ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 13. ЧЕТИРИ СТАДИЯ НА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 13. ЧЕТИРИ СТАДИЯ НА ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ЕВОЛЮЦИЯ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
  
  Законът за Трите стадия (Теологичен, Метафизичен, Позитивен), отразяващ схващането на Огюст Конт за философията на историят, е допълнен чрез добавянето (формулирането) на още един, четвърти, съвременен стадий в интелектуалната еволюция на човечеството, фундаменталните науки, обществата и индивидите – Антропоцентричен стадий. Четвъртият стадий отразява качествената промяна на сигурността – нейната рисковизация.

  На детайлен анализ на тези четири стадия е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Рискът – новото име на Сигурността. София: Изток-Запад, 2019.
  
  Френският философ, родоначалник на позитивизма и научната социология Огюст Конт (1798 – 1857) формулира Закон за Трите стадия, с който представя собственото си разбиране за философията на историята.
  
  Пояснение:
  Позитивизъм – философско учение, определящо като единствен източник на истинското знание емпиричните изследвания и отричащо познавателната ценност на философските изследвания.
  
  Съгласно Закона за Трите стадия, в разгръщането на своята история и интелектуалната си еволюция, човечеството, както и всяко отделно общество, всяка отделна наука, всеки отделен човек, дори всеки отделен ум, преминава през три етапа, през три теоретични стадия, както следва [1, 2, 3, 4]:
  ⁕ Теологичен (фиктивен, базиращ се на фантазността) стадий – до 1300 г.
  ⁕ Метафизичен (абстрактен, базиращ се на отвлечеността) стадий – от 1300 г. до 1800 г.
  ⁕ Позитивен (научен, базиращ се на емпиричността) стадий – от 1800 г. до [това го добавяме ние] 2000 г.
  
  Пояснение:
  Теология – съвкупност от религиозни доктрини за същността на Божието слово; систематично изложение и тълкувание на религиозното учение, на религията.
  
  Фиктивен – измислен, неистински, недействителен, мним, фалшив.
  
  Метафизика – дял от философията, който се занимава с „първичните принципи“ и „съществуването“. Централен клон на метафизиката в частност и философията като цяло е онтологията, която изследва общите основи и принципи на съществуването и реалността, съществуващото и битието, тяхната структура, основни категории и закономерности, това как те се отнасят една към друга.
  
  Ще обосновем по-долу тезата, че светът в наши дни навлиза в четвърти стадий:
  ⁕ Антропоцентричен (антропософичен, базиращ се на рисковостта) стадий – след 2000 г.
  
  → „Антропоцентризъм“ се използва тук за охарактеризиране на стадия, в центъра на който е Човекът като обект и субект на научните търсения и социалните промени.
  
  → „Антропософия“ се използва тук в смисъла на философия за Човека; в центъра на която е Човекът; ориентирана е към Човека; изхождаща е от интересите на Човека.
  
  Пояснение:
  За съжаление, понятието „Антропософия“ е използвано най-напред за название на религиозно-мистично учение, отделило се от теософията и основано през 1912 г. от австрийския философ Рудолф Щайнер (1861 – 1925), с цел да открие широк кръг от методи за саморазвитие и духовно познание с помощта на мисленето на Човека. Смята се за „наука за духа“.
  
  Теософия е синкретично религиозно-мистично учение. В широк смисъл тя е религиозно мистическо богопознание, съществувало още от дълбока древност; в тесен смисъл това е учение на руската и американска писателка, автор на мистична литература Елена Блаватска (1831 – 1891) и нейните последователи.
  
  Синкретизъм – съчетание на различни мисловни, идейни течения или вярвания, които съществуват паралелно.
  
  Пояснение (по [5]):
  В общоприетото значение антропоцентризмът е философско схващане, съгласно което Човекът е съсредоточие на Вселената и висша цел на мирозданието, на осъществяващите се в света събития; може да се разбира като превъзходство на Човека; вяра, че хората имат способност да възприемат истинските качества на обектите. Това е философски възглед, че Човек може да бъде издигнат до нивото на Бога, а същността на Бога да се разтвори в същността на Човека.
  В античната философия антропоцентризмът е формулиран най-напред от забележителния древногръцки философ Сократ (469 – 399 пр.Хр.), чието учение именно ознаменува поврат във философията – от изучаване на Природата към изучаване на Човека.
  Антропоцентризмът се е вписвал органично в религиозния мироглед и получава там своето развитие като разбиране за ролята на Човека и неговите отношения с Бог.
  Под влияние на Християнството, антропоцентризмът получава широко разпространение в средновековната европейска философия. Във философията на Възраждането и Новото време антропоцентризмът в неговия религиозен вариант престава да се ползва с предишната популярност главно поради новите високи достижения на естествените науки и философията. Човекът престава да се разглежда като причастен към Бога.
  
  Сериозен удар на традиционния антропоцентризъм нанасят:
  ▪ ХЕЛИОЦЕНТРИЧНАТА СИСТЕМА на видния полски астроном Николай Коперник (1473 – 1543), която измества центъра от Човека към Слънцето;
  
  Хелиоцентризмът е теория за строежа на Вселената, според която Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят около него.
  
  ▪ ЕВОЛЮЦИОННАТА ТЕОРИЯ на големия английски учен и естествоизпитател Чарлз Дарвин (1809 – 1882), която снема Човека от отреденото му място на висша цел на битието и го превръща в едно от живите същества, пробиващи си път в живота и света чрез естествения подбор.
  
  Постепенно антропоцентризмът придобива по-различно съдържание и се тълкува като способ за решаване на мирогледните проблеми, когато изследователят върви не от Бога и света към Човека, а от Човека – към света и Бога.
  През ХХ в. се извършва радикален преход към Човека – благодарение на християнската теология. Налага се разбирането, че да се постигне фундаментално знание за Бога и света може само ако заедно с тях се постига разбирането и за Човека. Така в „троицата“ Бог, Свят и Човек, местата се разместват и преминават към Човек, Бог и Свят и все повече към Човек, Свят и Бог – в смисъл, че най-напред трябва да се търсят отговори на въпросите за същността на Човека и характера на неговите стремежи, за неговите познавателни възможности в нашия свят, а едва след това да се конструира ново разбиране за Човека в Света, чрез включване в познанието на учението за Бога.
  
