ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 19. ЯВЛЕНИЯ, ЗАВИСИМОСТИ, ЗАКОНОМЕРНОСТИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ, ПРИСЪЩИ НА НАСТЪПИЛОТО РИСКОВО ОБЩЕСТВО

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 19. ЯВЛЕНИЯ, ЗАВИСИМОСТИ, ЗАКОНОМЕРНОСТИ И ХАРАКТЕРИСТИКИ, ПРИСЪЩИ НА НАСТЪПИЛОТО РИСКОВО ОБЩЕСТВО
  
  Разглеждат се базисни процеси и специфични черти на риска, рисковете, рисковизацията, рискуващия човек, като аналитичните усилия са насочени към осмисляне на Рисковото общество, пред което и сред което се изправя – недостатъчно подготвено и в не малка степен дезориентирано – цялото човечество.
  
  На обсъждането на различни измерения и проявления, свързани пряко и непосредствено с Рисковото общество (Обществото на рисковете) е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  Както бе дискутирано в Етюд 12, днес светът преживява многопосочна трансформация, имаща четири водещи измерения, за всяко от които може да се говори като за навлизането ни в качествено нов тип общество: Глобализираното общество, Постмодерното общество, Мрежовото общество и Рисковото общество. В този Етюд ще се спрем по-подробно върху четвъртото измерение на тази епохална промяна – Рисковото общество.
  Сложната трансформация на нашия свят изисква коренно различни или твърде различаващи се от досегашните познавателни модели и практически инструментариуми за изучаване на сигурността. Ние сме свидетели на СМЯНА НА ПАРАДИГМАТА НА СИГУРНОСТТА, свързана с преминаването от все по-остаряващия и все по-неадекватен монодисциплинарен подход към далеч по-перспективния и далеч по-адекватен мултидисциплинарен подход [1].
  
  МОНОДИСЦИПЛИНАРНИЯТ ПОДХОД е свързан с традиционни познавателни схеми, наследени от биполярната епоха на блоковото противопоставяне:
  • ориентирани към статиката и баланса;
  • базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата;
  • опиращи се преимуществено на силовите институции на държавата (армия, полиция, специални служби и други нейни репресивни органи);
  • основани на количествените критерии;
  • следващи мисленето за държавата като за статична и затворена система (т.е. тип „обсадена крепост”);
  • изповядващи разбирането за безопасност на държавата, която трябва да се постига с „цената на всичко и на всякаква цена”;
  • фокусирани върху защитата и охраната;
  • определящи като водещ приоритет държавата;
  • търсещи решенията най-вече в политико-военната сфера;
  • присъщи на последната фаза на модерното общество.
  
  МУЛТИДИСЦИПЛИНАРНИЯТ ПОДХОД използва качествено нов тип познавателни схеми:
  • ориентирани към динамиката и развитието;
  • базирани повече върху „меките” (soft) аспекти на силата;
  • опиращи се не само на силовите институции на държавата, но и на институции, обезпечаващи качеството на живот и качеството на човешкия потенциал (здравеопазване, образование, социална политика, демография, екология);
  • основани на качествените критерии;
  • следващи мисленето за държавата като за динамична и отворена система (т.е. като елемент от регионални, континентални и глобални мрежи);
  • изповядващи разбирането за сигурност на държавата, която да се постига не само ефикасно, но и ефективно (т.е. с намирането на работещо и щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси);
  • фокусирани върху своевременната идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете;
  • определящи като водещ приоритет не само държавата, но и обществото и индивида;
  • търсещи решенията най-вече в политико-социалната сфера;
  • присъщи на началната фаза на постмодерното общество.
  
  В наши дни е невъзможно да се изучава сигурността без прилагането на знания и идеи от други науки – както естествени (математика, физика, химия, биология и др.), така и обществени (политология, социология, психология, антропология и др.). Не само новите познавателни модели изискват нов изследователски инструментариум, но и новият изследователски инструментариум ще открие нови познавателни модели и по този начин Науката за Сигурността ще бъде в крак с времето. Ние не бихме могли да даваме адекватно знание и да създаваме модерно познание за сигурността, без използването на приложими схеми и подходи от „математическото“ научно поле – синергетика, теория на катастрофите, теория на хаоса, теория на фракталите, теория на игрите, теория на вероятностите, теоремите за непълнотата на Гьодел и особено изследванията на мрежовите структури.
  
  Пояснение:
  Синергетиката е наука за самоорганизиращите се, еволюиращи (или деволюиращи) системи, т.е. системи, в които протичат процеси на самоорганизация, в резултат на които системата придобива качествено нови позитивни (или негативни) свойства и характеристики.
  Синергия – съвместно действие на два или повече органа, т.е. съвместна дейност, работа, извършвана заедно.
  Курт Гьодел (1906 – 1978) – виден австрийски и американски математик. Идеята на Първата теорема на Гьодел (за непълнотата) е, че ако имаме една достатъчно сложна система, то нито една група от аксиоми и теореми не може да опише присъщите на тази система свойства и процеси напълно, ако остане в рамките на нейния понятиен и логически апарат. Идеята на Втората теорема на Гьодел (за непротиворечивостта) е, че ако групата от аксиоми и теореми, с която се описва системата е непротиворечива, то нейната непротиворечивост не може да бъде доказана, ако се остане само в рамките на тази група от аксиоми и теореми.
  
  Ние не искаме да кажем, че всички учени в сигурността трябва да станат специалисти по фракталите, да започнат да доказват теоремите на Гьодел. Не става дума да се превръщаме експерти по културна антропология, психология, социология, математика, химия, физика. Въпросът е да се овладее един нов, съвременен инструментариум. Та нали специалистът по образна диагностика не е длъжен да знае как са конструирани и на какви теоретични принципи се базират и рентгенът и мамографът, скенерът и ядрено-магнитният резонанс. Но той трябва да може да ги ползва като качествено ново поколение диагностициращи инструменти – коренно различни от чукчето, слушалката, кажи „Ааааа!“ и палпирането с пръсти.
  
  В Етюд 4 бе разгледана интегративната връзка между четири базисни категории в Науката за Сигурността – Предизвикателство, Риск, Опасност, Заплаха. Бе изяснено, че всяко от тези понятия е пряко свързано със създаването и развитието на съответни умения (способности):
  
  ♦ ЗАПЛАХАТА – със създаването и развитието на умения (способности) за РЕАГИРАНЕ;
  ♦ ОПАСНОСТТА – със създаването и развитието на умения (способности) за ПРЕВЕНЦИЯ;
  ♦ РИСКЪТ – със създаването и развитието на умения (способности) за РАННО СИГНАЛИЗИРАНЕ;
  ♦ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО – със създаването и развитието на умения (способности) за ПРОГНОЗИРАНЕ.
  
  Ще се спрем на тези връзки и потребности малко по-подробно.
  
  ♦ ЗАПЛАХА – РЕАГИРАНЕ:
  → При реагирането нашето поведение и подходът ни към проблема са реактивни.
  Ние действаме, когато има проблем.
  Би могло да се каже, че ние реагираме и сме реактивни по отношение на това, което се е случило вчера.
  
  ♦ ОПАСНОСТ – ПРЕВЕНЦИЯ:
  → При превенцията нашето поведение и подходът ни към проблема са активни.
  Ние действаме, когато проблемът е малък, за да не се позволи той да стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние действаме превантивно и сме активни по отношение на това, което се случва днес.
  
  ♦ РИСК – РАННО СИГНАЛИЗИРАНЕ:
  → При ранното сигнализиране нашето поведение и подходът ни към проблема са проактивни.
  Ние действаме, преди проблемът да се появи, защото, ако се появи дори като малък проблем, той много бързо ще стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние трябва все повече да изграждаме умения (способности) за ранно сигнализиране и сме проактивни по отношение на това, което ще се случи утре.
  
  ♦ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО – ПРОГНОЗИРАНЕ:
  → При прогнозирането нашето поведение и подходът ни към проблема са насочени към предвиждане.
  Ние действаме още до възникването на условия, които способстват проблемът да се появи и така, че да не съществува и най-малката вероятност този проблем да възникне.
  Би могло да се каже, че ние трябва все повече да изграждаме умения (способности) за прогнозиране и трябва да предвиждаме и вземаме мерки по отношение на това, което може да се случи вдругиден.
  
  Нека поясним различието между прогнозиране и предвиждане.
  Прогнозирането е повече процес, а предвиждането е повече резултат от процес.
  Прогнозирането е повече средство, а предвиждането е повече цел.
  Сравнително правилното прогнозиране на процеса би довело до сравнително правилно предвиждане какво ще се случи вследствие на този процес.
  Именно затова, както бе казано в Етюд 4, социалната система трябва да се стреми към „изграждане на умения (способности) за прогнозиране, [които ще ѝ позволят] ефективно да осъществява цялостно и достоверно предвиждане, ... основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение”.
  Анализът на различията между прогнозиране и предвиждане ни дава възможност да внесем яснота в това – кое от двете понятия е повече процес и кое e повече крайно състояние; кое е повече средство и кое e повече цел; кое е повече първичното и кое e повече вторичното; кое е повече нещата, които правят и кое е повече нещото, което се прави; кое отговаря повече на въпроса Как? и кое отговаря повече на въпроса Какво?
  
  Ранното сигнализиране е термин, взаимстван от медицината и електротехниката. Целите на ранното сигнализиране са разнообразни, сред тях ще посочим като главни следните:
  › информационна [2] – да даде информация за състоянието и промените в наблюдавания обект (или процес) и в средата, в която той е разположен;
  › предиктивна [3] – да спомогне да бъде направена прогноза за възможното бъдещо развитие на наблюдавания обект (или процес) и на средата, в която той е разположен;
  › прескриптивна [4] – да подскаже на вземащите решения възможни подходи за предотвратяване на проблема, който може да възникне;
  › мотивираща [5] – да мотивира вземащите решения да планират и предприемат проактивни действия за предотвратяване на проблема, който може да възникне.
  
  Пояснение:
  Predicate (англ.) – (предс)казвам, че дадено събиите или действие ще се случи в бъдещето, като правя това главно на базата на знание и опит.
  Прескриптивен (от лат. prescribere – предписвам) – който е свързан с предписание; изискващ изпълнение, нареждащ.
  
