Стратегия Синергия Сигурност

  Сигурността е една от най-значимите, най-многостранните (и много странните!), най-красивите и най-вълнуващи научни категории. С тези четири етюда се надявам да разкрия четири мънички частици от нейната дълбока същност, широко съдържание и висок смисъл.
  Четвъртият етюд е посветен на редица важни понятия и релации, свързани пряко със сигурността и подпомагащи ни в разбирането на нейната дълбочина, сложност и красота.
  
  
  ► Осем парадигмални, аксиоматични понятия върху които се базира съвременната наука за сигурността:
  
  ● Първата група парадигмални, аксиоматични понятия (базата, инфраструктурата): Система, Процес, Логика и Абстракция.
  Когато се изследва и управлява всеки значим научен обект (феномен, категория, модел, същност), а такъв е и обектът „Сигурност”, задължително трябва да са налице четири фундаментално важни условия:
  Първо, това е разглеждането на свързаните с обекта явления и свойства в СИСТЕМА.
  Второ, обектът трябва да бъде възприеман като ПРОЦЕС.
  Трето, във всички действия, връзки, влияния и отношения, на които обектът е функция, в които той встъпва и които поражда, е нужно да се търси присъщата им, съдържащата се в тях ЛОГИКА.
  Четвърто, необходима е определена степен на АБСТРАКЦИЯ, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката и конкретиката, за да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват редица идеи от тях.
  
  ● Втората група парадигмални, аксиоматични понятия (надстройката, суперструктурата): Интерес, Конфликт, Сила, Сигурност.
  В работните определения, които ще приведа по-нататък, интересът е целта, конфликтът — механизмът, силата — средството, сигурността — резултатът.
  ИНТЕРЕСЪТ е осъзната потребност, намираща се високо в скалата на приоритетите. Интересът е импулсът, водещ, движещ, тласкащ и мотивиращ, участниците в международните отношения.
  КОНФЛИКТЪТ е сблъсъкът на различните интереси на държавите. Конфликтът е другото име на международните отношения. Той е механизмът за най-ефективното отстояване на интересите на държавите — във, със и чрез него различните субекти налагат интересите си.
  Силата са всички ресурси, с които една държава отстоява своите интереси в конфликта. Силата е ключът, главният аргумент, основното средство в международните отношения. Тя определя относителната тежест и съответно „цената” на различните държави на международната сцена.
  Сигурността е мярата за това как държавата чрез своята сила е защитила интересите си в конфликта. Сигурността е критерият, измерителят, индикаторът за успешното или неуспешното участие на различните държави в международните отношения. Ако след приключването на конфликта сигурността на държавата е нараснала или най-малкото не е намаляла, то той е завършил позитивно за държавата, нейните интереси са били защитени и прилагането на нейната сила се е оправдало.
  
  Изключително важен при изучаването на сигурността е системният подход.
  ○ Система е интегрирана общност от взаимосвързани елементи, ефектът от взаимодействието между които се измерва със свойства, които са синергетичен резултат от свойствата на отделните елементи.
  Всяка система се характеризира с две категориални нива, на които съответстват два набора от понятия:
  
  ● Концептуално ниво („обвивка”), което включва:
  ▪ ЦЕЛ - определя към какво се стреми Системата, какъв е смисълът на нейното функциониране, в името на какво си взаимодействат нейните елементи.
  ▪ СТРАТЕГИЯ - дава отговор на въпроса Как да бъде постигната Целта? Стратегията е сборът от идеи, визия, мисия и подходи, при реализирането на които Системата постига своята Цел, осъществява себе си и осмисля своето съществуване.
  ▪ СУБЕКТ НА УПРАВЛЕНИЕ - този, който управлява Системата, т.е. онази интегративна (като правило минимална, ограничена) част от Системата, която осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата.
  ▪ ОБЕКТ НА УПРАВЛЕНИЕ - този, който е управляван в Системата, т.е. онази (като правило максимална, преобладаваща) интегративна част от Системата, със, чрез, заради и в името на която се осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата.
  
  ● Съдържателно ниво („сърцевина”), което включва:
  ▪ СТРУКТУРА - определя архитектурата на системата, нейните йерархични нива, връзките за взаимодействие и каналите за обмен на информация.
  ▪ ЦЕННОСТИ - специфичните маркери на Системата, свързани с нейната култура, памет, традиции и обичаи. Те са понятие, с помощта на което се характеризират социално-историческото значение за обществото и личностният смисъл за човека на определени явления от действителността.
  ▪ ПРАВИЛА - законите, стандартите, разпоредбите, по които функционира Системата. Те най-общо представляват облечена в норми воля на управляващите.
  ▪ РЕСУРСИ - средствата, чрез които Системата си гарантира нормалното функциониране и преодоляването на кризисни ситуации. Ресурсите биват преди всичко четири типа: материални, финансови, информационни и човешки.
  
