата, са първото и главното средство, към което развити или разпадащи се държави, болни от милитаризъм страни или престъпни мрежи използват в преследване на целите. Огромното мнозинство анализатори не вярваха, че Русия ще нападне варварски Украйна. Но за нас това не бе въпрос на Дали?, а само на въпрос Кога? Цялата логика на поведението на Русия, където безгранично властва подобен геостратегически маниак и геополитически разбойник като Путин водеше неизбежно и катастрофично към 24 февруари 2022 г., когато Русия нахлу със своите пълчища в Украйна, започвайки тази с нищо непредизвикана война.
  
  Отдавна е безпощадно ясно и ние често пишехме за това, че държавите от европейската и евроатлантическата общност са призвани и призовани да умножават способностите си за прилагане на сила и отстояване с ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ на своите интереси и сигурност, суверенитет и независимост (да, и на тях!). Дори днес, в комфорта на постмодерното време, някой трябва да воюва на бойното поле, а щом трябва да воюва, той трябва да е подготвен да го прави по максимално най-професионалния начин и с възможно най-добрите оръжия.
  Западът (Европа и САЩ, ЕС и НАТО) вече не е всепризнатият лидер на този свят. Западът може да иска, да упорства водачеството му да бъде признавано и приемано като безусловно, т.е. по един или друг начин Западът да продължи да върви по пътя на ГОСПОДСТВОТО, но това е неправилният път, който може да го доведе до задънена и взривоопасна улица.
  Западът трябва да тръгне по друг път – търси партньори, да изковава работещи коалиции и чрез тях да се „атакуват“ неотложните, водещите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи пред света и Запада, т.е. Западът да започне да върви по пътя на ЛИДЕРСТВОТО.
  Но за да стане това, е необходимо най-напред Западът да се пробуди, да се опомни, да се осъзнае, да се съвземе и да се възземе. Защото светът в наши дни се намира на кръстопът, защото светът бавно (а дали бавно?) започва да полудява. Капакът на Кутията на Пандора не просто е повдигнат, а е строшен, разрушен е и кутията на Пандора е без капак. Затова от нея изскачат, плъзват, разпространяват се всякакви беди, бедствия, пандемии, катастрофи. В такива условия на висока неопределеност, непредсказуемост, неизвестност, неясност и несигурност, Западът или ще намери сили в себе си да поведе човечството към по-добри дни, или ще остане ням и пасивен свидетел на своя залез. И този път залезът му ще бъде не метафора, а самосбъдващо се предсказание. Настъпи ли този залез на Запада, светът ще бъде управляван от путини, хамаси, аятоласи, фанатици, екстремисти, фашисти и нацисти.
  
  Пояснение:
  Пандора – героиня от древногръцката митология, изкуствено създадена смъртна жена. Любопитната Пандора тайно махнала капака един голям съд, плътно затворен с тежък капак, в който никой не знаел какво има и никой не се решавал да го отвори, тъй като на всички било известно, че това носи нещастия. Тогава по цялата земя се разпръснали нещастията, злините и болестите, които били затворени в него. Интересно е, че и Надеждата била в този съд, но не излетяла, а останала на дъното му по волята на самия Зевс. А хората, които дотогава живеели щастливо, без да познават злото, сега били връхлетени от безброй злини. Оттук идва и значението на израза „кутия на Пандора“ като източник на беди.
  
  Ние сме изгонени от постдвуполюсното безвремие. Държавите се превръщат в отворени системи и въпросът не е дали през тях ще минават човешки, финансови, терористични, информационни и други потоци, а как ще се управляват тези потоци, как ще минимизираме щетите от тях. Добрият стар, управляем с традиционни, апробирани политики и средства, свят го няма и няма как да затворим държавите, да ги превърнем в укрепени крепости, на чиито високи крепостни стени стоят въоръжени до зъби армия, жандармерия и полиция. Всичко е променено, светът вече е друг. И няма връщане назад. Промяната не може да бъде опитомена, вкарана в познатите коловози и схеми, науки и практики. Всички – политици, експерти, учени, преподаватели, студенти – трябва най-напред да догоним и осмислим Промяната и сетне да се адаптираме към нея. Също така не бива да позволяваме промените да ни изпреварват драстично. Трябва да се стремим да развием сетива за навременното им долавяне, като изучаваме и анализираме не това, което ни се иска, а онова, което трябва.
  
