ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 24. ЗА ФУНДАМЕНТАЛНАТА РОЛЯ И СЪЩНОСТНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА В РИСКОЛОГИЯТА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 24. ЗА ФУНДАМЕНТАЛНАТА РОЛЯ И СЪЩНОСТНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА В РИСКОЛОГИЯТА
  
  Анализират се смисълът и съдържанието на неопределеността като изключително важен системен, структурен, ценностен, ресурсен и свързан със сигурността и риска феномен.
  
  На детайлен анализ на ролята и значението на неопределеността като базисна научна категория в рискологията е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  
  Неопределеността е изключително важно понятие, доколкото тя и рискът са тясно свързани; те, казано метафорично, са в един непрекъснат и все по-динамичен, спиращ дъха ни танц.
  В основата на нашия свят, на нашия живот, на нашето съществуване и на нашия стремеж да бъдем активни и творчески същества, е именно неопределеността. Неопределеността вдъхва свобода в нашите усилия, тя ни прави свободни или поне свободни да търсим свободата. Ако я нямаше неопределеността, животът би бил предопределен, очевиден, предсказуем, лишен от тръпката на откривателството – накратко, животът би бил скучен.
  
  Науката за сигурността в изявените западни университети и аналитични центрове, където в нейното развитие се инвестират сериозни средства, изживява своя ренесанс. Колкото и да са различни обществата им, сред техните елити има разбиране за важността да се оказва подкрепа за тази наука; там водещите висши учебни заведения и институти се ръководят от лидери, учени и мениджъри, за които това е мисия, а не стъпало в кариерата; за тях хората, занимаващи с научни изследвания и преподаване, са ценни и ценени като извор на сиво вещество и креативност, а не чиновници, които трябва да се държат в подчинение, стрес и страх и те не са придатък, те са главното и администрацията работи за тях, а не обратното.
  Когато Науката за сигурността се ползва с приоритетно внимание, тя се отблагодарява на страната и захранва елита на държавата с най-актуални, със задълбочени и значими анализи и прогнози, предоставя алтернативни сценарии и решения, за да могат управляващите, като се базират на тях, да направят своя стратегически верен и адекватен, правилен и точен избор.
  
  Защо Науката за сигурността от обществена наука става Обществената Наука? Отговорът се крие в епохалната и всеобхватна трансформация, която светът изживява през последните 3-4 десетилетия. Тя, както ние вече видяхме и в тези Етюди, се изразява в навлизането ни в нов тип общество, което е едновременно глобализирано, постмодерно, мрежово и рисково.
  А когато се променя светът, когато неизбежно се променят както структурите и функциите, така и целите и приоритетите на социалните отношения; и когато тази промяна като всяка радикална промяна, се съпровожда с генериране на немалка неопределеност, неизвестност, неяснота и несигурност, то тогава се променят и същността, смисълът и съдържанието на научната категория „Сигурност“ и оттук се променя и инструментариумът (аналитичен, символен, понятиен и оперативен), с който се изучава, осъзнава и управлява сигурността.
  В условията на тази промяна Науката за сигурността в САЩ и Европа постоянно се развива и осъвременява своя език. В същото време българската Наука за сигурността не съумя да модернизира езика, на който осмисля проблемите, като механично, в духа на политическата коректност, превеждаше съветския староговор на атлантически новоговор. Едновременно с това тя изпадна в криза и така се задълбочи нейното изоставане от актуалните търсения във водещите центрове, които, обогатявайки се с нови знания, методи и подходи, се обърнаха към редица естествени и обществени науки. Ще споменем сред първите теорията на хаоса, теорията на катастрофите, теорията на игрите, теорията на фракталите и др., а сред вторите – културната антропология, социалната психология, социологията, политологията и др.
  
  Пояснение:
  Новоговор – неологизъм от романа „1984“ (1948) на английския писател Джордж Оруел (1903 – 1950). Аналогично ние образуваме и неологизма староговор.
  Фрактал – математически обект, притежаващ свойството, себеподобие, т.е. всяка част е подобна на множеството като цяло.
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  Даже когато заимства, коректно или не, вече въведени на Запад нови понятия, нашата Наука за сигурността като правило прибягва до буквалния превод, като се опира на тяхното най-очевидно, най-близко до ума и традиционно съдържание. По този начин тя се отдалечава от истинския смисъл, вложен в тях, като изкривява и ощетява и тези понятия, и самата себе си.
  Така например, в България при превода на германския социолог Улрих Бек (1944 – 2015), като характеристика на Рисковото общество се използва изразът „серийно произвеждани несигурности“ [1]. Същото в същия контекст важи и за превода на английския социолог Антъни Гидънс (1938) [2]. Но те използват не insecurity, а uncertainty. Uncertainty означава неопределеност, несигурност, неяснота; insecurity означава несигурност, опасно положение.
  
  На български език „несигурен“ има две значения:
  1. не съм сигурен (т.е. неопределеност): „Не съм сигурен, че ще успея в това начинание“ (uncertainty); и
  2. не съм в състояние на сигурност (т.е. съм в несигурност): „В несигурност съм поради тази заплаха“ (insecurity).
  
  Буквалният превод на uncertainty като несигурност дори в някаква степен правилен, все пак изкривява разбирането, защото на български език несигурност се мисли като обратното на сигурност, а в случая иде реч за обратното на определеност (в смисъл на известност, яснота).
  Всъщност това, което Улрих Бек и Антъни Гидънс са искали да кажат, не е, че Рисковото общество е рисково, само защото в него има много несигурности (от insecurity), а защото в него има – и това е преди всичко, най-вече, основно и главно – и много неопределености (от uncertainty) и именно заради тях, заради тази прекалено висока степен на неопределеност, неизвестност, неяснота, се поражда допълнителна несигурност, още повече несигурност. Тук става дума за самото разбиране на дълбоката и сложна същност на Рисковото общество.
  Явно и значимият наш социолог Георги Фотев (1941) е бил донякъде подведен от превода. Тръгвайки от „серийно произвежданите несигурности”, той разсъждава за риска от гледна точка на несигурността и затова твърди, че: „Рискът е свързан с несигурност и неговата величина/размер се обуславя от величината на несигурността... Необходимо е отново да се обърнем към систематичното им дефиниране с оглед изясняване на проблема за серийно произвежданите несигурности в обществото, което се характеризира като рисково“ [3].
  Ще добавим променения смисъл в книгата „Култури и организации: Софтуер на ума“ [4] на холандския култоролог Хеерт Хофстеде (1928 – 2020). В българския превод читателят се среща с термина „избягване на несигурността“ при различни култури – едните, които се стремят максимално да избягват несигурността, и другите, които не се опасяват от нея и по-лесно я приемат. Но самият Хофстеде пише не за избягване на несигурността като insecurity, а за избягване на несигурността като uncertainy (uncertainty avoidance) – т.е. за избягване на неопределеността, неизвестността, неяснотата. А това е вече нещо съвсем друго, коренно различно и то далеч по-задълбочено и по-изчерпателно характеризира отделните култури.
  И в теорията на израелските психолози Даниъл Канеман (1934) и Амос Тверски (1937 – 1996) за вземане на решения в сложни ситуации (показателно е названието на книгата, в която те излагат тази своя теория: „Judgement under Uncertainty“ [5], т.е. Съждения при/в условията на неопределеност, а не Judgement under Insecurity), при превода на български език е използвано понятието Ефект на сигурността. Проблемът е в това, че авторите говорят не за security effect, а за certainty effect – за ефект на определеността, яснотата, известността, т.е. на сигурността в смисъла на увереност. Според този „психологически ефект, изразяващ се в намаляване на вероятността от сигурното до вероятното“ [6], хората предпочитат да не поемат риск, когато очакват да спечелят или вероятността да загубят е малка; напротив – те са склонни да рискуват, когато очакват да загубят или вероятността да спечелят е малка [7].
  
  Пояснение:
  През 2002 г. Даниъл Канеман получава Нобелова награда за икономика за научни резултати, постигнати заедно с Амос Тверски (Нобеловата награда не се присъжда на починали учени).
  
  Очевидно, някои от преводачите си дават сметка за този проблем. Едни от тях смятат, че от контекста е пределно ясно за каква сигурност/несигурност иде реч и се задоволяват с това. Други търсят някакво решение на проблема. Например, при превода на книгата „Черният лебед“ от ливанския и американски икономист и есеист Насим Талеб (1960), за „certainty“ понякога се използва „сигурност и определеност“, а за „uncertainty“ – „несигурност и неопределеност“. Например, текстовете от оригинала „We are suckers for those who help us navigate uncertainty“ и „Demand some certainties“ [8] са преведени съответно „Ние се държим като глупаци, които биват мамени от тези, които уж ни помагат да си преправяме път сред несигурността и неопределеността“ и „Искайте известна сигурност и определеност“ [9].
  
  Ще използвамe за неопределеността притчата на гениалния древногръцки философ Платон (ок. 427 – 347 г. пр.Хр.) за пещерата и сенките! В Седма книга на „Държавата“ на Платон, Сократ разговаря с Главкон, брата на Платон:
   „Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлината да им идва от огън, който гори отвисоко и далеч зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена… Нима ти смяташ, че тия затворници както у себе си, така и помежду си, са видели нещо друго освен сенки, които падат от огненото сияние върху срещуположната пред тях стена на пещерата? ... Тия хора няма да приемат за истина нищо друго освен сенките на пренасяните образи“ [10].
  
  Пояснение:
  Сократ (469 – 399 пр.Хр.) – велик древногръцки философ, чието учение ознаменува поврат във философията – от изучаване на природата към изучаване на човека.
  
