София, Военно издателство, 2011 г.
Изтеглете пълното съдържание на книгата
ПРЕДГОВОР
Защото какво сигурно може да има за оня, за когото не е сигурна самата сигурност, чрез която са сигурни всички неща?
Марсилио Фичино
Тази книга много отдавна е част от моето битие и съзнание. Тя години наред върви заедно с мен, спори с мен, узрява и съзрява с мен. Затова беше крайно време да я напиша. Удоволствието при нейното създаване бе наистина огромно, остава да се види какво ще бъде удовлетворението. А човек винаги има за какво да се съмнява, още повече че книгата отразява моите знания, идеи и позиции към момента на нейното приключване и предаване за отпечатване, докато мисловният процес, търсенията и намиранията в науката за сигурността продължават да бъдат основна част от онова, което изпълва почти изцяло дните ми и ме мотивира да му се посветя в максимална степен.
Написването на тази книга трябва да се разглежда не само като логичен опит за защитаване на отвоюваните през годините научни позиции, но и като професионална амбиция да творя на нивото на водещите автори в областта на сигурността.
Подкрепената със знания и способности, честна, открита и конструктивна конкуренция движи науката напред. За разлика от традициите, принципите, етиката и порядъчността в Европа, САЩ и Русия, в България ние, научните работници и експертите, действаме почти напълно изолирано един от друг, не се четем, не се обсъждаме, не се критикуваме, когато трябва, и не се подкрепяме, когато е необходимо. С невъоръжено око се вижда как съ-съществуваме имитирайки приятелство, избягвайки сътрудничество, тичайки по паралелни и рядко пресичащи се писти. С други думи – не сме общност, а атомизирани индивиди. Това се дължи донякъде и на реални факти, характеризиращи интелектуалната ни действителност поне в сферата на сигурността – усилията отиват главно за материално оцеляване, всеки търси къде да се приюти на заплата и на завет, фабриката за научни степени и звания работи с пълна мощност, като по този начин префокусира и обезстойностява усилията. Вместо към създаването на наука, те се пренасочват с неподозирана енергия към отговарянето на формални условия, към изплитането на приятелски мрежи за взаимно издърпване нагоре по стълбата с титлите и буквичките пред името, към израстване не толкова благодарение на качеството на продукцията, а на количеството сръчност, ловкост, вярна ориентация във формалните правила и процедури. Ето защо в родната наука за сигурността картината е размита, ценностите – занемарени, стойностите – обезценени, авторитетите се определят не от създадените научни продукти, а от изградените връзки и контакти. А това не е, изобщо не е справедливо, най-малкото защото и в нашата наука има постижения и личности, които са на високо ниво като творци и заслужават признание, напълно достатъчно, за да ги извади от общата маса непрекъснато нарастващи по брой специалисти и експерти, преподаватели и научни работници в сигурността.
Чувствам се морално задължен да спомена имената на трима професори, от които съм се учил, с които съм се сравнявал, защото те държат високо летвата в науката за сигурността. Споменавам тях тримата като личен избор, което значи, че съм пределно субективен. Говоря за тях и поради още една причина – защото се надявам, че тази моя монография ще изглежда достойно на фона на техните несъмнени творчески достижения.
Започвам с проф. Цветан Семерджиев (1949), защото чисто хронологически, когато навлизах през 90-те години на миналия век в науката за сигурността, се образовах от многобройните му статии в сп. „Военен журнал“, някои в съавторство с рано починалия блестящ негов брат и мой връстник Емил Семерджиев (1956 – 2001), а после и от неговите книги. Сред тези книги ще отбележа „Информационна война“ , „Войната на мрежите“ , „Информационна сигурност“ , „Стратегическо ръководство и лидерство. Организации“ , „Стратегическо ръководство и лидерство. Среда“ и други. Това, което ме впечатли в научните му публикации бе опитът да привлече нови подходи, нови идеи, нови понятия в науката за сигурността и така да разчупи нейните традиционни, донякъде схоластични рамки. Той използваше понятия, които ми бяха близки и сродни от предното ми научно битие на доктор по математика – синергетика, ентропия, хаос, информация и т.н. (за тях ще стане дума по-късно). Това съвпадаше с моите макар и все още ранни тогава, но неизменни убеждения, че вместо стария, монодисциплинарен подход, в науката за сигурността идва времето на нов, мултидисциплинарен подход – символ-веруюто на настоящата книга.