  • При ТЕОЛОГИЧНИЯ СТАДИЙ (до 1300 г.) в основата на системата от идеи
  идва Вярата в Бога.
  Непосредствен резултат от Вярата в Бога е Подчинение от Човека на Бога и Неговите сили.
  
  Бог е високо, на най-високия възможен пиедестал. Начален и основополагащ извор за всичко онова, което съществува са свръхприродните сили и религиозните фигури, създадени по образа на Човека. Бог е Обяснителната хипотеза и Главната първопричина за всичко видимо и невидимо. Социалният и физическият мир са сътворение на Бога, съдбите на хората се (пред)определят от Бога. Господства свръхестественото и с него се обясняват и аномалното, и анормалното, и непостижимото, и невъзможното.
  За да се ориентира в тази сложна, ирационално въздействаща на сетивата му, рационално практически необяснима за ума му среда, Човек е „въоръжен” с религията – именно тя е тази, която придава логичен, диалогичен и идеологичен смисъл на вярата в Бог. И няма как да бъде другояче, защото светът и животът могат да се подредят и да придобият разбираем смисъл, да преминат от непрозрачността на нереалното в прозрачността на реалното само ако са резултат и функция на свръхприродното, на онези сили, които са свързани в различна степен с под-земното (поглед далеч надолу), отвъд-земното (поглед далеч напред), над-земното (поглед далеч нагоре) и дори не-земното (поглед далеч извън – към други светове).
  
  Пояснение:
  Теизъм (от гр. теос – бог) – в общ смисъл това е вярата в съществуването на поне един бог. В по-тесен смисъл теизмът е религиозно-философски мироглед, монотеистична доктрина, според която Бог е един, персонифициран; той е създал света и продължава своята дейност в него. Такава е класическата представа за Бог при християнството, исляма, юдаизма и др. Принципът на религиозния мироглед на тези монотеистични религии е теоцентризмът. Той най-последователно реализира принципите на теизма, разбиращ Бог като лично и „живо“ същество, пребиваващо извън света, свободно творящо света и грижещо се за него. Бог от крайната теиистична гледна точка дава на Човека свободната воля, „открива“ му се и поддържа постоянен „диалог“ с всяка сътворена от Него душа [6].
  
  През Теологичния стадий религията е проникната преди всичко и в цялата си дълбочина от теизма, т.е. тя е изградена от религиозно-мистични представи, основаващи се на разбирането и признаването на Бог като абсолютна, намираща се отвъд и извън този свят, безкрайна личност, която е създала света и го управлява непосредствено или опосредствано „отгоре”, така че всичко, случващо се (и не случващо се) в този свят е осъществяване на Божия промисъл (Божието провидение, т.е. целесъобразно действие на това Висше Същество, насочено към най-висшето благо на творението изобщо и на Човека и човечеството – преди всичко), който не се поддава нито на научен, нито и на какъвто и да е друг рационален анализ. Теизмът утвърждава, също така, възможността и необходимостта на Божието откровение. Бог не само е трансцендентен за света, но и иманентен за него. Бог е Бог с възможно най-голямата буква „Б”!
  
  Пояснение:
  Откровение – неочаквано разкриване на истина; разкриване на съкровени чувства или мисли; изпадам в откровение; в религията и теологията – разнообразно откриване на Бога – на самия себе си и на своята воля – пред хората.
  
  Трансцендентност (лат. transcendens – престъпващ, излизащ извън) – извън пределите на познанието и опита; онова, което надхвърля границите на естествения, познаваем чрез сетивата свят.
  
  Иманентност (лат. in manere – в рамките на, вътре в) – вътрешно присъщ, произтичащ от природата на предмета или явлението.
  
  Човекът в своето развитие като социално същество, постепенно сдобиващо се със съвест, е изработил в еволюцията си три защитни (възпиращи го) механизми срещу вредно, аморално и анормално поведение.
  За да посочим тези защитни механизми, ние най-напред ще се върнем в онези далечни, праисторически време, когато Човекът се намира в подчинение на свръхестествените сили. Човекът знае, че да се бунтува срещу тези свърхестествени сили е без основание и е лишено от всякакъв смисъл, още повече че възмездието ще се стовари върху него, върху децата, семейството и рода му. Затова той живее в смирение и не отива отвъд сякаш вечните граници, сред които е предопределен да премине животът му – граници очертани от табутата, въздържането и възпирането, чието ненарушаване се крепи на страха.
  СТРАХ (мога да направя нещо лошо, но не го правя, защото ме е страх да не бъда наказан от Бога) – това е първият от трите защитни механизма.
  Сетне се включва със своята защитна (възпираща) сила вторият защитен механизъм – неговото название е СРАМ (мога да направя нещо лошо, но не го правя, защото ме е срам да го направя).
  Накрая в тази хронологична последователност се появява и третия защитен механизъм, чието име е СЪВЕСТ (не правя нещо лошо, защото не мога и [да си позволя] да си помисля дори да го направя).
  Ако при първите два защитни (възпиращи) механизми, СТРАХ И СРАМ, Човекът извършва мислено калкулация на плюсовете и минусите, на щетите и ползите от определено вредно, аморално или анормално действие, за да прецени дали да го извърши и да вземе решение да не го извърши, то при третия защитен (възпиращ) механизъм СЪВЕСТ такава калкулация, дилема от този род пред Човека не стои – той не може дори [да си позволи] да си помисли, че е способен да извърши подобно вредно, аморално или анормално действие, защото то изобщо не е съвместимо с неговата ценностна система и изповядвана вяра, с идеалите и принципите на поведение в живота, които той изповядва и следва.
  
  През този стадий няма друго знание, освен абсолютното, а то се съдържа в религията и се черпи от нея с помощта на вярата; всяко познавателно усилие е неистов стремеж за постигане на Абсолютното знание и подразбиращо се убеждение, че това постигане е възможно.
  
  В Теологичния стадий хората живеят в Света на неопределеността (несигурността, неизвестността, неяснотата; uncertainty) [7].
  Ето защо парадигмата на Теологичния стадий е Неопределеност.
  
