ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 16. ЗА ЧЕТИРИТЕ ПРЯКО СВЪРЗАНИ СЪС СИГУРНОСТТА ТРАНСФОРМАЦИИ (ПРЕХОДА) В ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 16. ЗА ЧЕТИРИТЕ ПРЯКО СВЪРЗАНИ СЪС СИГУРНОСТТА ТРАНСФОРМАЦИИ (ПРЕХОДА) В ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ
  
  Систематизирани са Четирите цивилизационни Прехода, които човечеството осъществява, преминавайки през качествено различни периоди на своето развитие, свързани с радикални промени в отношението си към Времето, в мирогледа, индивидуалното битие, общностното съзнание, ценностите, принципите и не на последно място – в схващанията за Сигурността.
  
  На разглеждането на Четирите цивилизационни, свързани със Сигурността Трансформации (Прехода) в историята на човечеството е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – животът на Мрежата. С.: Военно издателство, 2014.
  
  Все по-засилващо се, все по-обземащо, все по-натрапчиво и все по-емоционално намиращо отражение в научната литература е убеждението, че през първите десетилетия на XXI век човечеството се изправя пред революционна промяна в своето мислене за и в отношението си към фундаменталните въпроси на сигурността и неопределеността, на съществуването и развитието, на битието и съзнанието, на схващането и преживяването на света като единна, силно обвързана система и като наш общ планетарен дом.
  Философи, учени, университетски преподаватели, експерти, мислещи хора и обикновени граждани чувстват, че стъпват върху подвижни пясъци, че нищо не е така, както преди, че нищо не е същото, че нещо се случва, че нещо се променя и то издълбоко, всеобхватно, мащабно. Затова те все по-често си задават въпроса за това в какъв свят постепенно навлизаме, какви са неговите характеристики и специфики, какво в нас самите, в житейското ни и жизнено поведение трябва да променим, за да не се загубим и да не загубим себе си в новите и може би много различни обстоятелства и начини на живот.
  
  Ние, днешните представители на човешкия род, сме уплътнили почти до предела цялото земно пространство, Земята вече изцяло съвпада с онова, което древните гърци са наричали Ойкумена. Въпреки апокалиптичните и алармистките прогнози на някои геоеколози, културни антрополози и социобиолози, на общественици и особено на специалисти по предвиждане на обезсърчаващи сценарии, ние трезво, без паника осъзнаваме, че макар Земята, гледана от висотата и безбрежността на Космоса да е „бледа синя точица“, то като Ойкумена, като пространство за обитаване, тя ни е напълно достатъчна, за да останем върху нея, в нея, с нея, заради нея още много, много дълго време, стига да сме разумни и отговорни. Разумни, разбира се, защото другото означава да продължим да живеем самоубийствено, както някога казваше един добър наш поет. И отговорни, естествено, но не толкова и не само към себе си, а преди всички и най-вече към идните, бъдните поколения.
  
  Пояснение:
  Ойкумена – заселената земя, усвоената, заеманата от човечеството част на света. Терминът е въведен от древногръцкия географ, историк и писател Хекатей Милетски (550/540 – 490/480/479) за обозначаване на известната на гърците част от Земята с център в Елада (древна Гърция). Първоначално този термин обхващал само земите, населени с елински общности (племена), а по-късно включил и останалите, известни на човечеството земи.
   „Бледа синя точица“ – по едноименната книга (Pale Blue Dot, 1994) на американския астроном, астробиолог и писател Карл Сейгън (1934 – 1996), вж. Сейгън, Карл, Бледа синя точица, С.: Изток—Запад, 2013.
   „Самоубийствено живеем“ (1979) – стихосбирка на поета Андрей Германов (1932 – 1981).
  Заб. Поясненията, за които не е указан изрично източник, са приведени на база на текстове и дефиниции за тях в Wikipedia.
  
  Ние, днешните жители на планетата Земя не бива да се окажем първите човеци, които си позволяват да живеят само за себе си, за собственото си его и своето удоволствие, без да мислят за утрешните хора, за нашите деца и внуци. Подобно безотговорно, безнравствено, безпътно и безцелно съществуване може само да „изяде“ бъдещето на поколенията след нас, без те да са се родили още, за да ни потърсят сметка за това.
  
  Във фокуса на нашите изследвания винаги е била Промяната с голямо „П“, пред която е изправено човечеството. И не само е изправено, но постепенно (а дали постепенно?) навлиза в нея. Навлизайки в Промяната, човечеството все по-осезаемо започва с тревога и трепет, със стрес и страх да чувства нейните сложни и многоаспектни измерения и влияния.
  
  В тези Етюди нашата главна задача е да разсъждаваме за Сигурността в контекста на голямата Промяна. Ето защо се опитваме да доловим и да поставим на преден план редица характеристики и белези на Промяната, някои от които са достатъчно важни, други отчасти по-второстепенни, но и едните, и другите се преставят от гледна точка преди всичко на Сигурността – как те влияят върху Сигурността, какво случва със Сигурността в техния контекст и по какъв начин това се отразява върху държавата, обществото и гражданите.
  
