Cultural Awareness in Implementing Integity Building Programmes

  Статията, посветена на културните специфики и тяхното влияние върху явлението корупция е резултат от един международен проект на Женевския център за демократичен контрол над въоръжените сили и е публикувана под заглавието “Cultural Awareness in Implementing Integity Building Programmes”, in: Geneva Centre for the Democrtic Control of Armed Forces, “Building Integrity and Reducing Coruption in Defence. A Compendium of Best Practices”, 2010, p. 312-322.

Николай Слатински

  Съгласно съвременната парадигма на сигурността, има два вида проблеми - проблеми, които засягат сигурността (security problems) и проблеми, които са същностни за сигурността, т.е. те се секюритизират (securitized problems).
  Корупцията в посткомунистическите държави, държавите в преход и развиващите се държави е придобила такива мащаби и нанася такива щети на политиката, икономиката, обществото и отделните граждани, че еднозначно може да бъде определена като securitized problem.
  България е ярък пример как 20 години различните правителства са безпомощни да дадат верен отговор на секюритизиралия се проблем „корупция”. Те идват на власт, обещавайки да „пречупят гръбнака” на корупцията, но в края на тяхното управление и обективните критерии, и субективните усещания сочат, че корупцията не само не е намаляла, но е нараснала. Това ерозира вярата на хората в демокрацията, разкъсва социалната тъкан, поражда още по-силно разслоение в обществото и „отпушва” допълнителни канали за пряко и скрито влияние на олигархични и криминални структури върху управлението на страната.
  Преодоляването и премахването на корупцията е идеална, отдалечена във времето и трудно осъществима цел. Това означава, че да се поставя подобна цел е нереалистично и затова - неразумно. В същото време секюритизирането на корупцията изисква концепциите и практиките за нейното ограничаването и поставянето й под контрол да се превърнат в стратегически приоритет No. 1 на политиката за национална сигурност.
  Това в голяма степен и с нарастваща неотложност важи за системата за отбрана, която отдавна се е превърнала в „сива зона” за перманентна корупция и в „експериментално поле”, където се изобретяват и тестват нови корупционни подходи и лоши практики на управление и контрол.
  Институциите от системата за отбрана, благодарение на постоянно заделяните за тях значителни ресурси, както и заради „пелената” от секретност и непрозрачност на вземаните решения, са генератори на злоупотреби с парите на данъкоплатците и натоварват обществото с проекти и разходи, които не произвеждат необходимата сигурност.
  Изследвания и съпоставителни анализи показват, че в редица страни са постигнати много позитивни резултати в борбата с корупцията и за building integrity in the institutions of the security and defence sector. Но много често опитите тези добри практики да бъдат приложени в други държави не дават същия ефект и се оказват чисто и просто симулация и имитация на усилия, независимо от първоначално добрите намерения.
  Една от главните причини за това са съществените културни различия. България е доказателство как успешни на входа (т.е. взаимствани от други страни) модели завършват с провал или поне с незадоволителни резултати на изхода (т.е. при тяхното окончателно прилагане тук). Това се дължи именно на пренебрегването на местните специфики, традиции, опит, организационна и човешка култура. Примери много, както по-общо в управлението на страната, в децентрализацията на властта, в NGO-сектора и т.н., така и в отбранителната система в частност - напр. при изграждането на съвременен модел за гражданско-военни отношения, при опитите да се създаде интегрирано министерство на отбраната и при решаването на проблемите на социалната адаптация на уволнените военнослужещи в резултат от процесите на трансформация на армията.
  С други думи, the culture matters. При прилагането на външни модели и практики трябва да има транслиране, интерпретиране, което да позволи както да се отчитат местните особености, нагласи и стереотипи, така и да се гарантира, че това, което се препоръчва отвън е разбрано вярно, а не е „изкривено” от нашата оптика, т.е. от нашите представи за него.
  Културните различия се проявяват на поне седем различни нива:
   (1) Между Запада и Изтока, т.е. между западните индивидуалистични общества и източните колективистични общества. При това страни като България и други славянски и-или православни държави попадат в т.нар. „in-between” общества: (в зависимост от гледната точка) те са известен колективистичен коректив на индивидуалистичните общества или пък известен индивидуалистичен коректив на колективистичните общества.
   (2) Между двата бряга на Атлантика, т.е. между САЩ и Европа. Няма да се спираме тук на теории, според които това са две коренно различни по своите стратегически perceptions и priorities общности, но след края на Студената война протичат видими процеси на известно раздалечаване между тях, което аз наричам „разширяване на Атлантическия океан”.