  Информацията при ранното сигнализиране се събира чрез сканиране (ненасочено, нецелево търсене) или чрез мониторинг (насочено, целево търсене) [6]. Сред подходите за провеждане на ранно сигнализиране като основни можем да посочим следните:
  › Ранно сигнализиране като обектно наблюдение – това е ранно сигнализиране чрез сканиране; при него се следят (сканират се) характеристиките на конкретния наблюдаван и изучаван обект (или процес), като на база на неговата предистория и данните от наблюдението се разработват и предприемат съответните проактивни действия за предотвратяване на възникването на прогнозирания проблем;
  › Ранно сигнализиране като полево наблюдение [7] – това също е ранно сигнализиране чрез сканиране; при него се наблюдава не само изучаваният обект (или процес), но и средата, в която той е разположен. Макар да се струва на пръв поглед, че това е разширена версия на предния подход, всъщност като специфика и съдържание, ангажирани ресурси и поддържана база данни този подход значително се различава от предния, защото в много по-голяма степен отчита динамиката на обекта (или процеса) и средата, техните взаимодействия, влиянието на средата върху обекта (или процеса) и влиянието на външни фактори върху самата среда.
  При първите два подхода на ранно сигнализиране чрез сканиране, общото е, че се прави наблюдение, което като същност е в голяма степен нефокусирано, несистемно, разпръснато, адресиращо целия спектър от предполагаеми ключови параметри, изискващо много усилия, натрупващо голям обем информация, една част от която може да се окаже ненужна, друга – да остане необработена именно поради големия си обем; очакванията са донякъде „на сляпо“ да се хване, „да се напипа нещо“, без напълно ясна представа какво може да бъде то и без да има достатъчно надеждни основания да се смята, че ще бъде получено това, което се очаква да се получи. Масираните усилия и множеството данни, които се следят и получават, дават основания да се предполага, че сред тях ще са и най-важните, които да подскажат възможното възникване на проблем, за предотвратяването на който трябва да се предприемат редица проактивни действия.
  › Ранно сигнализиране като наблюдение на индикатори [8] – това е ранно сигнализиране чрез мониторинг; при него се следят (извършва се мониторинг на) определени показатели, т.е. параметри на обекта (или процеса) и средата. Определянето на тези показатели е свързано с професионализма, с опита и знанията на извършващите наблюдението; професионализмът позволява да се „уловят“ и наблюдават преди всичко онези параметри, които играят ролята на т.нар. ускорители (спусъци), т.е. причинители на рязко изостряне (рязка ескалация) на ситуацията. Това е целенасочено наблюдение, базирано на разбиранията на наблюдаващите за вероятното развитие на явленията и процесите и на онези критични фактори, които могат да предизвикат даден проблем. За разлика от сканирането, когато се действа на принципа Следим всичко по всяко време, мониторингът се осъществява на принципа Следим определени неща на определени интервали от време. Това позволява да се икономисат значителни ресурси, усилия и време, а да се събере много повече необходима, качествена и конкретна информация.
  › Ранно сигнализиране, базирано на модели [9] – това е ранно сигнализиране чрез мониторинг; при него се наблюдава развитието на обекта (или процеса) на базата на няколко и то по принцип ограничен брой определени възможни модели (сценарии) на развитие. Този подход е висш пилотаж в ранното сигнализиране, защото излиза извън събирането на огромни обеми информация и мисленето в количествени параметри, а изисква дълбоко и системно познаване на обекта (или процеса) и средата, в която той е разположен, умения да се очертават най-вероятни евентуални развития – едно или по-скоро няколко, но не повече от 2, 3, максимално 4 алтернативни, и да се „заложат“ като базисни именно тези сценарии, които могат да бъдат разглеждани и като своеобразни ускорители (спусъци), защото именно при тях е възможно да възникне изостряне (рязка ескалация) на ситуацията. Извършва се мониторинг не толкова на параметри на обекта (или процеса) и средата, а дали развитието се вписва в някой от заложените сценарии. Ако развитието тръгне по един от тези сценарии, става възможно в много начална фаза да се постигне целта на мониторинга и да се предвиди (прогнозира) проблемът, който неминуемо ще възникне, като в резултат на това предвиждане (прогнозиране) се вземат съответните управленски решения и се предприемат нужните проактивни действия.
  
  По-горе казахме: „трябва все повече да изграждаме умения (способности) за ранно сигнализиране“. Но ние като човешки същества нямаме или почти нямаме естествени (вродени) сетива, на базата на които да развием такива умения (способности). Поради причини, свързани с дългата еволюция на човека, от всичките ни сетива и способности, съхранени при нея, близо 90% са ориентирани към реагиране, към реактивно действие, а други 10% (и с това се изчерпват човешките сетива и способности) са ориентирани към превенция, т.е. към активно действие. Ние фактически не сме развили естествени (вродени) сетива за ранно сигнализиране, на базата на които да формираме инстинкти и рефлекси за проактивно действие. Както пише ливанският и американски икономист и есеист Насим Талеб (1960), „очевидно умственият апарат, с който сме оборудвани, не е създаден за света, в който живеем днес” [10]. А щом ги нямаме днес, когато все повече ще се налага да действаме проактивно, ако искаме да са успешни стратегиите ни, трябва да развиваме нови, изкуствени (придобити) сетива за умения и способности, ориентирани към ранно сигнализиране, т.е. към проактивно действие.
  Базисно в анализите на израелските психолози Даниъл Канеман (1934) и Амос Тверски (1937 – 1996) е разглеждането на двете мисловни системи в ума на човека – СИСТЕМА 1 (за бързото мислене) и СИСТЕМА 2 (за бавното мислене). Тези системи са предложени от американските психолози Кийт Станович (1950) и Ричард Уест (1945).
  • СИСТЕМА 1 е „тайният автор на много от изборите и оценките“, интуитивна и импулсивна е, „оперира автоматично и бързо, с малко усилие или изобщо без никакво усилие и без чувство за съзнателен контрол“. Тя взема решенията бързо, с помощта на асоциации и опит от преживени или въобразени ситуации „поддържа и актуализира един модел на нашия персонален свят“ и „определя нашата интерпретация на настоящето и нашите очаквания от бъдещето“. Това е система на реактивното, почти инстинктивно действие, развила се е в процеса на еволюцията за да може индивидът да оценява почти мигновено преките опасности и да взема решения за изключително кратко време. Благодарение на нея индивидът в най-голяма степен е оцелявал. Ако не е била нейната бърза реакция при поклащането на листата на дървото, за да се прецени, че причината за него е саблезъбият тигър, то въпросът с храната на този тигър в дадения момент е щял да бъде решен успешно.
  • СИСТЕМА 2 е аналитична, разсъдъчна и рационална, тя „обръща внимание на изпълнените с усилие умствени дейности, които го изискват, включително сложните изчисления“, тя проверява и сравнява различните хипотези и е свързана „със субективното преживяване за действие, избор и концентрация“. Това е системата, в чиято сфера на действие са неопределността и съмнението [11].
  
  Пояснение:
  Саблезъб тигър или смилодон – изчезнал род саблезъби котки, живяли отпреди 2,5 млн. години до преди 10 000 години.
  
  Ако средата налага развитието на определени качества и модели на поведение, то те от съзнателен избор в резултат на принуда, биха могли да станат генетично обусловени присъщности на индивидите, общностите и обществата. Еволюцията може да се осъществи и с по-бързи темпове.
  В този смисъл, заедно с вече споменатите по-горе:
  • СИСТЕМА 1 – несъзнателна, реактивна, „без усилие, автоматична, асоциативна, бърза, ние не съзнаваме, че я използваме, емоционална, конкретна, социална и персонализирана”; и
  • СИСТЕМА 2 – съзнателна, активна, „с усилие, контролирана, дедуктивна, бавна, осъзната, неутрална, абстрактна, борави с обособени редове, асоциална и безлична” [12];
  хората, чрез необходимостта от нови, изкуствени (придобити) умения и способности за ранно сигнализиране, т.е. към проактивно действие, могат да придобият (или да развият отново, като така се „възкресят” съществували някога, но заглъхнали при еволюцията ни като човешки същества, умения и инстинкти) още една СИСТЕМА.
  
  Тази СИСТЕМА, която ние първи въвеждаме, ще наречем така:
  
  • СИСТЕМА 0 – подсъзнателна, проактивна, изпреварваща, инстинктивна, усещаща, предчувстваща (телепатична?), долавяща различни, разпространяващи се (и) по нематериални носители, сигнали, т.е. това са способности, които на нормалната логика се струват паранормални, екстрасенсни, абсурдни и необясними с рационални аргументи.
  
  Допускаме, че наред с доказаните човешки способности, има и остатъци, реликти от предишни способности, които не са използвани в процеса на еволюцията и затова са закърнели. Навлизането в свят, в който трябва да се предугажда възникването на риска (напукването на язовирната стена), защото възникне ли той (напука ли се стената) вече ще бъде твърде късно (стената много бързо може да се спука), би могло отново да извика на живот тези закърнели, изоставени по пътя на еволюцията, запазили се тук и там, в крайно недостатъчен обем, способности.
  
  Пояснение:
  Реликт – древен организъм, запазен в почти неизменен вид, остатък от черупка на организъм в скалите, останка.
  
  Гледаме на тези способности само като на вариант за развитието на СИСТЕМА 0. Тя може да се базира и на нови способности, напълно различни от способностите реликти. Принудата на заобикалящата ни среда, на качествено различното общество ще ни накара да развием и изработим нови, изкуствени (придобити) умения и способности, ориентирани към ранно сигнализиране, към проактивно действие. По пътя на стремителната еволюция, те могат, защо да не го предположим, постепенно да преминат в гените ни и да станат част от нашата ако не биологична, то социална ДНК.
  Дали само изкуствена, или постепенно превръщаща се в естествена, материално-духовна наша присъщност, но ние ще имаме своя СИСТЕМА 0. Без нея би ни било много трудно да управляваме рисковете в Обществото на рисковете, в Рисковото общество.
  
  Налага се да допълним с още разсъждения нашето описание на съответните типове поведенчески подходи в търсенето на повече сигурност и управляемост на рисковете.
  ∙ При РЕАГИРАНЕТО, т.е. реактивното (re-active) поведение, има застрашаващ ни критичен фактор (дразнител, проблем, събитие, ситуация) и ние своевременно го неутрализираме по някакъв начин, справяме се с него в някаква степен, а главното – реагираме. С други думи, възниква реална или мнима застрашеност, за която съдим по потрепването на листата на дървото – това може да бъде породено от вятъра, а може да бъде предизвикано и от саблезъбия тигър. Потрепването на листата на дървото ни кара да реагираме. В този случай нашият отговор се нарича реагиране.
  ∙ При ПРЕВЕНЦИЯТА, т.е. активното (active) поведение, се стремим изпреварващо да контролираме по някакъв начин, да пресечем в някаква степен, а главното да действаме превантивно, докато застрашаващият критичен фактор (дразнител, проблем, събитие, ситуация) е още малък, за да му попречим да стане голям. С други думи, не чакаме листата на дървото да потреперят, за да пуснем тетивата и изпратим стрелата в тяхна посока, така че да убием евентуално спотайващия се саблезъб тигър, а действаме по различен начин. На мястото, откъдето той може да мине и където може да се скрие, поставяме капан или изкопаваме „вълча яма” (която сигурно за тигъра се нарича „тигрова яма“). Това, че някъде наоколо броди саблезъб тигър, ни кара да предприемем превантивни действия. В този случай нашият отговор се нарича превенция.
  ∙ При РАННОТО СИГНАЛИЗИРАНЕ поведението ни е коренно различно, проактивно (pro-active), тъй като се стремим на много ранен етап да управляваме по някакъв начин, да редуцираме в някаква степен, а главното да използваме умения за ранно сигнализиране за да предотвратим появяването на застрашаващия критичен фактор (дразнител, проблем, събитие, ситуация), защото при тази динамика на процесите и събитията, времето от появяването на застрашаващия критичен фактор до неговото реализиране може да е изключително кратко. Нашето действие не чака застрашаващият критичен фактор да се появи, а го изпреварва. С други думи, тъй като от потрепването на листата или от приближаването на саблезъбия тигър до нахвърлянето му върху нас биха могли да са необходими броени секунди, ние трябва да отгатнем откъде може да мине тигърът и да не отиваме в тази околност или да му попречим да навлезе в нашата зона на обитаване, а е възможно и, още докато е далеч от нас, да организираме хайка за унищожаването му. В този случай нашият отговор се нарича ранно сигнализиране.
  
