Така съветвах президента: Кербала (Два текста, писани веднага след трагичния инцидент на 27 декември 2003 г.)

  Трагедията в Кербала, от която днес се навършват 8 години отново и отново ме кара да се връщам към нея. Не само защото бях пряк свидетел на редица събития, предшестващи и последвали тази трагедия, но и защото ние, като народ и общество, и те – като политически и военен елит – не си извадихме всички необходими поуки от тази трагедия, а истината за нея я заметохме под килима на колективната ни безотговорност и индивидуалното ни безгрижие към съдбините на България.
  Тук ще приведа два материала, писани от мен до президента непосредствено след атентата в Кербала, в резултат на който бяха убити 5 и ранени повече от 60 български бойци.
  
  
  ► 28.12.2003 год.:
  В Кербала започна трагедия, която вътре в себе си чаках на 1000%.
  Инстинктивно усещах същото като в Камбоджа преди 10 години: Лошото е набрало ход и иде неотвратимо към нас.
  На 23 ноември писах: “За Кербала въпросът не е Дали? ще бъдем ударени, а Кога?“ С голяма тревога го повторих на 14 декември. А на 7 декември писах за битката с тероризма: “Колкото повече се борим, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече се борим”. Същото важи и за България.
  Това е само началото. А някои варианти на развитие могат да предизвикат сериозни трусове в политическата ни система.
  Нашата външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това:
  ▪ Тя не е чак пък толкова предопределена - твърдя го убедено - че за нас да няма нито избор, нито мърдане.
  ▪ Тя не бива да се води така, че всеки навън и в страната да знае, че правим каквото се поиска от нас.
  ▪ Тя не е съвсем правилна, щом носи само рискове и щети без поне частични гаранции и компенсации.
  ▪ Тя ни отдалечава от Германия, Франция, Русия.
  Подобна външна политика не е последователност, а покорност; не е прозрачност, а послушание. Заради нея може да ни излезе много лошо и обидно име.
  Ще каже някой: Какво предлагаш?
  Все по-трудно ще става да се предлага нещо, след като с всяко завъртане на болта той влиза по-надълбоко. Това стеснява алтернативите и един ден алтернативи вече няма да има. Което не значи, че е нямало.
  ▪ Точно затова ми се щеше президентът да доразвие своята позиция към войната в Ирак, заявена така силно в Народното събрание: “Аз не приемам тази война!” Милиони българи тогава бяха горди със своя държавен глава...
   През следващите месеци почувствах, че президентът сякаш се стъписа от тази своя историческа смелост и даде заден ход.
  Заради това очаквах президентът да постави по-отчетливо възможността за американски бази у нас като следствие от и само след членството в НАТО, а не въпросът да се обсъжда преди това членство и извън контекста на НАТО. В един момент а-ха той да каза точно така, ала някак се разми в пространството...
  Президентът трябва да участва във външната политика и да я прави, а не да съ-участва в нея и не – за да се присъединява когато тя вече е направена! По-добре без консенсус, отколкото с наложен му и неизгоден за националния интерес консенсус.
  Моят идеал за политиката на президента е изразен в един текст от 02-03.01.2002 год.: “За България въпросът много повече вече е не ДАЛИ, а КАК. Не ДАЛИ ще протича един процес, а КАК ще протича. Не ДАЛИ ще се вземе едно решение, а КАК ще бъде взето. Шансът ни е в нюансите, в детайлите - тук е възможен все пак някакъв избор. В генералното нещата се предрешават и решават от големите сили. Нека водим политика, при която България дори да не може да казва НЕ, поне да казва ДА, НО.”
  Така че изобщо не става дума за оспорване на стратегическите приоритети, а за начина на тяхното осъществяване. Латвийци и литовци, словенци и словаци с не по-малка воля преследват същите тези приоритети, но го правят по-умно и по-достойно.
  Парадоксът сега е, че вече няма знак на равенство между САЩ и НАТО и сме длъжни да държим на НАТО винаги, когато НАТО се разминава със САЩ. Днес трябва да пазим НАТО от Соломон Паси!
  Това не е носталгия по академични дискусии, а апел за една избистрена стратегия на президента. Тази стратегия не бива да се следва интуитивно, колкото и силна да е неговата интуиция.
  Стратегията трябва да бъде продукт на огромни мозъчни усилия на цялото президентско войнство, като ние се сплотяваме зад нея и гребем в една посока.