  Очертаната по-горе картина звучи едновременно и тревожно, и реалистично. И все пак, за да се заредим поне отчасти с оптимизъм, нека се замислим за посоката, в която МОЖЕ ДА ТРЪГНЕ и по-важното – в която ускорено, необратимо ТРЯБВА ДА ТРЪГНЕ човечеството!
  Все повече и вероятно за първи път толкова цялостно и обединяващо в човешката история имаме основание да говорим за света като единен, интегриращ се, холистичен. А светът, в които живеем всички ние, става все повече нашият ОБЩ свят. И светът именно като нашият ОБЩ свят се намира наистина в ключов период на развитието си, в точка на бифуркация, в точка на драматично важен избор – да бъде или да не бъде и накъде да поеме, като при това алтернативите (вариантите) изобщо не са много и може би дори не са няколко, а само две.
  
  ♦ Първата алтернатива е светът, нашият ОБЩ свят да тръгне по сравнително стабилен път на устойчиво развитие, когато предизвикателствата и рисковете, опасностите и заплахите ще бъдат в разумна и заедно с това ефективна степен управляеми и под контрол, стратегията и политиката към тези предизвикателства и рискове, опасности и заплахи ще се базират на колективна (ОБЩА) система за ранно сигнализиране и проактивни действия, а планирането на действията ще се реализира с удовлетворително висока ВЕРОЯТНОСТ за избягване на дългосрочните кризи (поне 60 – 70%) и предотвратяване на катастрофи (близо 80 – 90%) – политически, военни, икономически, финансови, информационни, социални, екологични и др. така, че развитието и последиците от него в голяма степен ще се намират в нашите ръце.
  
  ♦ Втората алтернатива е светът, нашият ОБЩ свят да тръгне по път, изпълнен с множество драматични, дестабилизиращи, заредени с деструктивен и дори катастрофичен потенциал сътресения и с непрекъснато редуващи се провали, когато предизвикателствата и рисковете, опасностите и заплахите ще бъдат с твърде слаби и почти условни управление и контрол, стратегията и политиката към тези предизвикателства и рискове, опасности и заплахи ще са реактивни или практически липсващи, а планирането на действията ще се реализира с тревожно ниска степен на вероятност за избягване на дългосрочните кризи (максимум 15 – 20%) иа предотвратяване на катастрофите (не повече от 5 – 10%) – политически, военни, икономически, финансови, информационни, социални, екологични и др., така че развитието и последиците от него в изключително голяма степен ще зависят от случайностите и шанса.
  
  При втората алтернатива ние ще се опитваме не да обръщаме хода на негативните процеси, а да забавяме развитиего им и да се адаптираме към тях без страх, стрес, паника и чувство за обреченост. Но както пише Албърт (Ал) Гор (1948, вицепрезидент на САЩ в периода 1993–2001 г.): „Време е да променим начина, по който живеем заедно на тази планета“ [1].
  
  Заедно с изучаването на тези две алтернативи на динамиката на развитие на човечеството могат да се очертаят и различни бъдещи геополитически конструкции (възможни светове). При тяхното анализиране подходът е същият и той се реализира на базата на сценарийното планиране, в съгласие с постиженията на съвременната Наука за сигурността. Всъщност колкото и глобалната палитра да ни изкушава за използването на мащабни геополитически краски, за нас водещо е разбирането, че е все по-жизненоважно да се изработи дългосрочно, разумно и съизмеримо с възможностите на България поведение в глобалната ситуация и при глобалната динамика. Ето защо за изработването на дългосрочно поведение за нашата страна е необходимо да се изгради представа (т.е да се прогнозира) как ще изглежда светът утре. Екстраполацията на развиващите се процеси, взирането в евентуални събития тип „Черен лебед“, прилагането, както току-що бе казано – на съвременни методи за сценарийно планиране могат да ни дадат различни възможни алтернативни модели на утрешния свят.
  