  Ролята на ранното сигнализиране рязко нараства, защото от ситуацията, при която може да се появи риск, до неговото осъществяване, времето може да се окаже изключително кратко.
  
  Тук се натъкваме на Дилемата (за контрола) на Колингридж – докато сме в състояние да контролираме една нова технология, нашето технологично знание е много по-голямо от знанието за социалните фактори и последствия от тази технология, т.е. социалните ефекти от дадена технология в момента на вземане на решение все още не се виждат, а и не могат да бъдат лесно предвидени, докато технологията не се развие значително и не се прилага широко; а когато те се проявят, технологията вече така се е вградила в социалната практика, че обикновено е невъзможно тя да бъде контролирана и/или променена [13]. Това означава, че можем или да регулираме една технология, докато е в начален стадий и все още не е масово използвана, но тогава не са проявени нейните неочаквани и нежелани последствия, или да изчакаме да видим тези последствия, но тогава има риск да загубим възможността да контролираме тази технология. Дилемата за контрола може за по-ясно да се преразкаже така: „Когато вземаме едно решение, ние нямаме нужното знание за последствията от него, а когато тези последствия се появят, ние вече не можем да ги контролираме“.
  
  Пояснение:
  Дилемата [за контрола] (Collingridge Dilemma) е формулирана от британския учен Дейвид Колингридж (1945 – 2005). Това е методологичен казус, при който усилията за контрол върху развитието на технологиите са изправени пред двоен проблем: (1) информационен проблем: въздействията не могат лесно да бъдат предсказани, докато технологията не бъде значително развита и широко използвана; и (2) управленски проблем: контролът или промяната са трудно осъществими, когато технологията се е установила трайно [14].
  
  Очакването от обществото, да се вземе решение и липсата на нужното знание, за да се вземе решение се свързани с Парадокса на сигнализирането (предупреждаването) (The warning paradox) на германските социолози Волф Домбровски (1948) и Ларс Клаузен (1935 – 2010) , съгласно който сигнализирането за възможни опасности не спомага при разрешаването на рискови стиуации, в смисъл, че ние можем да научим дали сигнализирането е било основателно само ако сме пропуснали да го вземем под внимание; ако сме го взели под внимание, ние никога няма да разберем дали то е било обосновано или не [15].
  
  Науката е отговорна за възникването на редица нови рискове, но тя е и един от главните аргументи при вземане на обосновани политически решения – това се нарича сайънтификация на политиката (scientification of politics) – в свободен превод тя може да се поясни така – наукофикация, науковизиране, наукофициране на политиката.
  Променят се и ролята и здачите на експертите. По-рано те бяха ориентирани към по-кроткосрочните, непосредствени последствия. Сега от техните препоръки може да има и дългосрочни последствия. Това, несъмнено, е качествено ново предизвикателство пред тях, защото те трябва да съчетават своето доскоро по-тясно експертното мислене със стратегическата визия, а тя бе присъща за много по-високо от досегашното им ниво и изискваше друго мислене – много повече политическо от тяхното. По този начин ролята на експертите очевидно не намалява и със сигурност отговорността им нараства.
  Ще посочим и друг парадокс – за анализ и противодействие на рисковете, за тяхното по-ефективно управление залагаме все повече – по необходимост и заради нашата рационалност – на научния подход, на привличането на науката (на науките). В същото време възниква противоречие между научността в подходите и експертното знание. Науката става част от нашите усилия, а експертното знание си остава (крайно) недостатъчно за предвиждането и управлението на рисковете и за прогнозиране и преодоляване на последствията от тях. Привличането на науката има за базисна подбуда обосноваването на приемливостта на рисковете и ни води към насочване на усилията за тяхното своевременно предвиждане и ефективно управление. А недостатъчното експертно знание ни подбужда да констатираме на недопустимостта на рисковете и ни тласка към насочване на усилията рисковете да бъдат избягвани и нещо повече – да не бъдат пораждани. Науката приема, че рисковете така или иначе възникват и съществуват и ние трябва да се стремим да ги предвиждаме и управляваме, а експертното знание, осъзнавайки своята недостатъчност, се старае да преориентира мисленето ни към това да избягваме колкото се може повече рисковете и да се стремим колкото се може по-малко да ги предизвикваме. Парадокс!
  
  Тъй като едно от утвърдените разбирания е, че рисковете са свързани с вземане на решения, нека да очертаем диференцирането на четирите нива, свързани с вземането на решения – виж Таблица 1:
  1. Политическо – политици (управляващи);
  2. Експертно – експерти професионалисти (технократи);
  3. Експертно – експерти специалисти (тесни специалисти);
  4. Изпълнителско – чиновници (бюрократи), това е нивото с изпълнителски, технически и обслужващи функции.
  Диференцирането ще бъде по два критерия:
  а) дали рисковете могат да бъдат толерирани или да не бъдат толерирани; и
  б) дали рисковете могат да бъдат управлявани или не могат да бъдат управлявани:





  
  Таблица 1. Диференциация на нивата при вземането на решения
  
  1. Политиците (управляващите) са склонни да смятат, че рисковете биха могли ефикасно да се управляват и затова би трябвало като правило да се толерират;
  2. Експертите – професионалисти (технократите) са склонни да смятат, че рисковете биха могли донякъде да се управляват, но въпреки това не би трябвало особено да се толерират;
  3. Експертите – специалисти (тесните специалисти) са склонни да смятат, че рисковете не биха могли приемливо да се управляват, но въпреки това би трябвало понякога да се толерират;
  4. Чиновниците (бюрократите) са склонни да смятат, че рисковете не биха могли в общия случай да се управляват и затова най-често не би трябвало да се толерират.
  
  От казаното се вижда, че в Обществото на рисковете, в Рисковото общество се отваря като рана мощна асиметрия между „собст¬веността на риска“ (тези, които са отговорни за възникването на даден риск) и „отговорността на риска“ (тези, които имат отговорности за управлението на даден риск) [16].
  
  Рисковото общество, макар да звучи като тавтология, е общество на рисковете, общество, в което се живее с рисковете. Това предизвиква психологически проблеми и налага психологически изисквания – да се свиква с рисковете, да се изработват модели на поведение, които правят обществото устойчиво на рисковете – то да не изпада в паника, да не са разпада на малки групи или на атомизирани индивиди, да се сплотява пред лицето на екстремалните трудности, да укрепва своята вътрешна солидарност.
  В Рисковото общество рисковете са ежедневно усещане, предчувствие, опасение, струва ни се, че рискове има навсякъде и всичко е риск. Това може да бъде използвано от политиците – и управляващи, и опозиция, за свои користни цели – да подхранват ииндивидуалните и общественото съзнания както с предчувствия за рискове, така и със страхове от неизбежни катастрофи поради лошото управление на тези рискове. Рискът също като извънредната ситуация е и речеви акт. Но това може да се използва и за мобилизация, която да стане част от управлението на риска, като проактивно действие.
  В Рисковото общество неопределеността (неизвестността, несигурността) влияе сериозно на тревожността на хората, на техните общности и на обществото като цяло, а в същото време затруднява политиците, стратегическите мениджъри на държавата. И в по-ранните етапи на развитието, и сега, всяко общество се сблъсква с неопределеността (неизвестността, несигурността). По-рано, обаче, неопределеността (uncertainty), главна характеристика на всяко знание, включително на знанието на човека и обществото за самите себе си, е можело да бъде минимизирана до ниво, близо до определеността, до яснотата, сигурността (certainty) най-вече чрез религията, идеологията, астрологията, езотериката, художествената литература, фантастиката и отчасти чрез науката [17].
  Днес подобна обяснителна и предсказваща роля има само науката, но и тя изпитва дефицит от знание, който може да се окаже незнание. Това незнание не е неведение, то е много повече недостатъчно знание, но когато става дума за рискове със сериозни последствия, частичното, непълното знание би могло да се окаже подвеждащо и затова дори още по-лошо от самокритичното и чистосърдечно признание за незнание.
  Според френския социолог Франсоа Евалд (1946) рискът е начин да се контролира и колонизира бъдещето [18]. И за английския социолог Антъни Гидънс (1938): „Мисленето в понятията на риска … е метод за колонизация на бъдещето“ [19]. Както и за германския социолог Улрих Бек (1944 – 2015): „Рискът е … (институциали¬зиран) опит, когнитивна карта за колонизиране на бъдещето“ [20].
  От редица автори рискът се разглежда като оптика (бинокъл), позволяваща ни да надникнем в бъдещето и дори да му повлияем. Чрез риска бъдещето – поне в някаква степен – става притежание на настоящето. Но такъв поглед на нещата е едностранен. В сила е и обратното твърдение – чрез риска настоящето става притежание на бъдещето, ние днес се държим, постъпваме, мислим така, сякаш утрешният ден ни манипулира, предписва, нарежда какво да правим. Рискът е и оптика (бинокъл), чрез която бъдещето наднича в настоящето и дори му влияе; чрез риска настоящето става свито (shrinked) бъдеще; чрез риска настоящето става притежание на бъдещето; чрез риска бъдещето колонизира настоящето.
  
  Пояснение:
  Shrink (англ.) – свивам се, намалявам (се), смалявам се, стопявам се (за доход и пр.).
  
  Ето защо сме съгласни, че:
   „Появата на рисковото общество има трудно оценими последици за това как западните общества измерват колко сигурни са те… В рисковото общество няма такова нещо като перфектна сигурност. Мисленето в понятията на риска означава да се измерва настоящето в понятията на бъдещето и от перспективата на първите години на двадесет и първи век има достатъчно много от какво да се страхуваме за бъдещето“ [21].
  
