Статията „Съдържание и измерения на категорията 'сигурност'" бе публикувана в сп. “Международни отношения“, Nо. 4, 2011 г., стр. 89-118.
Доц. д-р Николай Слатински, преподвател във Военна академия и УНСС
Защото какво сигурно може да има за оня,
за когото не е сигурна самата сигурност,
чрез която са сигурни всички неща?
Марсилио Фичино (Marsilius Ficinus, 1433—1499) [1]
Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент, само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. Един проблем, засягащ сигурността (т.е. security problem), става проблем на сигурността, секюритизира се (securitized problem), щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.
Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават проблеми на сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително проблем на сигурността. Но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.
Всъщност, понятието „секюритизация” [2] е въведено от Оле Уевер през 1995 г., но в малко по-различен контекст. То незабавно става ключово за Копенхагенската конструктивистка школа в сигурността и международните отношения.
Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори над ежедневната политика. Ето защо те описват секюритизацията като по-силна (екстремна) версия на политизацията и я определят като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”[3].
Според Бузан, Уевер и де Вилде всеки един обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (т.е. държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат или политическо решение); или в сферата на политическото (това означава, че проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси, а в по-редки случаи някаква друга форма на общностно, комунално управление); или се е секюритизирал (т.е. става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, които излизат извън нормалните граници на политическата процедура) [4]. Условията за успех на секюритизиращите действия зависят от:
(1) вътрешната граматическа форма на речевите актове;
(2) социалните условия, проявяващи се във властовата позиция на секюритизиращия се субект – отношението между говорещия и аудиторията, а чрез това и вероятността аудиторията да приеме съответните твърдения; и
(3) особеностите на съответните заплахи, които могат да улесняват или затрудняват секюритизацията[5].
Много важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За него може да се говори като за такъв, но той наистина става такъв само когато обществото го разглежда по този начин. Това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни. Ето защо успешната секюритизация има три компонента (стъпки):
(1) екзистенциални заплахи;
(2) извънредни мерки;
(3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите правила [6].
Един много съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов, е, че „ако се пpeдпpиeмат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че [той] е заплашен, а че нещо успешно е констpyиpано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (включително свързани с употребата на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане [7]. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или поне твърде бавно може да бъде десекюритизиран.
В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от адекватно реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”[8].
Видове сигурност
Съществуват различни класификации на видовете сигурност. Тук ще приведем четири от тях.
Първата класификация е свързана с потенциала на основните рискове и предизвикателства, заплахи и опасности, пред които е изправена системата и с нейната способност тя да им противодейства.
При тази класификация сигурността бива абсолютна безопасност, защитена безопасност, относителна сигурност и трансформационна сигурност.
За да поясним тази класификация, ще се базираме на твърдението, че една система е в състояние на сигурност, когато:
(1) няма никакви въздействия върху нея и тя необезпокоявана от нищо съхранява своето равновесно положение;
(2) съществуват въздействия върху нея, но те не могат да я извадят от нейното равновесно положение;
(3) са възможни въздействия, които, ако развият своя потенциал, биха могли да извадят системата от равновесното й положение, но тя притежава ресурси, с които може да предотврати възникването им или да неутрализира реализацията на този техен потенциал и така да съхрани своето равновесно положение.
(4) възникват въздействия, чиято (ескалираща) мощ е в състояние да извади системата от равновесното й положение и да предизвика изключително сериозни последици за сигурността на тази система, но системата разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, с които да управлява и неутрализира тези въздействия, така че да съхрани своето равновесно положение.
В случай (1) става дума за напълно хипопетична, идеална ситуация, при която системата не е изложена на никакви въздействия. Подобна сигурност, може да се нарече условно „абсолютна безопасност”.
В случай (2) се подразбира, че съществуващите въздействия върху системата, макар и оказващи влияние върху нея, нито като конкретни величини, нито като тенденция за развитието им във времето са в състояние да се отразят съществено върху нейната сигурност. Подобна сигурност, може да се нарече условно „защитена безопасност”.
В случай (3) се говори за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, но системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя напуска равновесното положение, да не бъде достигната. Подобна сигурност може да се нарече условно „относителна сигурност”.