  Пояснение:
  Насим Талеб (1960) въвежда понятието „Черен лебед“ [2]. По-накратко и за да внесем допълнителна яснота, можем да кажем, че „черен лебед“ е събитие, което: (1) се случва изключително рядко; (2) случването му не следва от нормалната логика на процеса; и (3) ако се случи, ефектът от него е огромен.
  
  Ето два такива модела, които имат висока степен на вероятност за реализиране:
  
  ⁕ Модел „US“-WORLD – задълбочаване на сегашния еднополюсен модел и съхраняване и засилване на американското доминиране (лидерство, господство, управление, власт, мощ).
  При този модел всяка държава ще бъде изправена пред дилемата да сътрудничи или да бъде опонент на САЩ. Основните конфликти ще се породят от съпротивата срещу модела и ще са на най-различна основа – етнически, религиозни, социални, политически, икономически, демографски, екологични и др. Всеки проблем ще бъде пречупван главно през призмата на глобалния статут на САЩ. Ще има множество групи, несъгласни с този модел, и те ще се обединяват в алианс на недоволните и губещите от еднополюсния модел, а САЩ ще са за тях неизменен дразнител и безусловно основание за сплотяване. Това естествено ще прави САЩ уязвими. Но уязвим, и то още повече, ще бъде и всеки по-близък сателит на САЩ – да не се окаже пряк обект на възмездие. България, ако следва проамериканска ориентация на външната политика, също може да навлезе във време и пространство на силна уязвимост.
  Този модел освен другите си стратегически дефицити е в разрез с принципите на мрежовото общество. Мрежите „предпочитат“ хоризонталността, за тях засилването на вертикалността е стъпка назад или поне в невярната посока. Мрежовостта е така устроена, че се стреми да минимизира йерархията, да я оплете в своите паяжини, както Гъливер е омотан във въжета от лилипутите. „Съпротивата“ срещу модела, която ще дойде „отгоре“ (макар че мрежите не признават понятието „отгоре“ и са силно алергични към него), или по-скоро легитимната „съпротива“ (с кавички, защото „съпротива“ подсказва насилие и действия, които целят нанасяне на неприемливи щети на този, срещу когото е насочена) ще се организира чрез мрежи – мрежи на държави, мрежи на общества, мрежи на общности, мрежи на институции. САЩ няма да имат друг избор, освен да се включват в тези мрежи, да произвеждат в тях цели и ценности, на които съответните мрежи да реагират с разбиране и подкрепа. Но не е ясно как изобщо суперсила като САЩ може да се чувства комфоортно, оплетена в мрежи...
  Освен това не може да има съмнение, че съпротивата (без кавички) срещу доминирането на САЩ, която ще идва „отдолу“, ще се осъществява и проявява също така мрежово – чрез асиметрични насилия, разпространяващи се по мрежовите структури, чиито различни нива, гнезда, гроздове, ядки и резервоари ще се преплитат. В такъв свят на разпространяване, на препокриване и на мутиране на мрежови структури (които са практически неизтребими) тероризмът ще бъде ежедневие, а борбата с него – много по-трудна. Неминуемо в тази борба първа жертва ще станат повечето от демократичните свободи. Ще живеем в нестабилност и непредсказуемост. На насилието ще се отговаря с повече насилие, като ожесточението ще нараства и ще се търси безпощадно изкореняване на терора, което ще поражда още терор.
  
  Пояснение:
   „Пътешествията на Гъливер“ (Gulliver's Travels, 1726) е произведение от английско-ирландския писател Джонатан Суифт (1667 – 1745). Гъливер попада в страната на лилипутите, където е като великан сред тях. Излязъл след корабокрушение на сушата, той заспива, а когато се събужда, вижда, че е много здраво завързан с въжета.
  Лилипут (англ. lilliput) – човек с много малък ръст, използва се аналогично на джудже.
  