  Както бе казано вече в Етюд 10, с навлизането в Рисковото общество, е логично, а дори и неизбежно, да предизвикват все по-голям научен и практически интерес вече качествено нов, нетрадиционен вид проблеми:
  ‣ От една страна, такива проблеми, които – от засягащи рисковете, свързани с рисковете, или по-ясно казано, представляващи рискове, което ще рече пораждащи рискове проблеми, РИСК-ПРОБЛЕМИ (т.е. RISK PROBLEMS), каквито са били този момент – са в състояние (имат потенциал) да ескалират изключително бързо и да претърпят качествена (а не само количествена) трансформация, като по този начин се превърнат в проблеми, способни да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове и така да се рисковизират, да станат РИСКОВИЗИРАНИ ПРОБЛЕМИ (т.е. RISKIZED PROBLEMS);
  ‣ От друга страна, паралелно с тях и още повече и все по-често – независимо от тях, в Рисковото общество могат да се появят и проявят и нови, коренно различни, нетрадиционни проблеми с изключително висок потенциал и със способност също така да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове, т.е. също така да се рисковизират, да станат РИСКОВИЗИРАНИ ПРОБЛЕМИ (т.е. RISKIZED PROBLEMS).
  
  И така, в Рисковото общество имаме основно следните два вида (типа, класа) проблеми:
  
  ▪ RISK PROBLEMS – риск-проблемите, т.е. проблемите, които засягат рисковете, които са свързани с рисковете, или както бе казано по-ясно, които представляват рискове, пораждат рискове – това са ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, предишното поколение рискове.
  ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, риск-проблемите (risk problems) са такива рискове, които са съществували по-рано и каквито те са били и доскоро, т.е. рискове, които се проявяват и днес по стария, добре познат (макар и криещ винаги определени, по-точно неопределени; и известни, по-точно неизвестни изненади) начин и за управлението на които има разработена експертиза, има натрупан опит, има подпомагаща вземането на решенията рутина, има модели, подходи, процедури, стандарти, добри практики и култура на поведение.
  
  ▪ RISKIZED PROBLEMS – рисковизираните проблеми, проблемите, които са способни да породят много сериозни, комплексни, деструктивни и трудно управляеми рискове, т.е. които са способни да се рисковизират, да станат именно рисковизирани проблеми – това са НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, новото поколение рискове.
  НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, новото поколение рискове, рисковизираните проблеми (riskized problems) са такива рискове, които или са съществували и по-рано, но сега се проявяват по нов, коренно различен начин, или не са съществували по-рано.
  
  Когато говорим за нетрадиционните рискове, новото поколение рискове, рисковизираните проблеми (riskized problems) трябва да знаем, че много често един подобен риск е всъщност цяло семейство от сходни (родствени) рискове, от негови мутации. С други думи, когато рискът, т.е. риск-проблемът се трансформира в рисковизиран проблем, това най-често (но не винаги) е свързано с негова последователна – няколкократна или многократна – мутация, създаваща цяло семейство сходни и свързани помежду си рискове. Така че тогава, когато се говори за рисковизиран проблем, се подразбира общото, родовото название на сбора от отделните мутации на този риск от новото поколение рискове, на този нетрадиционен риск.
  
  Рисковизираните проблеми, новото поколение рискове, нетрадиционните рискове са много сериозно изпитание за всяка една сложна, самоорганизираща се, динамична и неравновесна системи. Когато подобна система не е в състояние да управлява ефективно рисковизирания проблем, тя се изправя пред значителни трудности и стресове, та дори пред хипотетичната възможност да започне разпад на същностните ѝ системни функции, като така системата губи невъзстановими части от своята системност и изпада в състояние на неуправляема несигурност. Бързо развиващият се в резултат от това процес на дестабилизация застрашава самото съществуване на системата. Още повече, че рисковизираният проблем е в състояние да ескплоатира изключително деструктивно не само уязвимостта, която е пряко свързана с него, която е насъщна за него, но и ВСЯКА ДРУГА уязвимост на системата, ВСЯКА ДРУГА системна уязвимост! Ето защо системата вече не може да третира рисковизирания проблем сам за себе си, изолирано или поне независимо от другите риск-проблеми (традиционни рискове) или другите рисковизирани проблеми (нетрадиционни рискове), а е нужно тя да подходи към дадения рисковизиран проблем и съответно – към проблемите на сигурността си комплексно – общосистемно, холистично, единно. Рисковизираният проблем притежава потенциал да разруши цялата система. Рисковизираният проблем е като рак, който може и който се стреми да разруши цялостния организъм, макар да го удря в един конкретен орган.
  
  При рисковизирания проблем КОНКРЕТНАТА УЯЗВИМОСТ, през която „се промушва“ този риск от новото поколение рискове, този нетрадиционен риск, може да се превърне в уязвимост, през която да „се промуши“ вече ВСЕКИ ДРУГ риск.
  В същото време важи и обратното – рисковизираният проблем, рискът от новото поколение рискове, нетрадиционният риск може да „се промуши“ не само през пряко свързаната с него уязвимост, но и през ВСЯКА ДРУГА уязвимост на системата.
  
  Ако традиционният риск, риск-проблемът може да бъде атакуван и управляван сам по себе си, индивидуално, то нетрадиционният риск, рискът от новото поколение рискове, рисковизираният проблем трябва да бъде атакуван задължително комплексно, НА НИВОТО НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА.
  
  След като винаги е имало рискове, то тогава кое е новото, нетрадиционното за рисковете в Рисковото общество? Новото е, да го кажем още веднъж, че:
  ‣ или предишното поколение рискове, традиционните рискове се проявяват в Рисковото общество по нов, коренно различен, нетрадиционен начин, защото придобиват ескалиращ и силно деструктивен потенциал;
  ‣ или се появява и проявява ново, коренно различно поколение рискове – нетрадиционните рискове, рисковизираните проблеми – също с ескалиращ и силно деструктивен потенциал.
  
  С други думи (поради важността на всичко това ще си позволим да го кажем още веднъж): наред с
  ‣ ТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, т.е. старото поколение рискове; пораждащите рискове проблеми; проблемите, засягащи рисковете, свързани с рисковете, представляващи рискове – RISK PROBLEMS;
ние вече все по-често ще се изправяме пред острата необходимост да управляваме
  ‣ НЕТРАДИЦИОННИТЕ РИСКОВЕ, т.е. новото поколение рискове, много сериозните, комплексни, с ескалиращ и силно деструктивен потенциал рискове; проблемите, които се рисковизират; рисковизираните проблеми – RISKIZED PROBLEMS.
  
  • Традиционният риск, риск-проблемът (RISK PROBLEM) е свързан с КОНКРЕТНА уязвимост на системата. Той може да се „вмъкне“, да се „промуши“ през тази („своя“, конкретна, свързана с него) уязвимост. В същото време наличието на тази КОНКРЕТНА уязвимост е „покана“ свързаният с нея риск да се реализира.
  Противодействието на такъв риск се осъществява чрез минимизиране (или елиминиране) на „неговата“, присъщата му уязвимост.
  
  За разлика от традиционния риск, от риск-проблема
  • Нетрадиционният риск, рискът от новото поколение рискове, рисковизираният проблем (RISKIZED PROBLEM) може да експлоатира ВСЯКА уязвимост на системата. И, съответно, ВСЯКА уязвимост на системата може да се окаже пробойна, през която рисковизираният проблем да съзре възможност за реализирането си и да се възползва от нея.
  Противодействието на рисковизирания проблем става само на системното, общото, комплексното, цялото (холистичното) ниво!
  
  В Етюд 2 ние разгледахме Класификацията на отделните аспекти на сигурността, т.е. на видовете сигурност, съгласно която сигурността бива:
  • Абсолютна безопасност;
  • Защитена безопасност;
  • Относителна сигурност;
  • Трансформационна сигурност.
  
  Нека да изследваме сега еволюцията на проблемите за сигурността.
  
  • В случая на АБСОЛЮТНА БЕЗОПАСНОСТ не съществуват никакви въздействия или има много слаби, практически пренебрежими като потенциал въздействия върху системата и нейната сигурност. Говорим за хипотетична, идеална ситуация, при която системата не е изложена на никакви въздействия или е изложена на практически пренебрежими като потенциал въздействия. Знаем вече, че тази сигурност е теоретичен конструкт, доколкото в реалния живот е невъзможно нейното осъществяване, защото винаги съществуват осезаеми, доловими въздействия върху системите (обектите).
  •• Нека върху системата няма никакви (или има практически пренебрежими като потенциал) въздействия, но с течение на времето въздействията започват да възникват (или да се долавят) и да нарастват по потенциал. Т.е. от равни на нула или пренебрежимо близки до нулата, те се материализират и набират потенциал. Така от пълно отсъствие на проблеми за системата или наличие на практически пренебрежими като потенциал въздействия, имаме доловимо материализиране на някои проблеми, т.е. протича процес на тяхното възникване и/или на нарастване, на материализацията им (materialization), на появата на:
  Материализирани проблеми, Materialized problems.
  
  Близо до границата, където започва защитената безопасност (Илюстрация 1), възниква зона на Материализирани проблеми, Materialized problems.
  С този процес се подготвя почвата, създават се условията за преминаване от абсолютна безопасност към защитена безопасност, за преминаване към „царството“ на безопасността (safety), към Вълната на безопасността (Wave of Safety).
  За вълните на сигурността вж. Етюд 3.
  С други думи, Материализиралите се проблеми създават условията да се премине към Проблемите на безопасността:
  Материзирани проблеми → Проблеми на безопасността
  Materialized problems → Safety problems
  





  
  Илюстрация 1. Области на различните видове сигурност и зоните на преход
  

  • В случая на ЗАЩИТЕНА БЕЗОПАСНОСТ съществуват въздействия върху системата, които, макар реални и оказващи влияние върху нея, не са в състояние (и като конкретни величини, и като тенденция за развитието си във времето) да се отразят съществено върху нейната сигурност. И така, при защитена безопасност съществуват въздействия върху системата, но тя може да ги неутрализира ефективно и те не оказват съществено влияние върху нейната сигурност.
  •• Нека върху системата съществуват въздействия, които тя може да неутрализира ефективно и затова те не оказват влияние върху нейната сигурност, но с течение на времето тези въздействия започват да нарастват. От неспособни да окажат някакво влияние върху сигурността на системата, въздействията набират потенциал. С това от несъщественото влияние върху сигурността на системата, имаме въздействия, които започват да достигат потенциал, така че да влияят върху сигурността на тази система, т.е. протича процес на тяхното нарастване от невлияещи съществено до влияещи на защитената безопасност, с други думи – до влияещи на безопасността, на safety на системата, или казано иначе, това е процес на сейфтизация, на safetization на проблемите, на появата на:
  Сейфтизирани проблеми, Safetized problems.
  