  Затворниците виждат само сенките на стената и ги смятат за истинските образи. Те за тях са не отражение на реалността, а самата реалност. И ние в нашия човешки живот смятаме, че реалността е това, което виждаме. Всъщност виждаме частица от реалността, сянката на реалността, замъглена е представата ни от наличието на нещо, което прави видимите образи непълни, неясни и … неопределени. Неопределеността е онова от реалността, което не виждаме чрез сетивата. И ние можем да го „дорисуваме“, да го „допишем“ – на базата на нашия опит или на базата на нашата интуиция, т.е. или на базата на това, което сме преживели и запечатали в съзнанието си до този момент, или чрез помощта на въображението, на изпреварващата бъдещето и надграждащата реалността фантазия – фантазията като полет на мисълта над и отвъд реалността.
  Сократ от притчата очертава пътя пред нас към постигането на реалността в по-пълна мяра – това е освобождаването от оковите на конкретното време и конкретното пространство, т.е. от конкретния отрязък време и конкретния къс пространство. Само така ние ще разберем, че вижданите от нас и смятани за истински образи, са проекции върху стената на живота и затова в голяма степен те не са нищо повече от илюзии. И не би могло да бъде другояче, защото това са само сенки, плоски и безцветни проекции на тримерните и многоцветни образи във и на реалността.
  Но тук има два много сложни въпроса:
  ‣ Дали и доколко ще сме способни да осъзнаем – тогава, когато нашите сетива се освободят от оковите – че това, което те виждат са истинските същности на нещата и явленията?
  ‣ Доколко и дали ще се окажем по-силни от инерцията и рутината, от навика и удобството да продължаваме да смятаме, че сенките са истинските образи, а техните първообрази са нашите заблуди и неверни представи, нашият страх от непознатото и от признаването на своите, изкушаващи ни заблуди?
  Превръщането на неопределеността в определеност е в много голяма степен болезнен процес – защото може да ни заслепи и ослепи, защото изисква от нас да надраснем себе си, да надградим себе си, да приемем, че недостигът от знание е изкривил нашите представи, а оттук е деформирал и нашите съзнания, а значи и самите нас.
  Снемането на неопределеността или поне понижаването на нейното равнище и обхват, изисква усилия – интелектуални, мисловни, ценностни.
  Много съществен проблем в алегорията на Платон е какво ще се случи, когато онзи, който е освободен от оковите и е видял истинската същноста на нещата, се върне при своите оковани другари? Как ще бъде посрещнат той и какво ще бъде отношението днес към онзи, който поне частично, но е успял все пак да разбули неопределеността?
  Според Платон завърналият се обратно и освободен от оковите на илюзиите ще бъде възприет като смешен и безумен от своите другари, докато и той самият отново не се върне към старите възприятия на сенките като истински образи. При това другите затворници могат да го сметнат дори за болен, повреден, та даже могат и да го убият.
  В реалния свят за разбулването на неопределеността не убиват, но не е никак лека участта на онези учени и специалисти, които виждат по-надалеч и по-надълбоко от основната маса; а да виждаш по-надалеч и по-надълбоко, това е резултат от усилията да разбулиш неопределеността, да я намалиш като количество и да я промениш като качество.
  Човешкият живот какво е – постоянни усилия да се разбули неопределеността, съпроводени с осъзнаването, че това разбулване е възможно само частично, единствено донякъде, а следователно нашите усилия са в обезкуражаващо голяма степен обречени на неуспех и те ще ни носят утехата на успеха едва донякъде и колкото едничко зрънце.
  Усилията за разбулването на неопределеността са сизифови. Но ако нямаше смисъл в усилията на Сизиф, митът за него не би имал такова значение. Този мит убеждава, че усилията си струват, доколкото алтернативата е да се примириш, да отпуснеш ръце и да се откажеш. Затова успяващ човек е неотказващият се човек.
  
  Пояснение:
  Сизифов труд – тежък, непосилен, безполезен труд; от мита за Сизиф, който е осъден от Зевс след смъртта си да изкачва огромен камък по стръмен склон, а когато стигне върха, камъкът отново пада долу и всичко започва отначало.
  
  Вече знаем (вж. Етюд 7), че за американския икономист Франк Найт (1885 – 1972) рискът е измерима неопределеност, measurable uncertainty. Ако неопределеността е неизмерима, unmeasurable uncertainty, тя си остава неопределеност, uncertainty [11].
  Или както пише Насим Талеб, когато вероятността може да се изчисли, тогава е риск; когато тя не може да се изчисли, е неопределеност [12].
  И така, практическата разлика между риск и неопределеност, е, че при риск е известно разпределението на възможния резултат в група от случаи (чрез изчисление a priori или от статистика от минал опит), докато при неопределеност това не е вярно, а по принцип причината е, че тогава е невъзможно да се образува група от случаи като резултат, тъй като ситуацията, в която се намираме е до голяма степен уникална [13].
  
  Да се замислим над станалото класическото разделение на Франк Найт между риска като измерима неопределеност и неопределеността като неизмерима неопределеност, но и над дълбокия, малко неочакван, твърде оригинален негов поглед върху самата неопределеност.
  
  Стана дума за това, че при превода на български на uncertainty се използва като правило несигурност. Но това е несигурност в смисъла на неопределеност, неизвестност, неяснота, т.е. като противоположното на certainty, а не на security.
  Точно така certainty най-често се превежда като сигурност, ала сигурност в смисъла на определеност, известност, яснота, а не на базисната категория сигурност, т.е. security.
  
  Следват някои преводи от английски на български език на certainty и uncertainty:
  • Certainty – 1. сигурност, увереност, убеденост; 2. сигурност, неминуемост, неизбежност; 3. сигурен/несъмнен факт; 4. сигурност, осигуреност, обезпеченост; 5. безспорност, неоспоримост, несъмненост; 6. достоверност [14].
  • Uncertainty – 1. несигурност, неувереност; 2. съмнение, съмнителност; 3. непостоянство, променчивост, неустановеност [15].
  
  По логиката на Франк Найт НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА (uncertainty) се разделя на:
  • ИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ (measurable uncertainty) – РИСК;
  • НЕИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ (unmeasurable uncertainty) – НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  
  А какво да кажем за ОПРЕДЕЛЕНОСТТА (certainty)?
  Ами тя също се разделя на:
  • ИЗМЕРИМА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (measurable certainty) – ОПРЕДЕЛЕНОСТ;
  • НЕИЗМЕРИМА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (unmeasurable certainty) – ?
  
  И след като:
  • НЕИЗМЕРИМАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ (unmeasurable uncertainty) е НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ;
  • ИЗМЕРИМАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ (measurable uncertainty) е РИСК;
  • ИЗМЕРИМАТА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (measurable certainty) е ОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  То
  Какво точно е НЕИЗМЕРИМАТА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (unmeasurable certainty)?
  
  Нашият отговор е, че това е НЕСИГУРНОСТ в смисъл на insecurity.
  
  С други думи ОПРЕДЕЛЕНОСТТА (certainty) се разделя на:
  • ИЗМЕРИМА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (measurable certainty), т.е. ОПРЕДЕЛЕНОСТ;
  • НЕИЗМЕРИМА ОПРЕДЕЛЕНОСТ (unmeasurable certainty), т.е. НЕСИГУРНОСТ.
  
  Да обобщим още веднъж нашето допълнение към класическото разбиране на Франк Найт за неопределеност и риск:
  • НЕИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ – НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ;
  • ИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ – РИСК;
  • ИЗМЕРИМА ОПРЕДЕЛЕНОСТ – ОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  • НЕИЗМЕРИМАТА ОПРЕДЕЛЕНОСТ – НЕСИГУРНОСТ.
  
  И така, нека да подведем чертата.
  
  • Ако неопределеността не може да бъде измерена количествено, тя трябва да бъде разглеждана като неопределеност.
  • Ако неопределеността може да бъде измерена количествено, тя трябва да бъде разглеждана като риск.
  • Ако определеността не може да бъде измерена количествено, тя трябва да бъде разглеждана като несигурност.
  • Ако определеността може да бъде измерена количествено, тя трябва да бъде разглеждана като определеност.
  
  Сега вече можем да приведем класификацията на понятията определеност (certainty) и неопределеност (uncertainty) по отношение на тяхната измеримост (measurable) и неизмеримост (unmeasurable):
  • измерима определеност (measurable certainty) – определеност (certainty).
  • неизмерима определеност (unmeasurable certainty) – несигурност (insecurity).
  • измерима неопределеност (measurable uncertainty) – риск (risk).
  • неизмерима неопределеност (unmeasurable uncertainty) – неопределеност (uncertainty).





  
  Таблица 1. Допълнение на дефинициите по Франк Найт за риск и неопределеност
  Заб. 1. Това допълнение е направено от нас.
  Заб. 2. И в двете части на тази Таблица най-долният ред е в съответствие с дефинициите по Франк Найт.
  
  Да си припомним четирите вида когнитивни величини по Доналд Ръмсфелд (разгледани в Етюд 7) – известните известни (known knowns), известните неизвестни (known unknowns), неизвестните известни (unknown knowns) и неизвестните неизвестни (unknown unknowns).
  
  Пояснение:
  Министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд (1932 – 2021) е най-младият в САЩ на този пост (1975 – 1977), както и най-възрастният на този пост (2001 – 2006).
  
  В Етюд 7 показахме следното обвързване на четирите вида когнитивни величини по Доналд Ръмсфелд в съответствие с понятията определеност (certainty) и неопределеност (uncertainty) и измеримост (measurable) и неизмеримост (unmeasurable):
  • измерима определеност (measurable certainty) – известните известни (known knowns).
  • неизмерима определеност (unmeasurable certainty) – неизвестните известни (unknown knowns).
  • измерима неопределеност (measurable uncertainty) – известните неизвестни (known unknowns).
  • неизмерима неопределеност (unmeasurable uncertainty) – неизвестните неизвестни (unknown unknowns).