  Ключовите понятия, обяснителните конструкти За Теологичния стадий са:
  ‣ Всесилие на Бог;
  ‣ Всесилието се крепи на Вярата;
  ‣ Реалността се осмисля и променя чрез Религията;
  ‣ Това се осъществява посредством Теизъм;
  ‣ Главното, с което живее Човекът – Смирение.
  
  • При МЕТАФИЗИЧНИЯ СТАДИЙ (1300 г. – 1800 г.), в основата на системата от идеи
  след Вярата в Бога и непосредствения резултат от нея – Подчинението от Човека на Бога и Неговите сили;
  идва Философията на Природата.
  Непосредствен резултат от Философията на Природата е Преклонението на Човека пред Природата и нейните сили.
  
  Свръхприродните сили се заменят с абстрактни принципи (същности, субстанции, идеи), които управляват явленията; Бог като обяснителна хипотеза отстъпва мястото на естествените закони, а като първопричина – на естествени причини.
  Така вместо антропоморфния Бог или персонифицираните божества, светът се управлява от абстрактни духовни същности от друг род, интерпретирани обаче като реални и самостоятелни, благодарение на които Природата се превръща в нещо като разумно същество, макар и безлично, и на нея се приписват стремеж към съвършенство и ясен ред.
  Мисленето, което борави с абстракции, се оплодотворява от философия, която не може да не бъде през този период все още твърде малко критична и доста много спекулативна, базираща се повече на усещанията и измислянето, отколкото на разума и фактите.
  Теологията отстъпва мястото на философията (метафизиката).
  
  Пояснение:
  Субстанция – същност, първооснова на всички предмети и явления; материя, вещество. Идеята за субстанция възниква още със зараждането на философията.
  
  Антропоморфия или антропоморфизъм – приписване на човешка форма и други характеристики на животни, неодушевени предмети и обекти, природни феномени и стихии, концепции или митологични същества.
  
  Спекулация – умозрително философско познание, отвлечено разсъждение, теоретично знание, което се извежда без обръщане към опита (спекулативно съждение).
  Спекулирам (за нещо, на някаква тема) – разсъждавам отвлечено, умозрително [8].
  
  На този етап религиозният поглед върху картината на битието остава, то не би и могло да бъде другояче, все пак говорим за периода 1300 г. – 1800 г., но Човекът гледа на света не толкова през призмата на вярата, а през призмата на философията и прави това чрез синтез на метафизиката и деизма. Светът започва да се възприема като идеално работещ часовник, конструиран от Бог и оставен сам на себе си и за себе си, а неговият строг, ритмичен ход не се нуждае от допълнителната намеса на Бог.
  Това е така, защото Бог остава все повече трансцендентен, т.е. все повече непостижим и недостъпен за Човека в познаването на Света (за разлика от личния духовен и материален живот на Човека), но все по-малко иманентен и (затова) все по-малко способен на Откровение, на Промисъл, на помощ и средства за напътствие на все повече и повече автономния Човек, за чийто материален и духовен живот все по-малко и по-малко е нужно общуване с Бога [9, 10, 11].
  
  Пояснение:
  Деизъм от (лат. deus – бог) – религиозно-философско учение, възникнало през XVII – XVIII в., което подобно на гениалния древногръцки философ Аристотел (ок. 384 – 322 г. пр.Хр.) признава съществуването на Бога и сътворението на света, но само като първопричина и отрича Неговото съществуване като личност (както при теизма), както и Неговата намеса и контрол над събитията в природата и обществото.
С други думи, за деизма Бог е подобно на часовникар, който е конструирал часовника и е пуснал в ход неговото махало, а по-нататък не взема никакво участие в неговото функциониране. Деизмът, следователно, противоречи на самата същност на християнството [12].
  
  През Метафизичния стадий Човек трябва да се съобразява с Бог в своите лични дела, да сверява ценностите си с Божиите повели, но в постигането на Света, на Природата, на нещата извън личния живот, Човек все по-малко се нуждае от Бог.
  Да, Човек не загражда себе си от Бог, той продължава да му дължи много в личната сфера на своя живот, но в познавателните си усилия той е все по-самостоятелен, знае, че установените закони водят собствен и неизменен живот и познанието за тях зависи само от неговите, от човешките усилия.
  И понеже границите между личния живот и живота на Познанието са много близки една до друга и често се пресичат, вярата в знанието изпълва Човека с ново самочувствие, той започва все по-силно, дори все по-яростно на моменти да се еманципира от Бога и в личния си живот, а това не му носи само ползи, носи му и вреди. Защото ако няма Бог, който да регулира личния живот, значи всичко е позволено. Дори да се знае и помни, че има Бог (а всъщност има все по-малко и по-малко Бог) в личния живот, това неизбежно води до печалния факт, че все повече и повече е позволено на Човека в този негов личен живот.
  Човекът остава вярващ, даже силно вярващ и силно страхуващ се от Бога, но в тревожната му душа са посети деистичните семена на волтерианството и русоизма.
  
  Пояснение:
  Волтер, псевдоним на Франсоа-Мари Аруе (1694 – 1778) – значим френски писател и философ, един от символите на Просвещението. Той има деистични възгледи. „На Волтер е нужен Творец на Света и Върховен съдия на човешките дела. „Философията, пише той, ни казва, че има Бог, но тя не може да каже, какво е Той, защо Той действа, съществува ли Той във времето и пространството, действал ли е само веднъж или действа постоянно. Трябва да станеш самия Бог, за да знаеш всичкото това“ [13].
  В своя трактат „Емил или За възпитанието“ (Émile ou De l'éducation, 1762) швейцарският философ и писател, работил през голяма част от живота си във Франция, Жан-Жак Русо (1712 – 1778) пише: „Вселената е единна цялост, която доказва съществуването на един уникален Интелект. Защото аз виждам, че всяко отделно нещо е неразделна част от цялата подредена система и че всяко отделно нещо спомага за постигането на общата цел, т.е. за запазването на установения ред в системата. Това Същество, което изразява волята си и може да я осъществи, това Всемогъщо Същество, което задвижва Вселената и подрежда всички творения, аз наричам Бог” [14].
  