  Необходимо е изрично да се подчертае, че днес – като Планетата Земя, като свят, като цивилизация, като човечество, ние се намираме в ранните утринни часове на драматичен Преход, на качествено нов етап на еволюция, на качествено нов период на развитие, свързан с радикална трансформация на нашето индивидуално битие и общностното ни съзнание.
  По своята социална и технологична, културна и ценностна същност, по глъбинните си и отдалечаващи хоризонта на себепознаване и стратегиране измерения, този Преход може да се сравни с други три Прехода в човешката история, също толкова драматични и епохални със своите въздействия и последици. Германският философ Карл Ясперс (1883 – 1969) първи говори за един от тези епохални Преходи, хронологически предшестващ настоящия цивилизационен Преход, а именно за Прехода, довел до настъпването на т.нар. „Осево време“, като всъщност той въвежда и самото понятие „Осево време“.
  Според Карл Ясперс периодът между 800 г. и 200 г. пр.Хр. е „най-дълбокият прелом на историята“. Тогава практически едновременно на редица отдалечени едно от друго места по света се появява сегашният тип човек, осъществява се философски и нравствен пробив в мисленето и действието на хората, породени са „основните категории, в които ние до ден днешен мислим, и [са] били сътворени наченките на световните религии“ [1], възникват нравствени, етични и естетични представи, които са изключително близки до съвременните – за добро и зло, за справедливо и несправедливо, за почтено и непочтено, за морално и неморално, за красиво и грозно и т.н. Появява се също така и онова чисто човешко изобретение-притежание съвестта: „висшата инстанция за индивидуален самоконтрол“ [2].
  Да, тогава се появява и съвестта! Руският културен антрополог Акоп Назаретян (1948 – 2019) прави предположение, че преди V век пр.Хр. човечеството не е познавало феномена „съвест“ и че от тази епоха, а по-точно от великия древногръцки философ Сократ (469 – 399) започва времето на интимния фактор на моралния избор. За тази цел Акоп Назаретян цитира статията на руския филолог Виктор Ярхо (1920 – 2003) „Имало ли е у древните гърци съвест?“, в която авторът обръща внимание, че героите на легендарния древногръцки поет Омир (VIII век пр.Хр.), на атинския драматург и трагик Софокъл (496/5 – 406), на древногръцките драматурзи Есхил (525 – 456) и Еврипид (480 – 406) говорят за страха, срама и позора, но преживяват своите недостойни постъпки единствено във връзка с неизбежното си разобличаване. Техните морални основания са изцяло митологични и са свързани само с опасението от възмездие на всезнаещите богове. Ораторите и моралистите са апелирали и агитирали, предупреждавали и предпазвали от лоши дела изключително поради страх от боговете: защото това, което можеш да скриеш от хората не можеш да скриеш от боговете, чието възмездие е непредотвратимо [3]. Както пише Виктор Ярхо: „Срамът е чувство достатъчно близко до съвестта, но не съвпадащо с нея. Срамът предполага преди всичко оценка отвън, а съвестта – отвътре; руското съчетание „ни срам, ни съвест“ много добре предава тази разлика… Човекът се срамува от своите действия, станали известни и навлекли му позор. Съвестта, напротив, предполага самооценка на героя, която не зависи от осведомеността на околните за неговите постъпки“ [4].
  През този период (800 – 200 г. пр.Хр.) в толкова различни географски и етнически, политически и икономически региони, „човекът осъзнава битието в цялост, самия себе си и своите граници. Той изпитва страховитостта на света и собстве¬ното си безсилие; поставя радикални въпроси; изправен пред бездната, напира към освобождение и спасение. Схващайки със съзнание своите граници, той си поставя най-върховните цели“ [5].
  
  В Китай постигат огромни висоти на мъдростта великият философ Лао Дзъ (VI век), наричан „Мъдрият старец“, „Почитаемият господин“ и автор на „Дао-дъ-дзин“ – „Трактат за Пътя (Дао) и свойството (Дъ)“, основоположник на философията на Даоизма, обожествяван от своите последователи, даоистите; а също така и Конфуций (ок. 551 – 479 г.), наричан още Кун Цю, Кун Дзъ, Кун Фу Дзъ („учителят Кун“) – една от най-значителните личности в китайската история и култура; велик философ, положил основите на философската система Конфуцианство. През тяхното време творят много други представители на основни направления на китайската философия.
  
  В Индия възникват Упанишадите – около 150 индуистки религиозно-философски трактата в поезия и проза, отнасящи се към свещените писания на индуизма; те са сътворени в периода между около 600 г. пр.Хр. и 200 г. пр.Хр. и поставят началото на индуистката философия и религия.
  Също така в Индия създава своето духовно учение Буда, Сидхарта Гаутама Буда, Върховният Буда, Пробуденият мъдрец от рода на Шакиите (ок. 563 или 623 – ок. 483 или 543). Думата „Буда“ означава „пробуденият“, „просветленият“ на настоящата епоха. Гаутама е приеман от будистите за пробуден или просветен учител, който е споделил своите прозрения, за да помогне на съзнателните същества да се освободят от страданието, причина за което е невежеството (авидя).
  Развиват се и други основни направления на индийската философия.
  
  В Иран възвестява своя светоглед Заратустра, Зороастър (вероятно VI век — първата половина на V век, може би 630 – 553 г. или 628 – 551 г.) – религиозен реформатор, основател на Зороастризма, жрец и пророк, комуто е било дадено откровението на основното божество Ахура Мазда („Великата Аура“) във вида на Авеста – Свещеното писание на Зороастризма.
  