  
  Таблица 2. Връзка на когнитивните величини по Доналд Ръмсфелд с понятията определеност (certainty) / неопределеност (uncertainty); измеримост (measurable) / неизмеримост (unmeasurable)
  
  Нека се замислим над това, което ни дават Таблица 1 и Таблица 2:
  • Измеримата определеност е от една страна определеност, а от друга страна тя е известните известни.
  • Неизмеримата определеност е от една страна несигурност, а от друга страна тя е неизвестните известни.
  • Измеримата неопределеност е от една страна риск, а от друга страна тя е известните неизвестни.
  • Неизмеримата неопределеност е от една страна неопределеност, а от друга страна тя е неизвестните неизвестни.
  
  Какво означава това, как да го разбираме, какъв е смисълът от тези разсъждения?
  Таблица 1 е отражение на и едновременно с това тя самата отразява степента на неопределеност на света и по-скоро, на конкретната ситуация, в която се намираме. Ние сме потопени в този обективно съществуващ свят, той във всяка конкретна ситуация е извън нас, съществува независимо от нашите знания и възприятия за него.
  Тук става дума за ОНТОЛОГИЯ, за онтологическото измерение на нашето съществуване и това как ние възприемаме реалностите на света и тяхното влияние и въздействие върху нас.
  В този смисъл Таблица 1 разкрива много съществена част от обективността на съществуващото, тя ни дава четирите обективни феномена от допълнените дефиниции на Франк Найт – определеност, несигурност, риск, неопределеност, които имат онтологичен статус, съществуват независимо от нашите схващания, от нашите претенции за знание, от нашите субективни преценки какво са те и колко вероятно е да се реализират.
  
  Пояснение:
  Онтология – философска дисициплина, която изследва общите основи и принципи на съществуването и реалността, съществуващото и битието, тяхната структура, основни категории и закономерности, това как те се отнасят една към друга.
  
  В същото време Таблица 2 е отражение на и едновременно с това тя самата отразява степента на нашето знание за света и по-скоро, за конкретната ситуация, в която се намираме. Да, ние сме потопени в обективно съществуващия свят, но във всяка конкретна ситуация се стремим чрез нашите възприятия и аналитични способности да получим колкото се може повече знания за него.
  Тук става дума за ЕПИСТЕМОЛОГИЯ, за епистемологическото измерение на нашето съществуване и това как ние възприемаме реалностите на света и тяхното влияние и въздействие върху нас.
  В този смисъл Таблица 2 разкрива много съществена част от субективността на нашето отношение към съществуващото, тя ни дава четирите субективни феномена от когнитивните величини по Доналд Ръмсфелд – известните известни, неизвестните известни, известните неизвестни, неизвестните неизвестни, които имат епистемологичен статус, отразяват нашето, в една или друга степен, непълно знание за съществуващото, за света като цяло и конкретната ситуация в частност.
  
  Пояснение:
  Епистемология – раздел от философията, обща теория на познанието, определяща основите, критериите на валидност на научното познание по отношение както на точните науки (математика и логика), така и на природните и експерименталните науки (физика, химия, биология, психология и т.н.).
  
  Допълването на дефинициите на Франк Найт и обвързването им с когнитивните величини по Доналд Ръмсфелд позволява пореден терминологичен, а по-скоро категориален пробив!
  
  Нека най-напред да припомним, че в Етюд 4 бе показано, че базисните категории предизвикателство, риск, опасност, заплаха могат да бъдат систематизирани в една релация, за която е удобно да се използва акронимът „ПРОЗа“, с малка добавка „а“ за благозвучност (на английски език „CreDiT“ – с добавка на „e“ и „i“) – съответно Предизвикателство–Риск–Опасност–Заплаха (на английски език Challenge–Risk–Danger–Threat).
  Оказва се, че разсъждения, аналогични на горните важат и по отношение на тези четири базисни категории, като така също ги обвързват в обща класификация с понятията определеност (certainty) и неопределеност (uncertainty) и измеримост (measurable) и неизмеримост (unmeasurable).
  
  Що се отнася до обвързването на четирите базисни категории от релацията „ПРОЗа“ с определеност (certainty) и неопределеност (uncertainty) и измеримост (measurable) и неизмеримост (unmeasurable), то ние имаме (вж. също Етюд 7):
  • измерима определеност (measurable certainty) – заплаха (threat).
  • неизмерима определеност (unmeasurable certainty) – опасност (danger).
  • измерима неопределеност (measurable uncertainty) – риск (risk).
  • неизмерима неопределеност (unmeasurable uncertainty) – предизвикателство (challenge).





  
  Таблица 3. Връзка на категориите от релацията „ПРОЗа“ (предизвикателство, риск, опасност, заплаха) с понятията определеност (certainty) / неопределеност (uncertainty); измеримост (measurable) / неизмеримост (unmeasurable)
  
  Що се отнася до обвързването на четирите базисни категории от релацията „ПРОЗа“ (предизвикателство, риск, опасност, заплаха) с четирите вида когнитивни величини по Доналд Ръмсфелд – известните известни (known knowns), известните неизвестни (known unknowns), неизвестните известни (unknown knowns) и неизвестните неизвестни (unknown unknowns), то имаме следното:
  • заплаха (threat) – известните известни (known knowns).
  • опасност (danger) – неизвестните известни (unknown knowns).
  • риск (risk) – известните неизвестни (known unknowns).
  • предизвикателство (challenge) – неизвестните неизвестни (unknown unknowns).





  
  Таблица 4. Връзка между категориите от релацията „ПРОЗа“ (предизвикателство, риск, опасност, заплаха) и когнитивните величини по Доналд Ръмсфелд
  
  Отново е необходимо да внесем пояснения, за да помогнем на читателя да излезе невредим от обилността на различни понятия и връзки помежду им. Това се налага най-малкото защото, ако сравним Таблица 1 и Таблица 3, излиза, че съгласно тях:
  • Измеримата определеност е от една страна определеност, а от друга страна тя е заплаха.
  • Неизмеримата определеност е от една страна несигурност, а от друга страна тя е опасност.
  • Измеримата неопределеност е от една страна риск, а от друга страна тя също е риск.
  • Неизмеримата неопределеност е от една страна неопределеност, а от друга страна тя е предизвикателство.
  
  Не можем да не се запитаме: А как да разбираме всичкото това?
  Ами ето как.
  
  Таблица 1, както казахме, е отражение на и едновременно с това тя отразява степента на неопределеност на света и по-скоро на конкретната ситуация, в която се намираме. Тя по своята онтологична същност и следователно от онтологична гледна точка дава това, което светът като цяло и преди всичко конкретната ситуация ни носи.
  С други думи, носи ни един от възможните четири обективни феномена от допълнените дефиниции по Франк Найт – определеност, несигурност, риск, неопределеност, – които имат онтологичен статус.
  Но ние – и това ни говори категорично и неопровержимо Таблица 3 – като функция на обективно съществуващия извън нас свят, преди всичко като функция на конкретната ситуация, на базата на непълното наше знание за обективната реалност, – субективизираме, т.е. опитваме се, стремим се, склонни сме да възприемаме субективно това, което тази реалност ни носи – през призмата на, с помощта на, посредством, чрез категориите от релацията „ПРОЗа“ – предизвикателство, риск, опасност, заплаха.
  Ето къде е разгадката на онтологичната уникалност на феномена риск! Ето го ключът към Рисковото общество като едно от измеренията на епохалната, радикална трансформация, която нашият свят преживява!
  
  РИСКЪТ Е ПРЕСЕЧНА ТОЧКА НА ТОВА, КОЕТО НИ НОСИ СВЕТЪТ (И НАЙ-ВЕЧЕ КОНКРЕТНАТА СИТУАЦИЯ) И НА ТОВА КАК НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ, ТОВА, КОЕТО СВЕТЪТ НИ НОСИ.
  Всъщност тук става дума за съвпадение, за едновременно и разтърсващо, и закономерно съвпадение.
  ТОВА, КОЕТО НИ НОСИ СВЕТЪТ Е РИСК, ВЪЗПРИЕМАН КАТО ИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ И СЪЩЕВРЕМЕННО НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ ИЗМЕРИМАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ ИМЕННО КАТО РИСК!
  РИСКЪТ СИМВОЛИЗИРА И ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДИНСТВО НА ТОВА, КОЕТО СВЕТЪТ НИ НОСИ, И КАК НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ ТОВА, КОЕТО СВЕТЪТ НИ НОСИ!
  
  Онтологичното, онова, което е извън нас, т.е. което светът ни носи, съвпада с онова, което е в нас, с нашето отношение към случващото се, с нашето отношение към това, което светът ни носи. И те влизат в резонанс, предизвикват силно вибриране на цялата наша същност, настояват за проактивно поведение, за действие, което да не позволи на евентуалната беда да възникне, защото възникне ли дори като зародиш, като мъничко предизвестие за беда, като смътно очертание на беда, тя много бързо може да доведе до катастрофа.
  
  Да посочим отново и отново уникалността на научната категория „риск“ – тя е съвпадението между това, което светът ни носи, и нашето възприятие за това, което светът ни носи!
  
  Още нещо – излиза, че съгласно Таблица 2 и Таблица 4:
  • Известните известни са от една страна определеност, а от друга страна те са заплаха.
  • Неизвестните известни са от една страна несигурност, а от друга страна те са опасност.
  • Известните неизвестни са една страна риск, а от друга страна те също са риск.
  • Неизвестните неизвестни са една страна неопределеност, а от друга страна те са предизвикателство.
  
  И отново възниква въпросът: А как да разбираме всичкото това?
  Ами ето как.
  