  Войната в Ирак е сбъркана война – война която се води не на точното място, не в точното време и не с точните цели.
  Сега се решава въпросът за лидерството в България. Тежки дни ни вещае Кербала. В тежки дни истинският лидер няма право на колебания, на отстъпление. Кръстът е поет и трябва да се носи. Но не на инат. Не с безгрижие за това - с колко човешки живота ще се заплати една погрешно правена правилна политика. А за да се изпие солидарно горчивата чаша. И да се извлекат поуки – че колкото по-висок е един пост, толкова по-високи са отговорностите и по-скъпи грешките. Няма безгрешен политик, но няма по-силен политик от този, който е порасъл толкова, че да направи верни изводи от грешките - и своите, и на другите.
  
  
  ► 28-29.12.2003 год.:
   Доколкото мога да преценя, първите реакции за изявлението на президента по повод на трагичния инцидент в Кербала са позитивни: явно намерени са ключови, най-точни думи – болка и силна тревога; всички мерки за повишаване на безопасността на българските военнослужещи; нашето общество да остане единно пред лицето на подобни изпитания…
  Единствената критика е, че това не бе казано лично от президента [а чрез неговия пресцентър].
  По отношение на самия трагичен инцидент все още няма изработена преобладаваща реакция в обществото. Правят впечатление следните коментари [които могат да се представят като четири типа реакции в обществото на случилото се]:
  РЕАКЦИЯ ПЪРВА: С млади момчета плащаме дупедавството на нашите политици.
  РЕАКЦИЯ ВТОРА: Всичко си има цена във външната политика, само че сме си наивно общество и се правим на хитри, все си мислим, че ще ни се размине.
   РЕАКЦИЯ ТРЕТА: Нито на обществото, нито на момчетата беше ясно обяснено какви рискове има там; напротив – внушаваше се, че сме в най-безопасния район на Ирак, че местното население е изключително благосклонно.
   РЕАКЦИЯ ЧЕТВЪРТА: Те са пълнолетни хора, знаели са, че е опасно и са се полакомили за по 100 долара на ден – да са мислили като са поемали този риск.
  Всяка от тези няколко сравнително типични реакции заслужава анализ.
  ▪ Особено драматична, а може да стане и опасна е ПЪРВАТА РЕАКЦИЯ.
   Тя е опасна, защото е популярна и популистка, [но и] защото има основания за нея. Външната политика постоянно се натрапва на обществото, не се дискутира с него; политиците използват, че народът е в капана на много сложни социални и морални проблеми и не се фокусира върху нея, но понеже я чувства натрапена, не се и идентифицира с нея. Това безразличие на политическия елит към необходимостта да обяснява следваната външна политика, отдавна е преминало във високомерие. Когато един проблем най-малкото е спорен за обществото, по никакъв начин той не може да бъде решаван в парламента за броени дни, без елементарна дискусия от страна на управляващи и опозиция и с едно изцяло разминаващо се с обществените нагласи мнозинство от 233:3 гласа.
   Подобна реакция в обществото е с потенциал за ескалиране, особено ако броят на жертвите при този атентат или при последващи (които са неизбежни) нарасне драматично. И нашата проамериканска политика, и участието като окупатор в Ирак са в момента ходене по тънък лед - обществото ни може да се подхлъзне или ледът да се пропука - за миг.
  Президентът трябва да работи за съхраняване на сегашната система, но да се опазва, ако тя тръгне към деструкция, да не го завлече и него.
  ▪ По принцип ВТОРАТА РЕАКЦИЯ е за добро. Аз също от край време се опитвам да обясня, че всяка интеграция си има цена, че интеграцията не е манна небесна. Един народ е зрял, когато започне да калкулира реалните плюсове и минуси, а не да се поддава на стереотипи или пък на гола пропаганда. Не може поне от 10 години да вървим към НАТО и ЕС и въпросът за цената да изпада тотално от обществения дебат!
  Макар родена от шока и болката, такава склонност - да се замислим - е позитивна – нека боли, но пък да се научим да разсъждаваме, стига сме били инфантилно общество, което се дава да го водят като стадо.
  Въпросът е евро- и евро-атлантическия наивитети да не прераснат в песимизъм, във вот на недоверие към интеграцията, към линията ни за отваряне на страната и търсенето на адекватно геополитическо място.
