Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват КРАТКО изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
ЕТЮД 9. „СИСТЕМА“ КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ В НАУКАТА ЗА СИГУРНОСТТА
Анализирано е базисното за Науката за сигурността понятие „система“. То е парадигмално, аксиоматично понятие, вградено в самия фундамент на тази изключително интензивно развиваща се в днешно време Наука и без неговото задълбочено осмисляне нашето разбиране за сигурността би било в една или в друга степен непълно и непълноценно.
На детайлен анализ на това парадигмално, аксиоматично понятие е посветена следната моя монография:
Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011.
Съвременната Наука за сигурността се гради върху осем парадигмални, аксиоматични понятия: Система, Процес, Логика, Абстракция, Интерес, Конфликт, Сила и Сигурност [1].
Фигура 1. Категориална архитектура на Науката за сигурността
⁕ Първата група понятия – Система, Процес, Логика, Абстракция – представляват базата, инфраструктурата на Науката за сигурността.
→ Да поясним:
Инфраструктура – това е група (комплекс) от взаимосвързани елементи, която служи като основа на функционирането на системата.
Тези четири парадигмални, аксиоматични понятия са базата на Науката за сигурността (както и на всяка друга съвременна наука), защото когато се изследва и управлява всеки значим [научен] обект (феномен, категория, модел, същност), а такъв е и обектът „Сигурност“, задължително трябва да са налице четири фундаментално важни условия:
√ Първо, това е разглеждането на свързаните с обекта явления и свойства като СИСТЕМА.
По този начин те няма да бъдат анализирани разпокъсано и хаотично, а ще се схващат единно и интегративно.
√ Второ, обектът трябва да бъде възприеман като ПРОЦЕС.
Така ще се изучава развитието му във времето, вместо някакво негово моментно състояние (или ограничено множество от състояния).
√ Трето, във всички действия, връзки, влияния и отношения, на които обектът е функция, в които той встъпва и които поражда, е нужно да се търси присъщата им, съдържащата се в тях ЛОГИКА.
Това гарантира, че в оптимална степен ще бъдат отчетени взаимната зависимост и взаимна обвързаност както на елементите, изграждащи обекта, така и на обекта с други обекти в материалния свят.
√ Четвърто, необходима е определена степен на АБСТРАКЦИЯ, т.е известно отделяне на същественото от несъщественото, откъсване от емпириката и конкретиката.
Целта е чрез симетрия, аналогия, хомология, хомоморфизъм и т.н. да се хвърлят мостове към други области на познанието и да се ползват редица полезни и креативни идеи от тях.
→ Да поясним:
Хомология – сходство на органи, които имат общ строеж, развиват се от сходни зародиши, но могат да изпълняват различни функции [2].
Хомоморфизъм – съответствие по форма или външна прилика, но не по типа на структурата (строежа) и по произход [3].
⁕ Втората група понятия – Интерес, Конфликт, Сила, Сигурност – представляват надстройката, суперструктурата на Науката за сигурността.
→ Да поясним:
Суперструктура – това е група (комплекс) от взаимосвързани елементи, която се надгражда върху инфраструктурата и обезпечава функционирането на системата.
Ако първата група парадигмални, аксиоматични понятия (Система, Процес, Логика, Абстракция) са фундаментът на всяка съвременна наука (и на Науката за сигурността, в частност), то втората група понятия (Интерес, Конфликт, Сила, Сигурност) са най-важните, с които оперира конкретно Науката за сигурността. Те са парадигмални, аксиоматични, именно защото без тях не e възможно да се изгради цялата смислова архитектура и философската същност на тази Наука
В този Етюд ще се спрем на първото от осемте парадигмални, аксиоматични понятия – Система.
СИСТЕМА КАТО ПАРАДИГМАЛНО, АКСИОМАТИЧНО ПОНЯТИЕ
Съвременната Наука за сигурността разглежда човешките общности и общества като сложни, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи, функциониращи в условията на висока неопределеност.
Лудвиг фон Берталанфи (1901 – 1972) разбира под „система“ комплекс от взаимодействащи си елементи [4, 5]. Когато обаче става дума за система, представляваща човешка общност или общество, трябва да се отчита фактът, че това е комплекс с висока степен на сложност и нелинейност, в който е налице т.нар. обратна връзка (когато не само причината въздейства на породеното от нея следствие, но и следствието въздейства върху породилата го причината), а между изграждащите го елементи има взаимно допълване и взаимно влияние.