  ⁕ Модел „EU“-WORLD – постепенно осъществяване на преход към многополюсен свят, в който САЩ ще бъдат първи сред равни (а защо не и – донякъде – само от един от равните).
  Това е „EU“-world, защото Европейският съюз е убедителен пример как държавите впрягат своите цели, ресурси, воля, енергия, разум и мощ в плуралистична, солидарна и колективна структура, за да се изгради общност, която се бори съвместно за просперитет на всеки отделен член чрез просперитет на общността; която решава своите спорове по мирен начин. Кавичките за „EU” са изключително важни, защото тук, естествено, става дума за метафора.
  В този различен свят САЩ ще желаят или ще бъдат принудени да съ-участват в съвместни колективни усилия, да се ангажират за работа в името на общото (глобалното) благо. Те ще действат заедно с развитите държави, ще спомагат за решаване на реалните проблеми на човечеството, ще „атакуват“ не само проявите на тероризъм, но и дълбоките причини за тях. Така постепенно ще се създадат условия да бъдат идентифицирани реалните конфликти. Ресурсите няма да се влагат само в армии, полиции, части за специални операции и в други силови и репресивни структури, а и в модернизацията на изоставащите общества, на които ще се предлагат стратегии за догонващо и изпреварващо развитие. Опонентите на САЩ, на Запада, на развитите държави ще се оказват лишени от сериозни основания да фокусират гнева си срещу САЩ и да опаковат с антиамериканизъм своите разрушителни действия; ще останат без аргументирано оправдание за насилието си, а фактът, че се полагат усилия за лекуване на реалните язви на света, ще отнеме на недоволните от наличието на тези язви немалко мотиви за съпротива и бунт и ще ги затрудни в намирането на масова подкрепа, в рекрутирането на повече и повече недоволни, с които те да попълват своите силови редици.
  Този сценарий на развитие е по-близък, „по-сходен по душа“, по-приемлив и за мрежовото общество. Подобен модел на нашия свят е настойчива по(д)кана към мрежите – да го изпълват, структурират, осмислят и символизират. Без това да е било изтъквано и дори без да е било предчувствано, самият замисъл за европейска общност е мрежови като същност. Тук не противопоставяме тенденциозно САЩ на ЕС, защото освен мрежовите съображения винаги могат да „изскочат“ и други, в това число геополитически, цивилизационни, така че да се сметне, че търсим конфронтиране на два базисни приоритета на българската външна политика и скрито се противопоставяме на НАТО. Не – ние искаме само да подчертаем, че структури, в които водещият принцип е „1 долар (по-точно 1 милиард долара) – 1 глас“ са вертикализирани, йерархизирани, ако не анти-мрежови, то поне а-мрежови. В същото време структури, в които водещият принцип е „1 държава – 1 глас“, са мрежови или поне близки до мрежовите, стремящи се да се превърнат в мрежови, а за държава с ограничени ресурси за влияние като България именно подобни структури са за предпочитане, защото те са по-демократични, по-гъвкави и предоставящи повече възможности за защита на националните интереси без прекомерна политизация и реидеологизация. В такива структури е далеч по-слабо изкушението да си имаш пореден Голям брат, да страдаш от харемен синдром, когато е важното да си в нечий харем, а пък чий е харемът е втори, далеч по-маловажен въпрос.
  Независимо от вероятно малко идеализираното му описание, „EU“-world съдържа в себе си конструктивни елементи с напълно постижима практическа реализация. Той би могъл да се осъществи, като САЩ възприемат подхода на колективните действия. В такъв свят трудно ще се намира база за сплотяване на недоволните, трудно ще се изплитат мрежови структури на насилието, защото липсва дразнителят „имперско поведение на САЩ”, който обединява какви ли не, всевъзможни гнезда, ядра, ядки от екстремисти. Тяхното консолидиране ще се натъква на надеждни прегради, ще намалеят стимулите за сплотяване и взаимна подкрепа. Защото различните региони имат различни проблеми; различните прослойки имат различни проблеми; различните религии имат различни проблеми. И при това водещите проблеми не се оставят да се възпаляват, а се „атакуват“ или поне се показва воля за тяхното решаване.
  Небето над света няма да е безоблачно. На множество места ще продължават да възникват гроздове на ярост, клетки на съпротива и огнища на бунт. Но те ще са атомизирани, по-ограничени и по-уязвими, лидерите им ще бъдат по-лесно идентифицирани и елиминирани, актовете ще са изолирани и по-предотвратими. С тези общности ще може да се води борба – леговище след леговище; терористичните групи ще бъдат унищожавани една по една.
  
