За мултидисциплинарен подход в изучаването на сигурността

  Статията „За мултидисциплинарен подход в изучаването на сигурността” бе публикувана в изданието „Съвременни проблеми на сигурността”, С., Военна академия „Георги Стойков Раковски”, Факултет „Национална сигурност и отбрана”, Катедра „Национална и международна сигурност”, 2012 г., стр. 5-35.

Доцент д-р Николай Слатински

Бог им дава безопасност, и те се успокояват с нея:
Но очите Му са върху пътищата им.
Иов, 24:23

Поетите, осъзнаващи тази своя власт, започват преднамерено да оскърбяват несправедливо това, което обикновено наричаме действителност, преобразувайки го в нещо несигурно, привидно, фалшиво, греховно, страдалческо и измамно; те използват всичкото възможно съмнение относно границите на познанието, всички скептични ексцесии, за да надиплят върху нещата воала на несигурността: за да може после, след това затъмнение, тяхното вълшебство и омагьосване на душите да бъде безусловно възприемано като път към „същинската истина”, към „същинската действителност”.
Фридрих Ницше

  През първото десетилетие на ХХІ век човечеството премина към качествено (или злокачествено?) нова фаза на своето развитие, при изследването на която неизменно трябва да се използва категорията „несигурност”. Достатъчно е да проследим различните описания и анализи на глобалната стратегическа ситуация, за да се убедим, че в алтернативните сценарии и прогнози несигурността винаги фигурира като базисна характеристика. Това е така, независимо дали говорим:
  ● за постмодерното рисково общество и неговите серийно произведени несигурности [1];
  ● за времето на ескалиращите Четири „НЕ” — Неопределеност, Нееднородност, Неустойчивост и Несигурност;
  ● за преминаването от една криза с повишена несигурност към друга криза с повишена несигурност при неизменно присъщата за тези кризи нелинейна зависимост между причините и следствията, когато малки въздействия могат да предизвикат големи последици и обратно — големи въздействия могат да доведат до малки последици, т.е. да се пилее огромна енергия за постигането на нищожен резултат;
  ● за стремителното ни приближаване към точката на бифуркация [Бифуркация — разделяне на две, раздвояване, разклоняване. Точка на бифуркация (точка на разклоняване) е пределно, критично, кратковременно и неустойчиво състояние, при което обектът (системата) е изправен пред два (или няколко) алтернативни, дълговременни и устойчиви, т.е. самоподдържащи се и възпроизвеждащи се, модели на развитие (траектории или сценарии). Тези нови режими на съществуване на обекта (системата) се наричат „атрактори” (вж. по-долу). Най-често двата крайни варианта на избор на поведение са коренно противоположни: единият (негативният) е свързан с разрушаване на подредеността (реда) на обекта и изпадането в хаос, другият (позитивният) — с преминаване към по-високо ниво на подреденост (ред).], след която несигурността на нашата цивилизация или ще бъде поставена под контрол, като човечеството мобилизира своите материални и морални ресурси и поеме по нов, по-разумен път, оставящ му реални перспективи за оцеляване; или ще продължи да нараства с ускоряващи се темпове, като човечеството започне да деградира, да се разпада на конфронтационни общности с антагонистични „ценности” и да се свлича в състояние на перманентен хаос и самовъзпроизвеждаща се анархия.
  Класическите научни подходи към сигурността са изчерпили своята познавателна сила. Ако оставим сигурността затворена в сковаващите, станали в известна степен банални и донякъде досадни схеми, наследени от биполярната епоха — схеми, ориентирани към статиката и баланса, базирани върху „твърдите” (hard) аспекти на силата, следващи мислене тип „обсадена крепост” и „безопасност с цената на всичко и на всякаква цена”, фокусирани върху защитата и охраната, — ние рискуваме да говорим за сигурността през държавноцентричната, политико-военна призма на вчерашния ден и дори на безвъзвратно отишлия си ХХ век.
  Науката за сигурността обаче еволюира стремително и преживява истински ренесанс, превръщайки се в една от най-бързо развиващите се и атрактивни за провеждане на сериозни изследвания съвременни науки. Тя не само разширява в актуални и дори неподозирани доскоро посоки своето проблемно поле, но все по-интензивно прилага знания и идеи от различни други науки — както естествени (математика, физика, химия и т.н.), така и обществени (политология, социология, психология и т.н.). Отлична илюстрация на гореказаното са фундаменталните научни достижения на Иля Пригожин (Ilya Prigogine, 1917—2003). Неговите изследвания в областта на неравновесната термодинамика и статистическата механика на необратимите процеси и разработената теория на дисипативните структури му донесоха световно признание, в т.ч. и Нобелова награда по химия за 1977 г. Същевременно в днешно време е трудно да си представим изучаването на социалните системи, човешките общности и общества без прилагане на разработките на Иля Пригожин, т.е. без понятията „ентропия” [Ентропия — величина, термодинамична функция, която характеризира топлинното състояние и възможните изменения на състоянието на една материална система; също мяра за безпорядъка в една система (вж. по-долу). Понятието „ентропия” е въведено за първи път през 1865 г. в термодинамиката от германския математик и физик Рудолф Клаузиус (Rudolf Clausius, 1822—1888) като величина, определяща необратимото разсейване на енергия.], „дисипация” [Дисипация — разпиляване, разпръскване (вкл. на енергия), но също и несвързаност, безсистемност и безпорядъчност.], „точка на бифуркация”, „атрактор” [Атрактор — равновесно състояние, към което се стреми една динамична система; състояние или множество от състояния (точки, криви, повърхности, обеми, други сложни структури), към които еволюира траекторията на една система, а системата се стреми да ги следва или да остане в максимална близост до тях (напр. махалото в най-ниската си точка).], „самоорганизация”, „неравновесие”, „неустойчивост”, „нелинейност” и т.н. [2].
  Разбира се, синтезът на естествените и обществените науки и техният взаимен обмен на модели, подходи и термини, не се ограничава само с името на Иля Пригожин. И ако за българските специалисти в областта на сигурността съвременните достижения на обществените науки са познати или поне би трябвало да са познати (а как иначе може да се следват високите европейски, руски и американски научни образци!), то моделите и подходите, навлизащи в изучаването на сигурността откъм естествените науки продължават (с много малки изключения) да бъдат terra incognita [Terra incognita — изразът се употребява за обозначаването непозната област в науката; непозната (неизследвана, неизвестна) земя.]. Нещо повече, извън България използването на подобни модели и подходи се приветства и подкрепя както морално (с нарастване на престижа и авторитета на съответните изследователи), така и материално (с финансова помощ на различни фондации и институти). В България обаче онзи научен работник, който говори за необходимостта тези модели и подходи да бъдат използвани в изследванията на сигурността, рискува да се натъкне на предубедено отношение, на зле прикрити подозрения в спекулативно боравене със знания, за които широката експертна общност не е подготвена, и на не съвсем деликатни обвинения за механично пренасяне на тези знания само заради следването на научната мода, без да има достатъчно убедителни доказателства, че тяхното прилагане е обосновано и закономерно.