  В Палестина се появяват редица юдейски пророци:
  > Илия (IX век пр.Хр.) – библейски пророк в Древен Израел. Появява се, за да върне увлеклия се по идолопоклонство еврейски народ към Истинския Бог. Свети пророк Илия единствен сред хората е взет жив на Небето и не е умирал физически. Той е един от най-великите християнски светии;
  > Исая, Исаия, Исайя, Исайа (ок. 765 г. – VII век) – един от великите библейски пророци. В пророчествата си много пъти говори за необходимостта от „връщане към Бога“ и за идването на Месията, т.е. Спасителят;
  > Йеремия, Иеремия (655 – 586) – вторият след Исая от великите библейски пророци. Известен е като Плачещият пророк; с термина „йеремиада“ се означават горестни жалби и оплаквания.
  > Второисая, Второисаия, Девтероисаия, Исаия Вавилонски (средата на VI век пр.Хр.) – условно обозначение на неизвестен пророк, автор на глави 40 – 66 или 40 – 55 на Книгата на Пророка Исая. Някои изследователи смятат, че глави 56 – 66 са дело на Третоисая, Тритоисаия (средата на V век пр.Хр.).
  
  В Гърция настъпва великият час на колоси като:
  > Омир;
  > Парменид Елейски, Парменид от Елея (ок. 540 или 520 г. пр.Хр. – ок. 450 пр.Хр.) – философ, един от най-ярките представители на досократовия период в древногръцката философия;
  > Хераклит Ефески, Хераклит от Ефес (ок. 544 г. пр.Хр. – ок. 483 г. пр.Хр.) – философ, един от най-видните досократици. Той смята, че процесите и явленията трябва да се изучават, когато са свързани. Основател на първата историческа форма на диалектиката (изкуство да се спори, да се разсъждава), която е метод за аргументация във философията, както и способ за теоретическо мислене, имащо за предмет противоречието в съдържанието на това мислене. Хераклит е известен с афоризма „Панта рей“ – „Всичко тече и нищо не остава“. Той е първият философ, за когото движението (промяната) е основна категория. В тази връзка е и неговото твърдение: „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща (вода на) река“;
  > Сократ;
  > Платон (ок. 427 г. пр.Хр. – 347 г. пр.Хр.) – гениален философ, ученик на Сократ. Един от най-великите, най-мощните и оказали неизмеримо и неоценимо влияние с идеите си философи на всички времена;
  > Тукидид (ок. 460 или 455 г. пр.Хр. – ок. 400 г. пр.Хр.) – най-големият древногръцки историк, автор на „История на Пелопонеската война“;
  > Архимед (287 – 212 г. пр.Хр.) – забележителен математик (най-големият в Античността) и физик, а също така механик и астроном, инженер и конструктор. [6]
  
  Както пише Карл Ясперс: „За първи път имало философи. Хората дръзнали като отделни индивиди да се опрат на самите себе си. Отшелници и странстващи мислители в Китай, аскети в Индия, философи в Гърция, пророци в Израел принадлежат един другиму, колкото и те да са различни един от друг по вяра, съдържание, вътрешна устроеност“ [7].
  
  Да допълним плеядата велики личности от този период с появата на гениални пълководци:
  > Кир II Велики (600, 593 или 575 – 530 г. пр.Хр.) – цар на Персия (559 – 530). Велик властелин и пълководец, той превръща една малка зависима държавица в най-голямата империя, съществувала до този момент, присъединявайки повечето цивилизовани области от Средиземно и Мраморно море на запад до река Инд;
  > Ашока (304 – 232 г. пр.Хр.) – трети по ред император (273 – 232) на империята на Маурите (държава в древна Индия, 317 – 180). След поредица от войни той завладява по-голямата част от полуостров Индустан. Известен е с прозвището Велики;
  > Сун Дзъ (края на VI век или 544 г. – началото на V век или 496 г.) – гениален древен китайски мислител, пълководец и стратег, известен и като Сун У, У Сун У или Достойният Сун от царството У. Автор е на шедьовъра „Трактат за военното изкуство” („Сун Дзъ бин фа” или „Военното изкуство според учителя Сун”), издаван в България и като „Изкуството на войната” и „Изкуството да побеждаваш” [8].
  
  Пояснение:
  Аскеза (от гр. упражнение), аскетизъм – вид духовна практика, преднамерено самоограничение, строго въздържание, вкл. самоизтезание с цел достигането на определени духовни цели; отказ от жизнените удоволствия по морални и/или религиозни съображения.
  
  Логично е да се твърди, както прави това Карл Ясперс, че такова уникално съвпадение на духа и творчеството на Времето в различни цивилизационни пространства не може да бъде само „игра на историческата случайност“ [9]. Вероятно човекът най-сетне, но вече завинаги, е излязъл от своята племенна, ограничена от биологичната си предопределеност същност и е започнал да се осъзнава като морално и етично отговорен за своите действия и за изборите, които прави; да измерва мечтите си, да оценява целите си и да определя ресурсите си за тяхното постигане като социално организиран творец на своята съдба. А за да твориш съдбата си ти трябва да можеш да се погледнеш „отгоре“ и да се съизмериш с далеч по-вечни и по-стойностни, непреходни неща, с други думи – да откриеш предназначението си, своята мисия и смисъла на собственото си съществуване.
  
  Карл Ясперс нарича периода между 800 – 200 г. пр.Хр.
   „Осево време“ (нем. Achsenzeit, англ. Axial Period, Axial Age, Axial Time).
  Той отнася към 500 г. пр.Хр. оста на световната история, която сочи вече 25 века развитието на човечеството и не само метафорично, а и твърде реалистично „пронизва“ нашата епоха, определяйки еднозначно (поне доскоро) нейната същност и съдържание.
  
  Пояснение
  Die Achse (нем.) – ос;
  Die Zeit (нем.) – време;
  Axis, мн. ч. axes (англ.) – ос, оси;
  Period (англ.) – период, време, срок;
  Age (англ.) – век, период, епоха, възраст, поколение;
  Time (англ.) – време, промеждутък от време, срок, епоха, период.
  