  Тук трябва да споделим още нещо като естествено следствие от нашите анализи и прогнози.
  Смятаме, че Западът имаше алтернативен сценарий за адаптация към след-двуполюсното време – а именно – да се превърне в Север (или поне в носещата конструкция на Севера).
  Нека поясним – посоките на геополитическия компас са следните:
  Запад – това са демократичните държави.
  Изток – това са недемократичните държави.
  Север – това са богатите държави.
  Юг – това са бедните държави.
  Огромният проблем, главната причината за бедите на света, изворите и източниците на хаос и анархия в днешния свят е затъващият в беизходност, маргинализиран и нарастващ Юг.
  А депресираният, стагниращ, загубил ориентация и непрекъснато провалящ се Изток – това е в немалка степен логично следствие и неизбежен резултат от процесите в днешния свят.
  Нарастващият Юг няма как да не се превърне – рано или късно – и в провалящ се Изток.
  За съжаление, Западът няма шанс и капацитет да поддържа устойчиво равновесие с Юга.
  Западът неизменно печели, а Югът постоянно губи от глобалната асиметрия Запад vs. Юг.
  Тази асиметрия може да стане самосбъдващо се предсказание за залеза на Запада. Моделът Богатият получава повече се изражда неизбежно в модела Победителят получава всичко.
  За залеза на Запада вече стана дума по-горе. За нас, ако се случи, залезът на Запада ще бъде аналогичен геополитически на Големия взрив, само че осъществил се като Големия срив...
  В същото време като Север (или поне като носещата конструкция на Севера), Западът може да постигне реализация на цивилизационната си мисия на лидер на човешката цивилизация.
  Да признаем с ръка на сърцето и с тревога в сърцето – днес асиметрията е взривоопасна.
  Западът разработва квантови компютри и въвежда смайващи свръхмодерни технологии.
  Югът трупа все повече омрази и несъгласия и тъне във все по-голяма мизерия и отчаяние.
  Това са абсурдни цивилизационни дистанции. По-големи от дистанцията между Бъдеще и Минало. Те предвещават сблъсъци на цивилизациите – не в Пространството, а във Времето.
  Асиметрията Запад-Юг не само вреди на Запада, тя не само го прави виновник – в очите на Юга – за всички беди и драматични различия в света днес, но и лишава Запада от доверие и инструменти за трансформиране на света в по-управляем, по-предсказуем и по-приемлив.
  Конфронтацията Запад-Юг инжектира в глобалните, в континенталните, в регионалните и в националните процеси огромна доза неопределеност. Неопределеността е Майката на зле управляваните и на неупрявляемите рискове. Тя е предпоставка за шокираща нестабилност.
  Запад-Юг е апокалиптично и катастрофично противопоставяне. При него съществуват само или поне главно конфликти със свръхвисока интензивност, които могат да унищожат света.
  Взаимодействието Запад-Юг е практически непостижимо, в него трудно се намират добри решения, в него има само конфронтации и се пораждат основно ескалации на напрежението.
  Западът и Югът говорят на коренно несъвместими езици, те виждат причините за ставащото и решенията на проблемите по несъвместим начин, във взаимноизключващи се плоскости.
  За Запада пътят и спасението на Юга е в демократизирането му. За Юга демократизирането е лукс, нещо, което изобщо не е приоритет, защото на бедните хора не им е до демокрация.
  
  В същото време като отношения Север-Юг има далеч повече възможности за „атакуване“ не само и не толкова на последствията от колосалните проблеми, а на самите проблеми.
  Северът и Югът са разделени от пропаст, но в голямата и ефективната политика даже и най-дълбоката и най-широката пропаст би могла да бъде преодоляна с два или няколко скока.
  Във взаимодействието Север-Юг могат да се търсят стабилизиращи решения, могат да се лекуват системните и структурните предпоставки за хаоса и анархията в днешния свят.
  Северът и Югът могат да намерят общ език, защото те се намират в едно и също понятийно пространство, говорят за социалните измерения на сигурността, за социалната сигурност.
  