  Всяка сложна, самоорганизираща се, социална система има осем базисни функции:
  (1) Адаптация (adaptation) — способност на системата да се адаптира (приспособява) към постоянно променящата се среда.
  (2) Абсорбция (absorption) — способност на системата да възприема ефективни стратегии, правилни подходи, добри практики и модерни стандарти от други системи — както от сходни системи (независимо дали се намира в сътрудничество или конкуренция с тях), така и от системи, непресичащи се с нея по отношение на ресурсите и целите.
  (3) Отхвърляне (renunciation) — способност на системата да отхвърля, да изоставя и да се отказва от свои неефективни стратегии, неправилни подходи, лоши практики и остарели стандарти.
  (4) Интеграция (integration) — способност на системата да обединява своите съставни елементи и да ги сплотява за изпълняването на взаимно допълващи се и съвместими роли.
  (5) Запазване (поддържане) на латентните модели (latent pattern maintenance) — способност на системата да възпроизвежда непрекъснато и така да съхранява определени същностни модели (образци), като по този начин се поддържа нейната структура.
  (6) Капацитет за обучаване (learning capacity) — способност на системата да се „обучава” какво поведение да има и как да отговаря на процеси (или събития) в средата.
  (7) Целеполагане (поставяне на цели) (goal setting) — способност на системата да си поставя нови цели, да променя вече поставените цели и да преприотизира желаните цели.
  (8) Целепостигане (постигане на целите) (goal attainment) — способност на системата да постига поставените цели.
  
  
  ► Сигурността като потребност:
  Ейбрахам Маслоу разглежда различните потребности на индивида в следния възходящ ред:
  — на първото ниво са физиологичните потребности;
  — на второто ниво са потребностите от безопасност и сигурност;
  — на третото ниво са потребностите от принадлежност и любов;
  — на четвъртото ниво са потребностите от самооценка и оценка;
  — на петото ниво са потребностите от самоосъществяване и усъвършенстване.
  
  Потребностите от сигурност са уникални с това, че съчетават две практически несъчетаеми, или много трудно съчетаеми неща.
  ▫ От една страна, те са непосредствено над физиологичните потребности, т.е. в значителна степен са почти инстинктивни, „животински” и затова трябва да бъдат задоволявани, за да не възникнат болестни състояния или живото същество да умре.
  ▫ От друга страна, това са първите потребности на човека, в които в реална, зрима степен се отразява, проектира се индивидуалността на неговата личност и тя поражда у него стимули за взаимодействие с другите хора, отприщва подбуди за себеизява и развитие.
  
  
  ► Сигурността като мяра за статическа или динамическа устойчивост
  Сигурността може да се разглежда като мяра за устойчивостта на равновесното положение на системата (статика) или като мяра за устойчивостта на динамичния процес на системата (динамика).
  
  
  ► Лема и Дилема на (не)сигурността:
  
  ▫ Лемата на (не)сигурността: При сходни състояния на повишена несигурност различните системи (общности, общества) реагират по сходен начин.
  
  ▫ Дилемата на (не)сигурността: В общия случай не е вярно, че когато една система (държава) инвестира повече средства в своята сигурност, то тя задължително получава повече сигурност (т.е. инвестициите в сигурността не винаги водят до повече сигурност, важно е не само колко, но и как се инвестира).
  
  
  ► Долен и Горен праг на (не)сигурност
  ▫ Долният праг на (не)сигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков, стигащ до разрушителен, потенциал.
  
  ▫ Горният праг на (не)сигурност е такова максимално ниво на сигурност, над което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков, стигащ до разрушителен, потенциал.
  
  
  ► Сигурността като благо от трети род:
  ▫ Блага (същности, ценности) от първи род са делимите блага. Тези блага при споделяне намаляват. Материалните обекти са блага от този тип.
  ▫ Блага (същности, ценности) от втори род са неделимите блага. Тези блага при споделяне не се променят. Към този род могат да се причислят благата от когнитивния цикъл, т.е. тези свързани със знанието. Споделени, те си остават същите (не се променят).
  ▫ Блага (същности, ценности) от трети род са умножаемите блага. Тези блага при споделяне се умножават. Благо от трети род е и сигурността. Ако споделиш сигурността си с някой друг, то тя се увеличава. Такива блага са любовта и доверието.
  
  
  ► Сигурността като негентропия.
  ▫ Ентропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея, т.е. ентропията е мяра за безпорядъка в системата.
  ▫ Негентропия е понятие, образувано чрез отрицателна представка „нег”— пред „ентропия”, т.е. може да се преведе като „отрицателна ентропия”. Ако ентропията е мяра за безпорядъка в системата, то негентропията е мяра за порядъка в системата.
  Съгласно Втория закон на термодинамиката ентропията е величина, която никога не намалява (тук съзнателно силно опростяваме съдържанието на този закон).
  Сигурността може да се разглежда като аналог на негентропията и да се анализира с привличане на присъщите на негентропията характеристики и свойства.
  Ако се приеме, че несигурността е аналог на ентропията в системата на международните отношения, то при протичащите в тази система процеси тя ще нараства, или поне няма да намалява. Изводът, че ентропията винаги нараства, а негентропията винаги намалява, т.е. сигурността на системата винаги намалява, а несигурността й винаги нараства изглежда спорна и песимистична теза, но тя се доказва от цялата човешка история, чийто вечен спътник са конфликтите и войните.
  
