Статия: „За ценностите в политиката и в нашето общество”, давана в няколко вестника, но всички те не пожелаха да я публикуват
Заб. Написаното е лично мнение на автора и по никакъв начин не ангажира институциите, в които той работи.
Николай Слатински
Като секретар по националната сигурност на президента през първия му мандат, аз отчетох за себе си и успехи, и неуспехи.
Личен успех е казаното от Г. Първанов в началото на войната на САЩ в Ирак: „Аз не приемам тази война!”. За тази му позиция мисля, че имам съществен принос. Успех е и разглеждането на демографските проблеми от Консултативния съвет за национална сигурност, където бе заявено, че демографската криза е заплаха за националната сигурност на страната.
Като свои неуспехи отчитам:
- Еволюцията на президента по Ирак, с която de facto той се подреди до поддръжниците на войната и защитниците на участието ни там докрай.
- Фактът, че президентската институция за пет години не се обърна с лице към тежките проблеми на българската отбранителна индустрия.
- Това, че президентът нито веднъж не се произнесе по сделките в МО - дали са решени прозрачно, целесъобразно и без корупционни практики.
Но за свой най-голям неуспех преценявам загубената битка да поставя в дневния ред на президента въпросът за ценностите. Защото ерозията на ценностите, разкъсването на спойката в обществото и на социалните връзки могат да нанесат тежки щети на демократичната ни консолидация и националната идентичност и окончателно да компрометират Прехода.
Статистиката за болестите на стреса (рак, инфаркт, инсулт, депресии, психопатии) са свидетелство за разпада на социалната тъкан, за липсата на общи цели и ценности, за унищожаване на онези територии на общото и взаимопомощта, на така нужните подслони и убежища на състрадание, грижа и утеха, където обикновеният човек да удовлетвори стремежа си за общност и да избяга - поне за малко - от връхлетялата го свобода, от егоизма на пазара, от преследването на успеха с цената на всичко.
Всичките крупни промени се обезмислят, ако се заплащат с разбиване на ценностната система на обществото, с безгрижие, че в образувания вакуум нахлуват чужди на нашето съзнание поведенчески модели, които се настаняват на мястото на присъщи за народа ни нагласи - социална чувствителност, солидарност, колективизъм и ги подменят с омраза към общото, с индивидуализъм, потребителство, алчност и безотговорност.
Разбира се, част от тези проблеми са извън нас. Една от драмите на континента ни е в тоталната асиметрия на възприемането на ценностите между Западна и Източна Европа след падането на Берлинската стена.
Източна Европа възприе всички норми и практики от Западна Европа - и добрите, и лошите. И като правило го направи безкритично. А Западна Европа не взе нищо от Източна Европа – сякаш тук не е имало и добри образци на съвместно живеене, не е имало щастливи, целеустремени, почтени и креативни хора, а всичко е било лошо и всички сме били лоши.
Но Източна Европа имаше какво да даде на Западна Европа - модели на човешки отношения, на социални контакти, родови и съседски връзки, битова и приятелска взаимопомощ; комуникации на локално равнище; състрадателно и солидарно отношение между поколенията; реализиране на малки и изпълними стъпки, преследването на общи и задружни цели.
Но главната вина е в самите нас, в липсата на лидерство, което да вижда отвъд материалния успех, зад макропараметрите и финансовата стабилизация. Което да са замисли за ценностите и за това колко тъжно, унило и обречено е бъдещето на страната, обществото и човека без тях.
Овълчаването и отчуждаването на хората, бурният ръст на готовите и през трупа на другите да минат в името на личния свой интерес се отразява с особена сила на младите – едни от тях стават неудържимо раними и беззащитни, други се превръщат в изпечени циници, трети се затварят в себе си, а четвърти просто се махат от тая “гадна” държава.
Особено показателно днес е отношението към стачката на учителите. То демонстрира цялата ерозия на моралните ценности и накъде върви обществото ни. Виждаме колосално социално разделение - на спечелили и на загубили от Прехода. Между едните и другите няма чуваемост, те говорят вече на различни езици, те са в различни социални измерения.