  Таблица 2, както бе казано вече, е отражение на и едновременно с това тя отразява степента на нашето знание за света и по-скоро, за конкретната ситуация, в която се намираме. Тя по своята епистемологична същност и следователно от епистемологична гледна точка, дава това как ние с нашето винаги в една или друга степен непълно знание за съществуващото, за света като цяло и за конкретната ситуация в частност възприемаме тези реалности на света и тяхното влияние и въздействие върху нас.
  С други думи, ние опознаваме света в рамките на един от възможните четири субективни феномена от когнитивните величини по Доналд Ръмсфелд – известните известни, неизвестните известни, известните неизвестни, неизвестните неизвестни, – които имат епистемологичен статус.
  Но ние – разчитайки на нашето субективно непълно знание за света и преди всичко за конкретната ситуация, на базата на осъзнаването на нашето субективно отношение към независимата и извън нас съществуващата реалност, – обективизираме, т.е. опитваме се, стремим се, склонни сме възприемаме обективно, това, което знаем за реалността, през призмата на, с помощта на, посредством, чрез понятията от релацията „ПРОЗа“ – предизвикателство, риск, опасност, заплаха.
  Ето отново къде е разгадката на епистемологичната уникалност на феномена риск! Ето го отново ключът към Рисковото общество като едно от измеренията на епохалната, радикална трансформация, която нашият свят преживява!
  
  РИСКЪТ Е ПРЕСЕЧНАТА ТОЧКА НА ТОВА, КОЕТО НИЕ ЗНАЕМ ЗА СВЕТА (И НАЙ-ВЕЧЕ ЗА КОНКРЕТНАТА СИТУАЦИЯ) И НА ТОВА КАК НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ ТОВА, КОЕТО ЗНАЕМ ЗА СВЕТА.
  Всъщност тук става дума за съвпадение, за едновременно и разтърсващо, и закономерно съвпадение.
  ТОВА, КОЕТО ЗНАЕМ ЗА СВЕТА Е РИСК, ВЪЗПРИЕМАН КАТО ИЗМЕРИМА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ И СЪЩЕВРЕМЕННО НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ ИЗМЕРИМАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ ИМЕННО КАТО РИСК!
  РИСКЪТ СИМВОЛИЗИРА И ПРЕДСТАВЛЯВА ЕДИНСТВО НА ТОВА, КОЕТО ЗНАЕМ ЗА СВЕТА И КАК НИЕ ВЪЗПРИЕМАМЕ ТОВА, КОЕТО ЗНАЕМ ЗА СВЕТА!
  
  Епистемологичното, онова, което е извън нас, т.е. което знаем за света, съвпада с онова, което е в нас, с нашето отношение към случващото се, към това, което знаем за света. И те влизат в резонанс, предизвикват силно вибриране на цялата ни същност, настояват за проактивно поведение, за действие, което да не позволи на евентуалната беда да възникне, защото възникне ли дори като зародиш, като мъничко предизвестие за беда, като смътно очертание на беда, тя много бързо може да доведе до катастрофа.
  
  Да посочим отново уникалността на научната категория риск – тя е съвпадението между това, което знаем за света и нашето възприятие за това, което ние знаем за света!
  
  Двама големи икономисти със значителен принос в осмислянето на понятието „риск“ и неговата връзка с понятието „неопределеност“ са споменатият на няколко пъти Франк Найт, а така също геният на икомическата наука Джон Мейнард Кейнс (1883 – 1946).
  Вече знаем, че за Франк Найт рискът е измерима неопределеност, measurable uncertainty; а неопределеността е неизмерима неопределеност, unmeasurable uncertainty.
  Джон Мейнард Кейнс, от своя страна, не отличава риска от неопределеността. Според него животът е доминиран от неопределеност, а не от вероятност. Ако животът се подчиняваше на законите на вероятността, то тогава хората нямаше да имат никакъв избор и никакво влияние върху хода на събитията [16]. Още през 1937 г. Кейнс пише:
   „Под „неопределено“ знание... аз нямам предвид просто разграничение между това, което е известно без съмнение и това, което е само вероятно. В този смисъл играта на рулетка не е пример за неопределеност, нито пък печалбата на лотария. Или също така продължителността на живота е само слабо неопределена. Дори и времето е само умерено неопределено. Аз употребявам това понятие в този смисъл, в който неопределени се явяват перспективите за война в Европа, или цената на медта, или лихвения процент след 20 години, или остаряването на ново изобретение, или позициите на частните притежатели на богатство в социалната система през 1970 г. В подобни случаи не съществува научна основа за изчисление на каквато и да е вероятност на тези събития. Ние това просто не го знаем“ [17].
  Удивително признание, по-скоро прозрение на големия учен: има случаи, когато „не съществува научна основа за изчисление на каквато и да е вероятност на тези събития“, а следователно „ние това просто не го знаем“! Има случаи и те са по-скоро правило, а не изключение, когато ние просто не знаем. Това, че не знаем, е осъзнаване, че има неопределеност. Неопределеността означава не само недостатъчност на знанието или недостоверност на знанието за действителността [18]. Тя означава или може да означава също така и принципно незнание за действителността.
  
  Uncertainty означава както неизвестност (незнание); недостоверност (непълнота, недостатъчност, неадекватност, неясност); нееднозначност [19]; така също и несигурност. Ние не знаем, именно заради това чувстваме неяснота, поставени сме в неизвестност, изпитваме несигурност (uncertainty), а значи се намираме в ... несигурност (insecurity)! Неопределеността води до несигурност (в смисъл че uncertainty води до insecurity).
  
  В този контекст и при такава постановка на въпроса, Кейнс е наистина е прав! Нашите решения не са свидетелство за безпомощност. Те имат значение. По силите ни е да променяме света – големи части или поне малки частици от него; дълги разкази или поне кратки изречения от него – именно защото, както смята Кейнс, докато ние взимаме решения, ние променяме света! Друг е въпросът дали тази промяна е към по-добро или към по-лошо – и към какво ще е тя е именно онова, което зависи от нас. А с него няма нищо общо (според нас „почти“ – т.е. почти няма нищо общо) въртенето на рулетката [20]. Икономическият субект може да мотивира своето про-рисково, търсещо риска поведение с цел или максимизиране на очакваните резултати или минимизиране на вложените ресурси – това зависи от избраната стратегия, но е важно да се разбира, че ако този субект е активен и стратегиращ играч, то пред него не стои въпросът Дали? да предприема рискове; въпросът е, както се разбира от казаното току-що, единствено Как? да предприема рискове, търсейки оптимално съотношение между цели и ресурси.
  В емоционален, психологически, а и в психически план, е много по-лесно и по-леко да се живее по отношение на неопределеността, бидейки Найт, отколкото Кейнс.
  Франк Найт „отрязва“ едно голямо и апетитно парче от неопределеността – това е измеримата неопределеност и го нарича „риск“. Изследователите акцентират на „измерима“ и забравят, или поне недооценяват, неглижират наличието на втора дума – „неопределеност“. Излиза, че имаме неопределеност, която не е неопределеност само защото е измерима. С други думи, неопределеност, неопределеност, но измерима. А защо пропускаме да кажем – измерима, измерима, но неопределеност!? Наистина, Найт запазва „неопределеност“ за неизмеримата неопределеност, а „резервира“ „риск“ за измеримата неопределеност. Но от това не следва, че измеримата неопределеност е по-малко неопределеност от неизмеримата неопределеност! По-справедливо спрямо измеримата неопределеност щеше да бъде ако за „неопределеност“, Найт бе използвал „неизмерима неопределеност“. Онеправдан тук е и самият термин „риск“! Защото не се отдава в пълна мяра дан на достойнствата и заслугите му – рискът всъщност е мяра за победата над неопределеността. Рискът е онази част от неопределеността, която той самият си е отвоювал от нея, която е разбулил.
  Рискът наистина е победа над неопределеността! Вярно – над измеримата неопределеност. Но колкото по-добре се научим да измерваме неопределеността, колкото повече от нея можем да измерваме, толкова повече пространство и свобода получава рискът. Разбира се, неопределеността не е само обективно съществуваща, тя чрез никак не малка част от нея е и субективно съществуваща – заради спецификите на познаващия и предприемащ рискове човек. Но с усилията да се познае (измери) неопределеността, т.е. да се превърне тя в измерима, субективната неопределеност привлича към себе си обективната неопределеност, „подяжда“ я, редуцира я и епистемологичното в неопределеността нараства за сметка на онтологичното. Това е знаменитата фраза: „Аз знам, че нищо не знам!“ По-скоро, колкото повече знам, толкова повече знам, че не знам. Колкото по-голям е радиусът на кръга на нашето знание, толкова по-голям е досегът с нашето незнание. Всеки, който сериозно се занимава с наука знае, че колкото по-навътре навлиза в материята, толкова повече нови знания „изскачат“, за които той не е подозирал. Така една книга тегли след себе си друга за четене, тя – трета и т.н.
  
  ЕПИСТЕМОЛОГИЧНАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ СЕ ХРАНИ С ОНТОЛОГИЧНА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  
  Пояснение:
  „Аз знам, че нищо не знам“ – крилата фраза, приписвана на Сократ (според Платон).
  
  Обратното в известна степен, макар и с преобърната логика също е вярно – обективната неопределеност привлича към себе си субективната неопределеност и така я увеличава, нараства – дава себе си, отдава част от себе си заради нея и в името на нея. Да, част от света е непознаваема – онтологичното съдържание на неопределеността, при стремежа да бъде узнато и опознато, неизбежно се превръща от общото и присъщото ни незнание за света (онтология) – в лично наше незнание, в непълнота на нашето знание, на знанието на отделния индивид или общността от индивиди (епистемология).
  Ето защо, според нас, много по-лесно и по-леко е да си Найт, отколкото Кейнс!
  За Найт рискът сякаш е „захапал“ неопределеността и я поглъща бавно и неумолимо. Найт, разбира се, си дава ясна сметка, че рискът никога не може да погълне цялата неопределеност. Не само защото неопределеност ще има винаги и усилията на риска са ограничени – както от времето и от пространството, така също и от епистемологичната и от онтологичната същности на неопределеността. Нито нашето знание може да стане абсолютно, а ще си остане само относително, нито светът може да бъде абсолютно познаваем, а ще си остане само относително познаваем. Колкото повече неизмерима неопределеност превръщаме в измерима неопределеност, т.е. захапали сме я от единия ѝ край и я поглъщаме, толкова повече неопределеност се произвежда от другия ѝ край. Така е било и ще бъде – превръщането на неизмеримата неопределеност в измерима неопределеност се съпровожда с възникването на нова неизмерима неопределеност.
  Неопределеността е като многоглава Хидра. В тази неподлежаща на обжалване присъда също се крият красотата, неопределеността и ... рисковостта на нашия свят.
  