В Науката за сигурността се налага още едно много важно изискване към разглежданите от нея системи – а именно те да са синергетични (синергийни), т.е. да са такива системи, за които е присъща синергия, т.е. техните характеристики (свойства) са синергетичен (синергиен) резултат от съответните характеристики (свойства) на съставните им части.
СИНЕРГИЯТА е ефект (наречен „СИНЕРГЕТИЧЕН ЕФЕКТ“), при който взаимодействието на елементите, изграждащи системата води до такова нейно подобрено свойство (способност), което не може да се получи при механичен сбор на свойствата (способностите) на нейните елементи.
Необходимостта от възникване на синергетичен ефект е естествено изискване при създаването на сложни социални системи. Няма смисъл да се създава система от няколко елемента, ако главният резултат от съвместните им усилия се изразява само в механично обединяване (сумиране) на техните свойства. Причината е, че когато елементите си взаимодействат, винаги се хаби известна енергия за синхронизация (напасване) на взаимодействието, за преодоляване на „триенето“ помежду им, за изработването на общи цели.
Синергетичният ефект може да бъде количествен (слаб) или качествен (силен).
• При количествения (слабия) синергетичен ефект величината, с която се измерва общият резултат от взаимодействието на елементите, изграждащи системата, е по-голяма (т.е. надвишава) механичния сбор на техните величини (свойства).
Например, ако означим със S(Х) сигурността на която да е система Х, то количественият (слабият) синергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено сходна и количествено по-голяма от (надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:
S(С) = S(A + В) > S(A) + S(В).
• При качествения (силния) синергетичен ефект има не само количествено надвишаване при сбора (синтеза) на определени характеристики (свойства) на съставните елементи на системата над механичната сума на тези характеристики (свойства), но се получават качествено нови подобрени характеристики (свойства).
Например, ако сигурността на системата Х преминава в ново позитивно качествено състояние S+(Х), то качественият (силният) синергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено по-добра и количествено по-голяма от (надвишава) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:
S+(С) = S+(A + В) > S(A) + S(В).
Синергетичният ефект означава не просто „събиране“ на свойствата на отделните елементи, а всъщност тяхното „умножение“, т.е. получаването на КАЧЕСТВЕНО нови позитивни (и по-добри) свойства. Система, при която се наблюдава този ефект, не само печели от нарастването на сумарния ефект от всички свойства, притежавани от изграждащите я елементи, но се сдобива и с КАЧЕСТВЕНО нови позитивни (и по-добри) свойства, неприсъщи на нито един от изграждащите я елементи.
Съответно ДИССИНЕРГИЯТА е ефект (наречен „ДИССИНЕРГЕТИЧЕН ЕФЕКТ“), при който взаимодействието на елементите, изграждащи системата води до такова нейно влошено свойство (способност), което не може да се получи при механичен сбор на свойствата (способностите) на нейните елементи.
Това означава, че ефективността от функционирането на системата се снижава, поради негативното въздействие на съставящите я елементи един на друг. За подобни системи, за които е присъща диссинергия, се казва, че техните характеристики (свойства) са диссинергетичен (диссинергиен) резултат от съответните характеристики (свойства) на съставните им части.
Диссинергетичният ефект също може да бъде количествен (слаб) или качествен (силен).
• При количествения (слабия) диссинергетичен ефект величината, с която се измерва общият резултат от взаимодействието на елементите, изграждащи системата, е по-малка (т.е. намалява под) механичния сбор на техните величини (свойства).
Например, ако означим със S(Х) сигурността на която да е система Х, то количественият (слабият) диссинергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено сходна и количествено по-малка от (намалява под) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:
S(С) = S(A + В) < S(A) + S(В).
• При качествения (силния) диссинергетичен ефект има не само количествено намаляване при сбора (синтеза) на определени характеристики (свойства) на съставните елементи на системата под механичната сума на тези характеристики (свойства), но се получават качествено нови влошени характеристики (свойства).
И ако сигурността на системата Х преминава в ново негативно качествено състояние S–(Х), то качественият (силният) диссинергетичен ефект означава, че сигурността на системата С = А + В e качествено по-лоша и количествено по-малка от (намалява под) сбора от сигурността на системата А и сигурността на системата В и този ефект се записва така:
S–(С) = S–(A + В) < S(A) + S(В).