  През този стадий съществуването на Абсолютното знание остава подразбиращо се от само себе си, но процесът на познанието е постоянен, най-вероятно безкраен, никога не извървян докрай път към неговото постигане. Теологическите идеи отстъпват пред отвлечени, философско-спекулативни понятия, „мними същности“ и измислени „първопричини“ – „идеите“ на гениалния древногръцки философ и ученик на Сократ Платон (ок. 427 – 347 г. пр.Хр.), „формите“ на Аристотел и схоластиците, а така също „обществен договор“, „права на човека“, „субстанция“ на видния холандски философ Бенедикт де Спиноза (1632 – 1677), „монади“ на германският философ и математик Готфрид Лайбниц (1646 – 1716); „нещо в себе си” на един от най-значимите мислители на всички времена, немският философ Имануел Кант (1724 – 1804), „абсолютен дух” на великия немски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 – 1831), „материя” на материалистите и др. Разпространяват се идеите на алтруизма, социалността, позитивната философия, индивидуализма, либерализма и демокрацията. Това заедно с промишленото развитие води до разлагане на традиционните вярвания и предишните порядки. Човечеството преживява Реформация, Просвещение и Революция [15].
  
  Пояснение:
  Теорията за идеите или Теорията за формите на Платон твърди, че най-високият и най-фундаменталният вид реалност се съдържа не в материалния свят, известен ни чрез сетивата, а в нематериалните, абстрактни, но съществени форми или идеи – светът на перфектните форми, намиращ се зад, над и отвъд реалните, осезаеми обекти. Тези форми са единствените истински обекти на изследване, които мога да осигурят истински знания. Когато това, което ни съобщават сетивата, противоречи на умствените ни заключения, тогава даденото, полученото от сетивата трябва да бъде игнорирано [16].

  Според Аристотел ейдосът, т.е. формата е и същността на отделния, единичен предмет, и всичко, което се обхваща с това понятие. Така че всяка вещ е единство на ейдоса и материята, но заедно с това всяка вещ има и свое причинно произхождение и целево предназначение – „това, заради което тя съществува“, като и действащата, и целевата причина се определят от ейдоса, т.е. от формата. Основните, базисни, безусловни свойства на един обект съставляват неговата същност, която е непроменима по дефиниция, защото ако се промени, обектът няма да е вече същият, а някакъв друг [17].
  
  Схоластика – систематична европейска средновековна философия (IX – XV век). Поддържа схващането, че истината е в Светото писание и почива на църковната догматика. „От античната философия схоластиката наследява убеждението, че светът е рационален и рационалното знание за него е възможно и достижимо. Познанието за нещата е познаване на тяхната същност, на техните съществени характеристики, които определят „вида“, „формата“ на всяко нещо и така позволяват то да бъде подведено под общото понятие“ [18].
  
  Според Спиноза: „Субстанцията е единна, неделима и безкрайна. Тя е това, което съществува в себе си и се схваща чрез себе си; чието понятие не се нуждае от понятието на нещо друго, за да бъде обяснено. А това дава възможност да я отъждествим с понятието за Природа. Нищо не съществува вън от субстанцията. И доколкото е абсолютна същност на всичко, тя е равна на Бог. Той е … Природа. Но това не е природата схващана като съвкупност от всички единични, конкретни, съществуващи неща, а като Природа творяща тези неща. Субстанцията е творческа природа и като такава е Бог: Субстанция = Творяща Природа = Бог. Субстанцията се отъждествява с „всеобщото единство”, вън от което нищо не е действително, защото би се оказало вън от Природата“ [19].
  
  Готфрид Лайбниц написва (на френски) своята „Монадология“ (Monadologie) през 1714 г. Тя излиза на немски език през 1720 г. и на латински през 1721 г. Основното понятие са монадите – нематериални, нетелесни, „прости субстанции“, „истинските Атоми на Природата“, „Началата на нещата“. В неделимите и неунищожими монади има непрекъсната промяна, протичаща от вътрешния принцип, дейността на който той нарича Стремеж. В монадите се различават възприятия (перцепции) и съзнание (аперцепция). Монадите са сътворени и несътворени. Сред първите той посочва примитивните монади, след това Душите – „всичко, което има възприятия и желания“, и Духовете, разумните Души, познаващи необходимите и вечни истини и притежаващи Разум и науки“ [20].
  
   „Нещо в себе си“ (das Ding an sich) – ноумен, т.е. разсъдъчна вещ, мисловен предмет, философски термин, означаващ явления и обекти, постигани чрез ума, за разлика от чувствено постиганите чрез сетивата (съществуващи в обективната реалност) феномени. Нещото в себе си (само по себе си) е независимо от нашето възприятие, то е нещо, чиито същност и смисъл са известни само на онзи, който може да постига знанието чрез ума с помощта на разсъждения, а не само чрез сетивата си и при помощта на опита [21].
  
  Абсолютният дух (der absolute Geist) – висшата категория във философската система на Хегел, основата на всичко съществуващо, означаваща най-развитата форма на битието – абсолютната идея, висшата конкретност. Това е осъзнаващата себе си абсолютна идея. Форми на абсолютния дух като самосъзнание на абсолютната идея са трите стъпала, през които преминава развитието на абсолютния дух: изкуството (теза), религията (антитеза) и философията (синтез), в която абсолютната идея напълно завършва процеса на своето самопознание и достига „абсолютното знание“. Субективният дух и обективният дух се смятат за пътя, по който се изгражда Абсолютният дух [22].
  
  Матeрия (лат. materia – вещество) – „Едно от най-многозначните философски понятия, на което се придават различни значения: Това, чиито определящи характеристики са протяжност, място в пространството, маса, тегло, движение, инерция, съпротивление, непроницаемост, притегляне и оттласкване, или някаква комбинация от тези свойства; въшна причина за чувствения опит; това, което съставлява „дадения в усещанията свят“; устойчиво, постоянно (или относително постоянно); общо за много (достъпно за повече от един познаващ субект); … Това, което се отнася към съдържанието, противопоставяно на формата; … Източник на усещания; това, което е дадено в опита като противоположно на даваното от ума; … Първосъществуващо или първична основа“ [23].
  