  Законът на живота е следният – в стабилизиран и хуманен, управляващ рисковете си свят:
  Западът се стреми да става все повече Север; Югът се стреми да става все по-малко Изток.
  
  В един все по-нестабилен, антихуманен и провалящ се в управлението на рисковете си свят:
  Северът се трансформира все по-малко в Запад; Изтокът се трансформира все повече в Юг.
  
  Западът е ексклузивно (изключващо) обединение – то автоматично изключва онези, които не отговарят на неговите изначални условия и категорични критерии за демократичност.
  Това неочаквано и за жалост необяснимо лесно консолидира всички останали срещу него. Защото Западът се възприема като затворен и елитарен, самодоволен и егоистичен клуб.
  
  Северът е инклузивно (включващо) обединение – то автоматично включва онези, които успяват да повишат значително жизнения си стандарт, да постигнат респектиращо качество на живота, да станат привлекателни места за живеене и обект на гордост за своите граждани.
  Много лесно и „естествено“ е бедността да стане недемократична, т.е. Югът да стане Изток.
  
  Не е трудно и е логично демократичната страна да стане богата, т.е. Западът да стане Север.
  
  Огромната драма на света бе, че след 1945 г. той беше структуриран по оста Запад-Изток.
  А това значи разделен по тази ос. Разделен конфронтационно, непримиримо и ожесточено.
  Подобно разделение е път заникъде, задънена улица. Оста Запад-Изток противопоставя, тя разделя. Тя игнорира редица държави, за които демокрацията е именно твърде скъп лукс.
  
  Време е глобалните процеси да се претрансформират и преформатират по оста Север-Юг.
  По тази ос Северът ще помага на Юга да се доближи до Севера.   Доближавайки се до Севера, Югът ще става Запад. Всеки Юг иска да стане Север. Ставайки Север, Югът ще става Запад.
  
  Алтернативата е Югът да става Изток. Ставайки Изток, Югът ще иска да разруши Запада. Това започва да се случва днес. И има огромна опасност, че то наистина може да се случи.
  
  За да остане Запад, Западът трябва да стане Север. Или поне носеща конструкция на Севера.
  
  В заключение, рискът според нашата ценностна система и жизнения ни път е добър знак, позитивен симптом, светъл символ. Когато човек не се бои да рискува, той вярва в себе си и в бъдещето. Нищо значимо не може да се постигне от човека, ако той не вярва в себе си. Нищо съществено не може да се постигне от общността от хора, ако тя не вярва в бъдещето.
  Днес човекът, общността от хора, от най-малката общност, семейството, та до най-голямата общност, светът, се нуждаят от вяра в себе си и в бъдещето. Защото и отделният човек, и всяка общност от хора, и държавата, и светът като цяло са на неясен и опасен кръстопът. Те стоят пред сложни решения, пред трудни избори, пред необходимостта да поемат рискове.
  И ние сме писали неведнъж за необходимостта от ново Възраждане, от ново Просвещение. Канадско-американският когнитивен психолог, лингвист и писател Стивън Пинкър (1954) издаде книга, озаглавена именно така „Просвещение сега“ [3]. Вижте и нейното удивително подзаглавие: „Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса“! В това свое ясно и ярко, уникално и прекрасно произведение Стивън Пинкър отстоява с пламенна убеденост тезата си, че мечтите, идеалите, ценностите и принципите на Просвещението са живи, вълнуващи, вдъхновяващи, благородни, че са вечни, че никога не са били по-актуални от днес, че трябва да бъдат защитавани и отстоявани, защото нямат алтернатива със своя дълбок хуманизъм, разум и упование в науката. Заедно с това, силно обезпокоен, той споделя тревогата си, че:
   „Сега е време те [идеите на Просвещението] „да бъдат защитени срещу някои изненадващи врагове – не само гневни популисти и религиозни фундаменталисти, но и фракции от утвърдената интелектуална култура. Може да звучи донкихотовско да се прави защита на Просвещението срещу професори, критици, корифеи и техните читатели, защото, запитани за тези идеали фронтално, малцина биха ги отрекли. Но предаността на интелектуалците към тези идеали е менлива. Сърцата на мнозина от тях са другаде и малцина са готови да предложат позитивна защита. Така идеалите на Просвещението, останали без закрилници, избледняват на заден план като нещо безлично и разбиращо се от само себе си и стават отточник за всеки нерешен социален проблем (каквито винаги ще има много). Нелибералните идеи като авторитаризма, трибализма и магическото мислене лесно раздвижват кръвта и не страдат от недостиг на защитници. Това едва ли е честна борба“ [4].
  