Аналогично, може да се каже, че диссинергетичният ефект означава не просто „изваждане“ на свойства на отделните елементи, а всъщност тяхното „деление“, т.е. получаването на КАЧЕСТВЕНО нови негативни (и по-лоши) свойства. Система, при която се наблюдава този ефект, не само губи част от (поради намаляването му) от сумарния ефект от всички свойства, притежавани от изграждащите я елементи, но се сдобива и с КАЧЕСТВЕНО нови негативни (и по-лоши) свойства, неприсъщи на нито един от изграждащите я елементи.
Точно това е важно да се осмисли – че всъщност диссинергетичният ефект не е само количествено намаляване при сбора (синтеза) на определени характеристики (свойства) на съставните елементи на системата, но и получаването на качествено нови по-лоши характеристики (свойства).
Изучавайки такава изключително важна за системите категория като синергия, ние следваме един от двата крайни подхода за анализ на сложните, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи, а именно ХОЛИСТИЧНИЯТ (т.е. „цялостен“) подход. Той изучава системата като цяло.
При управлението на сигурността на системата, холистичният подход е ориентиран към използване на силните страни на тази система.
Другият подход е РЕДУКЦИОНИСТИЧНИЯТ (т.е. „на части“), при който за целите на изследването системата се „разлага“ на съставящите я елементи, които се изучават всеки поотделно.
При управлението сигурността на системата, редукционистичният подход е ориентиран към диагностика („напипване“) на слабите места на тази система.
В Науката за сигурността с приоритет се ползва холистичният подход. Това е така, защото като правило повечето, ако не всички предизвикателства, рискове, опасности и заплахи, идващи отвън, от външната среда, рефлектират върху отделните елементи най-напред чрез тяхното общо въздействие върху цялата система.
Ейбрахам Маслоу (1908 – 1970) смята, че редукционистичният (той го нарича „атомистки“) начин на мислене „е форма на лeкa пcиxопатология или поне, че е един аспект на синдрома на познавателната незрялост“, а „холистичният начин на мислене и виждане изглежда идва съвсем естествено и автоматично при по-здравите, себеaктуализиращи се хора и е необикновено труден за по-слабо развитите, по-незрелите и по-нездравите хора“ [6].
Но при конкретното управление на сигурността на една система, нейните мениджъри не могат да си позволят да останат само в рамките на холистичния подход. Защото реалните въздействия и ефекти ще се проявят и върху конкретните елементи, така че могат да предизвикат дори значителни промени в тях и в техните функции, а това може да се отрази на общото функциониране на системата. С други думи, трябва да се използва, поне в известна степен, и редукционистичният подход.
Системното мислене и действие днес е единственият възможен и ефективен метод при изучаването на сигурността. Ето защо, за целите на по-нататъшния анализ, ще дадем следното определение за система:
Система е интегрирана общност от взаимосвързани елементи, ефектът от взаимодействието между които се измерва със свойства, които са синергетичен (синергиен) резултат от свойствата на отделните елементи.
Всяка система се характеризира с две категориални нива, на които съответстват два набора от понятия (вж. отново Фигура 1):
■ КОНЦЕПТУАЛНО НИВО („обвивка“), което включва Цел, Стратегия, Субект на управление, Обект на управление;
■ СЪДЪРЖАТЕЛНО НИВО („сърцевина“), което съдържа Структура, Ценности, Правила, Ресурси.
• Понятията Цел, Стратегия, Субект на управление, Обект на управление могат да бъдат разглеждани като КОНЦЕПТУАЛНА РАМКА, т.е. като обвивка, форма, черупка на системата.
Тези понятия най-общо отговарят на въпросите: „Какво трябва да се прави?“ и „Защо трябва да се прави?“.
‣ ЦЕЛТА определя към какво се стреми Системата, какъв е смисълът на нейното функциониране, в името на какво си взаимодействат нейните елементи.
Целта се състои най-често от различни взаимосвързани, преплитащи се, допълващи се подцели.
‣ СТРАТЕГИЯТА определя как да бъде постигната Целта, така че Системата максимално ефективно да осъществи себе си и да осмисли своето съществуване.
Стратегията може да се състои от различни секторни, подсистемни стратегии (sub-system strategies).