  
  ► Школите на политическия реализъм и политическия идеализъм.
  Това са двете основни школи в науката за сигурността.
  ▫ Школата на политическия реализъм поставя на първо място във външната политика и политиката за сигурност и отбрана на една държава защитата на националните интереси и сигурност с цялата й налична сила, а всичко останало — морал, право, принципи, дълг, спазване на поети ангажименти, на дадена дума остава на втори план.
  Реалистите са хобсианци (по Томас Хобс), т.е. те виждат „света като разделен между добро и зло; между приятели и врагове”, свят на Хобс („война на всички против всички”), в който силата е основен регулатор на йерархии и отношения.
  ▫ Школата на политическия идеализъм поставя на преден план в международните отношения, външната политика и политиката за сигурност и отбрана, стоят правото и морала, заедно с такива понятия като принципи, дълг, спазване на поети ангажименти и на дадена дума стоят на преден план, а националните интереси и сигурност се реализират като тяхна производна в колективния (общностния) контекст.
  Идеалистите са кантианци (по Имануел Кант) — те обръщат гръб на силата, движат се към общност на закони и правила, към транснационален диалог и сътрудничество, към постисторическия рай на „Вечен мир” и относителен просперитет. Изповядват мирното регулиране на споровете и се позовават на международното право.
  
  
  ► Отбрана и сигурност:
  Отбраната и сигурността все повече се отдалечават една от друга по смисъл и съдържание. Отбраната запазва в голяма степен своята същност като категория, обвързана със и подчинена на статиката на състоянието на защитеност, докато сигурността излиза от корсета на безопасността и придобива все повече характеристики, обвързващи я с динамиката на процесите на управление на рисковете. В управлението и защитата на държавата сигурността е преди всичко приоритет на политиците, а отбраната — на военните.
  
  
  ► Мир и Сигурност:
  По време на Студената война понятията „мир” и „сигурност” се разглеждаха като практически идентични.
  Днес обаче има ли сигурност, има и мир, но обратното вече не е вярно. Сигурността е много повече от мира.
  Може би най-важното качествено различие между „мир” и „сигурност” е свързано с понятието „справедливост”. Ние трябва да говорим не просто за „мир”, т.е. за какъвто и да е „мир”, а за „справедлив мир”.
  
  
  ► Несигурност и страх.
  
  Страхът може да се определи като реакция на несигурност, която индивидът не може да контролира и управлява.
  Това означава, че при повишена несигурност индивидът може част от реакцията си спрямо тази несигурност да постави под контрол, да я управлява. Онова, което е „над него”, над собствените му способности за самоконтрол се нарича страх.
  Всъщност, човекът е същество, което постоянно изпитва страхове и това е неговата същност — да се страхуваш е човешко. Ето защо човекът е Homo timens [страхуващо се същество (лат.)].
  
  
  ► Избягване на несигурността:
  Терминът „избягване на несигурността” е свързан с търпимостта на обществото към несигурността.
  Както сочи Хеерт Хофстеде: „Избягването на несигурността може да се оп¬редели като степента, до която членовете на една култура се чувстват застрашени от несигурни или непознати ситуации”.
  ▫ Културите, склонни да избягват несигурността, се опитват да минимизират самата възможност да попаднат в ситуации на повишена неизвестност, неопределеност и непредсказуемост.
  ▫ Културите, които не избягват, т.е. приемат несигурността, са по-търпими към ситуациите с неизвестност и непредсказуемост. Хората от тези култури имат понижена тревожност и повишена склонност към рационалното мислене.
  С други думи, ако и при двата типа култури се приема, че бъдещето е несигурно, то при единия тип култура това се оценява като препятствие, като неизбежност, налагаща да се минимизират опасностите от това неизвестно бъдеще, а при другия тип култура — като възможност, като предпоставка да се използват неизвестностите на бъдещето, така че да се извлече най-добрия възможен резултат от тях.
  
  
  ► Демокрация и сигурност:
  Релацията „Държава—Сигурност” е сложна и противоречива.
  През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност и най-често това е било така. От един момент нататък, обаче, повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност.
  С развитието на Демокрацията, Сигурността изживява дълбока и многопосочна еволюция. Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност. Демокрацията снема нейния ореол на абсолютно благо и я прави относително благо. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в построената от властта златна клетка на Сигурността.
  Демокрацията и сигурността са само относителни, а не абсолютни блага. Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Техните отношения понякога са симбиоза, понякога — безразличие, понякога — несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие.