Статията “Формиране на българската позиция към кризата в Ирак (Съвети към президента на един секретар по националната сигурност)” е публикувана в сп. „Международни отношения”, No. 4, 2007 год., стр. 41-81.
Николай Слатински
През петте години на първия мандат на президента Георги Първанов, Ирак беше едно от най-сериозните предизвикателства пред външната политика и политиката за сигурност и отбрана на страната ни. Логично е, че като секретар на държавния глава по националната сигурност по това време, аз се чувствах пряко ангажиран с всичко свързано с Ирак - преди, по време и след войната. Ето защо се стараех да предлагам анализи, експертиза и позиции - така, както разбирах своите задължения и отговорности към президента и както смятах, че той трябва да се държи и реагира, за да защити националните интереси.
Разбира се, за България несравнимо по-важно от моите усилия е - какво заявяваше, отстояваше, правеше през този сложен период нейният президент.
Една немалка част от неговата дейност беше публична и затова бе широко отразявана в медиите и в Интернет-сайта на президентството. Там може да надникне за справка и припомняне всеки, който проявява интерес по темата.
Разбира се, „зад сцената” и „в кухнята” на президента остана скрита друга, също немалка част от дейността му по Ирак. От една страна това е напълно разбираемо, защото никога и никъде не е възможно да съществува пълна прозрачност в действията на политиците, още повече на такова високо ниво. Има разговори и усилия, има давани отговори и поемани ангажименти, които остават скрити за обществото и за по-голяма част от управляващите - така се прави навсякъде по света. От друга страна, този стил на работа е характерен за президента Първанов – той предпочита срещите на 4 очи, без посредник, рядко допускаше дискусии в по-широк кръг секретари, с малки изключения ние бяхме карани да предаваме своите материали – за да ги чете на спокойствие.
Така че има неща от голямата политика през тези 5 години, които аз – като не принадлежащ на тесния кръг съветници на президента – не съм видял и ми се е налагало да правя догадки и да се опитвам да се досещам за тях. Има обаче и неща, които аз съм видял и се надявам да разкажа за тях в друг тип публикации, носещи повече или по-малко мемоарен характер. Като бих желал да го направя не за да „изнасям неща отвътре”, а защото нашето общество и Негово Величество българският данъкоплатец и гражданин са в правото си да знаят повече, с много повече прозрачност за дейността на държавните мъже.
Целта на тази статия е в хронологичен ред да покажа какво съм съветвал президента по Ирак. Всички приведени пасажи са лично мои. Те са извадени от материалите, предавани на президента на съответната, указана в текста дата.
19.05.2002 год.:
САЩ стягат обръча около Ирак, придвижвайки военни части – към Кувейт, Оман, Катар и ОАЕ. Има индикации, че България влиза активно в плановете на САЩ. Според данни на „Джейнс дифенс", Пентагонът се е спрял на наша (визира се летището в Сарафово) и румънска бази на Черно море – те да са „скелетът на снабдителните линии и местата за разполагане на оборудване".
Опасен проблем при война срещу Ирак е кюрдският. Възможен е разпад на Ирак и взривен процес, водещ до епохална промяна на границите в региона.
При война срещу Ирак, България може да попадне в рисково положение:
- Да загуби шанса да си върне част от огромния дълг на Ирак.
- Да остане извън полето за икономическо присъствие в Ирак.
- Да влезе в антиарабска коалиция и довлоши отношенията с арабския свят.
- Да докаже, че винаги е готова да бъде най-послушният сателит.
- Да засили умората у обикновените хора от властта, а така да получат шансове крайни и радикални партии.
- Да стане обект на арабски, кюрдски и ислямски тероризми.
- Да се размине изцяло в позициите си с държави като Русия, Китай и Индия.
28.08.2002 год.:
Призивът на вицепрезидента на САЩ Ричард Чейни за сваляне на Саддам Хюсеин, както и становището на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, че международната подкрепа не е условие за удар срещу Ирак, са начало на нов, може би финален етап от подготовката на САЩ за нападение над Ирак.