  Карл Ясперс сравнява периода на Осевото време (Axial Period, Axial Age, Axial Time) с един друг, предшестващ го и също така епохален и епичен, период от човешкото развитие, „с едно централно ад¬министриране на високоразвито обезпечаване на живота“ [10], а именно времето от 5000 г. пр.Хр. до 3000 г. пр.Хр., когато са заложени началата на „древните високи култури“: в Египет (по течението на р. Нил или в Едноречието); в Месопотамия (в „земята между двете реки” – между реките Тигър и Ефрат или в Двуречието); в Индия (друго Двуречие – между реките Инд и Ганг); и в Китай (още едно Двуречие – между реките Яндзъ и Хуанхъ).
  Ще назовем този „пред-осов“ период, т.е. 5000 – 3000 г.пр.Хр.:
  Период на Цикличното време (Cyclical Period, Cyclical Age, Cyclical Time).
  С други думи – Период на времето, движещо се не като стрела, каквото е Осевото време (Axial Period, Axial Age, Axial Time), а в кръг.
  
  Цикличното време → Осевото време
  Пояснение:
  Cycle (англ.) – цикъл, серия, кръг, (кръго) оборот, кръгов/затворен процес, такт, физ. цикъл, период.
  
  Ако при Осевото време движението е по права линия (по ос) и се осъществява само в едната от двете посоки, т.е. напред, към бъдещето, то движението в кръг е движение по затваряща се в себе си линия и също така се осъществява само в едната от двете посоки – по часовниковата стрелка.
  
  От гледна точка на самоосъзнаването на човека като творец на своята Съдба и История, преминаването от Цикличното време към Осевото време би могло да се разглежда като своеобразно разгъване на кръга и насочването му
  от
  вечната циклична повтаряемост
   (Времето като Окръжност, като Кръг)
  към
  линейния преход Минало → Настояще → Бъдеще
   (Времето като Права линия, като Стрела).
  
  Като закономерен резултат от нашето интелектуално и описателно-обяснително усилие да намерим колкото метафоричен, толкова и същностен модел на човешкото развитие (като развитие на Човека, но още повече – като развитие на Човечеството), ще определим периода от 12000 г. пр.Хр. до 8000 г. пр.Хр. като период на друго историческо/цивилизационно време:
  Точковото време (Point Period, Point Age, Point Time).
  Точковото време (Point Period, Point Age, Point Time) се е разпростирало, а може да се каже и е властвало, преди Цикличното време (Cyclical Period, Cyclical Age, Cyclical Time).
  
  Пояснение:
  Point (англ.) – точка, място, пункт, позиция.
  
  Историческото/цивилизационното време, продължило от 12000 пр.Хр. до 8000 г. пр.Хр. и определило смисъла и съдържанието на човешката история, на развитието на човешката цивилизация до Цикличното време, т.е. до 5000 – 3000 г. пр.Хр., може наистина напълно логично и аргументирано, достатъчно разбираемо и обяснимо да бъде сравнено със и илюстрирано чрез друг аксиоматичен геометричен обект и също толкова принципно важен геометричен символ като Окръжността и Правата линия – а именно Точката (Времето като Точка, Point Period, Point Age, Point Time).
  Да, това е именно такова време – Време Точка, Точково време (Point Period, Point Age, Point Time).
  
  И по този начин историческият/цивилизационният пъзел постепенно се подрежда, като нещата закономерно идват на местата си.
  
  • Точката (която е без-посочна) преминава в Кръг (с посоката на часовниковата стрелка);
  • Кръгът преминава в Права линия (с посока напред към бъдещето).
  
  Точковото време → Цикличното време → Осевото време
  
  Точковото време е:
  ‣ времето на постепенното усядане на ловците събирачи, които дотогава постоянно и в непрекъснато движение преследват своята плячка и търсят растителната си храна;
  ‣ времето на неолитната революция, на постепенното преминаване на човека от просто адаптиране на своите потребности към външната среда към сложното адаптиране на външната среда към неговите потребности и оттук до все повече и все по-разнообразни, все по-осмислени и все по-човешки, ако може така да се каже, потребности на човека;
  ‣ времето на нарастване на сложността на вътрешната и интимната, душевната и духовната организация на човека [11];
‣ времето на зачеването, на „утробното доличностно състояние“ [12] и на мъчителното раждане на социалния човек.
  
  Пояснение:
  Ловци събирачи е общество, при което основното средство за препитание е директното набавяне, сдобиване и т.н. на растения и месо от животни (лов) от природата. Съответно лов и събирателство е методът за препитание благодарение на ядивни растения, плодове и ловуване на животни от дивата природа.
  Неолитна революция – преход на човешките общини от примитивната икономика на ловците събирачи към селско стопанство – земеделие и скотовъдство. Смята се, че е започнала не по-късно от 10000 – 8000 г. пр.Хр. в Близкия изток. Характерна черта на неолитната революция е създаването на малки села и градове и цялостно променяне на околната среда със създаването на отделни общества.
  Неолит (от др. гр. нов и камък) – новокаменна епоха, новокаменен век, последен стадий на каменната епоха, каменния век. Това е най-древният културно-исторически период в развитието на човечеството, когато основните оръдия на труда и оръжията се изготвят преди всичко от камък, дърво и кости.
  
  Точковото време (Point Period, Point Age, Point Time) е време, затворено в самото себе си; то е едновременно кръг с нулев радиус и линия с нулева дължина, с други думи, съдържа в себе си в зачатък, в зародиш и Цикличното време, и Осевото време. То е сякаш предчувствие за тях, обещание за тях, надежда за тях.
  