  Докладът за 50-годишната на Римския клуб говори в същия възвишен, но и алармистки дух за необходимостта „решително да променим посоката на прогреса и да работим упорито за създаването на ново Просвещение“. Новото Просвещение трябва да постигне няколко критично важни баланса: между хората и природата; между краткосрочното и дългосрочното; между скоростта и стабилността; между частното и общественото; между жените и мъжете; между равнопоставеност и награди за постижения; между държавата и религията [5].
  
  Пояснение:
  Римски клуб (Club of Rome) – международна обществена организация (аналитичен център), създадена 06–07.04.1968 г., обединяваща представители на световния политически, финансов, културен и научен елит.
  
  Ние наистина се нуждаем от Ново Просвещение. Акцентите тук са и върху двете думи, съставляващи понятието. То трябва да бъде и ПРОСВЕЩЕНИЕ, а значи да цени, съхранява и приумножава мечтите и идеалите, ценностите и принципите на Просвещението; и НОВО, т.е. да изпълни с качествено ново съдържание същността на Просвещението, така че да се отговори на предизвикателствата, рисковете, опасностите и заплахите, които са свързани с епохалната и епична трансформация, при навлизането в глобализираното, постмодерното, мрежовото и рисковото общество! А от гледна точка на сигурността, главното е всички ние – като хора и общности, от семейството през обществото и до целия свят – да сме на нивото на сложностите и възможностите, с които ни среща и които ни дава Рисковото общество.
  
  За да оцелее и просперира България, ние, освен българи, трябва да бъдем и европейци! Колкото повече сме българи, толкова повече ще сме европейци. И колкото повече сме европейци, толкова повече ще сме българи. България няма друга възможност и друга алтернатива, няма друг шанс и друга перспектива, освен да бъде истински европейска държава в Европа. Да си мислим, че България може да спечели, ако се дистанцира от Европа и да се развива, ако Европа се разпадне, е опасна илюзия и път към катастрофата и провала.
  Да се надяваме, че инстинктът за самосъхранение на българския народ ще му позволи да осъзнае тази истина и да пази своята принадлежност към Европа като зеницата на очите си. Това е необходимото условие за по-доброто бъдеще на България и за максимално високото ниво на националната ни сигурност. Необходимото, но не и достатъчното условие! Достатъчното условие е Европа да продължи по пътя на интеграцията и сплотяването на държавите и народите, обществата и гражданите, което в този момент никак, ама никак не е сигурно. За да се осъществи това достатъчно условие, може да помогне и България, като работи за него.
  Ето така с първостепенна грижа за България и за националната сигурност на България ние разбираме жизненоважната и жизненонеобходимата задача пред българското общество: Да можем да кажем с искрено и истинско самочувствие:
  Ние, Българите, ние, Европейците!
  
  
  Литература:
  1. Гор, Ал. Атака срещу разума. София: Фондация Европейски екологичен фестивал, 2009, с. 178.
  2. Талеб, Насим Никълъс. Черният лебед. Въздействието на слабо възможното в живота и на пазара. София: Инфодар, 2009, 13 – 14.
  3. Пинкър, Стивън. Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса. София: Изток-Запад, 2018.
  4. Пинкър, Стивън. ibid., с. 362.
  5. Фон Вайцзекер, Ернст Улрих, Андерс Вийкман. Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата. Доклад на Римския клуб, подготвен за 50-годишнината на Римския клуб през 2018 г. София: Книжен тигър, 2018, с. 24, 117 – 118.
  
  
  31.10.2023 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____   _  _     _   _           _ 
|_ _| | || | | | | | _ _ / |
| | | || |_ | |_| | | | | | | |
| | |__ _| | _ | | |_| | | |
|_| |_| |_| |_| \__,_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.