  Умереността на президента тук може да изиграе роля на своеобразен стабилизиращ фактор и гарант за верността на външната политика.
  ▪ Що се отнася до ТРЕТАТА РЕАКЦИЯ, то тя ми се вижда основателна. В смисъл, че наистина нашата държава в момента не е в добро здраве за да изпълнява ангажиментите, с които се нагърбва в подобни акции.
  Нито армията ни е армия, нито генералитетът – генералитет. Доста са ни слепи специалните служби – особено за такъв регион. Наистина, далеч по-жизнени държави дадоха дори повече жертви от нас, но съм сигурен, че станалото в Кербала ако не е следствие, то поне е символ за състоянието на системата ни за национална сигурност. Тя е слаба и разфокусирана, в нея има доста наивитет, непрофесионализъм – като следствие от систематичното й обезкървяване. Колкото и усилия да са вложени, забелязвам доста от същите слабости, каквито имаше и в Камбоджа. Но най-важното, мисленето на всички нас е инерционно, не сме се проникнали от мисълта, че живеем в един нов, непредсказуем свят и не можем да я караме по старому. Всяко недоглеждане веднага се заплаща, всяко пренебрегване на истината пък се заплаща тройно.
  Пращането на неопитни момчета в толкова особен регион изискваше далеч по-напрегнати и изобретателни усилия от страна на държавата.
  Пример - нашите арабисти и досега се чудят как никой не ги използва, как се пишат и говорят поразителни неточности, дори глупости за този регион. Най-слабите отдели в МО, МВР и спецслужбите са арабските.
  Щом има убити 5 българи, не е вредно дори пресилено посипване на косите с пепел. И най-голямата случайност е низ от закономерности.
  При такова правителство, при такъв премиер, при такива министри на отбраната и външните работи, президентът може да вземе не малко от нещата в свои ръце. Той може да вика всяка седмица на отчет онези, от които най-вече зависи сигурността на момчетата. Може да създаде работеща група от арабисти и специалисти по исляма и Близкия изток.
  И още ред други неща, които да създават усещане, че президентът е наистина най-загриженият в тази държава за сигурността на момчетата.
▪ Най-тревожна, направо цинична е ЧЕТВЪРТАТА РЕАКЦИЯ.
  Момчетата са отишли в Ирак първо и най-напред защото българската държава не им е дала възможност да изхранят семействата си у нас.
  Твърде по-назад са мотиви като кариера, екзотика, авантюризъм…
  Много несправедливо към паметта на загиналите и към рисковете на живите е да се дава на обществото да си измие ръцете по този начин.
  Но колкото и обидно да е подобно отношение към нашия контингент, то е стократно по-застрашително за самото ни общество. Да се говори така масово би означавало нещо като край на самото общество. Това би било печален знак, че нещо в този преход е абсолютно сбъркано.
  Даже да предположим, че участието в окупационните сили е грешка, Българският контингент е в Ирак като бойна единица на Българската армия и всички момчета са там като Български войници, зад които не са заплатите и надбавките за риск, а е само и единствено България.
  Отишли са там не заради Паси и Свинаров. И тяхното мъжество не се измерва с долари. Официална България може да ги изпрати с всички церемонии, химни и траурни маршове, можеше вече да ги е повишила в звание посмъртно. Но паметта им ще бъде осквернена, ако си отидат от този свят в мислите на обществото като най-обикновени печалбари!
  Силно разтърсващи ще бъдат церемонията по посрещането на ковчезите и погребенията на убитите по родните им места, отразени от медиите.
  Много важно беше Върховният главнокомандващ да има някой свой представител в самолета за убитите и ранените. Та външната политика, политиката за сигурност и отбрана не се състоят само от пътувания с президента до красиви столици и велики градове.
  Ние трябва да присъстваме на траурната церемония при посрещане на самолета и по един човек трябва да отиде на петте погребения.
  Ако този текст е изчетен докрай, нека се приеме като написан защото драмата в Кербала отвори дълбока рана и постави пред всеки от нас, вкл. и пред мен, въпроса за персоналната вина и личната отговорност.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
         ____    _  __  _____         
_ __ | __ ) | |/ / |_ _| _ _
| '__| | _ \ | ' / | | | | | |
| | | |_) | | . \ | | | |_| |
|_| |____/ |_|\_\ |_| \__,_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.