  Пояснение:
  Хидрата, Лернейската хидра е чудовище от древногръцката митология, с тяло на змия и девет глави на дракон, с отровен дъх. Обитавала блатата около град Лерна, където се намирал и входът към подземното царство. Борбата с нея била трудна, тъй като на мястото на всяка отсечена глава израствали две нови, а една от главите ѝ била безсмъртна.
  
  Да бъдеш не Найт, а Кейнс е много по-трудно. Ако за Найт неопределеността е всъщност неопределеност, която още не е измерена (приемайки, че докато отвоюваме територии от нея в единия ѝ край, от „другия“ ѝ край тя продължава да нараства), то за Кейнс неопределеността в една значителна своя част е веднъж и завинаги неизмерима, необозрима, необратима и непреодолима! В тази нейна част не може да се навлезе, за нея ние трябва кажем, че просто не знаем. Или както може би Кейнс би разсъждавал: неопределеността на риска не може да бъде укротена посредством неопределен риск [21].
  Когато говорим за неопределеност, особено чрез схващането за нея от личност като Кейнс, можем да се плъзнем по повърхността и да възприемаме неопределеността като напълно обективно съществуващо и намиращо се извън нас явление. Това не само би било безкрайно неточна интерпретация, но и твърде несправедливо по отношение на Кейнс. Той наистина, оспорва субективния подход при епистемологичните вероятности – според него субективността на вероятностите не е чак такъв проблем – тя е всъщност обективна връзка между знанието и вероятностите, доколкото знанието е нематериално (disembodied), а не индивидуално [22]. Но Кейнс винаги отчита субективното измерение на неопределеността – и то не само като степен на нашето незнание за обективната реалност (незнание, което може да бъде намалено, но не и напълно преодоляно), а и като отражение на неизбежния факт, че всяка оценка на ситуацията и действията, които ще предприемем, включително на риска, който ще поемем, винаги има елемент на субективност и той привнася субективна неопределеност към обективната неопределеност. Нерядко „привнася“ е неточно – субективната неопределеност, която „привнасяме“ не само се добавя към обективната неопределеност, но и я увеличава. Точно както обективната неопределеност намалява субективната неопределеност.
  Ето я и втората черта на разбирането на Кейнс за неопределеността!
  ‣ Първата черта е, да напомним отново, че има значителна част от неопределеността, която остава завинаги неопределена, неизвестна, необозрима и неопознаваема.
  ‣ Втората черта е, че субективната неопределеност увеличава обективната неопределеност и обратно – обективната неопределеност намалява субективната неопределеност.
  Това, ако се замисли човек, ще му се стори и естествено, и сравнително лесно обяснимо.
  След като част от неопределеността е непознаваема (ние просто не знаем!), логично е да се предположи, че обективната неопределеност ще се „почувства“ ощетена, несправедливо накърнена и в усилията си да разшири своя обхват, да компенсира частта от себе си, която е априори непознаваема, тя ще „изкушава“, ще привлича към себе си субективната неопределеност, ще я „подяжда“, ще я редуцира, ще я намалява и онтологичното в неопределеността ще нараства за сметка на епистемологичното.
  Не знаeм дали съществува такава фраза, но тя има пълното основание да претендира за знаменитост: „За света се знае, че нищо не се знае!“.
  По-скоро, колкото повече опознаваме света, толкова повече разбираме, че не сме го опознали. Да си представим кръг, обхващащ доколко сме опознали света, а извън този кръг е доколко не сме опознали света. Тогава колкото по-голям е радиусът на кръга, т.е. колкото повече сме опознали света, толкова по-голям е досегът на кръга с това до каква степен не сме опознали света. Отново, всеки, който сериозно се занимава с наука знае, че колкото повече опознава обекта от света, който изучава, толкова повече разбира, че знае малко за него, възникват нови знания за света, за които не е и подозирал. И все така една книга тегли след себе си друга за четене, тя – трета и т.н.
  
  ОНТОЛОГИЧНАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ СЕ ХРАНИ С ЕПИСТЕМОЛОГИЧНА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  
  Обратното отчасти също е вярно – субективната неопределеност привлича към себе си обективната неопределеност и така я увеличава, нараства – придава себе си към нея, отдава от себе си заради нея, раздава себе си в името на нея. Нашето знание, епистемологичното съдържание на неопределеността, в стремежа да бъде придобито, разширено, усвоено се превръща от общото и присъщото ни знание, знание на отделния индивид или общността от индивиди (епистемология) в познание за света, в непълнота на познанието за света (онтология). Онова, което не ни достига като знание, което всъщност е наше незнание, неизбежно се превръща в дефицит от познание за света, в попадането ни в прегръдките на непознаването на света в частност и на непознаваемостта на света – като цяло.
  
  Или ако сумираме:
  ■ Според Франк Найт:
  › рискът „изяжда“, „поглъща“ от единия ѝ край неопределеността, докато в същото време тя нараства от другия си край (всичкото това – казано напълно условно).
  › субективната неопределеност намалява обективната неопределеност, а обективната неопределеност увеличава субективната неопределеност.
  ■ Според Джон Мейнард Кейнс:
  › съществува част от неопределеността, която винаги си остава неопределеност и рискът „не може“ да направи нищо с нея, там „ние просто не знаем“, а когато неопределеността нараства, това става едновременно – с нарастване на неопределеността, която може да се преодолее и да се превърне в определеност, и с нарастване на неопределеността, която ще си остане неопределеност.
  › субективната неопределеност увеличава обективната неопределеност, а обективната неопределеност намалява субективната неопределеност.
  
  В този смисъл няма да е пресилено, ако направим извод, че възгледите на Франк Найт за неопределеността и риска по своя характер са онтологични, като в главното си съдържание те гравитират към и преимуществено се оказват в руслото на обективния подход спрямо реалността и нейните процеси или явления; докато възгледите на Джон Мейнард Кейнс за неопределеността и риска по своя характер са епистемологични, като в главното си съдържание те гравитират към и преимуществено се оказват в руслото на субективния подход спрямо реалността и нейните процеси или явления.
  
  А ето какво казва една друга забележителна личност, австрийският и по-късно американски икономист Лудвиг фон Мизес (1881 – 1973):
  „Ние можем да предположим, че резултатите от всички събития и изменения са еднозначно предопределени от вечните и неизменни закони, които управляват създаването и развитието на цялата вселена. Ние можем да смятаме необходимата връзка и взаимозависимост на всички явления, т.е. тяхната причинна връзка като фундаментален и дефинитивен факт. Ние можем напълно да отхвърлим понятието „неопределен случай“. Но както и да е възможно да бъде или да изглежда за ума със съвършен интелект, остава фактът, че бъдещето е скрито за действащия човек. Ако бъдещето беше известно на човека, то той не би стоял пред избор и не би действал. Той би реагирал на подтиците като автомат, независимо от собствената си воля“ [23].
  Въпреки различните, често антагонистични икономически възгледи, особено с Кейнс – с разбирането си, че неопределеността, макар и да е свързана с ограничеността на нашето знание, е неизменно и ключово условие за съществуването на свободата на избор [24] – Мизес не само е „между“ разбиранията на Найт и Кейнс за неопределеността и риска, а дори ги помирява.
  
  ‣ По оста „онтологично – епистемологично“ Мизес е по-близо до Найт;
  ‣ По оста „обективно – субективно“, колкото и парадоксално да звучи, Мизес е по-близо до Кейнс.
  
  Всъщност, това изглежда и логично, и коректно:
  › От една страна, рискът винаги ще „изяжда“, ще „поглъща“ някаква част от неопределеността, докато тя в същото време продължава да нараства. Но винаги има и ще има неопределеност, която така и ще си остава неопределеност, където „ние просто не знаем“. А когато и колкото да нараства неопределеността, това естествено ще става едновременно – както с нарастване на частта от нея, която може да се преодолее, така и с нарастване на частта от нея, която е обречена да си остане неопределеност.
  › От друга страна, текат два взаимно ускоряващи се или взаимно „гасящи“ се процеси – както субективната неопределеност намалява обективната неопределеност, а обективната неопределеност увеличава субективната неопределеност; така също и субективната неопределеност увеличава обективната неопределеност, а обективната неопределеност намалява субективната неопределеност. Това е другото име на живота или е даже самият живот!
  Така че наистина неопределенността по Кейнс, Мизес и Найт е неотменима черта на социалната реалност. Затова последствията от нашите действия, особено в по-далечното бъдеще, не могат да бъдат (поне отчасти) по-точно оценени [25].
  
  Изправени сме пред неподлежащ на отрицание факт – не можем да си изясним какво е това риск, преди да осмислим (а не просто да дадем определение) – какво е това неопределеност.
  Нека повторим:
  НЕ МОЖЕМ ДА СИ ИЗЯСНИМ КАКВО Е ТОВА РИСК, ПРЕДИ ДА ОСМИСЛИМ КАКВО Е ТОВА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ!
  
  Всъщност, не е странно, че на български uncertainty се превежда като несигурност. Такъв превод би трябвало да се приема за нормален и естествен, стига да не мислим непрекъснато несигурност само и единствено като противоположното на сигурност!
  