Срещу войната с Ирак надигат глас видни личности. Бившият държавен секретар Джеймз Бейкър заявява: “САЩ ще платят висока политическа и икономическа цена, ако се опитат сами да отстранят Саддам Хюсеин”. Друг ас от екипа на Джордж Буш-старши, бившият съветник по националната сигурност Брент Скоукрофт написа в “Уолстрийт джърнъл”: “Не нападайте Ирак”.
Жак Ширак предупреди Буш да не предприема едностранен военен удар. Герхард Шрьодер отхвърли участието на Германия в операцията и нарече погрешна политиката за сваляне на Саддам. За египетския президент Хосни Мубарак: “Всички арабски държави са против атаката на САЩ срещу Ирак.”
Фактори, влияещи върху формирането на позицията на нашия президент:
- Не е възможно да има единна политика на ЕС по отношение на ударите срещу Ирак.
- За поканата за членство в НАТО решаващата дума е на САЩ, но те едва ли ще изберат остър раздор с партньорите в Алианса, като отхвърлят държава, която не ги е следвала сляпо при войната им с Ирак.
- Различията по отношение на операцията срещу Ирак минават не само между САЩ и другите, но отчасти и вътре в екипа на Буш, където самотен “гълъб” е Колин Пауъл - държавният секретар!
- Западът може да намери ресурси за война с Ирак, но не и за следвоенното му възстановяване.
- Държавите, пряко подкрепили (и взели участие в) ударите ще са много по-малко, отколкото в “Пустинна буря” и по-малко от тези в антитерористичната коалиция след 11 септември.
- Няма доказателства за връзки на Ирак с “Ал Кайда”.
- Много европейски държави имат свои икономически интереси в Ирак.
- Турция желае да се предотврати създаването на държавно образувание на кюрдите и да се гарантира сигурността на тюркоманите.
- Налице е риск от траен колапс на отношенията ни с арабския свят.
- Ирак след Саддам може да се разпадне по племенен признак на три части: кюрдска на север – голяма заплаха за Турция; сунитска в централен Ирак, шиитска на юг - под иранско влияние. Това ще дестабилизира целият регион.
- Войната ще причини бежански потоци и те могат да достигнат до България.
Опорни точки на позицията на нашия президент:
- Подкрепа на резолюция 1409 на СС на ООН за облекчаване на санкциите срещу Ирак.
- Безусловно приемане от Ирак на оръжейните инспектори.
- Евентуалната военна акция срещу Ирак да се предшества от специална резолюция на ООН.
- Запазване на териториалната цялост и унитарния характер на Ирак (може би с известно самоуправление на кюрдите в Северен Ирак).
- Неучастие на България с военни части в акцията.
- Гаранции за финансови компенсации на България за неизплатения дълг на Ирак, както и за участието ни в следвоенното възстановяване на Ирак.
- Ако е защитен нашият национален интерес, може да се допусне използване на въздушното пространство и територията ни за преминаване на невъоръжен транспорт - за техника без въоръжения, посещения на високопоставени лица, хуманитарни мисии, помощни полети с дипломатически пратки и с личен състав.
При очакваната подкрепа на ударите срещу Ирак от нашето правителство, президентът може да бъде неговият европейски коректив - при това с позиция близка до тази на Франция и Германия, на европейското крило в НАТО.
20.10.2002 год.:
Както при войните в Залива, Югославия и Афганистан, и войната в Ирак ще бъде лабораторно-полигонна война, прототип на стратегическа космическо-въздушна настъпателна операция. Спиралата 1991-1999-2001 год. съвпада с философията на САЩ за преосмисляне на техните възможности за водене на войни от ново поколение в духа на Революцията във военното дело.
Още преди година писах, опирайки се на цикъла на Пентагона “планиране-подготовка-реализация-анализ”, че след войната в Афганистан, работата над войни от поколение “Шест минус” ще продължи, като бъдещите военни акции, които САЩ ще предприемат, за да станат напълно способни да водят войни от Шесто поколение, ще бъдат с цикъл 2003-2009-2011 год.” [Което означава, че според моите анализи - правени далеч преди войната в Ирак - излиза, че тази война ще се води през 2003 год., както всъщност и стана на практика!].
19.01.2003 год.:
Ако войните, водени от САЩ до 2002 год. бяха за утвърждаването им като единствената суперсила, то предстоящата война с Ирак може да се оценява в бъдеще като първата война в Pax Americana (Американският мир).