Не мога да не отбележа и голямото влияние, което оказа върху моите занимания със сигурността проф. Васил Проданов (1946). Той неизменно ме респектираше с широкия си поглед, със сериозната си ерудиция, с доброжелателността си към такива като мен, които идват в политиката, както се казва, от улицата, а в науката – от другия ѝ край, но се отнасят към нещата съвестно и отговорно. Неговите книги и преди всичко „Глобалните промени и съдбата на България“ и „Насилието в модерната епоха“ , редица други негови публикации (които той любезно ми предостави при подготовката на тази книга, заедно с безценни файлове с книги на западни автори), докладите му на десетки конференции извеждат научния анализ на сигурността на съвсем различно ниво. Те са написани на разбираем, ясен, понякога традиционен език, т.е. без сложните, трудни за дешифриране и осмисляне инвенции, асоциации и монолози на някои несъмнено знаменити западни автори, които обаче сякаш се стремят умишлено да пишат така, че да ги разбират крайно ограничен кръг хора, и представляват задълбочен поглед, подкрепен с теории и аргументи от най-значимите школи и най-утвърдените имена в модерната философия. Именно това значимо философско „облъчване“ на проблемите на сигурността ме впечатлява най-силно в трудовете на проф. Васил Проданов.
Третият български учен, за когото искам да стане дума, е проф. Димитър Йончев (1944). С него ни свързват дългогодишни добри отношения, били сме и противници в политиката, и партньори в анализите. Но тук говоря не за това, а за неговия успешен пробив в науката за сигурността, даже не толкова с факта, че той първи започна да пише и проповядва за необходимостта от системен подход в сигурността, а за това, че с научните си публикации (особено с книгите: „Теория на скритото присъствие“ и „Разузнаване“ ) въведе качествено различен език в нашата наука – езика на Мартин Хайдегер (Martin Heidegger, 1889 – 1976), Мишел Фуко (Michel Foucault, 1926 – 1984), Жан-Франсоа Лиотар (Jean-François Lyotard, 1924 – 1998), Жак Дерида (Jacques Derrida, 1930 – 2004) и т.н. Наистина, ние сме свидетели на толкова много книги и статии, доклади и документи, в които за сигурността се говори с крайно ограничен брой банални думи, само че политически коректно преведени от руски научен диалект на американски научен сленг, докато проф. Димитър Йончев се опитва да разсъждава за сигурността на имащ много повече контексти, сложен, многопластов и многосмислов език – да вземем само чудесната му идея да използва философския концепт „присъствие“ и да разглежда сигурността като „състояние на присъствие, при което е налице задоволителен контрол от страна на присъстващия над въздействията върху него“. Или пък разглеждането на разузнаването като преднамерено, пряко, скрито присъствие, извличащо информационен ресурс в пространство на чужд суверенитет. Така ние виждаме съвсем друг начин да се говори за разузнаването, вместо да се предъвква и претъпква то единствено с понятия като „вербовка“, „агентура“, „външно наблюдение“, „активно мероприятие“ и все неща от този род и този мироглед.
Настоящата книга е първият том от една своеобразна четирилогия. Посветена е на намирането на отговор на въпроса „Що е сигурност?“, т.е. стреми се да разсъждава над същността, смисъла и съдържанието на научната категория „сигурност“.
Така се получи, че всъщност мисленият като втори том на четирилогията за сигурността вече излезе от печат със заглавие „Петте нива на сигурността“ . Той е посветен на въведената от мен в науката за сигурността Схема на Петте нива на сигурността, а именно: (1) Сигурност на Индивида; (2) Сигурност на Групата от индивиди; (3) Сигурност на Държавата; (4) Сигурност на Общността от държави; (5) Сигурност на Света. Наложи се да побързам с издаването на книгата „Петте нива на сигурността“, защото все повече български експерти започнаха да използват моята Схема, понякога без да ме цитират, а и нерядко, без да подозират, че аз съм нейният автор.
Третият том ще бъде посветен на един от най-актуалните и стратегически важни аспекти на сигурността – засилващото се мрежовизиране на обществата, институциите, предизвикателствата и мисленето, в частност на взаимодействието между йерархичните и мрежовите структури.
Четвъртият том ще анализира риска, рисковете, рисковото общество и рисковия човек. В него ще разсъждавам за управлението на рисковете в контекста на революционните промени, които ни носи Третата вълна в науката за сигурността – Вълната на Риска, дошла да замени Първата вълна – Вълната на Безопасността и Втората вълна – Вълната на Сигурността.
Бих искал да уточня, че за пълнота и улеснение на читателите съм посочил оригиналното изписване (т.е. на родния им език) на имената на упоменатите от мен личности, като е указани годината на раждането им, а на вече починалите от тях и годината на смъртта, както съм установил това от различни информационни източници. В бележките под линия съм пояснил съответните термини, като за целта бяха използвани версиите свободната електронна енциклопедия Wikipedia на български, английски и руски език (www.bg.wikipedia.org, www.en.wikipedia.org, www.ru.wikipedia.org), Речник на чуждите думи в българския език , Латинско-български речник , Български тълковен речник , както и редица други справочни материали на различни езици. Цитатите от Библията са по изданието на Св. Синод на Българската църква . Позволих си да бъда толкова обстоятелствен, най-вече заради младите хора, любознателните студенти, които ще прочетат тази книга – те са продукт и потърпевши на влошаващото се родно образование и за тях огромното мнозинство от цитираните от мен известни личности са почти напълно непознати...
В един предговор не бих могъл да споделя всички свои вълнения и неспокойствия, свързани с творческия процес по създаването на една монография, нито си струва да занимавам твърде дълго читателя с бъдещите си планове. Ето защо ми остава само да кажа няколко думи на благодарност за тези, които ми помагаха при написването на книгата.
Най-напред искам да изразя своята най-дълбока и изпълнена със силна синовна обич благодарност към моята майка, която през цялото време бе до мен, стараеше се всеотдайно и неуморно да ми създава прекрасни условия за труд и отдих. При тези нейни грижи бе просто грехота да не напиша добра книга.
Искам да благодаря на моите колеги и приятели от Военна академия „Г . С. Раковски“, че имам възможност да работя сред личности, които – колкото и странно да звучи за нашето вълче, ултрапазарно и свръхматериално, време, – са абсолютно доброжелателни, коректни и сърдечни, създавайки така една удивително спокойна, ненапрягаща, нестресираща атмосфера.
Една малко странна благодарност е насочена към моите приятели в социалната мрежа Facebook, с повечето от които не се познавам лично – Иво Христов, Венета Аждерева, Мариан Карагьозов, Елена Тарашева, Александър Димитров, Алла Просимовна, Радослав Бонев, Виктор Банов и редица други. Те откликваха с готовност на най-различни мои молби за уточнения, справки, значения на думи. За пръв път се ползвам от подобна помощ и затова ми се стори удивително, че може да има такова ефективно мрежово общуване.
Специална, вече традиционна, е благодарността ми към д-р Ина Пеева. Ние с нея имаме плодотворна традиция на колегиално взаимодействие – безценната и безкористна нейна помощ влияе изключително ефективно на подготовката на вече трета моя книга. При това тя има няколко безспорни качества, чието съчетание я прави практически незаменима за автори като мен – самата е специалист в сигурността, владее няколко езика и с това ми помага в преводите на цитатите в книгите, а освен това е отличен редактор, който прави максималното, за да „изпипа» нещата по начин, който укрепва авторитета на автора и облекчава максимално читателя.
Изключително голяма и признателна е благодарността ми към „Военно издателство“ ЕООД, към неговото ръководство и най-вече към управителя Пламен Стоянов и главния редактор Ценко Велев, а също така към редактора Пламен Димитров за това, че ме подкрепят и с издаването на втора моя книга, поемат свързаните с нея пазарни рискове.
Разбира се, има още съпричастни към написването на тази книга хора – моите деца, най-скъпите ми роднини и най-близките мои приятели, без които не бих могъл така спокойно, а на моменти, признавам си, безгрижно да се посветя на най-красивата научна категория – „сигурността“. Но тяхното изреждане би превърнало Предговора в панегирик, а това точно на тези хора едва ли биха имали нужда от това, защото знаят, че аз съм им благодарен по принцип – просто за това, че ги има в моя живот.
Накрая, чувствам се длъжен и задължен да кажа, че за достойнствата на книгата, а аз съм убеден, че тя има такива, заслугата е на мнозина, но за нейните слабости, пропуски и грешки, вината е само и единствено моя.
София, 14.10.2011 г.
Николай Слатински