  Близо до границата, където започва относителната сигурност (Илюстрация 1) възниква зона на Сейфтизирани проблеми, Safetized problems.
  С този процес се подготвя почвата, създават се условията за преминаване от защитена безопасност към относителна сигурност, т.е. за преминаване към „царството“ на сигурността (security), към Вълната на сигурността (Wave of Security).
  С други думи, Сейфтизираните проблеми създават условията да се премине към Проблемите на сигурността:
  Сейфтизирани проблеми → Проблеми на сигурността
  Safetized problems → Security problems
  
  • В случая на ОТНОСИТЕЛНА СИГУРНОСТ съществуват въздействия върху системата, които носят в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя изпада в несигурност да не се достигне. И така, при относителна сигурност съществуват въздействия върху системата, които могат да окажат деструктивно влияние върху сигурността ѝ, но системата може да ги контролира ефективно, така че да съхрани своята сигурност.
  •• Нека върху системата съществуват въздействия, които могат да окажат деструктивно влияние върху сигурността ѝ, но системата притежава нужните ресурси, с които да контролира ефективно тези въздействия, така че да съхрани своята сигурност, обаче с течение на времето те започват да нарастват. От въздействия, които могат да окажат деструктивно влияние върху сигурността ѝ, но системата притежава нужните ресурси, с които да контролира ефективно тези въздействия, те набират потенциал. С това от влияние върху сигурността на системата, което може да бъде контролирано, имаме въздействия, които започват да достигат потенциал, така че да предизвикат изключително сериозни последици върху сигурността на тази система, т.е. протича процес на тяхното нарастване от частично влияещи до сериозно влияещи на относителната сигурност, с други думи – до влияещи на сигурността, на security на системата, или казано иначе, това е процес на секюритизация, на securitization на проблемите, на появата на:
  Секюритизирани проблеми, Securitized problems.
  
  Близо до границата, където започва трансформационната сигурност (Илюстрация 1), възниква зона на Секюритизирани проблеми, Securitized problems.
  С този процес се подготвя почвата, създават се условията за преминаване от относителна сигурност към трансформационна сигурност, т.е. за преминаване към „царството“ на риска (risk), към Вълната на риска (Wave of Risk).
  С други думи, Секюритизираните проблеми създават условията да се премине към Проблемите на риска:
  Секюритизирани проблеми → Проблеми на риска
  Securitized problems → Risk problems
  
  • В случая на ТРАНСФОРМАЦИОННА СИГУРНОСТ съществуват въздействия върху системата, които със своята огромна (ескалираща) мощ са в състояние да предизвикат изключително сериозни последици за сигурността ѝ, но системата е изградила необходимите ресурси и е способна чрез тяхната извънредна мобилизация да извърши такива структурни трансформации, благодарение на които да управлява ефективно тези въздействия, така че да съхрани своята сигурност. И така, при трансформационна сигурност съществуват въздействия върху системата, които като мащаб са над критичната точка за системата, след която тя изпада в несигурност, но системата може чрез определени мобилизационни усилия на ресурсите си и структурни трансформации, да управлява ефективно тези въздействия, така че да съхрани своята сигурност.
  •• Нека върху системата съществуват въздействия, които могат да предизвикат изключително сериозни последици за сигурността ѝ, но системата чрез мобилизация на своите ресурси и структурни трансформации може да управлява ефективно тези въздействия, така че да съхрани своята сигурност, обаче с течение на времето те започват постепенно да нарастват. От въздействия, които могат да окажат много деструктивно въздействие върху сигурността ѝ, като я тласнат отвъд критичната точка, след която тя изпада в несигурност, но системата е изградила необходимите ресурси и е способна чрез тяхната мобилизация и структурни трансформации, да управлява ефективно тези въздействия, те ускорено набират потенциал. С това от влияние върху сигурността на системата, което може да бъде да бъде управлявано, имаме въздействия, които могат да тласнат необратимо системата в несигурност, т.е. протича процес на тяхното нарастване от много сериозно влияещи на трансформационната сигурност до потенциал да разрушат напълно сигурността на системата, с други думи – до влияещи на цялостната картина на риска спрямо системата, или казано иначе, това е вече процес на рисковизация (предпочитам това название пред рискизация), на riskization на проблемите, на появата на:
  Рисковизирани проблеми, Riskized problems.
  
  Близо до границата, от която се отива отвъд трансформационната сигурност, и, както ще видим по-късно, се преминава към „абсолютна безопасност“ (Илюстрация 1), възниква зона на Рисковизирани проблеми, Riskized problems.
  С този процес се подготвя почвата, създават се условията за преминаване от трансформационна сигурност към към „абсолютна безопасност“, т.е. за преминаване към „царството“ на предизвикателството (challenge), към Вълната на предизвикателството (Wave of Challenge).
  С други думи, Рисковизираните проблеми създават условията да се премине към Проблемите на предизвикателството:
  Рисковизирани проблеми → Проблеми на предизвикателството
  Riskized problems → Challenge problems
  
  В Етюд 5 ние посочихме, че във още хипотетичната, но напълно възможна в по-далечно (или по-близко) бъдеще Четвърта вълна на Сигурността, Вълната на предизвикателството, сигурността ще бъде обозначена като „абсолютна безопасност” (т.е. в кавички) и това ще бъде най-вероятно крайната цел в търсенето на сигурност, пределът на нашите усилия. Като по този начин кръгът на еволюцията на сигурността вероятно най-сетне ще се затвори:
  
  Абсолютна безопасност → Защитена безопасност → Относителна сигурност → Трансформационна сигурност → „Абсолютна безопасност”
  
  В Обществото на предизвикателствата (Challenge society) стремежът ще бъде с цената на всичко и на всяка цена да се обезпечи „АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ“.
  И ако:
  Първият вид Сигурност е АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ, при която не възникват и няма условия за възникването на каквито и да било въздействия върху системата и нейната сигурност (именно поради това става дума за идеална ситуация, за теоретичен конструкт);
  То:
  Петият вид Сигурност е „АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ“, когато системата е положила максимални и извънредни усилия да предотврати, дори още преди те да се проявят, първите признаци за каквито и да било хипотетични и потенциални въздействия, които могат да се развият стремително във времето и да застрашат с (всевъзможни) деструктивни последици нейната сигурност.
  С други думи:
  Първият вид Сигурност, абсолютната безопасност отразява факта, условното теоретично допускане (на ВХОДА), че няма никакви въздействия върху системата и нейната сигурност;
  Докато:
  Петият вид Сигурност, „абсолютната безопасност“ отразява крайния резултат (на ИЗХОДА), че са отстранени дори още преди те да се проявят, първите признаци за каквито и да било хипотетични и потенциални деструктивни въздействия върху системата, благодарение на нейните максимални и извънредни, изключително мобилизациони и оптимално трансформационни усилия.
  
  По-късно ще стане ясно, че „абсолютната безопасност“ може да се характеризира като онтологична сигурност, ontological security, а Проблемите на предизвикателството, Challenge problems по своята същност са Онтологични проблеми, Ontological problems.
  
  И така:
  
  • В рамките на АБСОЛЮТНАТА БЕЗОПАСНОСТ може да протече процес, при който от отсъствието на каквито и да е проблеми на сигурността или от съществуването на пренебрежимо малки проблеми, т.е. от Zero [Non-existent] problems, биха могли да възникнат проблеми, които да се материализират и да нарастнат като потенциал, да ескалират до Материализирани проблеми, Materialized problems, т.е. до такива проблеми, които създават условия системата да бъде преведена от абсолютна безопасност към защитена безопасност и съответно да се премине към Проблеми на безопасността, Safety problems:
  
  Несъществуващи проблеми → Материализирани проблеми → Проблеми на безопасността
  
  Zero [Non-existent] problems → Materializеd problems → Safety problems
  
  • В рамките на ЗАЩИТЕНАТА БЕЗОПАСНОСТ може да протече процес, при който от Проблеми на безопасността, Safety problems биха могли да възникнат проблеми, които да нарастнат като потенциал, да ескалират до Сейфтизирани проблеми, Safetized problems, т.е. до такива проблеми, които създават условия системата да бъде преведена от защитена безопасност към относителна сигурност и съответно да се премине към Проблеми на сигурността, Security problems:
  
  Проблеми на безопасността → Сейфтизирани проблеми → Проблеми на сигурността
  
  Safety problems → Safetized problems → Security problems
  
  • В рамките на ОТНОСИТЕЛНАТА СИГУРНОСТ може да протече процес, при който от Проблеми на сигурността, Security problems, биха могли да възникнат проблеми, които да нарастнат като потенциал, да ескалират до Секюритизирани проблеми, Securitized problems, т.е. до такива проблеми, които създават условия системата да бъде преведена от относителна сигурност към трансформационна сигурност и съответно да се премине към Проблеми на риска, Risk problems:
  
  Проблеми на сигурността → Секюритизирани проблеми → Проблеми на риска
  
  Security problems → Securitized problems → Risk problems
  
  • В рамките на ТРАНСФОРМАЦИОННАТА СИГУРНОСТ може да протече процес, при който от Проблеми на риска, Risk problems, биха могли да възникнат проблеми, които да нарастнат като потенциал, да ескалират до Рисковизирани проблеми, Riskized problems, т.е. до такива проблеми, които създават условия системата да бъде преведена от трансформационна сигурност към „абсолютна безопасност“ или онтологична сигурност и съответно да се премине към Проблеми на предизвикателството, Challenge problems или Ontological problems.
  
  Проблеми на риска → Рисковизирани проблеми → Проблеми на предизвикателството
  
  Risk problems → Riskized problems → Challenge problems или Ontological problems





  
  Таблица 2. Връзка вид сигурност – тип проблем за сигурността
  
  С други думи, точно както (за повече виж Етюд 3):
  → при относителната сигурност, т.е. във Вълната на сигурността, в „Опасностното“ общество, има два типа проблеми – засягащи сигурността, свързани със сигурността, Проблеми на сигурността, Security problems, и насъщни за сигурността, същностни за сигурността – Секюритизирани проблеми, Securitized problems;
  то и:
  → при защитената безопасност, т.е. във Вълната на безопасността, в „Заплаховото“ общество, има два типа проблеми – засягащи безопасността, свързани с безопасността, Проблеми на безопасността, Safety problems, и насъщни за безопасността, същностни за безопасността – Сейфтизирани проблеми, Safetized problems;
но още по-важно и:
  → при трансформационната сигурност, т.е. във Вълната на риска, в Рисковото общество, има два типа проблеми – засягащи риска, свързани с риска, Проблеми на риска, Risk problems, и насъщни за риска, същностни за риска – Рисковизирани проблеми, Riskized problems.
  
  Ние вече говорихме за това и то трябва колкото се може по-задълбочено да се осмисли – един проблем, засягащ риска, свързан с риска, Проблем на риска, Risk problem може от даден момент нататък да нарастне по потенциал, да ескалира и да се превърне в насъщен за риска, същностен за риска, Рисковизиран проблем, Riskized problem, т.е. да се рисковизира. Той в значителна степен става проблем „на ръба“, близо до предела, след който трансформационната сигурност преминава в „абсолютна безопасност“, в онтологична сигурност, а това е качествено различно състояние.
  