  Ако след Точковото време не следваха едно след друго, а се развиваха едновременно и Цикличното време, и Осевото време, то вероятно човешката История би била напълно различна. Но Историята е такава, каквато е. В нея няма Ако …, то …, няма идеално повторение на обстоятелствата, затова нейното съдържание във всеки един миг, във всеки един момент е уникално, като аналогията и алтернативните разсъждения никога не са буквални, те са само вероятностно анализирани и сравнявани.
  
  За някои учени, изследователи и теоретици на развитието на човешката цивилизация, в това, което се преживява, в това, което се реализира като съдържание на   Историята, като същност на историческия процес, има определен, поне на теория разгадаем от науката, СМИСЪЛ (напр. за британския историк и културен антрополог Арнолд Тойнби (1889 – 1975) и руския историк, географ и етнолог Лев Гумильов (1912 – 1992).
  Но Смисълът, макар и разгадаем, изобщо не означава сам по себе си и непременно, задължително, наличие на някаква Цел. Той е много повече движение и ставане, случване и редуване на логически подредени и взаимно свързани събития, в най-главното на които има някаква несъмнена закономерност и тя по никакъв начин не може да бъде плод единствено на случайност и-или стихийност, т.е. на стихийно стекли се случайни обстоятелства или на случайно стекли се стихийни обстоятелства. И именно тази закономерност, ако бъде успешно разгадана, би ни приближила до схващането, до разкодирането и дешифрирането на Смисъла, намиращ се в съдържанието на Историята, в същността на историческия процес.
  
  Пояснение:
  Арнолд Тойнби е автор на фундаменталния 12-томен труд за раждането и упадъка на цивилизациите – „Изследване на историята“.
  Лев Гумильов въвежда понятието „пасионарност“ – индивидуален и преди всичко общностен признак, определян като способност към енергични усилия и целенасочени свръхнапрежения и стремеж към изменение на обкръжението. Личностите, способни на пасионарност се наричат пасионарии. Когато пасионариите са много, общността е готова да преследва мащабни, дори непостижими цели и идеали, способна е на високи постижения, на промяна на съдбата си.
  
  За други учени, изследователи и теоретици на развитието на човешката цивилизация, в това, което се преживява, което се реализира като съдържание на Историята, като същност на историческия процес има определена, поне на теория разгадаема от науката ЦЕЛ, която историята се стреми в своето развитие да постигне (напр. за забележителните германски философи Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831) и Карл Маркс (1818 – 1883).
  Тази Цел минава като червена нишка през събитията, които ние възприемаме като История, като исторически процес. Тя ги подчинява на себе си, свързва ги в разумна и логическа последователност и намира достатъчно сили, аргументи и ресурси да минимизира негативните ефекти от някои случайни и-или стихийни въздействия, т.е. от някои стихийно стекли се случайни обстоятелства или от случайно стекли се стихийни обстоятелства. Така че Историята, историческият процес са телеологични, те имат Цел и тази Цел е това, заради което те протичат във времето. Ако в Историята, в историческия процес е заложен някакъв Смисъл, то той не е автономен, сам по себе си и сам за себе си, а служи като предпоставка за реализирането на тяхната Цел. Точно заради това ходът на Историята, на историческия процес е закономерен. И именно тази закономерност, ако бъде успешно разгадана, би ни приближила до схващането, до разкодирането и дешифрирането на Целта, определяща съдържанието на Историята, същността на историческия процес.
  
  Пояснение:
  Телеология (от др. гр. достигнал целта, заключителен, свършен; и учение, наука) – философско учение за обяснение на развитието с помощта на крайни, целеви причини; разглеждане на нещата като целево причинени; схващане, според което всичко в света е целесъобразно и функционира на основата на разумна творческа воля и чрез съответствие между причини и цели; всичко в света е сътворено от Бога, така че едно нещо служи като средство за друго; всяко нещо има своя цел, която обуславя съществуването му.
  
  Дали обаче ще се гледа на историята като на История-Смисъл или като на История-Цел, тя, историята, както казахме, е безалтернативна и всъщност историята е това, което се е случило, а не онова, което би могло да се случи, ако нещата бяха тръгнали в друга посока или ако от основните нейни действащи личности, организации и обществени сили бе направен някакъв друг избор. Ето на базата на тези разсъждения ние правим извода, предлагаме обобщението, че досега, до този момент от развитието на човечеството, неговата история е динамичен процес преминал през три революционни Прехода и в момента започва четвърти революционен Преход.
  
  Неизбежно възниква въпросът – а какво Време е било преди Точковото време? Отговорът на този въпрос е следният: Времето от 25000 г. пр.Хр. до 20000 г. пр.Хр. – онова изключително далечно и оставило твърде малко достоверно и достатъчно идентифицируеми и верифицируеми следи, е пред-историческото/пред-цивилизационното Време, Времето на човешката до-история, пред-история, на човешката до-цивилизация, пред-цивилизация. Можем да го наречем Извън-Време, Преди-Време, До-Време, то всъщност е:
  Нулевото време (Zero Period, Zero Age, Zero Time).
  Това е Нулевото време (Zero Period, Zero Age, Zero Time), защото в социален план то е в някакъв смисъл отрицание на самото Време.
  
  Пояснение:
  Верификация (от лат. истинен, верен; и правя, върша) – проверка, проверимост, потвърждаване на съответствието на даден продукт с еталона; разпознаване на лъжата; контролиране, сверяване, тестиране, установяване, удостоверяване на истината.
  Zero (англ.) – нула, нищо.
  