‣ СУБЕКТЪТ НА УПРАВЛЕНИЕ управлява Системата, т.е. това е онази интегративна част от Системата, която осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата.
Субектът на управление може да бъде или институция (подсистема от институции), създадена от Системата, или елемент от Системата (подсистема от елементи).
‣ ОБЕКТЪТ НА УПРАВЛЕНИЕ е този, който е управляван в Системата, т.е. това е онази интегративна част от Системата, чрез и в името на която се осъществява Стратегията на Системата, водеща до реализиране Целта на Системата.
Обектът на управление може да бъде или единна общност от индивиди, или сбор от отделни общности от индивиди.
• Понятията Структура, Ценности, Правила и Ресурси могат да бъдат разглеждани като СЪДЪРЖАТЕЛНА СЪЩНОСТ, т.е. като сърцевина, субстанция, ядро на системата.
Тези понятия най-общо отговарят на въпросите: „Как трябва да се прави?“ и „Кой трябва да го прави?“.
‣ Структурата определя архитектурата на системата, нейните йерархични нива, връзките за взаимодействие и каналите за обмен на информация.
В Етюд 6 вече стана дума, че една от главните характеристики на настоящето е засилващият се конфликт между йерархичните и мрежовите структури, в частност между йерархичния характер на институциите в системите за сигурност и мрежовия характер на предизвикателствата и рисковете пред тези системи.
В същото време държавата, институциите от системата за национална сигурност, мисленето (и не на последно място също и преподаването на знания) в сигурността запазват своята йерархична структура, своите пройерархични рефлекси и йерархично-обсесни инстинкти. Но в наши дни акцентът се премества към гъвкавостта – гъвкави знания, гъвкави структури, гъвкави подходи, гъвкави геометрии на противодействието. Няма веднъж завинаги непроменими като структура организации и архитектури.
След като предизвикателствата и противниците са гъвкави и мобилни, такива трябва да бъдат и институциите, и хората в тях.
Необходимо е да се създават пулове от ресурси – министерствата и агенциите са твърде йерархични, склонни към бюрокрация и чиновническо мислене, а трябва да се правят гъвкави и мобилни коалиции от професионалисти. Специализацията няма да бъде по дейности и сфери, а по предизвикателства: престъпност, тероризъмизвънредни ситуации (природни, техногенни, антропогенни, пандемии), демографска криза, качество на живот и т.н. И ценността на всеки експерт ще зависи не от волята на прекия началник или на някоя партия, а от неговите уникалност и професионализъм, умения и способности да участва в колкото се може повече такива пулове от ресурси и гъвкави коалиции от специалисти.
С други думи, (ще) имаме мисийни стратегии и мисийни цели, мисийни приоритети и мисийно мислене.
А от това следва един концептуален проблем за Държавата, а именно, че Държавата все още не може да не бъде йерархично организирана. Това е свързано с нейния характер, с целите и задачите, които тя реализира, с начина, по който тя функционира и с процедурите, по които взема решения. Обаче Държавата (по)вече не може да се справя с новите предизвикателства и рискове, опоненти и врагове, ако не възприема нови подходи, методи и средства и не започне да се „мрежовизира“. Следователно Държавата трябва да съчетава йерархичността, защото все пак е Държава, с мрежовостта, за да бъде способна да дава адекватен и гъвкав отговор на новите предизвикателства и рискове.
В днешната сложна и все по-рискова среда за сигурност, Държавата, която изгради ефективна хибридна организационна мрежа, ще спечели стратегическата инициатива. Това означава стремеж към структури, чиято йерархичност е с по-малко нива (да не се създават нови йерархични нива) и по-плоска (колкото е възможно структурата да бъде „сплесквана“), като постепенно се преминава към мрежова архитектура с минимално необходима йерархия и с максимално адаптивна конфигурация, в която да се набляга предимно на консолидацията и интеграцията, както и на координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията. Ако противникът е с променлива геометрия и институциите, с които ще се изправим срещу него трябва да бъдат с такава геометрия.
‣ Ценностите са специфичните маркери на Системата, свързани с нейната култура, памет, традиции и обичаи.
Ценностите спояват елементите на системата и ги отграничават от елементите на други системи.
Относно безусловността на Ценностите Системата би могла да каже: „При нас е така!“.