  Просвещението се отразява най-вече в литературата и културата, както и върху мисленето на хората. Един от основните белези на Просвещението е свързаността с науката. Поради тази причина XVIII век е наречен „Векът на философията“.
  
  Метафизичният стадий е време, в което Човек изживява Ренесанса и заживява в Просвещението – той е просветен, т.е. образован, издигнат, културен, цивилизован; той е повярвал, че може да разкодира вечните природни закони и има ново самочувствие –предпоставка за по-късното раждане на Индивида, за когото Свободата е естественото състояние и съдържание на личния му и социален живот, а демокрацията, модерната демокрация, е естественият процес и формата на функциониране на обществото.
  
  Пояснение:
  Ренесанс (фр. Renaissance – възраждане) – исторически период, наричан също Възраждане, на бурно културно развитие в идеите, изразните средства и като цяло в творчеството, продължил приблизително от XIV до XVII век. Възниква във Флоренция през XIV в., а през следващите столетия се разпростира и в други части на Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период, който е преход от Средновековието към Новото време.
  
  В Метафизичния стадий хората живеят в преходно време – те излизат все по-уверено от Света на неопределеността (несигурността, неизвестността, неяснотата; uncertainty) и пристъпват бавно и с известни съмнения и колебания в един по-различен, може би дори по-труден, но по-вълнуващ свят – в Света едновременно на неопределеността и на риска.
  Ето защо парадигмата на Метафизичния стадий е Преход от Неопределеност към Неопределеност и Риск.
  
  Ключовите понятия, обяснителните конструкти за Метафизичния стадий са:
  ‣ Всесилие на Природата;
  ‣ Всесилието се крепи на Философията;
  ‣ Реалността се осмисля и променя чрез Метафизиката;
  ‣ Това се осъществява посредством Деизъм;
  ‣ Главното, с което живее Човекът – Просвещение.
  
  • При ПОЗИТИВНИЯ СТАДИЙ (1800 г. – 2000 г.) в основата на системата от идеи
  след Вярата в Бога непосредствения резултат от нея – Подчинението от Човека на Бога и Неговите сили;
  а по-късно – след Философията на Природата и непосредствения резултат от нея – Преклонението на Човека пред Природата и нейните сили;
  идва Познанието на Науката.
  Непосредствен резултат от Познанието на Науката е Упованието на Човека в Науката и нейните сили.
  
  Това вече е истинската Наука, тази, която познаваме и днес – Науката, провеждаща задълбочени, фундаментални изследвания, правеща сложни експерименти, систематизираща фактите, които тя наблюдава и установява, във верифицируеми зависимости, превръщащи се чрез нашите разбирания в закони, имащи неизменен и обективен характер – закони, опиращи се на установените факти и подсказващи нови факти, които, като бъдат установени, потвърждават правотата на вече изведените закони. Така критичното научно мислене и натрупаното по научен път познание освен да обясняват действителността и това, което се случва, започват да променят действителността и да прогнозират онова, което ще се случи.
  Способността да се предвижда става не по-малко важна от способността да се разбира [24].
  Ако метафизиката, образно казано, хвърляше целенасочен поглед към трансцендентното, отвъдното, то науката, истинската наука наблюдава и осмисля иманентното, „тукашното”.
  Това е преход – еволюционен, а може би дори революционен, от фикциите към фактите, от Божието към биващото, от ирационалното към рационалното. Това е отказ, като правило постепенен, от постигане на смисъла на разположеното извън пределите на фактите и опита, т.е. на намиращото се извън битието и недостъпно за съзнанието. Това е вече стремеж – за достигане на смисъла на разположеното в обсега на фактите и опита, т.е. на намиращото се в битието и достъпно за съзнанието [25]!
  
  Пояснение:
  Верификация – проверка, доказване на предположения, съпоставяне с данни и твърдения, установяване на истината.
  
  През Позитивния стадий водещо и всеобхващащо става разбирането, че няма абсолютно знание, а всяко знание е само относително. Това е времето на Относителното знание. Единствената форма на знание е научното, а научното знание може да бъде само относително, т.е. релативно.
  Относителното знание не просто измества Абсолютното знание, т.е. вярата в него или стремежа към него; то, Относителното знание, слага край на съществуването на всезнаещите, на знаещите всичко учени, на енциклопедистите.
  На сцената излизат съвременните учени – като създатели и производители на позитивно знание (а знанието за тази епоха е само позитивно), т.е. то е установимо и точно, полезно и нужно, достоверно и проверимо, утвърдително и прагматично.
  Човечеството уповава в науката и затова се отказва да търси (и да смята, че те съществуват) абсолютните причини (Бог, Природа), а чрез наблюдение на социалния и физическия свят ще се опитва – по метода на пробите и грешките, – да намира законите, които ги управляват.
  Науката открива точните закони, а какво друго са законите, освен съществуващи постоянни отношения между достоверно установими факти. Науката – тя и само тя, единствено тя може да даде строго обективна и максимално синтетична картина на света и Човека. Научното познание, изведените по чисто научен път закони за функционирането на социалните системи, участват заедно с материалните и моралните ресурси на хората в преобразуването на обществото.
  Разумът става не по-малко, а повече свободен, когато се отказва да вярва и още повече – да търси обясненията на всички процеси с помощта на абстракцията и отвлечените теории, ами започва енергично и с вдъхновение да се стреми към онова, което той е убеден, че е по силите му – да установява връзка между явленията с помощта на все по-прозорливи наблюдения (измервания, опити и упование в емпириката) и все по-задълбочени разсъждения (анализи, синтези и прогнози).
  През този стадий Човек вдишва в гърдите си и със съзнанието си свежия въздух на непознато му дотогава чувство – Свободата. Това все още не е Свободата на Човека в днешния либерално-демократичен смисъл – свободата в свободното общество. Това е Свободата от предопределеността на Ористта, Участта, Съдбата и Кармата, от отвъдността на свръхестествените сили, от непобедимостта на природните стихии. Това е Свободата да се разбира Света, да се откриват обективните закони, да се извлича Познание, което не само обяснява случващото се, но и прогнозира онова, което може да се случи. Това е Свободата да живееш и в трите измерения на Пространството – длъж, шир, вис. Това е Свободата да живееш и в трите измерения на Времето – минало, настояще, бъдеще. Това е Свободата да разбираш, че не си сляпа и безпомощна прашинка на този свят, а си и негов разумен творец. Че не си пасивен обект на процесите, а и техен активен субект.
  