  Не бихме могли да разсъждаваме другояче, защото в дълбоката същност и във философския смисъл на провежданите тук разсъждения, на споделяната тук теория, Времето няма само темпорално (хронометрично) измерение, темпорална (хронометрична) същност; то има и социално измерение, социална същност. Времето не е само неуловима протяжност, в която протича животът на човечеството и не е само съсъд, в който се вмества битието на човешката цивилизация. Времето е едно от измеренията, един от аспектите, една от същностите на човечеството. То е преплетено в живота на човешката цивилизация, сплетено е с живота на човешката цивилизация и със своите превъплъщения Е животът на човешката цивилизация.
  
  Пояснение:
  Темпорален (от лат. време) – временен, времеви, преходен, свързан с или ограничен от времето; съществуващ във времето; интензивност на развитието на нещо, характеризиращ протичането му във времето.
  Хронометър (от др. гр. време и измервам) – часовник с особено точно измерване на времето; предназначен за измерване на кратки периоди от време с много голяма точност.
  Съсъд, мн. ч. съсъди, (два) съсъда – остар. съд за течности.
  
  За разлика от човека, животните нямат социално чувство за време, те не измерват (не чувстват) времето по друг начин, освен чрез биологичната си същност, чрез биологичните си цикли. За тях времето започва и свършва с техния живот. Те не оставят име, следа, дела, спомен във времето.
  За човека времето има социален смисъл, човекът го чувства и като биологическо, и като социално същество. Човекът е станал човек, не само и не най-вече когато е се е научил да отглежда свине в двора си и картофи в градината си. Човекът е станал човек много повече и преди всичко когато е постигнал разбирането за Време, когато е започнал да осъзнава Времето, да го измерва и изпълва със смисъл; когато е започнал да отвоюва Времето от боговете, да си го присвоява, и същевременно да го обобществява и да го приватизира. Когато е осъзнал, че биологически той приключва във Времето със смъртта си, но социално продължава да съществува във Времето – с името, със следата, с делата, със спомена, които оставя. Но това човекът постига, едва когато се превърне в социално същество – в общността, в обществото, т.е. в социума. Общността е повече от стадо, тя не е изградена само от безсъзнателни инстинктивни нужди, а и от съзнателни социални потребности. Човекът не само създава Общност, Общността създава Човек. И този Човек вече живее и присъства във Времето и като биологическо същество, и като социална същност.
  Ето затова наричаме времето преди Точковото време (Point Period, Point Age, Point Time)
Нулевото време (Zero Period, Zero Age, Zero Time).
  С изчерпването на Нулевото време (Zero Period, Zero Age, Zero Time) човекът започва едва-едва и на моменти (на исторически моменти, а не на моменти като мигове) съвсем слепешката да извършва много бавен, мъчителен, дори болезнен Преход
  от
  биологичното живеене в Нулевото време, т.е. извън Времето
  към
  социалното живеене във Времето, т.е. в Точковото време.
  Затова Времето дотогава е все още извън-Време – човекът не е влязъл във Времето, не води равноправен диалог с него (така че и той да бъде във Времето и Времето да бъде в него), не е започнал да го привлича към себе си и да го опитомява, да го изпълва със съдържание, с познание на Времето за самото Време.
  Смятаме, че е ясно – да, Времето е текло, човекът е бил във Времето, но Времето не е било в човека; Времето за човека е било без значение – в социалния, в културно-антропологическия смисъл.
  Време, което не е в човека, за човека е Време-извън, Време-нула, без-Временно Време.
  
  Времето има смисъл, само когато е в човека като социална личност, т.е. личност, мислеща за себе си като за социална личност.
  Докато Времето е Нулево, човекът само съществува в него, но не присъства в него, ако използваме понятието присъствие не по отношение на Пространството (на средата), както това задълбочено прави Димитър Йончев (1944) [13], а по отношение на Времето, във Времето.
  
  Подобно на Димитър Йончев (който не съвсем ясно защо се ограничава само с присъствието в Пространството, а пропуска присъствието във Времето), ние ще свързваме понятието присъствие със сигурността и ще го измерваме чрез понятията „контрол“, „управление“, „влияние“, „въздействие“, „сила“, „насилие“.
  
  Така че нека да го поясним отново и отново, за пореден път:
  Разбира се, Времето преди Точковото време е текло (защото Времето винаги тече, дори когато ни се струва, че е спряло). Времето и тогава е текло, а докато е текло, под повърхността на видимостта, някъде дълбоко в почвата на живота са покълвали все още незримо и съвсем безшумно семената на човешкото възникване от биологично същество в социален индивид. Ала това, че Времето е текло се е случвало без участието на човека и без човекът да осъзнава, че Времето тече.
  
  Време, чието протичане човекът не осъзнава, е псевдостатично и биологично, а не динамично и социално време, време на не-промяна, т.е. на промяна, която човекът не усеща или ако усеща, не може да осмисли и оцени. В този смисъл това време е Нулевото време (Zero Period, Zero Age, Zero Time). А времето е Нулево, защото стойността му в социален план за човека клони към нула, близка е до нула, равна е на нула. Или както пише румънският културолог, историк на религиите и писател Мирча Елиаде (1907 – 1986): „Въпреки че протича във времето, животът на архаичния човек е cвeдeн дo повторение на архетипни действия (т. е. на катего¬рии, а не на събития) … „примитивният“ човек жи¬вее в сегашно продължително Време” [14].
  
  Пояснение:
  Архетип (от гр. модел, пример; начало и образ,) – модел на обект, личност или начин на поведение; първичен образ (първообраз), символ, оригинал; често повтарящи се първоначален модел, изконен тип, типаж, сюжет, мотив, поставени в основата на митовете, фолклора, културата и преминаващи от поколение в поколение (глупавият цар, злата мащеха, верният слуга и др.).
  Примитивен – неразвит, на много ниска степен на развитие, първобитен, първоначален, първичен, прост, низш, слабокултурен, с възможно най-просто устройство.
  