  Както бе казано, сигурност (съответно несигурност) на български имат две значения:
  
  ‣ първото е свързано с категорията „сигурност“, която е централна за науката за обществото.
  При това значение можем да кажем:
  Аз не съм / Общността не е/ Обществото не е в състояние на сигурност.
  
  ‣ второто е свързано с неведението, неизвестността, неяснотата, неопределеността.
  При това значение можем да кажем:
  Аз не съм сигурен / Общността не е сигурна / Обществото не е сигурно дали следващата година икономиката на страната ще има по-добри резултати.
  
  Ако може да се постигне съгласие, че:
  
  ♦ когато на български език сигурност (съответно несигурност) се подразбира преди всичко като СЪСТОЯНИЕ (по-точното е да се мисли като ПРОЦЕС, но да не усложняваме сега тълкуването), т.е. като СЪЩЕСТВИТЕЛНО ИМЕ, то тогава става дума за фундаменталната научна категория „сигурност“, която на анлийски е „security“ (а противоположното ѝ е „insecurity“);
  ♦ когато на български език сигурност (съответно несигурност) се подразбира преди всичко като ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДАДЕНО СЪСТОЯНИЕ (по-точно – ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДАДЕН ПРОЦЕС), т.е. като ПРИЛАГАТЕЛНО ИМЕ, то тогава става дума за онази „сигурност“, която на английски е „certainty“ (а противоположното ѝ е „uncertainty“).
  
  Неопределеността, uncertainty е същностна характеристика на средата. Това ни позволява да дирим причините за неопределеността, на какво се дължи тя, от какво е породена и то ще ни отведе до двата основни вида неопределеност – (1) закодираната в средата, в света като цяло, т.е. ОНТОЛОГИЧНАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ; и (2) закодираната в нашето знание за средата, за света като цяло, т.е. ЕПИСТЕМОЛОГИЧНАТА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТ.
  
  Webster’s Dictionary обяснява „неопределен“ така: не е окончателно установен или фиксиран; не е уверен; не е ясно или точно определен; неясен, смътен; подлежащ на промяна, променлив; липса на предвидимост [26]. А тези определения могат да се насочат както към епистемологичната, така и към онтологичната страни на неопределеността.
  
  За пълнота на анализа на неопределеността, ще приведeм следната гледна точка – много задъбочения подход на германските изследователи и медици Кристоф Танерт (1946 – 2019), Хорст-Дитрих Елверс и Буркхард Яндриг.
  Според тях неопределеността бива два вида, обективна и субективна.
  Обективната неопределеност също се разделя на два вида – онтологична и епистемологична.
  Онтологичната неопределеност е неопределеността, присъща на заобикалящия ни свят, тя „се дължи на стохастичните особености на ситуацията, която обикновено включва сложни технически, биологични и/или социални системи. Тези сложни системи често се характеризират с нелинейно поведение, което прави невъзможно да се решават несигурностите чрез детерминистични разсъждения и/или изследвания“. В такива ситуации е практически невъзможно да се вземат рационални решения, затова и вземащите решения са изправени пред дилемата да прибягват към т.нар. „квазирационални“ решения. Пример е поведението на рационалния играч на финансовите пазари или по отношение на екосистемите – и едните, и другите са в значителна степен непредсказуеми като развитие, при все това миналият опит и вероятностите разсъждения могат да дадат някакви сравнително устойчиви насоки за анализ на това – как такива сложни системи биха могли да реагират и действат.
  
  Пояснение:
  Стохастичен – случаен; в стохастичния или случайния процес има една неопределеност за неговото бъдещо развитие (еволюция), описано от вероятностни разпределения. Това означава, че дори ако началното условие (или начална точка) е известна, има много възможности за това как процесът може да се развие, като някои реализации може да са по-вероятни, отколкото други.
  
  Епистемологичната неопределеност е породена от празнини в знанието, които могат да бъдат запълнени чрез научни изследвания. При тази неопределеност вземащите решения трябва да се стремят да повишат нивото на своите знания, научната си и експертна осведоменост – както по отношение на конкретната ситуация, така и за аналогични рискове, а също и за съвременните тенденции в мениджмънта на кризисни ситуации и управлението на сложни системи.
  От друга страна, субективната неопределеност също се разделя на два вида – свързана с правилата и свързана с ценностите.
  Неопределеноста, свързана с правилата, може да се нарече още нормативна неопределеност. В такива ситуации, вземащите решения трябва да са преди всичко интуитивни. Това означава, че се действа на основа на предварително формирани фундаментални ценностни принципи и опит, базиран на морални мотивационни импулси. Такива решения се определят като „интуитивни“, опиращи се на интуицията.
  Неопределеноста, свързана с ценностите, може да се нарече още морална (нравствена) неопределеност. В такива ситуации, вземащите решения трябва да следват по-общи правила, базирани на ценности и морал. Подобни правила са категоричният морален императив на Кант и Хипократовата клетва [27].





  
  Таблица 5. Систематизация на неопределеностите и решенията [28]
  
  Пояснение:
  Категоричен императив – базово понятие в етиката на немския философ Имануел Кант (1724 – 1804), формулиращо нравствено предписание със силата на безусловен принцип на човешкото поведение. Нравственността, според Кант, трябва да бъде абсолютна, всеобща, общозначима, т.е. да има формата на закон. За Кант съществува само един такъв закон: „Постъпвай така, че максимата на твоето поведение да може винаги да важи и като принцип на един всеобщ закон“.
  Хипократова клетва – клетва, полагана по традиция от лекарите за етично упражняване на медицина. Смята се, че е написана от Хипократ (460-те пр. Хр. – ок. 365, наричан баща на медицината) през IV век пр.Хр. или от някой от неговите ученици.
  
  Неопределеността затова е неопределеност, защото е … неопределена. Въпросът е дали по принцип е неопределима или може да се намали като количество и качество. Снемането на неопределеността е свързана с оценяване на нейния обхват и дълбочина. А оценяването на нещо фундаментално като неопределеността неизменно е свързано с нашата вяра, не само и дори не главно с нашата религиозна вяра, а с вярата и доверието в света, т.е. с опорите и императивите на нашия светоглед, значи с нашето вярване как стоят нещата край и в нас, как те са свързани и приоритизирани; от което следва, че става дума за нашето разбиране за процесите и явленията, които ни заобикалят или се случват в нашия душевен мир. Ние привнасяме в оценките си своите ценности (о-цен-ка и цен-ности са силно преплетени и взаимозависими), своите възгледи, комплекси и страхове. Математическите уравнения се решават, без да зависят от личността на този, който ги решава, но не и житейските уравнения. Ние се стремим да опишем света, събитието с математически уравнения, за да се защитаваме от всяка субективност, но решението, което се получава, е само първо приближение на реалността. Това особено силно се отразява на процесите, свързани с управлението на риска – колкото и да си внушаваме, че да определиш, да оразмериш един риск не е чак толкова сложно – просто умножаваш вероятността на това, което може да се случи по възможната щета, ако се случи и … готово! А х B = C. Но проблемът е там, че в определянето и на вероятността нещо да се случи, и на възможната щета, ако то се случи, много силно отражение дава субективният фактор, всичкото онова, което сме ние.
  
  И ако Талмудът казва:
  Ние виждаме нещата не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние.
  То можем да го перифразираме с пълно право и да кажем:
  Ние оценяваме рисковете не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние.
  
  Пояснение:
  Талмудът („указанията“) – смята се за авторитетен запис на религиозни обсъждания на еврейски закони, етика, легенди и истории; основен източник за законодателство, обичаи и морални ценности на юдаизма.
  
  Ясно е, че подобно субективизиране на подхода към рисковете не е рационална предпоставка за правилно, а по-скоро за обективно оценяване. Но каквото да си мислим и говорим за оценяването на рисковете, връзката между неопределеността (тя е твърде неясна, твърде обща, твърде абстрактна, твърде … неопределна) и оценката на риска (тя трябва да бъде максимално прецизна, максимално точна, максимално конкретна, максимално ясна) – това е вероятността.
  
  ВЕРОЯТНОСТТА Е МОСТЪТ, КОЙТО СЪЕДИНЯВА НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА И РИСКА.
  
  Вероятността е пътечката, която ни извежда от абстрактността на неопределеността до конкретността на оценката за риска.
  Неопределеността не може да не бъде друго, освен неопределеност, но рискът не може да бъде оставен в лоното на неопределеността. Ето защо се изучава управлението на риска – защото е преодоляване на бездната от неопределеност и свеждането ѝ до някаква понятна и понятийна оценка. И то може да стане – ако изобщо стане и дори да е само частично – чрез вероятността!
  
  С раждането си, понятието „вероятност“ и мисленето за вероятността поемат по два пътя, дълго време непресичащи се, набиращи дължина трудно, през мочурищата на съмнението, трънаците на неведението, ждрелата на илюзиите, пясъците на заблудите.
  От днешна гледна точка не е за вярване, че толкова различни подходи и разбирания не са дискредитирали и опорочили най-важното, най-главното – че всъщност става дума за едно понятие, за една научна категория – вероятността.
  Днес изглежда лесно: взимаме тази категория и казваме – тя бива такава и такава, наричаме първото ѝ проявление така, другото – иначе. А някога, във века на математическото проглеждане за света –
  когато философи и математици, философи-математици са били водени преди всичко от интуицията, от догадката, че светът на реалността и светът на математиката са един и същи свят и затова математиката не само хипотетично, но и абсолютно задължително може да опише този свят, да предложи най-малкото модел за разбиране на основните процеси и явления в него –
  е било направо истинско интелектуално чудо, че дори понякога говорейки на различни езици и използвайки разбиранията си за различни познавателни цели, мъдрите умове на онова време са си дали ясна сметка, че и едното схващане, за което по-долу ще стане дума, и другото схващане, не са нищо повече от две изключително присъщи черти, страни на една и съща научна категория – вероятността!
  Това тяхно осъзнаване е от мащаба на най-забележителните прозрения!
  