  Вече знаем, че трансформационната сигурност е Сигурността на Вълната на риска. При тази вълна базисната категория на застрашаващите критични фактори е Рискът. Ето защо може да се каже, че Обществото на Вълната на риска, Обществото на рисковете, Рисковото общество, Risk society се страхува (би трябвало да се страхува) от предизвикателствата и вероятно заради това то ще бъде склонно да възприема сигурността дори и буквално – като отсъствие, като липса на предизвикателства.
  В условията на трансформационната сигурност, както бе пояснено, при неефективно управление или други, в т.ч. и обективни причини, риск-проблемът, Проблемът на риска, Risk problem не само би могъл да се рисковизира, да стане Рисковизиран проблем, Riskized problem, но неговият деструктивен потенциал може да нарасне до нови критични величини, с което да се трансформира постепенно в предизвикателство-проблем, „предизвикателствен“ проблем, Проблем на предизвикателството, Challenge problem.
  Какво може да се случи още по-нататък са само хипотези, само спекулации, за това, както се казва у нас, просто ни е бедна фантазията! Ако, обаче предположим все пак, че този Проблем на предизвикателството, Challenge problem продължи да ескалира неуправляемо като потенциал, той може, от своя страна да се „челинджизира“, т.е. да се превърне в Челинджизиран проблем, Challengized problem, да придобие не просто мащаба, размаха и характеристиките на предизвикателство за самото съществуване на цялата система, какъвто е Проблемът на предизвикателството, Challenge problem, а да се окаже с мащаб, размах и характеристики на разрушителен феномен за цялата система.
  
  С навлизането в Рисковото общество сигурността става все повече „рискова”. Усилията се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, последиците ще са изключително сериозни. Вече не е достатъчно да бъде защитавана безопасността, дори да бъде гарантирана сигурността, трябва да бъдат управлявани рисковете, да се развие различна сетивност на държавата и обществото. Провалят ли се усилията да управляваме риска, той ще се рисковизира (и така се създават условия той да се превърне дори от един момент нататък от Riskized problem в Challenge problem). Това ще постави под тежко изпитание сигурността на цялата система и вече отговорът на този проблем трябва да бъде на системно ниво – комплексен, цялостен, холистичен.





  
  Таблица 3. Обвързване на видовете сигурност, вълните на сигурността, основните категории и видовете проблеми
  
  Донякъде по-различен е погледът върху рисковизацията на датския учен Олаф Кори (1971). Той пише: „Докато секюритизацията се стреми да персонализира, то риск-мисленето обективизира.“ [22] Тази синтезирана мисъл улавя важен елемент, свързан с рисковизацията и секюритизацията, да го кажем така – risk factors vs. security actors; рискови фактори vs. „сигурностни“ àктори; фактори на риска vs. àктори на сигурността. При секюритизацията преходът от нормалноста към извънредността, т.е. от security към securitization, е свързан със и отразява ролята на àкторите в полето на сигурността – security actors, с други думи той е actors-oriented, ориентиран е към àкторите, докато при рисковизацията преходът от нормалността към извънредността, т.е. от risk към riskization, е свързан със и отразява ролята на факторите в полето на риска, risk factors, с други думи той е factors-oriented, ориентиран е към факторите.
  Олаф Кори привежда и следното разсъждение на своя сънародник Микел Расмусен (1973): „Ако метафората за Студената война беше стена..., то метафората за средата за сигурност в Пост-Студената война е филтър. Правителствата се опитват да създадат „риск филтър“, който проследява [screens] тяхната юрисдикция по отношение на най-опасните елементи, идващи от потоците на глобализацията“, и допълва: „Реинженерингът на обществото срещу потоците на рисковете следователно изисква различен манталитет на управление, който е по-постоянен, холистичен и дългосрочен по своята същност, от временната мобилизация за осуетяване или премахване на заплахата“ [23].
  Според Олаф Кори, Секюритизацията и Рисковизацията са различни и имат различни логики и последствия. Вместо да премества даден въпрос в категорията на извънредната политика, Рисковизацията разширява правомощията на управлението, създава нови обекти за управление на риска и предписва реинженеринг на обществото, за да се да повиши устойчивостта му и да се защити то срещу растящите рискове. Това е различен манталитет на управление спрямо сигурността, който вместо върху сигурността се фокусира върху рисковете, а значи и върху устойчивостта, и е по-постоянен и дългосрочен по своята същност, отколкото стремежът да се осуети или да преодолее дадена заплаха. Докато секюритизацията се стреми главно да идентифицира заплаха, която е външна за „високоценения референтен обект“, рисковизирането се фокусира върху капацитета и устойчивостта на управлението като вътрешно свойство на референтния обект. Така в същественото сигурността се подчинява на и се включва към риска. Ето защо Секюритизацията и Рисковизацията се подчиняват на различни логики. Логиката на риска е свързана с политиката и рационалността на акторите в сигурността, а не с нулевата толерантност и политиката на бързи реакции и изключване, насочени срещу някакъв противник (т.е. към същинска секюритизация); тя реализира стратегия на сдържане и предотвратяване на опасностите, на дългосрочно управление и на изграждане на управленски потенциал. И това има и ще има много сериозни последствия, независимо дали нещо е секюритизирано или рисковизирано [24].
  И така, Олаф Кори разглежда 3 типа стратегии спрямо определен деструктивен проблем, като 3 различни фази на противодействието на този проблем – политизация (политика на нормалност и затова може би е по-точно да се нарича нормализация), секюритизация (политика на сигурност), рисковизация (политика на риска).





  
  Таблица 4. Релация политизация – секюритизация – рисковизация [25]
  
  Най-напред на проблема се гледа като на нормален проблем, поставен на едно ниво с други проблеми, той се смята за управляем и се пристъпва към неговото управляване с традиционните, нормални подходи, средства и ресурси. Но постепенно проблемът придобива по-висок приоритет и не само се балансира и обвързва с другите проблеми, ами се минава към оптимизиране на политиката спрямо него в търсене на максимално полезност за системата в намиране на адекватно решение на този проблем.
  Ако от даден момент, независимо от положените усилия, проблемът продължи да нараства като потенциал, той се секюритизира и тогава се преминава към политиката на сигурност, наречена секюритизация. „Атакува“ се външната за системата (или, както казва Олаф Кори – за високоценения референтен обект) заплаха; стремежът е тя да бъде елиминирана, като за целта се прилагат извънредни мерки, недопускащи компромис със сигурността. Тук сме изцяло в изследванията на Копенхагенската школа (вж. Етюд 10), защото този проблем от засягащ сигурността, свързан със сигурността е станал насъщен за сигурността, същностен за сигурността, т.е. проблемът се е секюритизирал.
  И отново, ако от даден момент, независимо от положените усилия, проблемът продължи да нараства като потенциал, той се рисковизира и вече се преминава към политиката за риск, наречена рисковизация. В центъра се поставя системата (или, както казва Олаф Кори – високоцененият референтен обект), т.е. водещ приоритет на анализа и усилията става устойчивостта на системата (на високоценения референтен обект) като нейно (негово) вътрешно свойство, привежда се в действие план за повишаване на устойчивостта и се прилага политика на предпазливост, заедно със застраховане срещу риск и марж на безопасност. За Кори рисковизацията е превръщане на секюритизирал проблем в риск. Това налага преминаване от политика на сигурност в политика на риск.
  
  По нашата логика рисковизацията на проблема, Riskized problem, спрямо проблема, свързан с риска, засягащ риска, Risk problem е аналог на онова, което е секюритизацията на проблема, Securitized problem, спрямо проблема, свързан със сигурността, засягащ сигурността, Security problem.
  
  Точно както:
  един Security problem нараства като потенциал и се превръща в Securitized problem, т.е. вече не може да бъде решаван чрез нормалните, във-редните мерки за контрол на сигурността, а трябва да се решава с извънредни мерки, така че ние сме в сферата на извънредността и това е същността и съдържанието на секюритизацията,
  така и
  един Risk problem нараства като потенциал и се превръща в Riskized problem, т.е. вече не може да бъде решаван чрез нормалните, във-редните мерки за управление на риска, а трябва да се решава с извънредни мерки, така че ние сме в сферата на извънредността и именно това е същноста и съдържанието на рисковизацията. Рискът трябва да бъде „атакуван“ вече на системно ниво, на ниво на цялата система, на холистично ниво. Не бъде ли направено това своевременно и ефективно, то Risk problem ще се трансформира в Challenge problem, който ние характеризираме като онтологичен проблем, като проблем от много по-различен и по-сложен порядък, пряко свързан със съществуването на системата, с възможността тя да попадне в ескалираща несигурност, а оттук до опустошителния Challengized problem е една ръка разстояние.
  
  Според Франсоа Евалд:
  „Рискът е придобил един вид онтологичен статус. От днес животът е белязан с фундаментална незащитеност… Рискът е не просто виртуална заплаха или предполагаема възможност, той напълно е въплътен в реалността" [26].
  А британският учен от унгарски произход Франк Фуреди (1947) като че ли продължава мисълта му:
  „Живеенето заедно с риска става наша съдба, като насърчава нашата предразположеност към фаталистична гледна точка спрямо неопределеността. Това чувство за фатализъм непрекъснато ни препоръчва да избягваме рисковете, да предприемаме мерки, които могат да насърчат безопасността" [27].
  
  В дългата, драматична и противоречива, изпълнена с множество подеми и спадове, катастрофи и триумфи, човешка история, ние можем метафорично да отделим шест периода на отношението между Живота на хората (на обществото) и Рисковете:
  
  ПЕРИОД 1. Рисковете изобщо не съществуват в Живота на хората.
  ПЕРИОД 2. Рисковете са в периферията на Живота на хората.
  ПЕРИОД 3. Рисковете са разпръснати (разтворени) сред Живота на хората.
  ПЕРИОД 4. Животът на хората е разпръснат (разтворен) сред Рисковете.
  ПЕРИОД 5. Животът на хората е в периферията на Рисковете.
  ПЕРИОД 6. Животът на хората е подвластен напълно на Рисковете.
  
  Нека сега проследим най-същественото за всеки един от тези шест периода:
  
  ПЕРИОД 1. Рисковете изобщо не съществуват в Живота на хората (Илюстрация 2)
  Това е Раят (би могло да се сложат и кавички – „Раят“). В Рая животът е блажен и не съществуват каквито да било рискове. Хората, обаче вкусват плодовете на Дървото на познанието – познанието за добро и зло. За наказание Господ ги прогонва от Рая.
  Да си припомним тук думите на германския социолог Никлас Луман (1927 – 1998): „Портата на рая остава запечатана – чрез понятието „риск“ [28].
  