   (3) Между двете части на Европа, разделени по-рано от реалната Берлинска стена и виртуалната Желязна завеса, т.е. между Западна и Източна Европа. Независимо от искрените, а нерядко колосални усилия на бившите социалистически държави да се завърнат в европейското демократично пространство, наследството от предния тип общество се е просмукало в порите и клетките на техните общества, хора и възприятия.
  Струва си обаче да погледнем и от другата страна на бинокъла и да видим асиметрията във възприемането на ценностите между Западна и Източна Европа. След 1989 г. Източна Европа възприе, и то безкритично, всички норми и практики от Западна Европа - и добрите, и лошите. А Западна Европа не взе нищо от Източна Европа – сякаш тук не е имало и добри образци на съвместно живеене, не е имало целеустремени, щастливи, почтени и креативни хора, а всичко е било лошо и всички сме били лоши. Източна Европа имаше какво да даде на Европа - модели на човешки отношения, на комуникации и самоорганизации на общности на локално равнище, на социални контакти, на родови и съседски връзки, на състрадателно, солидарно отношение между поколенията; на битова и приятелска взаимопомощ; на реализирането на малки и изпълними стъпки, на преследването на общи и задружни цел. Т.е. все модели на поведение и на създаване на неформални общности, които да се разполагат между Индивида (чието социално и функционално значение в тоталитарното общество бе нищожно) и Държавата (която обхващаше всички сфери на живота и проникваше във всики негови фибри). Ние - като държава - имаме образци ако не на глобално ниво, то на живот в малки общности, на кризисна самоорганизация и безкористна подкрепа.
   (4) Между институциите на властта и обикновените граждани вътре в страната. В общества като българското има двояко отношение на хората към властта. От една страна, съществуват очаквания, че властта трябва да решава всичките им, или поне главните им проблеми, че тя е активен субект на управлението, а те - пасивен обект на управлението. От друга страна, хората смятат, че властта си има някакви свои цели и амбиции, които тя винаги се стреми да удовлетвори – по-висок жизнен стандарт, повече права, повече привилегии – всъщност „властта затова е власт”...
   (5) Между институциите (т.е. „силовите) от системата за сигурност и останалите институции на държавата. Силовите структури продължават да гледат на себе си като на структури от по-висш порядък, в името на които обществото трябва да търпи лишения и ограничения, че „който не храни своя армия, ще храни чужда”… Т.е. средствата за тези структури се смятат за естествени и гарантирани независимо от ефективността от тяхното използване. Продължава да господства военизираното мислене, създава се представа, че националната сигурност е фокусирана ако не основно, то главно върху въоръжените мисии и приоритети, т.е. върху „твърдите” й („hard”) съставляващи, аспекти и задачи и по-малко или почти никак – върху „меките” й (“soft”) съставляващи, аспекти и задачи – здравеопазване, образование, наука, социални дейности, околна среда.
   (6) Между структурите от отбраната и другите институции от системата за национална сигурност. Отбранителният сектор продължава да смята, че, за разлика напр. от полицията и гражданската защита, не е обвързан с крайните резултати от своята дейност, с продукта, който „произвежда”.
   (7) Между военните и цивилните в системата за отбрана. У нас бяха постигнати добри резултати в усилията за установяване на съвременен модел на гражданско-военни отношения, но въпреки това като правило те са функция преди всичко на политическата конюнктура и личностите на конкретния министър на отбраната и конкретния началник на ГЩ. И затова осцилират от едната крайност (цивилните учат военните „как се марширува на плаца”) до другата (военните казват на политиците каква е политиката на държавата). А по отношение на корупцията те не играят едни спрямо други корективна роля, а съсредоточават усилията си кой да получи по-добри изходни позиции и съответно - по-голям дял от нея. Т.е. вместо чрез “checks and balances” да се възпират едни други и да ограничават корупцията, те, всеки по своему и за себе си, се стремят да „увеличат тортата” и така да максимизират своето парче от тази торта.
  На всяко от горните седем нива, на които се проявяват националните културни особености трябва да се отделя съответното внимание и да се работи за повече integrity, да се възпитават надеждни ретранслатори и комуникатори, да се вграждат работещи системи за превенция и дори за early warning. В зависимост от избора на индикатори и критерии могат да се припише на всяко от тези седем нива определена „тежест”, така че да се минимизират щетите от „изкривяванията”, които те привнасят и да се максимизират ползите от трансферираните отвън добри практики.