  • ПЪРВОТО СХВАЩАНЕ (интерпретация) за вероятността е ОБЕКТИВНОТО, т.нар. честотно (frequency) – вероятността е относителната честота при действие (опит, експеримент), което може да бъде повторено многократно.
  Ако допуснем, хипотетично, че повторението може да се осъществи безкраен брой пъти, то полученият резултат е равен на вероятността на събитието. Например, вероятността при хвърляне на зар да се падне числото 1 е 1/6, т.е. ако си представим, че можем да хвърляме този зар безкраен брой пъти, то тогава броят на случаите, при които се пада 1, ще бъде 1/6 от всички случаи. Оттук следва, че колкото повече пъти хвърляме зара, толкова по-близо ще сме до съотношението 1/6.
  Разбира се, при зара (и при хвърляне на монета) е лесно предварително да се определи вероятността. Ако говорим за огромен брой опити, то е при игрова ситуация – да може играчът да определи на какво да залага. Но даже при зара нещата се усложняват, ако заровете са 2 или 3, камо ли пък ако са повече... А какво остава за случаите, когато вероятността не може да се изчисли лесно. В такива случаи именно се предполага, че тя е това, което би се получило, ако се опитът може да се направи безкраен брой пъти.
  Така че при първото схващане за вероятността тя е много повече технология, отколкото дълбоко, философско съдържание, защото е много повече външно явление – намиращ се извън нас резултат от повтарящи се и възпроизводими експерименти. Тук, естествено, можем да говорим за вероятност, обаче на разбирането за нея по-подхожда именно думата FREQUENCY, честота (на повтарянето), величина, която може да бъде установена експериментално, дори ако експериментите не се провеждат реално, а са мисловни.
  
  • ВТОРОТО СХВАЩАНЕ (интерпретация) за вероятността е СУБЕКТИВНОТО, т.е. тя се възприема като мяра за неопределеност за бъдещи събития и последствия, видяна през очите на оценителя и базирана на притежавана предварително информация и трайно установено, надеждно проверено в различни обстоятелства, знание.
  Тук вероятността е основана на знанието (субективна) мярка за несигурност, обусловена от вече съществуващо фундаментално познание (базисно знание). Но веднага трябва да кажем, че получаването на ново знание би могло да повлияе на вече направената оценка за вероятността – тази перспектива може да се нарече Бейсова (от английският свещеник и математик Томас Бейс (1702 – 1761) – вж. Етюд 23).
  В научен, изследователски план, именно това разбиране за вероятността е истинското, пълноценното като знание и използване на знанието – то насища вероятността с фундаментален, дълбок смисъл. Ето защо точно за това схващане повече подхожда ключовата дума да бъде PROBABILITY [29, 30].
  
  Американците, бизнесменът Стенли Каплан (1919 – 2009) и ученият в областта на рисковете Би Джон Гарик (1930 – 2020) пишат: „Честотата е наука за работа с данни. Вероятността е наука за работа с липсата на данни“. Те, впрочем, привеждат и следния, принципно важен цитат на шотландския математик Август де Морган (1806 – 1871):
   „Може да изглежда странно да се третира познанието като величина (размерна характеристика), по същия начин като дължината, теглото или площта… Под „степен на вероятност“ ние действително подразбираме или би трябвало да подразбираме, степен на вярване… А вероятността на свой ред се отнася до и внушава повече или по-малко вярата, а вярата не е нищо друго освен другото име за несъвършеното познание или може би изразява ума в състояние на несъвършено познание“ [31].
  И според американския икономист Питър Бърнстейн (1919 – 2009) вероятността крие в себе си двойнствен смисъл, два смисъла [32]:
  › Единият смисъл е свързан с нашите предположения. Той е епистемологичен и се отнася се до ограниченията на неподлежащото на пълен анализ човешкото знание.
  › Другият смисъл е интерпретиращ миналото. Той е пробалистичен и е свързан с това, което ние всъщност знаем, което се базира на опита и на извършените проверки.
  
  Нека обобщим двата подхода към вероятността – обективния и субективния:
  • Вероятността като ОБЕКТИВНА ХАРАКТЕРИСТИКА на обекта или явлението.
  Тук всичко е въпрос на адекватен модел и правилно проведени изчисления, за да установим вероятността точно или с приблизителна, но достатъчно вършеща ни работа точност.
  По този начин ние ще допълним нашето знание за обекта или явлението и дори можем да получим такова знание, което в удовлетворително пълна степен е всъщност цялото знание за този обект или това явление. Именно това е основата на обективния подход към реалността и нейните обекти или явления.
  • Вероятността като СУБЕКТИВНА ХАРАКТЕРИСТИКА на нашите представи и вярвания за обекта или явлението.
  Тук говорим и за представи, и за вярвания, защото неизменно, опитвайки се да формираме знание за обекта или явлението, ние влагаме в този опит и нашата същност, нашите ценности, нашето отношение към света. Отново ще цитираме Талмуда: Ние виждаме нещата такива, каквито сме ние; т.е. пречупваме ги през призмата на нашите принципи и ценности, вярвания и комплекси. Това е в основата на субективния подход към реалността и нейните обекти или явления. При него „няма непосредствена връзка между истинността на твърдение и степента на рационална убеденост, защото при тази трактовка, вероятността е характеристика не на самото твърдение, а само на обосноваността на убеждението, че то е истинно“ [33].
  
  Така се развива разбирането за вероятността: по единия път върви миналото като интепретация на опита и опирането на знанията; по другия път върви бъдещето, като оценяване на това, което ни очаква и предположения за това, което ни предстои.
  
  Като пример за субективна и обективна вероятност дават конните надбягвания.
  ‣ Да вземем субективната вероятност. При тези надбягвания повечето зрители имат сравнително еднакъв дефицит от знания за конете, трасето и жокеите. Но независимо от това те правят различни залагания. Тези залагания отразяват индивидуалните убеждения, т.нар. вътрешни чувства (интуицията), разсъжденията по аналогия, наблюденията на зрителите. При залагането всеки се ориентира към най-вероятния изход, т.е. към максималната вероятност кой ще спечели, но понеже винаги залагащият допуска, че може и да не спечели, макар че се надява на късмета, то подходът на оценяване в този случай е вероятностен, базиран основно на субективните нагласи и оценки на отделния зрител [34, 35].
  ‣ А какво се случва ако вземем обективната вероятност? За тези надбягвания може да се каже, че има натрупана определена информация за конете, жокеите и трасето, и тя съществува обективно, като не зависи от нагласите и предпочитанията на зрителите. Може да се състави рейтинг на фаворитите, така че ако се допусне, че се организират безкраен брой надбягвания, резултатът от тях (крайното класиране от всички надбягвания), ще отрази класата на всеки от състезателите. При залагането всеки зрител (ако е поне малко знаещ и „навътре“ в нещата, т.е. ако е поне донякъде професионалист) се ориентира към тази хипотетична класация, не може по никакъв начин да избяга от нея – тя е изцяло в полето на обективната вероятност, – и изработва свой подход, следва своя стратегия, но стратегия, базирана на тази обективна вероятност, като преминава всъщност в полето на риска спрямо парите си и управляването на този риск.
  
  Ако при СУБЕКТИВНАТА ВЕРОЯТНОСТ разнообразието на оценките е резултат от съществуването на различни интерпретации на конкретната ситуация (т.е. различни са субективните вероятности, които отделните участници предписват на конкретната ситуация),
  то при ОБЕКТИВНАТА ВЕРОЯТНОСТ известното сходство между оценките е резултат на една и съща интерпретация на конкретната ситуация (т.е. отделните участници разглеждат сравнително тесен набор от оценявани от тях вероятности на база на общата за всички обективна вероятност по отношение на тази конкретна ситуация).
  
  Горните разсъждения за вероятността служат само за база в разсъжденията ни за риска и нямат за цел да изследват задълбочено същността на научната категория „вероятност“. Ето защо тук ще се ограничим само с няколко цитата, които предават частично възгледите за вероятността на значими учени и представляват напътстващи и важни маркери в дългите и непреставащи усилия да се осъзнае и осмисли вероятността [36].
  
  Английският математик Франк Рамзи (1903 – 1930):
  Вероятността отразява субективната степен на увереност, имаща операционно значение, в смисъл на желание да се действа или да се избегне рискът.
  
  Италианският математик Бруно де Финети (1906 – 1985):
  Степента на увереност на индивида или неговите субективни вероятностни оценки трябва да удовлетворяват законите на вероятностите.
  
  Джон Мейнард Кейнс:
  Вероятността отразява рационалната степен на увереност, която установява логическата връзка между набора от съждения (приемани като изходни хипотези) и някакво твърдение (приемано за извод).
  
  Американският математик Леонард Савидж (1917 – 1971):
  Вероятността е степента на увереност на идеалния, т.е. рационалния индивид, който при вземането на решение постъпва според аксиомите на теорията на вероятностите.
  
  Вече писахме за превеждането на български език на uncertainty като несигурност. Но да го изтъкнем отново и отново, защото е принципиално важно за нашите изследваия и анализи:
  Точният превод на uncertainty е като неопределеност. Говори се не за несигурност, т.е. за състояние обратно на сигурност, а за неопределеност – за състояние обратно на определеност, т.е. за състояние на неизвестност, на размита или липсваща когнитивна яснота за възможните опции за поведение и последиците от тях.
  Именно затова едно от известните определения за „риск“ е:
  Рискът е влияние/въздействие на uncertainty (а не на insecurity) върху целите на системата.
  С други думи, рискът е влияние/въздействие върху целите на системата
  не на НЕСИГУРНОСТТА,
  а на НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА, на неизвестността, на неяснотата, на когнитивния дефицит, на познавателната размитост, на информационната непълнота.
  