В случай (4) се подразбира, че въздействията са над критичната точка за системата, но тя извършва такива структурни трансформации, с които усилва потенциала си и съумява да ги неутрализира и управлява успешно. Подобна сигурност може да се нарeче условно „трансформационна сигурност”.
На базата на казаното дотук можем да приемем, че сигурност за една социална система (човек, група хора, общество, държава, общност от държави) има тогава, когато основните идеали, ценности, потребности и интереси на системата не са подложени на никакви въздействия (абсолютна безопасност) или не застрашени от съществуващи въздействия, които социалната система да не може ефективно да неутрализира (защитена безопасност), контролира (относителна сигурност) или управлява (трансформационна сигурност).
Втората класификация се прави по основните компоненти на сигурността. Тя е свързана със спектъра на рисковете и заплахите към нея.
При тази класификация сигурността бива политическа, военна, икономическа, финансова, социална, демографска, информационна, етническа, религиозна, екологическа и др.
Третата класификация слага акцента върху способа, по който се “атакува” сигурността.
При тази класификация сигурността бива „твърда” („hard”) или „мека („soft”).
Това е свързано с определянето на какъв вид сила системата трябва да даде отпор – „твърда” („hard”) или „мека („soft”). С други думи, дали системата изпитва материално въздействие, т.е. „твърда сигурност” („hard security”), или нематериално влияние, т.е. „мека сигурност” („soft security”).
Четвъртата класификация се прави според посоката, от която идват заплахите, опасностите и предизвикателствата към сигурността: дали от фактори, източници, субекти извън националната държава или в нея.
При тази класификация сигурността бива външна и вътрешна.
Отбрана и сигурност
Понятията за отбрана и сигурност все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната – на военните (разбира се, самата отбрана вече не е само военен въпрос, тя все повече се превръща в политически проблем).
Сър Джеймс Еберле пише: "Политиката за сигурност преследва политически цели; отбранителната политика – военни цели. Сигурността включва процесите на политически диалог. Отбраната включва структурата и действието на въоръжената сила. Сигурността включва рискове и предизвикателства, които са извън полето на военната компетентност. Отбраната в крайна сметка почива върху способността на въоръжените сили да вземат връх по време на война"[9]. Отбранителнатата недостатъчност днес все по-успешно може да се компенсира с мерки за укрепване на сигурността.
Мир и Сигурност
По време на Студената война понятията „мир” и „сигурност” се разглеждаха като практически идентични. Така например, в Устава на ООН съчетанието "мир и сигурност" се употребява 105 пъти[10]. На практика в този исторически документ мирът и сигурността са синоними. Трудно би могло да бъде другояче, след като Уставът е приет тогава, когато светът все още е в развалини след най-унищожителната война в своята история.
Днес обаче има ли сигурност, има и мир, но обратното вече не е вярно. Сигурността е много повече от мира. Дори с магическа пръчка да бъдат овладени непрекъснато избухващите конфликти и в един миг да настъпи мир на планетата, все едно — тя още дълго време няма да се радва на сигурност, защото остават активирани проблеми, чиито последствия могат да направят дните на човечеството преброени в буквалния смисъл на думата.
Едно най-важните качествени различия между „мир” и „сигурност” е свързано с понятието „справедливост”. Ние трябва да говорим не просто за „мир”, т.е. за какъвто и да е „мир”, а за „справедлив мир”.
Справедливостта е една седемте фундаментални добродетели, а именно трите теологически добродетели: вяра, надежда, любов и четирите кардинални добродетели: благоразумие, справедливост, храброст, умереност и както пише Алберт Цимерман, анализирайки философското наследство на Св. Тома Аквински – „за да може едно действие да е справедливо, трябва да се разбере и прецени как се отнася то към засегнатия от него”[11].
Нека поясня: Западът говори за мира като за абсолютна, жизнено важна, водеща ценност. И приписва на мира всички възможни позитивни достойнства.
Но наличието на мир не води автоматично до реализирането на всички тези позитивни достойнства. Мирът е относителна, а по-точно – съ-относителна ценност.
Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен и по-стабилен живот.
Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може именно в условията на мира (който често е едно изгодно нему статукво) да реализира своите предимства и да пожъне резултатите от тях.
В същото време бедният, слабият, неразвитият, неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир запазва, ако „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване, сигурност и стабилност.
Ако за Запада, за развития свят, мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир – толкова по-добре, то за Изтока, за неразвития свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва най-вече със справедливост.
Какъвто да е мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи – за неразвития свят не е ангажираща потребност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, експлоатираща, ограбваща, присвояваща, употребяваща, заробваща), но вече с нови средства.
Несигурност и Страх
Страхът е психологическо състояние на личността или социалната група, характеризиращо се с крайна тревога и аномална неувереност поради предчувствие от приближаваща се или осъществяваща се, реална или въображаема опасност. Страхът е отрицателно „оцветен” външен емоционален процес, тясно свързан с вътрешните физиологически процеси у индивида[12, 13].
Не бива да се смесват понятията „страх” и „тревожност”. Страхът има обект, нещо определено, докато тревожността няма обект, тя е „състояние на неловкост или тревога за това, кое¬то може да се случи"[14].
Страхът е строго индивидуален, т.е. зависи от нагласите, представите и психологическото състояние на индивида, но има и страхове, които са се превърнали в общи за дадена група хора (общност, общество).
Страхът може да се определи като реакция на несигурност, която индивидът не може да контролира и управлява.
Това означава, че при повишена несигурност индивидът може част от реакцията си спрямо тази несигурност да постави под контрол, да я управлява. Онова, което е „над него”, над собствените му способности за самоконтрол се нарича страх.
Ето защо Доналд Сноу твърди, че класическото схващане за сигурността се свежда до „състояние или усещане за свобода от страх, грижа, опасност”[15]. [курсивът мой — Н.Сл.].
Страхът играе ролята на определен защитен механизъм, който да предотврати нализането в зони с повишен риск.
Френският писател Роже Кайоа отбелязва, че страхът у животинските видове е единствен, един, неизменен: да не бъдат изядени, "докато човешкият страх, рожба на въображението ни, не е един, а множествен, не е фиксиран, а непрекъснато променлив"[16].
Всъщност, човекът е същество, което постоянно изпитва страхове и това е неговата същност – да се страхуваш е човешко. Марк Оре¬зон казва, че човекът по дефиниция е "съществото, кое¬то се страхува". А Жан-Пол Сартр пише: "Всички хора се страхуват. Онзи, който не изпитва страх, не е нормален"[17].
И така, човекът е страхуващо се същество, той, Човекът е Homo timens[От timor, timet (лат.) — страх, страхове; timens — страхувайки се.].
Юрий Шчербатих дава следната касификация на страховете[18]:
• биологически – непосредствено свързани със заплахите за живота или здравето на човека (напр. страх от болест, рана, страдание).
• социални – свързани с опаснията за промяна на социалния статус на човека (страх от бедност, от загуба на уважение и престиж).
• екзистенциални – свързани със самата дълбока същност на човека и характерни за всички хора, независимо от конкретните ситуации (страх от пространството – от открито или закрито пространство; страх от времето – от неизвестността на бъдещето, в частност от смъртта; от непознаваемостта на живота – страх от неразбираемостта и огромността на обкръжаващия свят, от тайнствените и загадъчните явления в живота, от безсмислеността на живота; от самия себе си – страх от неразбиране на самия себе си, от възможни постъпки, от загуба на контрол над себе си, от побъркване/полудяване).
Вячеслав Кузнецов отделя позитивните аспекти и негативните страни на страха. Сред позитивните аспекти той изрежда следните:
• страхът сигнализира на човека за наличието на опасност и възможен ущърб.
• страхът съдейства за комуникациите в семейството, в социалните групи, тъй като стимулира обмяната на опит при възникване на опасни ситуации, при споделянето на способи за изход от тях и определянето на характера на щетата.
• страхът способства за формиране и съхраняване на историческа памет у човека и социалните групи, съдейства за създаване и продължаване на културната памет, особено във формата на митове, табута и забрани.
• страхът реално свързва миналото, настоящето и бъдещето: опитът при преживяване на опасности в миналото (митове, табута, фобии, забрани) позволява да са минимизират последствията от опасностите в настоящето и бъдещи опасности (или да се положат усилия те да бъдат блокирани изпреварващо, да бъдат заобиколени).
• страхът помага на значителен брой хора да приемат решения за избор на „рисковани професии”: военни, пожарникари, специлисти по преодоляване на извънредни ситуации, спасители и др., заедно с това страхът образува в 21 век цяло направление на бизнеса и любителската дейност: изготвяне на охранителна продукция и услуги за физическа охана, екстремални видове отдих и екстремални видове спорт.
Сред негативните страни на страха Вячеслав Кузнецов отбелязва следните:
• страхът деформира целите, идеалите и ценностите на хората;
• страхът разрушава съдържанието и структурата, смисъла на живота и мечтите на човека – или директно, или пък опосредствано, ако в тяхната основа се намират вече деформирани цели, идеали и ценности.
• страхът извращава историческата памет на човека и културата на патриотизма, тъй като деформираният смисъл на живота, деформираните мечти, деформираните цели и идеали могат да преобразуват конструктивния, хуманен контекст на паметта и патриотизма в негативен, антихуманен.
• страхът от катастрофите, страхът от бъдещето, от другия човек, от другата религия, от другата култура могат да разрушат личността и психиката на човека, могат да деформират нормалното, критично и оптимистично възприемане на живота[19].
Избягване на несигурността
Както сочи Хеерт Хофстеде в своята известна книга „Култури и организации: Софтуер на ума”[20], терминът „избягване на несигурността” (uncertainty avoidance) се употребява най-напред от американския социолог Джеймс Дж. Марч и негови колеги. Този термин е свързан с търпимостта на обществото към несигурността и неяснотата. С него се обозначава поносимостта на обществата към ситуациите, характеризиращи се с неизвестност и непредсказеумост, с непривичност и липса на комфорт.
Според Хеерт Хофстеде: „Избягването на несигурността може да се оп¬редели като степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от несигурни или непознати ситуации”[21].
Различните култури се стремят да ограничат този тип несигурност:
• чрез технологии, които да ги предпазват от природните въздействия;
• чрез закони и правила, с които да предотвратят евентуални негативни въздействия на другите хора;
• чрез мерки за безопасност и сигурност; както и
• чрез вяра в истина, която стои над истините за обикновените неща и явления – такава е вярата в някаква абсолютна истина, вкл. и религиозната вяра и както пише Хофстеде: „Религията е начин за свързване с отвъдните сили, за които се приема, че контролират личната съдба на индивида. Религията помага да се приеме неси¬гypнocттa, срещу която не можеш да се защитиш, а някои рели¬гии предлагат и абсолютната сигурност за живот след cмъpттa или на победа над противниците”[22].
Културите, избягващи този тип несигурност се опитват да минимизират самата възможност да попаднат в ситуции на повишена неизвестност, неопределеност и непредсказуемост, засилвайки и умножавайки изредените по-горе защитни механизми и мерки – така те правят събитията ясни, разбираеми и предвидими[23].
Културите, които не избягват, т.е. приемат несигурността, са по-търпими към ситуциите с неизвестност и непредсказуемост, не се обвързват с прекалено много правила и са по-склонни да смятат, че всяка истина е относителна, функция на съответното време и пространство, предистория и евентуално бъдещо развитие. Хората от тези култури са с понижена тревожност и с уклон към рационалното мислене.
С други думи, ако и при двете култури се приема, че бъдещето е несигурно, то при едната култура това се оценява като препятствие, като неизбежност, налагаща да се минимизират опасностите от това неизвестно бъдеще, а при другата – като възможност, като предпоставка да се използват неизвестностите на бъдещето, така че да се извлече най-добрият възможен резултат от тях.
Хофстеде пояснява също така, че: „Избягването на несигурността не бива да се смесва с избяг¬ването на риска — несигурността се отнася към риска, така както тревожността към страха. Страхът и рискът се насочват към не¬що конкретно – обект при страха, събитие при риска... Тревожността и несигурността са по-общи усещания... Тревожността няма предмет. Несигурно¬стта ... е ситуация, при която всичко може да се случи и ние нямаме никаква предс¬тава какво може да бъде то. В момента, в който несигурността се прояви като риск, тя престава да бъде източник на тревожност. Може да се превърне в източник на страх, но може и да се прие¬ме за нещо рутинно... Избягването на несигурността води много повече до намаля¬ване на неопределеността, отколкото до намаляване на риска”[24].
Демокрация и Сигурност
Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са изтъквали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Напълно естествено е, че Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност.