  В Позитивния стадий хората вече живеят и все по-търпеливо и също така твърде настойчиво се научават, привикват да живеят в Света едновременно на неопределеността и на риска.
  Ето защо парадигмата на Позитивния стадий е Неопределеност и Риск.
  
  Ключовите понятия, обяснителните конструкти за Позитивния стадий са:
  ‣ Всесилие на Науката;
  ‣ Всесилието се крепи на Познанието;
  ‣ Реалността се осмисля и променя чрез Изследванията;
  ‣ Това се осъществява посредством Опити;
  ‣ Главното, с което живее Човекът – Свобода.
  
  И ето, че е дошло времето, когато разсъждаваме над философията на историята, т.е. над интелектуалната еволюция на човечеството, да говорим за четвъртия стадий:
  ⁕ Антропоцентричен стадий – след 2000 г.
  
  • При АНТРОПОЦЕНТРИЧНИЯ СТАДИЙ (след 2000 г.) в основата на системата от идеи
  след Вярата в Бога непосредствения резултат от нея – Подчинението от Човека на Бога и Неговите сили;
  а по-късно – след Философията на Природата и непосредствения резултат от нея – Преклонението на Човека пред Природата и нейните сили;
  и сетне – след Познанието на Науката и непосредствения резултат от него – Упованието на Човека в Науката и нейните сили;
  идва Властта на Човека.
  Непосредствен резултат от Властта на Човека е Самообожествяването на Човека и неговите сили.
  
  Това е вярата на Човека в себе си, в своите възможности и отговорности, правомощия и сили. Заедно с вярата на Човека в себе си, трябва да добавим също така неверието на Човека, че някой друг може да определя неговия дневен ред, планове и цели; недоверието на Човека към много от ценностите на миналите хилядолетия; безверието на Човека към религиозните норми и канони. На сцената е Човекът и това не е само за добро, макар да не е и само за лошо за нашата Планета. Човекът ще продължи да се съобразява с Бога, с Природата и с Науката, но дотолкова, доколкото това помага за постигането на неговите цели. Подобно отношение към Бог, Природа и Наука има своята висока цена и Човекът трябва да я плати, макар че понякога тя дори на него не му е по силите. От това отношение поне частично страда идеята за Бог, страда разбирането за Природа, страда авторитетът на Науката. Човекът получава не само свободата да е независим от и да стои над тях, но също така губи: губи от моралните си ориентири, превърнати през хилядолетията в Божии повели, и това заплашва да го остави без задръжки и нравствени регулатори; губи от влошаването на околната среда, към която се е адаптипрал през хилядолетията, и това го заплашва с нездравословни и болестни въздействия, с бедствия и аварии, причинени от увредената природа; губи от мощната съзидателна сила на науката, която е развивал през хилядолетията в името на своето благо, и това го заплашва с излизането на науката от неговия контрол, без той да знае как да се справи с потенциалните последствия от това, и с внедряването на атрактивни съвременни технологии, които от негови слуги, внезапно могат да се превърнат в негови господари.
  Още на предходния стадий Човекът се раздели с Абсолютното знание – както с вярата в него и неговото безусловно съществуване, така и с убеждението, че стремежът към него ще ни доближи до него, макар това доближаване да е дълъг и всъщност безкраен процес. Разделяйки се с Абсолютното знание, Човекът мъчително започна да осъзнава още тогава, че е навлязъл във времето на Относителното знание, сключил е съюз със Знанието, а значи и със себе си, че всяко знание е относително и няма друго знание, освен относителното.
  За разлика отпреди, обаче, сега настъпват две изключително важни промени.
  
  √ ПЪРВАТА ПРОМЯНА е, че акцентът в понятието „относително знание“ се премества от „знание“ към „относително“. Човекът започва да изгражда мирогледа си не само с помощта на разбирането, че знанието е относително, но и че всичко е относително – всичко, за което той иска да знае поне нещо или дори всичко, е относително. Така Човекът отхвърля оковите на абсолютността, но попада в Царството на относителността на всичко, защото всичко е относително. Нещо повече, тази относителност е относителна – тя е не само обективна, но и субективна, защото зависи и от знанието за нея, и от този, който я опознава и иска да има колкото се може по-пълно знание за нея. За мен даден обект или процес е едно – с моето разбиране докъде се простира относителносттта му; за теб същият обект или процес е нещо съвсем друго, с твоето разбиране докъде се простира относителността му. Дори понятията Истина, Лъжа, Чест, Достойнство се релативизират – и като съдържание, и като отношение към тях, а намаляването на обективността им се заплаща с нарастване на субективността на отношението към тях.
  
  √ ВТОРАТА ПРОМЯНА се изразява в това, че ако преди направлението на усилията на Човека беше от него, от Човека към Знанието, т.е. Човекът, даже осъзнал печалния факт на относителността на Знанието, не беше загубил енергията и стремежа си да намали тази относителност и да се доближи поне малко да максимално достъпното Знание, и така Човекът работеше за Знанието; то сега направлението на усилията на Човека са от Знанието към него, към Човека. Знанието, с цялата си относителност, трябва да работи за Човека. Така се създават условия Човекът да забрави, че Знанието е относително и да заживее подсъзнателно чрез усещането за някаква мнима негова абсолютност. Макар и Знанието да си остава относително, Човекът вече се отнася към него като към почти-абсолютно Знание и затова възникват постоянно рискове, свързани с непълнотата на Знанието и нещо повече – с непълнотата на нашето знание за непълнотата на Знанието.
  
  Тези две промени, епохални по форма и цивилизационни по съдържание, хвърлят Човека в обятията на Риска!
  Човекът се изправя очи в очи с рисковете, той навлиза в Рисковото общество, защото (да поясня още веднъж горните разсъждения):
  
  √ Той променя акцента в понятието „относително знание“ от „знание“ към „относително“. Така всъщност не само знанието за всичко става относително, но и всичко, за което знаем, става относително. Относителността губи най-важното си качество – да бъде относителна и сама по себе си се трансформира в своето отрицание, превръщайки се в абсолютна.
  √ Той променя посоката на усилията си вместо „от Човека към Знанието“, тя става „от Знанието към Човека“. Така всъщност не Човекът служи на Знанието, за да го умножи като Благо, а Знанието служи на Човека, за да умножи благата му.
  
  Както казва английският философ Френсис Бейкън (1561 – 1626) „Знанието е сила“ („Знанието само по себе си е сила“, лат. „Ipsa scientia potestas est“, англ. „Knowledge itself is power“; да посоча, че potestas означава също вещина, мощност, власт, възможност, способност, управление; а power – също и способност, възможност, мощ, мощност, енергия, власт, включително политическа, могъщество). Но в наши дни знанието от сила, от власт, от мощ, от могъщество се превръща все повече в слуга на Човека, т.е. в нещо, което обслужва желанията на Човека (и страстите и комплексите му – също), в инструмент, с който Човекът си служи – нерядко самоцелно и себично.
  Неистовата страст на Човека да открие нови технологии и да ги накара да работят за него, за неговия жизнен стандарт, за неговия още по-далечен хоризонт, за неговото самочувствие и за неговата власт над неодушевената и одушевената природа, го доближават до ръба – не до ръба на пропастта (макар да не е изключено това да се окаже и ръбът на пропастта), а до ръба на способностите на Човека да контролира тези технологии, да оценява последствията от тях и да носи отговорността за използването на тези технологии и за това, което те могат да причинят – както и за онова, което те не могат да постигнат (например – да намерят лекарствата за определени болести).
  Технологиите стават другото име на живота и на надеждата за по-добър живот. Знанието не е само позитивно, то е и приложимо – даже то е дотолкова установимо и точно, дотолкова достоверно и проверимо, дотолкова утвърдително и прагматично, доколкото е приложимо. Иначе е някаква абстракция, поле за изява на кабинетни учени или за фундаментални изследвания, които са успешни и ще бъдат финансирани само ако полученото от тях знание е приложимо и може да се впрегне в технологии, които да работят за Човека.
  Човечеството не се задоволява с това да намира законите, които управляват света, то иска да управлява тези закони, или поне да ги подчини, като ги използва за свое благо. За човечеството, несъмнено са важни всички закони, т.е. всички постоянни отношения между достоверно установими факти, но установимостта на фактите вече не е достатъчна, а е само необходима – достатъчна е тяхната приложимост.
  Важни и изучавани са днес онези закони, които представляват постоянни и полезни отношения между достоверно установими и приложими факти. Същото се отнася и до науката – днес не е достатъчно тя да дава строго обективна и максимално синтетична картина на света и Човека, трябва откритото и установеното в тази картина да може да бъде използвано, да бъде превръщано в инструмент в ръцете и съзнанието на Човека.
  Науката е истинска наука само ако има изход към практиката, ако дава на Човека нова технология, ако го прави и по-силен, и по-знаещ, и по-можещ, и по-уверен в себе си.
  Въоръжен с (най-)новите технологии, Човекът не просто и не само става повече свободен, той започва да вярва, че е напълно свободен, че е абсолютно свободен, че е Бог – тук, на Земята – защото е овладял такива мощни технологии, подчинил ги е и ги е превърнал в продължение на своя разум и на своите ръце. А какво друго може да бъде неговото самочувствие, щом разполага с такива технологии, с които може да прозре тайната на живота и да превърне живота в съревнование само и единствено със себе си.
  Неизбежно е обаче да настъпи отрезвяването. Преходът от предишния период към сегашния, бе съпроводен с две страшни по последиците си аварии – Чернобил и Фукушима. Те показаха, че всесилието на Човека в прилагането на технологиите може да се превърне в негово безсилие при тяхното управление. А тънката граница между неговото всесилие и неговото безсилие се нарича риск. Всесилието на Човека поражда рискове, безсилието му може да доведе до катастрофални последици от тях. Затова на преден план излиза управлението на рисковете.
  Управлението е като договора на Фауст с дявола – Човекът продава душата си, за да открие и овладее всички технологии и няма да се откаже да прилага нови технологии. Ала за да не се обърнат те срещу него, той трябва да управлява рисковете, които тези технологии носят. Едва тогава може да намери блажения покой на контрола върху собствените си дела и над своето бъдеще.
  
  Пояснение:
  Чернобилската авария – тежка промишлена авария, възникнала на 26 април 1986 г. в съветската Чернобилска АЕЦ „Ленин“. В резултат на технологични дефекти, човешки грешки и лошо стечение на обстоятелства, в реактора произтича взрив. Това е най-тежката авария в историята на ядрената енергетика. Наред с аварията на АЕЦ Фукушима I, тя е едното от двете събития от ниво 7 от Международната скала за ядрени събития. Аварията предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, преминал над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Обширни райони в днешните Украйна, Беларус и Русия са замърсени и понасят огромни загуби.
  Аварията в японската атомна електроцентрала „Фукушима I“ (11.03.2011 г.) е изключително опасно произшествие в резултат на най-силното земетресение в историята на Япония и последвалото го цунами (мощни – бързи, високи и силни – дълги вълни).
  
  „Фауст, трагедия” (Faust. Eine Tragödie) – философска драма, главният труд на големия германски писател, поет, философ Йохан Волфганг фон Гьоте (1749 – 1832). Д-р Фауст разбира стойността на знанието, желае да открие тайните на вселената и е готов да плати висока цена за това. Ето защо продава душата си на дявола (в образа на Мефистофел). „Фауст е мечтател, който жадува да проникне в божественото, стреми се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия… се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзнанието за духовно могъщество и чувството за социално безсилие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ" [26].
  
  И ако:
  > Това, че Бог е всесилен, при Теологическия стадий се е крепяло на Вярата...
  > Това, че Природата е всесилна, при Метафизическия стадий се е крепяло на Философията...
  > Това, че Науката е всесилна, при Позитивния стадий се е крепяло на Познанието...
  То защо да не приемем, че:
  > Това, че Човек е всесилен сега, при Антропоцентричния стадий се крепи на Властта, на неговата, на Човека Власт?
  