  Извършването на детайлен анализ на взаимодействията, взаимните припокривания и преливания на идеи между естествените и обществените науки е една изключителна интересна и достатъчно сложна задача, която би ни помогнала да навлезем по-дълбоко в тайните на нашия материален и идеален свят, да открием общите закономерности в него и различните специфики на неговите подсистеми. Посвещаването на тази задача обаче далеч надхвърля целите на настоящата книга. При все това за мен е много важно да изтъкна две принципни съображения.
  Първо, нарастващата сложност на света, в който живеем не може повече и не може вече да бъде изучавана без привличането на широк спектър от различни науки. В огромна степен традиционните, монодисциплинарни подходи са отживели времето си. Те са достигнали границата, ръба, предела на използваемостта и продуктивността на присъщия само на тях категориален и методически апарат. Да се смята, че и нататък ще бъде възможно всеки научен работник да „копае” своето парцелче в съответната наука, оставайки ограден от нейните межди и синори, от нейните стени и зидове, без най-малкото да надзърта зад тях, е безнадеждна илюзия, на която уважаващите себе си сериозни анализатори отдавна не вярват.
  Второ, естествените и обществените науки много често използват едни и същи категории и понятия, напр., само за илюстрация, време, пространство, система, енергия, сложност, адаптивност, стабилност, хомеостаза [Хомеостаза (хомеостазис) — постоянство в състава, реакцията и други свойства на кръвта, клетъчно-тъканните течности и на ред физиологични функции като телесна топлина, водно-солна обмяна, поддържано от сложни рефлексни системи и физиологични механизми; означава способност на отворената система да съхранява постоянно вътрешно състояние, при което тя се намира в динамичното равновесие, както и да се завръща в непродължителен период от време към него, ако поради вътрешни и външни причини е била принудена да се отдалечи от това състояние.], напрежение, сила. Това не е никак странно, защото в края на краищата и двата клона на научното познание изследват един и същи свят — нашия, само че едните науки (естествените) описват този свят с формули, а другите науки (обществените) — с думи. Но светът е един — той е обиталището на човешкия род и на всяка друга жива и нежива материя, оказвайки се за наша радост и беда толкова крехък, толкова уязвим, с толкова неочаквани и изключително сериозни, трудно управляеми рискове.
  На това място само бегло, основно с илюстративна цел, ще спомена някои от най-важните математически теории и идеи, които навлизат все по-усилено в изучаването на социалните процеси. Тези теории и идеи нерядко се пресичат, допълват се взаимно, представляват логическо продължение една на друга, разширяват възможностите за анализ на социалните системи и за установяване на нови закономерности в тях.
  За да може моята монография да бъде полезна за неизкушените в дълбоките математически дебри читатели, представянето на материала в тази глава е дадено съзнателно опростено, като правило (където това е възможно), без да се изискват прекалени специализирани познания. Моето желание е не да издигам прегради и да демотивирам, така че читателят да си каже „Не, това посмъртно не мога да го разбера!”, а да приобщавам, да стимулирам навлизането в безусловно интересни нови научни материи и раздели.
  В края на краищата математическите модели и подходи разглеждат изучаваните процеси и ситуации в идеализиран, синтетичен и теоретичен вид, докато реалните процеси и ситуации са подвластни на въздействия, чието пълно и изчерпателно систематизиране, класифициране и формализиране е много трудно и най-често невъзможно. С други думи, математическите теории и идеи не бива да се разглеждат като буквално, строго, пряко приложими. Те са рамка, апарат, интелектуални механизми и операционни инструменти, чрез които да се получи не абсолютно точна, перфектна, идеализирана картина за изучаваните процеси и ситуации, а да се състави удовлетворителна качествена представа за тях и да се предположат неразкрити и неподозирани техни страни.