  ПЕРИОД 2. Рисковете са в периферията на Живота на хората (Илюстрация 2).
Това е живот, опиращ до границата, отделяща го от рисковете. Хората са изгонени от Рая и започва нелекото им земно съществуване. Нормалността на това съществуване достига до определена граница, отвъд която са рисковете. Тази граница се очертава от различните табута. Или както британската антроположка Мери Дъглас (1921 – 2007) бе казала: „Табуто пази локалния консенсус за това, как е организиран светът. То укрепва разколебаната сигурност. Намалява интелектуалния и со-циалния безпорядък“ [29]. А ние бихме я допълнили по отношение на днешното време, а по-скоро бихме я перифразирали така: „Табутата пазят глобалния консенсус за това, как е организиран светът. Те укрепват разколебаната сигурност. Намаляват интелектуалния и социалния безпорядък.“
  Има граница. От вътрешната страна на тази граница е нормалното, безрисковото живеене на хората. Границата – това са различните табута, които хората не нарушават, а ако ги нарушат, поемат рискове – да предвизвикат гнева на боговете. Съответно отвъд тази граница, откъм нейната външна страна са рисковете, рисковото съществуване, съществуването в риск. Хората могат да пресекат тази граница, но не го правят, защото тя се опазва от ключови, регулиращи поведението механизми срещу вредно, аморално и анормално поведение (за тях вече стана дума в Етюд 13).
  Първи и най-мощен от тези защитни механизми е Страхът. Човек би могъл да пресече тази граница, но като правило не го прави от Страх – поради страх от Божието наказание, заради страх да не разгневи боговете (мога да направя нещо лошо, но не го правя, защото ме е страх да не бъда наказан от Бога).
  Сетне се включва със своята защитна (възпираща) сила вторият защитен механизъм – неговото название е СРАМ (мога да направя нещо лошо, но не го правя, защото ме е срам да го направя).
  Накрая в тази хронологична последователност се появява и третия защитен механизъм, чието име е СЪВЕСТ (не правя нещо лошо, защото не мога и [да [си позволя] да си помисля дори да го направя).
  Ако при първите два защитни (възпиращи) механизми, СТРАХ И СРАМ, Човекът извършва мислено калкулация на плюсовете и минусите, на щетите и ползите от определено вредно, аморално или анормално действие, за да прецени дали да го извърши и да вземе решение да не го извърши, то при третия защитен (възпиращ) механизъм СЪВЕСТ такава калкулация, дилема от този род пред Човека не стои – той не може дори [да си позволи] да си помисли, че е способен да извърши подобно вредно, аморално или анормално действие, защото то изобщо не е съвместимо с неговата ценностна система и изповядвана вяра, с идеалите и принципите на поведение в живота, които той изповядва и следва.
  
  ПЕРИОД 3. Рисковете са разпръснати (разтворени) сред Живота на хората (Илюстрация 2).
  Това е периодът, през който съществуващите рискове са интегративна, неизменна част от човешкия живот. Сякаш рисковете са впръснати сред живота на обществото. Хората като цяло живеят нормално, но в различните свои действия те често опират до рискове и трябва да решават дали да ги предприемат или не. Рисковете не са нещо, което е на хоризонта или на хвърлей разстояние по-близо от него – те са в реалността, в действителността, но преди всичко от хората зависи на кои рискове какво значение ще се отдаде. Хората имат избор – те постоянно правят един или друг избор и гледат на правенето на избор като на свое право, те възприемат себе си повече като субект, който отсява рисковете, а рисковете възприемат като обект на своята преценка.





  
  Илюстрация 2. Периоди на отношението между Живота на хората и Рисковете)
  
  ПЕРИОД 4. Животът на хората е разпръснат (разтворен) сред Рисковете (Илюстрация 2).
  Този период е образ – негатив на предходния. Сега човешкият живот е неизменна, интегративна част от съществуващите рискове. Животът на обществото е впръснат сред рисковете. Нормалността в живота е на откъслечни, кратки времеви интервали между различните рискове. Хората все по-малко имат възможност да решават да предприемат или не рисковете, които пресичат пътя им. Това, което хората трябва да правят основно, е да решават какво ще правят с тези рискове, как ще ги управляват. В това се състои и изборът им вече – да приемат рисковете като обективно съществуващи и все по-чести, все по-обичайни и да търсят начини как да им противодействат. Местата по своему се разменят – рисковете са субект, който очертава дневния ред на обществото, а хората трябва все повече да мислят за себе си като обект на въздействието на тези рискове.
  
  ПЕРИОД 5. Животът на хората е в периферията на Рисковете (Илюстрация 2).
  Това е набралото скорост (и власт!) Рисково общество. За разлика от предходния период, когато животът, е впръснат като частички от пъзел сред рисковете, сега той, неговата нормалност е сведена до един критичен праг, останалото е рискове – с други думи, с изключение на все по-малко и по-малки сфери от живота, хората постоянно са в риск. Нормалността навсякъде граничи с рисковете, постоянно е на изпитание – всеки опит тя да се умножи опира до един, няколко или множество рискове. Пространството на нормалността може да се разшири само ако се влезе „в диалог“ с рисковете, ако те бъдат „убедени“, че може да се съществува „мирно“ в тях и с тях – не чрез или – или, или нормалност, или рискове, а чрез и – и, и нормалност, и рискове. Както при втория период можем да кажем – „това е живот, опиращ до границата, отделяща го от рисковете“. Но пространството (а и времето) на този живот е много по-свито.Ако при втория период имахме натиск отвътре – навън по границата, разделяща нормалността от рисковете, т.е. натиск от нормалността към рисковете и нормалността можеше да бъде разширявана с цената на смелост спрямо страха, на компромиси спрямо срама и при постоянен вътрешен диалог със себе си спрямо съвестта, то тук ние имаме обратното – натиск отвън – навътре по тази граница, т.е. натиск от рисковете към нормалността и ако хората не съумяват да управляват достатъчно добре рисковете, на които се натъкват, нормалността на техния живот ще се свие допълнително, ще се свие допълнително и пространствено, и времево.
  
  ПЕРИОД 6. Животът на хората е напълно подвластен на Рисковете (Илюстрация 2).
  Това е Адът (би могло да се сложат и кавички – „Адът“). Хората са изгонени от живота, в който има всичко – и нормалност, и рискове – и са прогонени в Ада. Те са наказани заради това, че със своята дейност и своите ценности пораждат все повече и все по-опасни рискове, а също така все по-лошо и все по-безотговорно се отнасят към тези рискове и към тяхното управление. В Ада вече всичко е рискове, няма нормалност; целият живот е риск и не съществува дейност без риск. Ако при изгонването си от Рая заради извършването на Първородния грях, т.е. вкусването от плодовете на Дървото на познанието, на познанието за добро и зло, хората имат оправданието, че са били все още неопитни, то за греховете, заради които те са прогонени в Ада, тяхната вина не се дължи на неопитност и незнание, а на безотговорност; на лекомислено отношение към последствията от тяхната дейност за природата и социалния им живот; на нежелание и неумения да се учат от своя опит и да прилагат своето знание; на себевъзприемането си едва ли не като свръх-човеци. Адът не е Рисково общество, Общество на рисковете, той е Общество-Риск, Общество в риск, Общество, в което всичко е риск и няма нищо друго освен рискове.
  
  За така посочените етапи, са присъщи различни видове сигурност, в съответствие с вече указаната класификация на видовете сигурност, съгласно която, да напомня, сигурността бива: Абсолютна безопасност; Защитена безопасност; Относителна сигурност; Трансформационна сигурност.
  
  ♦ Първият ПЕРИОД е хипотетичен, библейски период – теоретичен конструкт, чрез сравняването с който да осмислим реалните, земни, човешки периоди и присъщата им сигурност. За него можем да кажем, че е присъща Абсолютната безопасност. Подобно хипотетично общество на максималната сигурност би могло да се характеризира като Общество на абсолютната безопасност, „Абсолютно-безопасностното“ общество, „Свръх-безопасностното“ общество – Absolute-Safety Society.
  
  ♦ Вторият ПЕРИОД е периодът на Защитената безопасност. Както бе казано в Етюд 3, това е Обществото на заплахите, Threat society, „Заплаховото“ общество, Вълната на безопасността.
  
  ♦ Третият ПЕРИОД и Четвъртият ПЕРИОД са двете страни на една монета. Те са свързани един с друг, преливат един в друг, различията между тях не са абсолютни, а относителни, не толкова качествени, а много повече количествени – в зависимост от това доколко Рисковете са подчинени на (производни от) Живота на хората и доколко Животът на хората е подчинен на (производна от) Рисковете. Това са двата периода на Относителната сигурност. Това е и Обществото на опасностите, Danger society, „Опасностното“ общество, Вълната на сигурността.
  
  ♦ Петият ПЕРИОД е периодът на Трансформационната сигурност, това е именно Обществото на рисковете, Risk Society, Рисковото общество, Вълната на риска.   Трансформационната сигурност е сигурността на Рисковото общество.
В Рисковото общество се променя самата логика на човешкото съществуване. Да вземем отношението към неопределеността. Тя бе нещо изначално лошо, способно да обърка плановете ни в живота и даже да го разстрои или разруши. Неопределеността внасяше усещане за безпорядък и предчуствие за беда и ние се опитвахме да я избегнем и да се освободим от нея. Или поне да я намалим. Днес неопределеността става част от нас, от нашето съществуване и както казва американският икономист Питър Бърнстейн (1919 – 2009), тя ни прави свободни [30]. Ние все по-смело, неистово се стремим от негативната свобода, свободата от (freedom from) – в случая свободата от непределеност, към позитивната свобода, свободата на, да, за, със (freedom to) – в случая свободата на неопределеността [31]. Тази свобода ни дава правото на избор и задължението да правим този избор внимателно и отговорно.
  
  ♦ Шестият ПЕРИОД подобно на Първия е хипотетичен (дали?) период с библейски измерения. Той е краят на сигурността, в него имаме нулева сигурност – липсваща сигурност, никаква сигурност. Това е периодът, при който на всички предизвикателства за хората е даден крайно неефективен, лош отговор и всяко предизвикателство се е превърнало в риск. Ако човечеството не се опомни, подобно общество може да бъде не само краят на сигурността, краят на обществото, но и краят на човечеството. Възможна алтернатива на описания „Ад“ е обществото, за което стана дума в Етюд 5 – Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото“ общество – Challenge Society. Това би могло да бъде общество, в което ще даваме адекватни отговори на повечето от, на една голяма част от предизвикателства или поне на по- и най-сериозните от тях. Но едно такова общество лесно може да бъде доведено докрай, до своя абсурд, до своето отрицание – когато ние ще искаме да даваме своевременни отговори на АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА.
  
  Именно в Етюд 5 ние вече дискутирахме докъде може да ни доведе подобна абсолютизация на нашите амбиции и стремежи, комплекси и страхове.
  