  Превръщането на неопределеността (uncertainty) и несигурността (insecurity) в характеристики на глобализиращото се, постмодерно, мрежово и рисково общество не означава задължително да се пораждат страх и стрес, песимизъм и паника. Става дума за КАЧЕСТВЕНО РАЗЛИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА на средата, към която трябва да привикваме и върху която трябва да можем да влияем/да въздействаме.
  
  В Рисковото общество неопределеността (неизвестността, неяснотата, несигурността) влияе сериозно на тревожността на хората, на техните общности и на обществото като цяло, а в същото време затруднява политиците, стратегическите мениджъри на държавата. И в по-ранните етапи на развитието, и сега, всяко общество се сблъсква с неопределеността (неизвестността, неяснотата, несигурността).
  По-рано, обаче, неопределеността (uncertainty), главна характеристика на всяко знание, включително на знанието на човека и обществото за самите себе си, е можело да бъде минимизирана до ниво, близо до определеността, до яснотата, сигурността (certainty) най-вече чрез религията, идеологията, астрологията, езотериката, художествената литература, фантастиката и отчасти чрез науката [37].
  
  Пояснение:
  Астрология – описващи или предсказващи практики, традиции и вярвания, базирани на въздействието на небесните тела над земния свят и човека, на човешкия темперамент, характер, постъпки и съдба, и в частност, възможност да се предсказва бъдещето по движението и разположението на небесните тела на небесната сфера и помежду им.
  Езотерика – съвкупност от знания, сведения, недостъпни за несведущи в мистическите учения хора, както и от способи за възприемане на реалността, имащи тайно съдържание.
  
  Днес подобна обяснителна и предсказваща роля има само науката, но и тя изпитва дефицит от знание, който може да се окаже незнание. Това незнание не е неведение, то е много повече недостатъчно знание, но когато става дума за рискове със сериозни последствия, частичното, непълното знание би могло да се окаже подвеждащо и затова дори още по-лошо от самокритичното и чистосърдечно признание за незнание.
  
  В глобализираното, постмодерно, мрежово и рисково общество на преден план излиза рискът – той е основното понятие (ключовата дума, главният дискурс в мисленето) по отношение на изпитанията за хората. Това е радикална промяна на езика (в изучаването) на риска – от риска като вероятност (probability) към риска като неопределеност (uncertainty), от изчислимите външно породени рискове, към неизчислимите вътрешно генерирани рискове [38].
  Както посочихме в началото, в българския превод на Улрих Бек и Антъни Гидънс изразът е „серийно произвеждани несигурности“. Ние ненапразно на няколко пъти подчертавахме изрично и ясно, че Бек и Гидънс употребяват всъщност не insecurity, а именно uncertainty.
  Рисковото общество – да го поясним отново и отново – не е рисково, само защото в него има много несигурности, а защото в него има и твърде много неопределености! И заради тези твърде много неопределености, заради тази твърде висока степен на неопределеност се пораждат множество несигурности, нараства в значителна степен и нашата несигурност.
  
  За нас е много по-логично да включим като превод на български език на използвания от Бек и от Гидънс израз „serially manufactured uncertainties“, и двете понятия – неопределености и несигурности: „серийно произвеждани неопределености и несигурности“. Защото е ясно, че Рисковото общество произвежда множество неопределености, от които възникват още по-голямо множество несигурности, ала то също така произвежда и огромно количество несигурности, които не са свързани пряко с произвежданите от него неопределености.
  Проблемът е, че (поне ЗАСЕГА) в българския език няма такава директна – смислова! – връзка между „неопределеност“ и „несигурност“ като в английския език, заради което в преводите на български език за „uncertainty“ често (и понякога неправилно) се използва „несигурност“.
  
  
  Литература:
  1. Бек, Улрих. Световното рисково общество. София: Обсидиан, 2001, с. 13.
  2. Гидънс, Антъни. Социология. София: Прозорец, 2003, с. 541.
  3. Фотев, Георги. Човешката несигурност. София: Изток-Запад, 2016, 145 – 146.
  4. Хофстеде, Хеерт. Култури и организации: Софтуер на ума. София: Класика и Стил, 2001.
  5. Tversky, Amos, Daniel Kahneman. Belief in the Law of Small Numbers. – In: Kahneman, Daniel, Paul Slovic, Amos Tversky (eds.). Judgement under Uncertainty: Heuristics and Biases. Cambridge, UK: Cambridge University Press, 1982, 23 – 31.
  6. https://en.wikipedia.org/wiki/Certainty_effect.
  7. Карева, Румяна. Илюзии в полет. София: Изток-Запад, 2013, 46 – 50.
  8. Taleb, Nassim. The Black Swan. The Impact of the Highly Improbable. Random House, 2007, p. 153, 181.
  9. Талеб, Насим Никълъс. Черният лебед. Въздействието на слабо възможното в живота и на пазара. София: Инфодар, 2009, с. 204, 246.
  10. Платон. Държавата. София: Изток-Запад, 2014, 297 – 301.
  11. Knight, Frank H. Risk, Uncertainty and Profit. New York, NY: Sentry Press, 1921, Reprint New York, NY: Augustus M. Kelley, Bookseller, 1964, р. 233.
  12. Талеб, Насим Никълъс, ibid., с. 193.
  13. Knight, Frank H., ibidem.
  14. http://www.ezikov.com/translate/certainty.
  15. http://www.ezikov.com/translate/uncertainty.
  16. Hermans, Marijke A., Tessa Fox, Marjolein B. A. van Asselt. Risk Governance. – In: Roeser, Sabine, Rafaela Hillerbrand, Per Sandin, Martin Peterson. (eds.). Handbook of Risk. Theory, Epistemology, Decision Theory, Ethics, and Social Implications of Risk. New York, NY: Springer Science&Business Media B.V., 2012, 1093 – 1118, p. 1096.
  17. Keynes, John Maynard. The General Theory of Employment. – In: The Quarterly Journal of Economics, Feb., 1937, Vol. 51, No. 2, 209 – 223, 213 – 214.
  18. Соколов, Александр. Политический риск от теории к практике. Москва: Поколение, 2009, c. 23.
  19. Панфилова, Эльвира. Понятие риска: многообразие подходов и определений. – В: Теория и практика общественного развития, № 4, 2010, 30 – 34, https://cyberleninka.ru/article/n/ponyatie-riska-mnogoobrazie-podhodov-i..., с. 31.
  20. Bernstein, Peter L. Against the Gods. The Remarkable Story of Risk. New York, NY; Chichester, UK; etc.: John Wiley & Sons, Inc., 1996, 1998, р. 230.
  21. Beck, Ulrich. World at Risk. Cambridge, UK; Malden, MA: Polity Press, 2009, p. 18.
  22. https://en.wikipedia.org/wiki/Frank_P._Ramsey.
  23. Von Mises, Ludwig. Human Action. A Treatise on Economics. New Haven, Connecticut: Yale University Press; San Francisco, CA: Fox & Wilkes, 1996], 1949, 1963, p. 105.
  24. Макашева, Наталия. Неопределенность, вероятность, этика: Дж. М. Кейнс, Л. Мизес, Ф. Найт. – В: Вопросы Экономики, 2013, № 10, http://institutiones.com/theories/2251-neopredelennost-veroyatnost-etika..., 47 – 65.
  25. Макашева, Наталия, ibidem.
  26. Aven, Terje. Foundations of Risk Analysis. New York, NY: John Wiley & Sons, Inc., 2012, 4 – 5.
  27. Tannert, Christof, Horst-Dietrich Elvers, Burkhard Jandrig. The Ethics of Uncertainty. In the Light of Possible Dangers, Research Becomes a Moral Duty. – In: EMBO Reports, 2007, Vol. 8, No. 10, http://embor.embopress.org/content/8/10/892.figures-only, 893 – 894.
  28. Tannert, Christof, Horst-Dietrich Elvers, Burkhard Jandrig, ibidem.
  29. Aven, Terje. Misconceptions of Risk. Hoboken, NJ: John Wiley and Sons, Ltd., 2010, 31 – 32.
  30. Kaplan, Stanley, B. John Garrick. On the Quantitative Definition of Risk. – In: Risk Analysis, 1981, Vol. 1, No. 1, https://static1.squarespace.com/static/54628adae4b0f587f5d3e03f/t/54c1df..., p. 10.
  31. Kaplan, Stanley, B. John Garrick, ibid., p. 11.
  32. Bernstein, Peter L., ibid., 48 – 49.
  33. Макашева, Наталия. Методология. Еще раз о революции Дж. М. Кейнса (опыт построения макроэкономической теории для экономики с неопределенностью). – В: Общественные науки и современность, 2006, № 2, 143 – 154, с. 150.
  34. Bouleau, Nicolas. Risk and Meaning. Adversaries in Art, Science and Philosophy. Berlin, Germany: Springer-Verlag Berlin Heidelberg, 2011, р. 120.
  35. Концепция субъективной вероятности, http://www.riskland.ru/lib/sub_prob.shtml.
  36. Диев, Владимир. Риск и неопределенность в философии, науке, управлении. – В: Вестник Томского государственного университета. Философия. Социология. Политология, 2012, № 2 (14), 79 – 89, http://sun.tsu.ru/mminfo/000063105/phil/14/image/14-079.pdf, с. 86.
  37. Beck, Ulrich. World Risk Society and Manufactured Uncertainties. – In: Iris, 2 October 2009, Vol. 1, No. 2, 291 – 299, p. 292.
  38. Kemshall, Hazel. Risk, Social Policy and Welfare. Buckingham, UK: Open University Press, 2006, 4 – 10.
  
  
  16.10.2023 г.
  
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____    _   _           _       _     
| _ \ | | | | __ _ | | | |__
| |_) | | |_| | / _` | | | | '_ \
| _ < | _ | | (_| | | |___ | | | |
|_| \_\ |_| |_| \__,_| |_____| |_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.