- Затова зам.-главен редактор на многотиражен вестник издевателства над стачкуващите – той няма как да разбере проблема на една детска учителка, защото само за месец получава колкото тя за цяла година.
- Затова социолог-пропагандатор на всяка власт услужливо подсказва на текущата власт да набеди бедния хищен учител за причинител No. 1 на инфлацията - защото в неговите самодоволни очи този учител иска да посегне на статуквото, от което той, пропагандаторът печели и се храни.
Тези и подобни на тях глашатаи на завършилия Преход, стабилизатори и апологети на новото статукво на преразпределената ужасно бандитски, корупционно, безнаказано държавна собственост ще нападат учителите, ще помагат на властта - чрез политически инженеринг и PR-хватки да се конфронтират военни и учители, родители и учители, деца и учители.
Но те няма никога да критикуват корупцията и парализираната съдебна система, силно раздутата държавна администрация, непрофесионализма на „парашутистите” из всички нива на властта, потъналите милиони за бедствия и аварии, огромните военни сделки, отвратителния „лобизъм”.
Тези сладкодумни и гастролиращи из медиите глашатаи ще вопят за реформи в образованието и здравеопазването, но ще гледат (досущ като всяко ново управление) на парите за тия сфери като на досадни разходи - не като на инвестиции в човешкия потенциал и бъдещето на държавата.
Те не си дават сметка, че в тази България, която бранят с нокти и зъби, децата и младите хора растат сред насилие, без нравствени ориентири за почтено и непочтено, за добро и зло, справедливо и несправедливо, морално и неморално, че сред тях се насаждат разединяващи образци на отказ от националното чувство, на индивидуализъм и материализъм. и затова са изложени на твърде висок риск да станат непълноценни хора.
Спечелилите от Прехода не разбират, че обръщането към ценностите, като позитивен ресурс за консолидация на обществото ни и продоляване на неговата фрагментация (на ниво общности) и атомизация (на ниво хора) е нужно и на тях. Те смятат, че щом вече никой няма да им търси произхода на парите, щом са се самоназначили и самопризнали за новия елит, щом могат да си поръчват за семейните партита висши политици, нищо повече не им трябва: спечелилият - спечелил, загубилият - загубил.
Не е точно така. Елитът не може да е елит, ако си няма общество – без него той е сбор от самодоволни и неуважавани богаташи със съмнителна репутация. А пък за да има общество, то трябва поне малко от малко да е общност. Именно ценностите могат да дадат спойката на хората и да ги превърнат от спасяващи се поединично индивиди – в единен организъм.
Обединението около общи цели, каузи, мисии и визии ще даде шанс на спечелилите от Прехода да изперат лицата си, както изпраха парите си.
На нашето общество му е нужен смисъл, идея, мотив – да бъде живо. Нужна му е нова култура на солидарност, взаимопомощ и съпричастност.
Ето защо исках президентът да подеме темата за ценностите. Някой трябва да постави пръст в раната, да се обърне към смисъла на това, което правим. Хората трябва да правят повече добро и да слагат общото - над частното, всеобщото - над личното, вечното - над тленното. Политиката трябва да се издига над ежедневното - в името на по-високи цели; да залага на значими, обединяващи задачи и позитивни ценности.
Нужно е да се реабилитират дългът и нравствеността, да се отстояват принципите на честно, почтено поведение и отговорно гражданство. Ние като общество не можем без ценности, без родолюбие, без чувство за общност, без морал, чест и достойнство Нужно е нравствено възпитание, което да пречиства нравите и да лекува националния ни нихилизъм, да отстоява патриотизма и да връща националната воля за образование.
Може би и у нас ще се родят лидери със стратегическо мислене. И те ще виждат много по-далеч от носа си и суетата на днешния ден.
Политикът може без ценности. Но държавникът ги отстоява.