  На основание на казаното дотук можем да очертаем следния времеви Преход:
  Нулевото време → Точковото време → Цикличното време → Осевото време
  
  Както бе анализирано в една от предните наши книги [15], за Западната, индивидуалистична цивилизация в много по-голяма степен Времето е Стрела, сочеща от Миналото, през Настоящето към Бъдещето; докато за Източната колективистична цивилизация в много по-голяма степен Времето е Кръг, по който Природата и хората се въртят повторяемо, циклично, вечно.
  Ето защо не е никак странно и никак не е чудно, че с настъпването на Осевото време и преустройството на света и човешките отношения съгласно неговите норми, принципи, ценности и цели, постепенно цивилизационната и стратегическата инициатива премина у Западната цивилизация.
  И затова досега, за добро или лошо, практически всички принципи, схващания, юридически норми, възприемани като глобални, са базирани най-вече върху наследството на Европейската (а днес Западната, евроатлантическата) цивилизация: Древногръцката философия, Римското право, Ренесансовият хуманизъм, Модерните идеи за демокрацията, човешките права и свободи.
  
  Казано другояче, в света на Осевото време инициативата принадлежи на цивилизацията на Осевото време, Западната цивилизация – по нейните ценности и стратегически ориентири се построява и управлява човечеството.
  Както ще видим обаче, драмата на Запада се състои в това, че ние постепенно излизаме от Осевото време и навлизаме в качествено различно време. И с настъпването на това качествено различно време Западът не може да продължава да мисли и да говори, да претендира за изключително право, едва ли не за монопол, върху определянето на посоката и още повече – на съдържанието на глобалните, континенталните, регионалните и националните процеси. Новото време вече не е Осевото време. Значи в някакъв смисъл то не е Западното време. Новото време е синтетично време и максималното, на което Западът може да разчита в него е на равноправен дял в участието във и в управлението на световните дела. Отстъпването на правомощия и влияние не е признак на слабост, то е признак на мъдрост, стратегическа и хуманистична мъдрост и не трябва да се приема като принуда, а като висш морален дълг на Запада.
  
  Когато говорим за Нулевото време, Точковото време, Цикличното време, Осевото време, като ключови периоди от човешкото развитие, от развитието на света и планетарната наша цивилизационна общност, е необходимо да поясним следното принципно наше разбиране.
  
  Като съответно Време (Нулево, Точково, Циклично, Осево) всеки от тези периоди има конкретни хронологични измерения (25000 – 20000 г. пр.Хр., 12000 – 8000 г. пр.Хр., 5000 – 3000 г. пр.Хр., 800 – 200 г. пр.Хр.). Именно през тези периоди се формират постепенно всички базисни, структурно- и системно-определящи отношения, характеризиращи отделните Времена:
  
  > Властовите отношения (power relations), свързани с възпроизводството на управлението, неговите институти и институции, норми и ценности;
  > Икономическите отношения (economic relations), свързани с възпроизводството на богатството, неговите институти и институции, норми и ценности;
  > Социалните отношения (social relations), свързани с възпроизводството на обществото, неговите институти и институции, норми и ценности;
  > Културните отношения (cultural relations), свързани с възпроизводството на идентичността, неговите институти и институции, норми и ценности;
  > Когнитивните (познавателните) отношения (cognitive relations), свързани с възпроизводството на знанието (за света и за себе си), неговите институти и институции, норми и ценности; и
  > „Сигурностните“ отношения (security relations), свързани с възпроизводството на защитеността, неговите институти и институции, норми и ценности.
  
  Пояснение:
  Идентичност – термин, използван в социалните науки, за да опише индивидуалното разбиране на човека или съвместното разбиране на групата хора за себе си, като отделна същност или група; свойство на психиката на човека или групата хора, което в концентриран вид изразява това, което за човека/за групата е неговата/нейната представа за себе си, за принадлежността му/ѝ към определени социални, национални, професионални, езикови, политически, религиозни, расови или други общности или народи; възприятието на човека или групата хора като въплъщаване на общи, присъщи на дадена общност свойства, нагласи, оценки, убеждения и вярвания, чрез които човекът или групата се отделя, отграничава от другите хора или групи хора.
  
  След края на всеки от тези периоди (20000 г. пр.Хр., 8000 г. пр.Хр., 3000 г. пр.Хр., 200 г. пр.Хр.) господстват (имат решаващо влияние, определят съдържанието и посоката на развитие) именно така формираните базисни, структурно- и системно-определящи отношения, характеризиращи съответното Време. Постепенно тяхното съдържание (а значи и Времето, за което те са присъщи) се изчерпва и тогава започва Преход към новото, към следващото Време. Ето това се случва непрекъснато в човешката история и то се изразява в четири Прехода, за които именно става дума в този Етюд.
  
  ⁕ Точно както Нулевото време (25000 – 20000 г. пр.Хр.) постепенно отстъпва безвъзвратно инициативата (и господството, властта) на Точковото време;
  ⁕ също както Точковото време (12000 – 8000 г. пр.Хр.) постепенно отстъпва безвъзвратно инициативата (и господството, властта) на Цикличното време;
  ⁕ и както аналогично Цикличното време (5000 – 3000 г. пр.Хр.) постепенно отстъпва безвъзвратно инициативата (и господството, властта) на Осевото време;
  ⁕ така днес ние навлизаме в революционен период от човешкото развитие, при което Осевото време (800 – 200 г. пр.Хр.) постепенно отстъпва безвъзвратно инициативата (и господството, властта) на едно ново време – на Времето като Спирала, на Времето Спирала, на Спираловидното (Спиралното) време (Spiral Period, Spiral Age, Spiral Time).
  