  И ако:
  > Някога Вярата е била мощният стимул на хората да вярват, че Бог е всесилен.
  > След това Философията е била мощният стимул на хората да вярват, че Природата е всесилна.
  > Сетне Познанието е било мощният стимул на хората да вярват, че Науката е всесилна.
  То защо да не приемем, че:
  > Днес вече Властта е мощният стимул на хората да вярват, че Човек е всесилен.
  
  И ако:
  > Всесилието на Бог при Теологическия стадий се крепи на Вярата, реалността се осмисля и променя чрез Религията и това се осъществява посредством Теизъм...
  > Всесилието на Природата при Метафизическия стадий се крепи на Философията, реалността се осмисля и променя чрез Метафизиката и се осъществява посредством Деизъм...
  > Всесилието на Науката при Позитивния стадий се крепи на Познанието, реалността си осмисля и променя чрез Изследванията и се осъществява посредством Опити...
  То защо да не приемем, че:
  > Всесилието на Човека при Антропоцентричния стадий се крепи на Властта, реалността се осмисля и променя чрез Технологиите и се осъществява посредством Управление?
  
  Така че можем да направим следното заключение:
  
  В Антропоцентричния стадий, в набиращия свръхдинамично развитие XXI век хората живеят под натиска на процеси, събития и обстоятелства, пораждащи рискове, съдържащи рискове, представляващи рискове. Ако искат да оцеляват като общество, да се развиват като общество и да просперират като общество, хората трябва да се научат да живеят в свят, в който рискът е заменил напълно неопределеността (несигурността, неизвестността, неяснотата) . А този свят не е фикция , не е илюзия, не е самозаблуда, не е нещо, което евентуално може и да ни се случи – той е днешният свят, Светът на риска.
  Именно затова днешното общество не може да бъде наречено другояче, освен Общество на риска, т.е. то всеобхватно и в пълна мяра е Рисково общество -обществото на серийно произвежданите неопределености и несигурности.
  Рисковото общество, Обществото на Риска, Обществото на рисковете се характеризира с многократно по-висока несигурност.
  От една страна това е несигурността сама по себе си, сигурността като такава (в някакъв условен смисъл – традиционната несигурност, несигурността с традиционните си, макар и ескалиращи измерения и съдържания);
  А от друга страна това е несигурността, която се поражда от нарастващата неопределеност (неизвестност, неяснота; uncertainty).
  С други думи, несигурността в рисковото общество става количествено и още по-важното – качествено по-различна, тя се рисковизира.
  
  Ето защо парадигмата на Антропоцентричния стадий е Риск.
  
  Ключовите понятия, обяснителните конструкти за Антропоцентричния стадий са:
  ‣ Всесилие на Човека;
  ‣ Всесилието се крепи на Властта;
  ‣ Реалността се осмисля и променя чрез Технологиите;
  ‣ Това се осъществява посредством Управление;
  ‣ Главното, с което живее Човекът – Несигурност.
  
  





  
  Таблица 1. Четирите стадия на интелектуалната еволюция на човечеството   
  
  
  Литература:
  1. Вж. напр.: Конт Огюст. Социалната наука. София: Глория Мунди, 1998.
  2. https://dic.academic.ru/dic.nsf/ruwiki/1072070.
  3. http://epistemology_of_science.academic.ru/187/%D0%94%D1%83%D1%85_%D0%BF....
  4. http://filosof.historic.ru/books/item/f00/s00/z0000007/st015.shtml.
  5. Касавин, И.Т. (сост.). Энциклопедия эпистемологии и философии науки. Москва: Канон+, РООИ Реабилитация, 2009, http://platona.net/load/knigi_po_filosofii/slovari_ehnciklopedii/ehncikl..., 64 – 65.
  6. Касавин, И.Т. (сост.). Энциклопедия эпистемологии и философии науки…, с. 980.
  7. Rumford, Chris. Risk Society. Society and Sociology in the New Millennium. Lecture 6. Slides 3 – 24, http://www.powershow.com/view/507a5-NWVhM/RISK_SOCIETY_powerpoint_ppt_pr..., Slide 7.
  8. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84....
  9. http://www.ubrus.org/data/library/pages/362/H17-T.htm.
  10. http://apologia-christ.ru/basis/bogoslovie/osipov/osipov_3.htm.
  11. https://www.e-reading.club/chapter.php/70745/19/Osipov_-_Osnovnoe_bogosl....
  12. Касавин, И.Т. (сост.). Энциклопедия эпистемологии и философии науки…, с. 92.
  13. http://rushist.com/index.php/philosophical-articles/2732-deizm-voltera.
  14. http://nobelisti.tripod.com/id13.html.
  15. https://culture.wikireading.ru/58009.
  16. Слатински, Николай. Сигурността – животът на Мрежата. София: Военно издателство, 2014, 270 – 271.
  17. Слатински, Николай. Сигурността – животът на Мрежата…, с. 271.
  18. http://yanko.lib.ru/books/philosoph/mgu-ist_filosofii-2005-8l.pdf.
  19. http://www.ikant.info/substancia.html.
  20. Касавин, И.Т. (сост.). Энциклопедия эпистемологии и философии науки…, 530 – 531; преводът е сравнен с Лайбниц, Готфрид. Монадология. София: Изток-Запад, 2015.
  21. Слатински, Николай. Сигурността – животът на Мрежата…, 271 – 272.
  22. http://www.olegcherne.ru/hora/9-/, https://iphras.ru/page50973574.htm.
  23. Ивин, Александр (ред.). Философия: Энциклопедический словарь. Москва: Гардарики, 2004, http://www.read.in.ua/book173921/, 882 – 883.
  24. http://vikent.ru/enc/321/.
  25. http://epistemology_of_science.academic.ru/187/%D0%94%D1%83%D1%85_%D0%BF....
  26. https://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/faust.htm.
  
  
  16.03.2023 г.
  

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
            _   __  __               
__ _ (_) | \/ | __ _ ___
/ _` | | | | |\/| | / _` | / __|
| (_| | | | | | | | | (_| | \__ \
\__,_| _/ | |_| |_| \__, | |___/
|__/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.