Когато в Системата се внедряват и прилагат нови модели на управление, трябва да се отчитат нейните Ценности. В противен случай колкото и съвременни и ефективни да са тези модели, ако бъдат прилагани буквално, те няма да функционират по същия ефективен начин и биха могли дори да се провалят.
Ценностите могат да бъдат разпознати и по това, че за обезпечаване на тяхното спазване Системата не изгражда задължително дисциплиниращи, камо ли пък репресивни структури, а санкциите обикновено са морални – оспорване, изолиране, отхвърляне, заклеймяване.
Ценностите днес трябва да претърпят съдържателно развитие, защото изграждането на съвременна култура на управление на рисковете и сигурността винаги води до нови аспекти и измерения на системната култура, до нейното модернизиране и демократизиране.
‣ Правилата – това са законите, стандартите, разпоредбите, по които функционира Системата. Те най-общо представляват облечена в норми воля на управляващите. Относно условността на Правилата Системата би могла да каже: „При нас ще бъде така!“.
Обикновено Правилата са ограничения, обслужващи нормалното управление и функциониране на Системата в дадената среда и на съответния етап на нейното развитие.
Правилата могат да бъдат разпознати и по това, че за обезпечаване на тяхното спазване Системата изгражда съответни дисциплиниращи и дори понякога репресивни структури.
‣ Ресурсите са средствата, чрез които Системата си гарантира нормалното функциониране и преодоляването на кризисни ситуации. При социалните системи ресурсите биват преди всичко материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки.
Ще допълним, че управлението на Системата като производство на решения за постигане на нейните цели, извършва трансфер на воля от „обвивката“ към „сърцевината“.
Различни изследователи – културни антрополози, социолози, психолози, политолози – анализират сложните, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи като използват за целта комплексни подходи и методи. В същото време те много често мислят и описват тези системи като живи, и дори като жизнени организми. Подобно анализиране на системите постепенно еволюира, изчерпва първоначалния си биологизъм, т.е. по-простите, биологически аналогии и разкрива по-задълбочени, социални механизми, с което системите като обект на изследване се превръщат от биологически в социални образувания. В този неотклонен в своето разгръщане процес, над чисто биологическите императиви на оцеляването се надграждат социални императиви на развитието, които са от по-висш порядък и изискват, съответни научни модели от по-висш порядък.
Изключителна роля в осъзнаването, че не всяка съвкупност от елементи може да бъде наречена система и че за да може да се говори за система, съвкупността от елементи трябва да осъществява определени функции, играят разработките на забележителния американски социолог Толкът Парсънс (1902 – 1979).
Основен акцент в теорията на Парсънс е изначалният стремеж на всяка социална система към хомеостатичното състояние на равновесие. За Парсънс този стремеж на системата не е просто критична проява на нейната воля за оцеляване, а е много повече – естествено условие, същност и цел на съществуването ѝ, на нейната жизненост и стремеж за развитие.
Социалната система изразходва значителни усилия и ресурси за оцеляване и развитие, за усложняване и за взаимодействие със средата и с други конкурентни и сътрудничещи ѝ системи, за обогатяване на „паметта“ и „опита“ си и за оптимизиране на своите базисни функции.
Но главното, което мотивира и осмисля съществуването на социалната система е нейното непрекъснато усилие да се държи близко до равновесното положение и да се завръща към своята хомеостаза. По такъв начин динамиката на системата е фактически псевдодинамика, тя е възможна и осъществима само в области, близки до хомеостатичното положение и то такива, които подпомагат придържането към него или възможността за завръщане в него.
Разбира се, в един момент би могло да се окаже (а в Рисковото общество, Обществото на рисковете така се оказва все по-често), че системата е достигнала (попаднала е в) точка на съществуването и развитието си, когато тя вече не може да се завърне в своето равновесно, хомеостазно състояние или когато сценарият на завръщане в това равновесно, хомеостазно състояние е само един от възможните (и нерядко дори не от най-вероятните) сценарии на развитие на системата. Тогава системата е изправена пред неотложната и неизбежна необходимост да вземе решение накъде и как да продължи своето съществуване и развитие.
Подобна точка на съществуването на една система се нарича точка на бифуркация.
→ Да поясним:
Хомеостаза (хомеостазис) – способност на отворената система да съхранява постоянно състояние на динамично равновесие, както и да се завръща в непродължителен период от време към него, ако поради вътрешни и външни причини е била принудена да се отдалечи от това състояние.