  Ето един пример, който ще ми позволи по-ясно да обясня своите скромни цели. Логично е да се предположи, че би било добре за този, който ползва сложен, ултрасъвременен телескоп, за да наблюдава астрономически и даже космически феномени, да е запознат задълбочено с принципите, на които се базира устройството на телескопа и с начините, по които той функционира. Но дори да не разполага с тези знания, търсещият, стремящият се към познанието, към осъзнаването на астрономическите и дори космическите феномени изследовател, може да ползва телескопа и с негова помощ да надникне далеч в пространството и времето, като така научи нещо повече за нашата вселена и за неразгадания все още смисъл на нейното съществуване.
  Привеждайки в синтезиран вид част от съвременните математически теории и идеи, които намират интензивно нарастващо приложение в науката за сигурността, бих желал да изтъкна преди всичко посланието на днешното сложно и динамично време, а именно, че мултидисцилинарният подход е единственият работещ и способен да даде нови, модерни, фундаментални резултати в науката за сигурността подход. Това е истинско предизвикателство към всички нас, работещите в сферата на сигурността, защото:
• Мултидисциплинарният подход настоятелно и категорично изисква да бъде даден шанс на креативността и новаторското отношение към проблемите на сигурността. Това трябва да стане за сметка на рутината и преразказа на излезли от употреба дискурси („завещани” ни от учебници, старателно изучавани и преписвани през доброто старо социалистическо време) и на идеологизирани, политически коректни, твърде бързо настанили се наративи (станали господстващи чрез повърхностна пропаганда и почти Оруеловски [Джордж Оруел (George Orwell) е псевдоним на английския писател Ерик Артър Блеър (Eric Arthur Blair, 1903—1950), изобличил тоталитарното общество и тоталитаризмите, чрез своите антиутопии „Животинската ферма” (Animal Farm, 1945) и „1984” (1948).] новоговор — да припомням ли, че лозунгите на единствената управляваща партия в романа „1984” [3] са: „Войната е мир”, „Свободата е робство” и „Невежеството е сила”...?).
• Мултидисциплинарният подход настоятелно и категорично изисква да бъде даден път на младите в науката — на младите както по години, така и по дух. В противен случай науката за сигурността ще се капсулира, консервира, херметизира; ще се превърне единствено в поприще на застаряващи представители на бившата обслужваща тоталитарното управление политическа наука и на пенсионирани служители на тоталитарните репресивни структури. Нямам персонално нищо против едните или другите колеги, нещо повече, от някои от тях съм се учил, а на други дължа и държа много.
  Може би някой ден и на българската улица на науката за сигурността ще изгрее слънце и ще дочакаме мига, когато между нашите университети, най-малкото в тези от тях, където се преподава сигурност, ще има истинска битка за привличане на стойностни преподаватели, работещи с ориентация към съвременното ниво на науката, а няма да се изплитат мрежи от приятелства и зависимости (предишни и сегашни), които превръщат тези университети в недостъпни за нормалната конкуренция и за можещите да хвърлят камък в блатото на рутината креативно мислещи, а още повече — млади специалисти. Тогава студентите ще могат да избират не само традиционни курсове, от някои от които лъха на минало, но и оригинални курсове, чрез които като кокичето през асфалта — отчаяно, упорито, смело — ще пробива бъдещето, като например „Математическо моделиране и сценарийно проектиране в сигурността”, „Системи за сигурност — социална динамика на критичността”, „Йерархични структури vs. Мрежови предизвикателства”, „Управление на сложни самоорганизиращи се системи в условия на висока степен на неопределеност”, „Цивилизационни различия в схващанията за сигурността (Запад—Изток)” и дори „Риск и Сигурност в изкривеното време и пространство (Айнщайнов свят [Под „Айнщайнов свят” се разбира светът, в който пространството и времето не са абсолютни и независими едно от друго, а са относителни, свързани в четиримерен пространствено-времеви континуум.] и Пригожинова логика [Под „Пригожинова логика” се разбира зависимост между причината и следствието, при която те си влияят взаимно, периодично, динамично и непредизвестено си разменят местата и са така преплетени, че много често следствието влияе на причината, която го е породила и на която то е функция към дадения момент.])”.