  Във Вълната на предизвикателството, в Обществото на предизвикателствата, „Предизвикателственото“ общество, Challenge Society, основните приоритети и усилия по отношение на Сигурността ще бъдат свързани с предизвикателствата, при даването на отговори на които системата трябва да се стреми към предотвратяване, дори още преди те да се проявят, на първите признаци за потенциални разрушителни последствия от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на умения (способности) за прогнозиране. Тези умения (способности) ще позволят на системата да осъществява ефективно цялостно и достоверно предвиждане, като целта е постигане на „Абсолютна безопасност“.
  „Абсолютната безопасност“ ще бъде Сигурността на Обществото на предизвикателствата, на Challenge Society.
  Challenge society ще се страхува (би трябвало да се страхува) от каквито и да било потенциални източници на негативни въздействия и вероятно заради това ще бъде склонно да възприема сигурността дори буквално – като отсъствие (липса) на потенциални източници на негативни въздействия.
  
  Това ще бъде може би (ще използваме условно наклонение, доколкото правим опит за надничане в бъдещето) завръщане към първичната, към ОНТОЛОГИЧНАТА СИГУРНОСТ, която Антъни Гидънс описва като предсказуемост и надеждност в живота; като ясни представи за причините за това, което се случва и за същността на това, което се случва. Онтологичната сигурност е форма на усещане на безопасността във възможно най-широкия смисъл и с най-пълното съдържание на думата и означава, че индивидът (общността, обществото) изпитва чувство на максимална увереност по отношение както на цялостта на своята идентичност, така и на постоянството на социалния свят и околната среда, така че ежедневният живот да е и да бъде максимално предсказуем [вж. 32].
  Същевременно, това, което Антъни Гидънс дефинира като онтологична сигурност може да се определи и като ЕПИСТЕМОЛОГИЧНА СИГУРНОСТ, доколкото епистемологичната сигурност е тясно свързана „с границите на познанието, със задаването на въпроси за естеството на битието, за себе си и за другите и за невъзможността да се дадат отговори на тези въпроси“; и доколкото ако обществото не намира своя пристан при нея, ако не открива своето убежище в нея, то наистина ще изпитва „двоен страх“ – онтологичния „страх от смъртта“ и епистемологичния „страх да не знае“ [33].
  Стремежът към онтологичната сигурност е стремеж и към епистемологична сигурност!
  Ние можем да говорим едновременно и за онтологична сигурност, и за епистемологична сигурност, защото това означава да говорим за ярката, всепоглъщаща както отделния индивид, така и общностите, а вън от съмнение – и най-вече – обществото, потребност както да се гарантира в максимална степен тяхното оцеляване, съществуване и равитие, битието и животът им, така и да има оптимално удовлетворителна степен на знание – за това, което се е случило в миналото, което се случва в настоящето и което ще се случи в по-близкото и в по-далечното бъдеще.
  
  Още няколко разсъждения, свързани с онтологичната сигурност, която, както казахме вече, е едновременно и епистемологична сигурност.
  Отново и отново ние ще [си] задаваме все тези въпроси:
  Докъде може да стигне, докъде ще ни отведе нашият стремеж да предотвратим всичко, да се предпазим от всичко, да се защитим от всичко?
  Какви са пределите и какъв е смисълът нашият живот да преминава в постоянно полагане на максимални и извънредни, на титанични и сизифови усилия – да направим абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност, да не се допуска по никакъв начин и на никаква цена да се създават условия за евентуалното възникване на какъвто и да било потенциален източник на негативно въздействие, който би могъл стремително да се развие във времето и да доведе до разрушителни последици?
  Какво е животът без предизвикателства, рискове, опасности, заплахи и всякакви потенциални източници на някакви въздействия; какво е животът, в който не можем да мислим за нищо друго, освен да премахваме, да отстраняваме всяка причина и повод за страх, опасение, притеснение, огорчение?
  
  Ето защо сега и в близко, дори в не-чак-толкова-отдалечено бъдеще, още докато сме в Рисковото общество, в Обществото на рисковете, Risk Society, можем да се стремим да управляваме рисковете така, че да останем колкото се може по-дълго в това общество. То в никакъв случай не е най-трудното за живеене в общество, даже ако човек се замисли, в него има много положителни страни, които да ни мотивират като човечество да живеем в него без да поставяме на карта съдбата си. Един български роман, а по-късно и филм се наричаше „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Можем да го перифразираме така – „Няма нищо по-хубаво от Рисковото общество“.
  
  Пояснение:
  „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1968) – роман на известния български писател Богомил Райнов (1919 – 2007). Българският театрален и филмов режисьор Методи Андонов (1932 – 1974) създава по романа едноименния филм (1971) – сценарият е от Богомил Райнов.
  
  Когато твърдим, че „Няма нищо по-хубаво от Рисковото общество“, ние противоречим на апокалиптичното предупреждение на самия гуру на Рисковото общество Улрих Бек:
   „Обживените с вяра рискове са камшикът, който обикновено пришпорва днешния ден да галопира. Колкото по-заплашителни са сенките, падащи над настоящето от едно надвиснало на хоризонта ужасяващо бъдеще, толкова по- непреодолим е шокът, породен от драматизирането на риска днес“ [34].
  Но ние сме убедени, че нашето твърдение не е далеч от истината – стига да се разбира в смисъла, в който го разбираме ние, а именно, че пред нас хората, в нашето общо човешко бъдеще (а то бива най-различно – непосредствено предстоящо бъдеще, близко бъдеще, обозримо бъдеще, далечно бъдеще), за радост или съжаление, наистина няма нищо по-хубаво от Рисковото общество. Всички останали варианти и сценарии са… по-лоши.
  
  
  Литература:
  1. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. С.: Военно издателство, 2011, 11 – 35.
  2. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Подходи, системи и организация на ранното сигнализиране. – В: Гочев, Атанас, Георги Генов, Николай Младенов, Петър Христов. Ранно сигнализиране и предотвратяване на конфликти. С.: Албатрос, 1997, 78 – 89, с. 82.
  3. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Ранното сигнализиране за предотвратяване на конфликти след края на Студената война. – В: Гочев, Атанас (ред.). Новата архитектура на сигурността в Европа и ранното сигнализиране и предотвратяване на конфликти. С.: Албатрос, София, 1997, 119 – 128, с. 123.
  4. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Ранното сигнализиране, ibid., с. 123.
  5. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Подходи, системи и организация, ibidem.
  6. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Ранното сигнализиране, ibid., с. 122.
  7. Гочев, Атанас, Николай Младенов. Подходи, системи и организация, ibid., с. 84.
  8. Гочев Атанас. Конфликтът – ранно сигнализиране и превантивна дипломация. С.: Албатрос, 2012, 126 – 127.
  9. Гочев Атанас. Конфликтът – ранно сигнализиране, ibid., 127 – 128.
  10. Талеб, Насим Никълъс. Надхитрени от случайността. Скритата роля на случайността в живота и на пазара. С.: Инфодар, 2009, с. 259.
  11. Канеман, Даниъл. Мисленето. С.: Изток-Запад, 2012, с. 20, 26. 95, 106, 119, 139 – 140.
  12. Талеб, Насим Никълъс. Надхитрени от случайността, ibid., с. 257.
  13. Bora, Alfons. Risk, Risk Society, Risk Behaviour, and Social Problems. – In: Ritzer G. (ed.). The Blackwell Encyclopedia of Sociology, vol. VIII, Oxford: Blackwell, 2006, 3926 – 3932, p. 3936.
  14. Tannert, Christof, Horst-Dietrich Elvers, Burkhard Jandrig. The Ethics of Uncertainty. In the Light of Possible Dangers, Research Becomes a Moral Duty. – In: EMBO Reports, 2007, Vol. 8, No. 10, p. 895.
  15. Bora, Alfons. Risk, Risk Society, Risk Behaviour, and Social Problems, ibidem.
  16. Тремонти, Джулио. Страхът и надеждата. Европа: глобалната криза, която се задава и начинът да я избегнем. С.: Сиела, 2010, с. 21.
  17. Beck, Ulrich. World Risk Society and Manufactured Uncertainties. – In: Iris, 2 October 2009, Vol. 1, No. 2, 291 – 299, p. 292.
  18. Beck, Ulrich. Politics of Risk Society. – In: Franklin, Jane (ed.). The Politics of Risk Society. Polity Press, Published in association with the Institute for Public Policy Research, 1998, 9 – 22, р.11.
  19. Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. Cambridge, UK: Polity Press in association with Blackwell Publishing Ltd. 1991, р. 133.
  20. Бек, Улрих. Световното рисково общество. С.: Обсидиан, 2001, с. 9.
  21. Rasmussen, Mikkel Vedby. The Risk Society at War. Terror, Technology and Strategy in the Twenty-First Century. Cambridge, UK: Cambridge University Press, 2006, 2 – 3.
  22. Corry, Olaf. Securitzation and 'Riskization': Two Grammars of Security. Working paper prepared for Standing Group on I nternational Relations, 7th Pan-European International Relations Conference, Stockholm 9th - 11th September, 2010, р. 12.
  23. Corry, Olaf. Securitzation and 'Riskization', ibidem.
  24. Corry, Olaf. Securitzation and 'Riskization', ibid., 26 – 29.
  25. Corry, Olaf. Securitzation and 'Riskization', ibid., р. 20.
  26. Свенсен, Ларш. Философия на страха. С.: Персей, 2014, с. 95.
  27. Furedi, Frank. Culture of Fear Revisited. Risk-taking and the Morality of Low Expectation. London, UK; New York, NY: Continuum, 1997, 2006, p. 5.
  28. Luhmann, Niklas. Risk: A Sociological Theory. Berlin, Germany; New York, NY: Walter de Gruyter, 1993, р. 17.
  29. Дъглас, Мери. Чистота и опасност. Анализ на понятията за омърсяване и табу. С.: ЛИК, 2005, с. 8.
  30. Bernstein, Peter L. Against the Gods. The Remarkable Story of Risk. New York, NY; Chichester, UK; etc.: John Wiley & Sons, Inc., 1996, 1998, p. 229.
  31. O’Malley, Pat. Risk, Uncertainty and Government. London, UK: The Glass House, 2004, р. 33.
  32. Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity, ibid., 184.
  33. Aradau, Claudia. Rethinking Trafficking in Women. Politics out of Security. New York, NY: Palgrave Macmillan, 2008, р. 52.
  34. Бек, Улрих. Световното рисково общество, ibid., с. 204.
  
  
  05.08.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
   __      ___                      ____  
/ /_ / _ \ __ __ __ __ / ___|
| '_ \ | (_) | \ \ /\ / / \ \/ / \___ \
| (_) | \__, | \ V V / > < ___) |
\___/ /_/ \_/\_/ /_/\_\ |____/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.