Точка на бифуркация – точка от траекторията (развитието) на дадена система, в която системата е изправена пред стратегически или спонтанен избор от няколко възможни сценария (алтернативи, пътища), един или повече от които могат да доведат до трансформация на тази система в позитивна или негативна посока.
Обобщавайки, може да се каже, че според Толкът Парсънс съществуват три по-значими елемента на процеса на самосъхраняване, еволюция и осъществяване на функциите на социалните системи, а именно [7]:
> увеличаваща се диференциация на системните единици на функционално взаимозависими структури;
> установяване в диференциращите се системи на нови принципи и механизми на интеграция;
> нарастване в диференцираните системи на способността към оцеляване при определени условия на външната среда.
В нашата монография [8], следвайки логиката на Толкът Парсънс [9] посочихме ОСЕМТЕ БАЗИСНИ ФУНКЦИИ, присъщи за всяка социална система (а значи и за всяка общност от индивиди и всяко общество). Тези функции са характерни и за практически всички сложни, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи, които са устойчиви и способни да оцеляват и да се развиват [10]).
ОСЕМТЕ БАЗИСНИ ФУНКЦИИ на сложните, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи са, както следва:
(1) Адаптация (adaptation) – способност на системата да се адаптира (приспособява) към постоянно променящата се среда.
Адаптацията означава: 1. наличие на органи, средства, приспособления, канали за материална и нематериална обмяна, чрез които системата да „напасва“ себе си към външната среда и да улеснява позитивната, конструктивна комуникация с нея; и 2. развитие на нови структури и функции или модификация на вече съществуващи, чрез които системата да прави постижимо своето нормално съществуване в съответствие с рисковете и промените в средата или въпреки и независимо от тези рискове и промени.
(2) Абсорбция (absorption) – способност на системата да възприема ефективни стратегии, правилни подходи, добри практики и модерни стандарти от други системи – както от сходни с нея системи (независимо дали се намира в сътрудничество или в конкуренция с тях), така и от системи, непресичащи се с нея по отношение на целите и ресурсите.
Абсорбцията е проявление на отвореността на системата към чужди успешни модели и решения и е свидетелство за нейното умение да прилага тези модели и решения с максимална полезност за себе си, така, че да укрепва своите защитни механизми, да поддържа жизнеността си и да умножава своите конкурентни предимства.
(3) Интеграция (integration) – способност на системата да обединява своите съставни елементи и да ги сплотява за изпълняването на взаимно допълващи се и съвместими роли.
Интеграцията включва координация между изграждащите системата елементи, пораждане у всеки от тях на чувство за необходимост и съпричастност към нормалното функциониране на системата, пренасочване на ресурси, енергия и внимание към потенциални места на повишено напрежение между отделни елементи и за преодоляване на „триенето“ помежду им.
(4) Отхвърляне (renunciation) – способност на системата да отхвърля, да изоставя и да се отказва от свои неефективни стратегии, неправилни подходи, лоши практики и остарели стандарти.
Отхвърлянето представлява самоактуализираща се нагласа на системата да се отрича и освобождава от всичко онова, което – колкото и да е свързано със самата ѝ същност – нарушава нейната вътрешна кохезия, препятства възникването на синергетичен ефект при взаимодействието на нейните елементи и затруднява нормалния ход на процесите, в които тя участва, като по този начин ѝ пречи да дава отговор на нарастващите предизвикателства и рискове и да неутрализира възникващите опасности и заплахи.
(5) Запазване (поддържане) на латентни модели (latent pattern maintenance) – способност на системата да възпроизвежда непрекъснато и да съхранява определени същностни модели (образци), като по този начин се поддържа нейната структура.
Запазването (поддържането) на латентни модели позволява на системата във всеки един момент да разпознава себе си, а на елементите и подсистемите ѝ да могат да снемат в удовлетворителна степен неопределеността, съпътстваща техните действия, така че системата като единен организъм и отделните нейни елементи и подсистеми да разполагат винаги както с обективни критерии за диагностика на структурата и за самооценка дали правят именно онова, което отговаря най-пълно на техните отговорности и задачи, така и с устойчиви ориентири – индикатори, маркери, знаци или котви, чрез които да сравняват текущото състояние на системата с устойчивото положение, при което тя функционира оптимално.