Засега са възможни всички варианти, но неизбежен е само един – Войната:
- Вече вложени 20 милиарда долара, които могат да станат и 100 милиарда.
- До 250 хил. войници, прилив на хора от силите за спецоперации и ЦРУ.
- Самолетоносачи, бронирана техника, ескадрили – всички те стягащи обръча около Ирак в една свръхконцентрация.
Антитерористична кампания? Но без данни за връзки на Ирак с “Ал Каида”.
Разоръжаване на Ирак? Но без данни за наличие на ОМУ в Ирак.
Тогава остава Смяната на Саддам.
Причина за Войната е петролът - ресурсите на Ирак са втори в света, като са разработени едва 15 от 74-те нефтени полета в страната.
Тази Война е и нужна и навременна - за да покаже дали САЩ са годни да носят бремето на имперска сила, как се справят с глобалните отговорности.
САЩ печелят от своята изключителна позиция на единствена суперсила, без да са доказали категорично, че заслужават тази позиция. Обаче световната империя трябва да може сама да се справя, сама да се бие и сама да налага волята си. А не останалите държави да се страхуват от нея, да признават господството и мощта й, да й се подчиняват, а пък когато тя опре до реална Война, да призовава: “Хайде всички на помощ! Който не е с мен е против мен!”
В чуждата преса излизат писания за нас като престараващи се пред САЩ - с намек за предното сателитно поведение. Така са нещата, че ще е успех, ако се отървем само с въздушен коридор и с отдаване на летището в Сарафово.
Дано намеците за участие с жива сила не се сбъднат. Това ще ни струва милиони долари и носи огромен риск за живота на момчетата.
Още помня кошмара в Камбоджа (1993 год.), когато след първоначалните пет жертви от невоенни инциденти, при бойни атаки на червените хмери бяха убити още четирима наши войници. Тогава настана истерия. Родителите на участващите в Камбоджа военнослужещи ме кълняха, заплашваха и умоляваха - като председател на Комисията по национална сигурност. 70 депутати от БСП депозираха искане за незабавното отзоваване на батальона. Президентът Желев помоли да измисля нещо, иначе изтеглянето ще опозори страната. Много усилия струваше на мен, Димитър Йончев и Иван Палчев (ръководството на Комисията) да не допуснем досрочно прекратяване на мисията и да накараме МО, ГЩ и МВнР да предприемат незабавни мерки за безопасността на войниците ни. Мисията беше завършена успешно и през останалите 5 месеца нямаше, слава Богу, дори леко раняване на наша “синя каска”.
Правителството готви кампания “Няма нищо страшно!”. А по-добре е да се изготвят оценки за уязвимостта и се вземат мерки за охрана на обекти, които могат да са цел на терористични атаки - комуникации, информация, енергетика (АЕЦ!), банки, здравеопазване, химическа и хранителна промишленост, води, селско стопанство, ВПК. Трябва да се оцени уязвимостта и на правителство, полиция, армия, на всички служби за реагиране при кризисни ситуации.
Необходими са точни критерии, по които ще се преценява рискът - възможни масови жертви сред населението, размер на материалните и финансовите щети, въздействие върху отбраната и вероятен обществен отзвук.
Всичко друго е нашето вечно българско “Дано ни се размине!”.
02.02.2003 год.:
Външната ни политика стана обект на анекдоти. България е зачислена в лагера на ястребите. Не кучето върти опашката, а опашката върти кучето. Т.е. не парламент, правителство и президент определят външната политика, която министърът на външните работи осъществява, а и тях, и цялата ни държава външният министър Соломон Паси ги върти около пръста си.
Отправна точка би трябвало да ни бъде позицията на Франция и Германия. Това не значи да имаме същата позиция, а образно казано, да сме вързани за тяхната позиция с по-късо или по-дълго въже - така че да има момент, в който нещо да ни дръпне здраво и напомни, че сме се отдалечили прекалено от нея.
Франция, Германия - това са държавите с мисия за Европа – за Европа като самостоятелен геополитически фактор и полюс в световната политика.
България бива да преминава чертата, отделяща логистичната подкрепа от участието ни с жива сила. Нашето участие с жива сила не е фактор в изхода на войната. Такова решение е много повече въпрос на