  Ще се спра на някои от най-актуалните за науката за сигурността математически теории и идеи: синергетика, теория на катастрофите, теория на хаоса, теория на фракталите, теория на игрите, Марковски процеси, теоремите за непълнотата на Гьодел и изследванията на мрежовите структури.

  Синергетика
  Синергетиката [Синергия — дружно действие на два или повече органа, т.е. съвместна дейност, работа, извършвана заедно.] е наука за самоорганизиращите се, еволюиращи (в някои случаи деволюиращи) системи, т.е. системи, в които протичат процеси на самоорганизация, в резултат на които системата придобива качествено нови позитивни (в някои случаи негативни) свойства и характеристики.
  Автор на термина „синергия” е американският дизайнер, архитект и изобретател Ричард Фулър (Richard Fuller, 1895—1983). Създател на науката „синергетика” е германският физик Херман Хакен (Hermann Haken), който публикува книгата си „Синергетика” през 1977 г.
  Синергетиката изучава следните видове системи:
  • (Естествено) Синергетични системи, при които сумарният резултат от взаимодействието на техните елементи е по-висок (по-голям) от механичната сума на техните свойства (вж и по-долу); в частност това може да бъде ново, по-високо структурно ниво от нивата на взаимодействащите елементи.
  • Отворени системи, които обменят с външната среда материя, енергия, информация и ентропия. Както ще стане дума по-късно, в съответствие със законите на термодинамиката, система, която е затворена, т.е. не извършва обмен на материя, енергия, информация и ентропия с външната среда, преминава в състояние на максимална ентропия (т.е. на пълен безпорядък, хаос) и прекратява развитието си.
  • Сложни системи, за които сложността се проявява в тяхната структура, във взаимодействието между отделните елементи, в каналите, по които се извършва обмен с външната среда, и в интензивността на този обмен.
  • Нелинейни системи, в които, най-общо казано, няма право пропорционална (линейна) зависимост между причината и следствието, т.е. невинаги, а по-скоро твърде рядко, имаме „малка причина—малка последица” или „голяма причина—голяма последица”.
  • Неравновесни системи, които се намират далеч от равновесното положение. Неравновесността е необходимо условие за тяхното развитие и самоорганизация. Близо до равновесното положение способността за самоорганизация е минимална и там всеки елемент взаимодейства само със своите съседи, докато далеч от равновесното положение всеки елемент започва „да вижда” всички елементи и системата като цяло, по този начин се интензифицира корпоративното взаимодействие между елементите. Засилването на неравновесието води до ситуации, при които се преминава през кратковременно хаотично състояние и точка на бифуркация, при която или старата структура на системата се разрушава, т.е. „от хаоса се ражда безпорядък” (disorder out of haos), или възниква нова устойчива структура т.е. „от хаоса се ражда ред” (order out of haos) [4], а каква ще бъде тази нова структура, зависи от взаимодействието и влиянието на много случайни фактори.