  Когато в общество като българското искаме да проследим културните особености, които влияят върху възприятията за корупцията и при чието отчитане да се внедряват стратегии за противодействието й, за промяна на отношението към нея, както и за прилагането на добри ART-практики (Accountability-Responsibility-Transparency Practices) за повече integrity, за good governance, за честност и порядъчност, ние трябва да „атакуваме” четири пласта на придобити нагласи и стереотипи спрямо корупцията.
   (1) „Historical” layer - това са въздействия и влияния, породени от много дългия исторически опит на българския народ, както през вековете (след 681 г.) на самостоятелно съществуване, така и по времето, когато страната е била под нечие чуждо владичество – това на Византийската империя (1018 – 1185) и особено на Османската империя (1396 – 1878).
  Тук става дума за много трайни, упорити, в голяма степен „просмукали се” в ДНК на индивидите, групите от индивиди и обществото, стеротипи и нагласи, които трудно се преодоляват и са се превърнали в мотиватори, котви и опори при избора на жизнени стратегии. Най-вече в годините под чуждо владичество нашият народ е бил в постоянен допир с традиции и норми, които са го принуждавали да възприема корупционно поведение като единствено, най-малкото - главно условие за общуване с местните представители на имперската власт. При османското владичество е било невъзможно различно поведение - корупцията тогава е другото име на властта и форма на нейното функциониране. Това е довело до дълбоки деформации в манталитета на народа, което рефлектира в трудно за изкореняване „легитимиране” на корупцията в личностното подсъзнание.
  Срещу „изкривявания”, водещи до толериране или поносимост към корупцията е нужна търпелива и постоянна работа. Преодоляването на напластявания на ниво подсъзнание е трудно и бавно. Водещи са т. нар. „меки” мерки: ценности, лидерство, образование, етични кодекси, личен пример. Т.е. повече работят пощренията, стимулите, наградите, „carrots”.
  Тук отговорността на политиците е много голяма, защото всеки случай на корупция засилва общите нагласи за естественост на корупцията.
   (2) „Communist” layer – това са въздействия и влияния, породени от налагането на българския народ на просъветски, т.е. тоталитарен тип на управление (1944-1989) с еднопартийна система, държавна собственост, командно-административна икономика и ограничени човешки права.
  Комунистическата система „създаде” своя корупция, свързана както с постоянните дефицити на стоки, услуги и възможности (което изискваше алтернативни пътища - за да може човек да си ги обезпечи и раждаше корумпирано и корумпиращо поведение), така и с различните форми на монопол, които непрекъснато и навсякъде се плодяха – като естествен резултат от манталитета и уродливия монопол на единствената партия.
  Ако корупцията, на която покорилите го империи са подлагали нашия народ е била за него външна, натрапена практика, един от символите на чуждото господство и той се е адаптирал към нея на общностно ниво и безсъзнателно, за да оцелява, то корупцията в тоталитарното общество е за народа вътрешна, местна практика, упражнявана съзнателно и като индивидуален избор, който се прави за да се постигне някаква цел, която обаче не е свързана с оцеляване. Точна затова тоталитарната корупция е отчасти по-увреждаща и по-вредна за обществото и отделния човек. Тя се проявява в разсъждения като: „Аз съм против корупцията на другите, но ако имам възможност, бих участвал в нея”. На про-корупционните напластявания от тоталитарното време трябва да се противодейства не кампанийно, а постоянно и системно. Главните усилия трябва да бъдат насочени към „твърди” мерки: демократична репресия, контрол, полиция, уволнение. Т.е. повече работят наказанията, санкциите, глобите, „sticks”.
   (3) „Transitional” layer – това са въздействия и влияния, породени от Прехода към демокрация, който българският народ трябваше да извърви за кратък исторически период и при много силна динамика на процесите.
  Ако по форма Преходът бе преминаване от тоталитарно общество към общество, функциониращо по демократичните процедури и правилата на либералната пазарна икономика, то по съдържание той се осъществи като преразпределяне на собствеността, при което етиката и моралът, понятия като честност, справедливост и законност бяха на заден план, изместени от хиперагресивен стремеж към забогатяване на сравнително ограничен брой хора. От свободата и от демокрацията спечелиха почти всички, но от преразпределението на собствеността загубилите са много повече от спечелилите. Това не води до повече легитимност на Прехода и подкопава подкрепата за процеса на демократизация. В същото време възниква нагласа за користно отношение към властта и политиката, и те се схващат най-вече като способи и начини за лично облагодетелстване. А корупцията придобива

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____  __   __      _    ___    _  __
| ____| \ \ / / __| | / _ \ | |/ /
| _| \ V / / _` | | | | | | ' /
| |___ | | | (_| | | |_| | | . \
|_____| |_| \__,_| \__\_\ |_|\_\
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.