(6) Капацитет за обучаване (learning capacity) – способност на системата да се „обучава“ какво поведение да има и как да отговаря на процеси (или събития) във външната и вътрешната среда.
Капацитетът за обучаване се свързва с ангажираността на системата към възприемане на нови идеи и подходи в усвояването и управлението на знанието, на нови модели и технологии за социален реинженеринг и мениджмънт на процеси, така че да се реагира проактивно, т.е. преди да настъпят промените в средата и адекватно, когато тези промени настъпят.
(7) Целеполагане (поставяне на цели) (goal setting) – способност на системата да си поставя нови цели, да променя поставените цели и да преприотизира желаните цели.
Целеполагането се изразява в непрекъснати усилия на системата да намира нов или допълнителен смисъл на своето съществуване, да формулира високи, но реалистични каузи и задачи, които да мобилизират конституиращите я елементи за тяхното реализиране, а паралелно с това да може да бъде извършвана своевременна актуализация на визията и мисията на системата и на нивото на нейните амбиции, в зависимост от евентуалната промяна в обстоятелствата и външната среда.
(8) Целепостигане (постигане на целите) (goal attainment) – способност на системата да постига поставените цели.
Целепостигането отразява преди всичко наличието на нарастващи умения на системата да синхронизира предназначението и съдържанието на нейното съществуване с количествените и качествените резултати от функционирането ѝ, а заедно с това и да изработва адекватни критерии за оценка на пълнотата на преследваните от системата цели и на резултата, ефекта и ефективността при тяхното реализиране.
→ Да поясним:
Резултатът е постигнатото крайно състояние на системата. Ефектът е разликата между крайното и началното състояние на системата. Ефективнността се определя от съотношението постигнати цели/вложени ресурси.
Четири от тези базисни функции – (1) Адаптация, (8) Целепостигане (постигане на целите), (4) Интеграция и (5) Запазване (поддържане) на латентните модели – са посочени от Толкът Парсънс най-напред и те са известни със знаменитата абревиатура AGIL (A – Adaptation, G – Goal Attainment, I – Integration, L – Latent Pattern Maintenance) – Таблица 1.
Таблица 1. Първите четири базисни функции на системата, посочени от Толкът Парсънс
Ако разположим базисните функции в една таблица 2 х 4, съответно:
по вертикала – Пасивна функция (статика) и Активна функция (динамика);
по хоризонтала – Системата спрямо външната среда; Системата спрямо своите елементи; Системата спрямо себе си и Системата спрямо смисъла на своето съществуване,
то, както се вижда от Таблица 1, в нея са запълнени четири кутийки, а останалите 4 кутийки са останали празни.
Но както вече бе казано в Етюд 7, нашето категорично убеждение е, че в природата няма и не може да има празни „кутийки“! Ако някоя „кутийка“ е останала към един момент празна, то е или защото тя все още не е била изучавана, или защото до този момент е била смятана за незначителна.
Разбира се, Толкът Парсънс едва ли е разполагал базисните функции на системата в подобна таблица, но очевидно е чувствал, че при описанието на тези базисни функции има празнини.
Така или иначе, по-късно бяха добавени още две базисни функции, присъщи на всяка система – (7) Целеполагане (поставяне на цели) и (6) Капацитет за обучаване [11] – Таблица 2.
Таблица 2. Шестте базисни функции на системата – заедно с добавените още две функции
В така предложената от нас таблица въпреки двете добавени базисни функции, остават още две празни „кутийки“!
При това тези две празни „кутийки в Таблица 2 са свързани с толкова важната Активна функция (динамика) – когато става дума за ключовите отношения на Системата спрямо външната среда и спрямо нейните елементи!
Само ако тези две „кутийки“ бъдат запълнени, таблицата ще получи завършен вид и ще бъдат изчерпани функциите на системата от гледна точка на нейните пасивни и активни дейности и на нейните отношения с външната среда, елементите ѝ, самата нея и смисъла на нейното съществуване.
Със запълването на празните кутийки в Таблица 2 (и по-важното – в теорията на Толкът Парсънс) се заехме ние. И да – действително това запълване се оказа възможно! Впрочем, то нямаше как да не се окаже възможно, защото наистина в природата няма и не може да има празни „кутийки“!
И така, Таблица 2 се запълва като се впишат в нея още две базисни функции на системата – (2) Абсорбция и (3) Отхвърляне – вж. Таблица 3.