  Теория на катастрофите
  Под „катастрофа” тук се разбира рязко качествено изменение на обекта при плавно количествено изменение на параметрите, от които той зависи. Терминът „катастрофа” и „теория на катастрофите” са въведени в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век от Рене Том (René Thom, 1923—2002) и Кристофър Зиман (Christopher Zeeman). Катастрофата настъпва при определени стойности (особени точки) на управляващите параметри — споменатите вече точки на бифуркация.
  Теорията на катастрофите се използва все по-често в икономиката, финансите, медицината (по отношение на някои болести, които протичат бавно, поради което „улавянето” им е твърде сложно, но от един момент нататък изведнъж стават трудно лечими или дори нелечими), при изучаване на военни операции, а така също, което е логично, при различни извънредни ситуации в резултат на природни, антропогенни (причинени от човека) и техногенни (породени от съвместното действие на природата и човека) бедствия и аварии.
  Специален интерес като приложно поле за теорията на катастрофите представляват такива социални системи (общности, общества), които въпреки отчитаното на повърхността нормално или в удовлетворителна степен поставено под контрол развитие, от един момент нататък изпадат в криза, губят ориентация и стават стратегически „слепи”, откриват в себе си пукнатини и задълбочаващи се и разширяващи се линии на разделение между отделни групи и прослойки.
  Оказва се, че качествените изводи, съдържащи се при анализа на подобни системи чрез подходи и методи от теорията на катастрофите, позволяват много по-бързо намиране на решение, ако е достигната „точка на катастрофа”, а като се използват някои предписания на тази теория, става възможно въвеждането на модели за ранно сигнализиране, които да позволят системата да бъде стабилизирана, преди да попадне в приближаващата се „точка на катастрофа”.

  Теория на хаоса
  Има съществена разлика между това, което в обикновения живот се разбира под „хаос” и това, което математиците разбират под понятието „хаос”. Обичайното разбиране за хаос е безпорядък, анархия, объркване. Но древните гърци под „хаос” [Хаос — стихия, която е съществувала в световното пространство преди сътворяването на света според гръцката митология; пълно безредие, безпорядък, обърканост.] са разбирали „зейнала бездна” — първично състояние на безформеност или пустота (а не състояние на безредие), предшестващо произлизането на вселената или космоса, т.е. на света. Според тяхната митология, в началото бил Хаосът и от него възникнали първите божества.
  Ето какво четем в уникалната книга “Гръцките митове” на Робърт Грейвз [5]:
  — според Пеласгийския [Пеласги — полумитични палеотракийски племена, най-старите жители на Балканите, които според древногръцките автори са обитавали и териториите на Древна Гърция преди елините, т.е. до възникването на т.нар. Микенска цивилизация (XI век—146 г.).] мит за сътворението: „В началото Евринома, Богинята на Всички Неща, изскочила гола от Хаоса, но не открила под краката си никaквa твърд, на която да стъпи; и затова отделила небето от морето, танцувайки самотна върху вълните му”;
  — според Олимпийския [Древните гърци смятали, че техните богове обитават вечно в свещената планина Олимп в Гърция, затова често тези богове се наричат „Олимпийци”. С Олимп са свързани повечето древногръцки митове — истински философски кладенец от мъдрост и поуки за човечеството от времето на древна Елада и до днес.] мит за сътворението: „Майката-Земя възникнала от Хаоса и родила своя син Уран по време на съня си”;
  — според философски мит за сътворението, почерпен от „Теогония” на Хезиод [Хезиод (VIII—VII век) — древногръцки поет, автор на една от първите древногръцки митологически поеми „Теогония”, която като художествени стойности отстъпва значително на „Одисея” и „Илиада”.]: „Първа била Тъмнината и от Тъмнината произлязъл Хаосът. А от съюза между Тъмнината и Хаоса се породили Нощта, Денят, Мракът и Въздухът”;
  — според друг философски мит за сътворението, който се среща единствено у Овидий [Публий Овидий Назон (Publius Ovidius Naso, 43 г. пр.Хр.—17/18 г. сл.Хр.) или само Овидий — древноримски поет, автор на „Метаморфози” (Metamorphoses), поема от 15 книги, разказваща за различните превръщания и трансформации, случили се във времената след сътворяването на света съгласно гръцката и римската митология.] и бил заемка на елините от вавилонския епос за Гилгамеш [Гилгамеш е шумерски и акадски митологичен герой, цар, син на бог. „Епосът за Гилгамеш” е едно от най-древните запазили се литературни творения на човечеството. Написан е от неизвестен вавилонски автор около 1800—1700 г. пр.Хр. Книгата е открита през 1839 г. сред

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _   _____   _____          _   
| | | | |___ / |___ | __ __ | |_
| |_| | |_ \ / / \ \/ / | __|
| _ | ___) | / / > < | |_
|_| |_| |____/ /_/ /_/\_\ \__|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.