  Спираловидното (Спиралното) време (Spiral Period, Spiral Age, Spiral Time) ще бъде времето, което съчетава в неотделим и интегративен вид и Нулата, и Точката, и Кръга (т.е. Окръжността) и Правата линия (т.е. Стрелата). При него вече движението е много по-сложно и изпълнено с далеч по-висок, по-широк и по-дълбок смисъл. То е движение както в кръг – по часовниковата стрелка, така и по права линия – напред, към Бъдещето.
  
  Обобщавайки, тук се твърди, че светът, в който ние живеем не просто преминава линейно, постепенно, плавно от едно състояние към друго, а извършва радикален преход с много сериозни измерения във всички аспекти на човешката дейност, във всички аспекти на общественото развитие.
  Днес е особено, изключително трудно да се предвидят измененията, които ще настъпят, предизвикателствата, пред които ще се изправим, рисковете, които ще трябва да управляваме, но е ясно, че досегашните подходи и методи за справяне с трудностите и проблемите няма да са вече ефективни. Така е, винаги когато има епохална, революционна промяна в глобален мащаб.
  В наши дни ние сме свидетели именно на такава епохална, революционна промяна – промяна, несъмнено изцяло сравнима по мащаб и последствия с предишните Три Прехода:
  
  → Първи Преход: от Нулевото време към Точковото време;
  → Втори Преход: от Точковото време към Цикличното време; и
  → Трети Преход: от Цикличното време към Осевото време.
Ето защо убедено и без никакви съмнения ще наречем тази промяна Четвърти Преход:
  → Четвърти Преход: от Осевото време към Спираловидното (Спиралното) време.
  
  Нулевото време → Точковото време → Цикличното време → Осевото време → Спираловидното време
  
  И така, за целите на изследването ще формулираме по следния начин нашата теза (вж. Таблица 1):
  
  ■ Периодът 25000 – 20000 г. пр.Хр., т.е. пред-цивилизационният етап на човечеството е Нулевото време.
  Постепенно Нулевото време се изчерпва, човечеството извършва своя Първи цивилизационен преход (Първи Преход) и приблизително към 12000 г. пр.Хр. то навлиза в Точковото време.
  Ето защо Първият Преход е преход от Нулевото време към Точковото време.
  
  ■ Периодът 12000 – 8000 г. пр.Хр. е Точковото време.
  Постепенно Точковото време се изчерпва, човечеството извършва своя Втори цивилизационен преход (Втори Преход) и приблизително към 5000 г. пр.Хр., то навлиза в Цикличното време.
  Ето защо Вторият Преход е преход от Точковото време към Цикличното време.
  
  ■ Периодът 5000 – 3000 г. пр.Хр. е Цикличното време.
  Постепенно Цикличното време се изчерпва, човечеството извършва своя Трети цивилизационен преход и приблизително към 800 г. пр.Хр. то навлиза в Осевото време.
  Ето защо Третият Преход е преход от Цикличното време към Осевото време.
  
  ■ Периодът 800 – 200 г. пр.Хр. е Осевото време.
  Постепенно Осевото време се изчерпва и приблизително към началото на Третото хилядолетие (2000 г. сл.Хр.), т.е. в наши дни, човечеството извършва своя Четвърти цивилизационен преход, след който то ще навлезе в Спираловидното (Спиралното) време.
Ето защо Четвъртият Преход е преход от Осевото време към Спираловидното (Спиралното) време.
  
  Когато Четвъртият Преход приключи (вероятно към 2050 г.), ще започне Спираловидното (Спиралното) време.
  





  
  Таблица 1. Четирите Прехода в човешката история
  
  
  Литература:
  1. Ясперс, Карл. За произхода и целта на историята. С.: Анубис, 2012, 18 – 19.
  2. Назаретян, Акоп. Векторы исторической эволюции. // ОНС, 1999, №. 2, 112 – 126, с. 119.
  3. Назаретян, Акоп. Антропология насилия и культура самоорганизации: Очерки по эволюционно-исторической психологии. М.: ЛКИ, 2007, с. 152.
  4. Ярхо, Виктор. Была ли у древних греков совесть? (К изображению человека в антической трагедии). // Историческая психология и социология истории, Том 3, №. 1, 2010.
  5. Ясперс, Карл. За произхода..., ibid., с. 18.
  6. Ясперс, Карл. За произхода..., ibidem.
  7. Ясперс, Карл. За произхода..., ibid., 19 – 20.
  8. Назаретян, Акоп. Векторы исторической эволюции. // ОНС, 1999, №. 2, 112 – 126, с. 119.
  9. Ясперс, Карл. За произхода..., ibid., с. 30.
  10. Ясперс, Карл. За произхода..., ibid., 18 – 46.
  11. Назаретян, Акоп. Векторы…, ibid., с. 122.
  12. Назаретян, Акоп. Антропология…, ibid., с. 146.
  13. Йончев, Димитър. В търсене на сигурността. С.: Изток-Запад, 2014.
  14. Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. С.: Захари Стоянов, 2002, с. 85.
  15. Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. С.: Военно издателство, 2010.
  
  
  11.06.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
 __   __  _        __     ____      _ 
\ \ / / | |__ / /_ | __ ) (_)
\ V / | '_ \ | '_ \ | _ \ | |
| | | | | | | (_) | | |_) | | |
|_| |_| |_| \___/ |____/ _/ |
|__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.