Адаптацията и Абсорбцията са свързани с трансформации, които системата трябва да извърши съзнателно и целево със (над) себе си. Вярно е – и Адаптацията, и Абсорбцията са елементи от процес на напасване към външните условия, но с тази разлика, че докато Адаптацията е по-пасивно приспособяване към средата и стремеж към статично равновесие с нея, то Абсорбцията е свързана със стремеж за динамично равновесие със средата, с усилия за възприемане на практики и способи, които ѝ позволяват да дава адекватен отговор на външните въздействия, да минимизира ефектите им и да управлява по-добре рисковете.
В същото време Отхвърлянето е изключително важна и неимоверно рискова, неизбежно сложна и невероятно отговорна функция на системата – функция, криеща редица подводни камъни и невидими в началото на предприемането ѝ изпитания. Но без тази функция системата много трудно може не само да се развива, но и да оцелява! Системата е задължена – в името на своето ефективно съществуване – да се самоанализира и да се самооценява, да обмисля и преценява във всеки един момент, във всяко свое състояние – какво от себе си да отхвърли, така че да може да се съвършенства и оптимизира, но да остане вярна на себе си и да продължи да бъде адекватна на своята същност. Това се постига чрез внимателно вглеждане на системата в своите елементи – във всеки поотделно и във всички заедно; тя се реализира чрез внимателни, съпричастни „разговори“ с тези елементи и със самата себе си, в резултат на което да се вземат трудните, но жизненоважни решения по оптималното Отхвърляне. Само системи, които могат да се развиват, да успяват и да са справят с предизвикателствата и рисковете на външната и вътрешната среда, са в състояние своевременно да се отказват от частици от себе си в името на прогреса на цялото – на самата система.
Таблица 3. Осемте базисни функции на системата
Да го кажем още веднъж:
Новите две базисни функции – (2) Абсорбция и (3) Отхвърляне – са добавени от нас. Те вън от съмнение са от същото ниво на значимост както останалите шест базисни функции и без тях описанието на поведението на сложните, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи не би било изчерпателно. Всяка система осъществява всичките осем базисни функции в сложен (целеви и ценностен, структурно-функционален) комплекс.
Накрая ще отбележим, че независимо от сложността на Теорията за системите, Системологията и нейното широко приложение в най-различни области на научните знания, по принцип системното мислене е присъщо за човешките същества – поне до известна степен.
Ние сме способни да си дадем сметка, стига да се замислим, че една съвкупност от елементи не е чисто и просто механичен сбор от тези елементи, а между тях има някаква вътрешна зависимост, някаква подредба, някаква йерархичност, някакви канали, по които тече информация, т.е. че изобщо не става дума за нещо като торба с парченца „Лего“, които са пръснати стихийно и случайно, а напротив те са подредени в някаква структура и по някакъв начин взаимодействат помежду си.
Въпросът е там, обаче, че много често ние не си правим труда да се замислим над тези проблеми и разглеждаме елементите от системата всеки сам за себе си, не се опитваме да ги агрегираме, да потърсим синергията в тях.
Наше изстрадано убеждение е, че без Теорията на системите, Системологията, е невъзможно да се навлезе в дълбочина в Науката за сигурността и всяко знание в тази наука в една или друга степен ще си остане повърхностно, непълно и слабо аргументирано.
Литература:
1. Слатински, Николай. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011, с. 35 – 118.
2. Речник на чуждите думи в българския език. София: Издателство на БАН, 1993, с. 969.
3. Ibidem.
4. Берталанфи. Л. фон. Общая теория систем — критический обзор, http://evolbiol.ru/bertalanfi.htm.
5. Абъркромби, Н., Ст. Хил, Б. С. Търнър. Световен речник по социология. Бургас: Делфин прес,1993, с. 290.
6. Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност. София: Кибеа, 2001, с. 27.
7. Тернер, Джонатан. Структура социологической теории. Москва: Прогресс, 1985, с. 80.
8. Слатински, Николай. Сигурността..., ibid., с. 53 – 58.
9. Луман, Никлас. Въведение в системната теория. София: Критика и хуманизъм, 2008, с. 23.
10. Вж. също: Deutsch, Karl W. The Analysis of International Relations. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall, Inc., Harvard University, 1968, 15 – 16.
11. Ibidem.
16.01.2023 г.
