Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
ЕТЮД 1. СХЕМА НА ПЕТТЕ НИВА НА СИГУРНОСТТА
Схемата на Петте нива на Сигурността е познавателен пространствен модел на сигурността.
На детайлен анализ на тази Схема е посветена следната моя монография:
Николай Слатински. Петте нива на сигурността. София: Военно издателство, 2010.
▪ Първото ниво на сигурността е Сигурност на Индивида (сигурност на отделния човек, сигурност на личността), наричана различно – индивидуална сигурност, лична сигурност, човешка сигурност (individual security, personal security, human security).
Сигурността на индивида все повече излиза на преден план, защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. Обръщането с лице към човешката сигурност е резултат от новите приоритети в сигурността, през десетилетието преди края и в десетилетието след края на Студената война.
В анализа на Първото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание са различията и разделителните линии, които преминават вътре в света на Запада – между Европа и САЩ.
В координатната система от две оси: хоризонтална „Равенство“ и вертикална ос „Свобода“, Европа е ориентирана повече по оста „Равенство“ и по-малко по оста Свобода, докато САЩ са ориентирани повече по оста Свобода и по-малко по оста „Равенство“. Интересни препратки към мрежовите структури се откриват, ако включим и третата координатна ос – „Братство“ [1]. Тогава ще се говори за мрежовостта на обществата, процесите, структурите, àкторите (actors) и рисковите фактори.
Всичко това прави изучаването на Първото ниво на сигурността много полезно, в контекста на членството на България в Евро-атлантическата общност.
▪ Второто ниво на сигурността е Сигурност на Групата от индивиди – групова сигурност (Group security).
Не всяка група от хора е Група в смисъла, който влага теорията за сигурността. За да бъде обект на изследване от гледна точка на сигурността, в групата от индивиди трябва да има вътрешно сцепление, консолидация, интегритет, лоялност и солидарност, породени от наличието и отстояването на общи ценности, интереси или цели; необходимо е да съществуват общи потребности, нужди или желания, които да бъдат удовлетворявани, а така също и общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се дават отговори, т.е. това са все процеси или състояния, свойства или дефицити, които позволяват на групата да се структурира и самоидентифицира като общност с присъщи характеристики на една самоорганизираща се, сложна, динамична и адаптивна система.
Групата може да се обособи по различни признаци – етнически, религиозен, териториален, социален, професионален, корпоративен и по критерии като сексуална ориентация, специфични възможности (например увреждания) и т.н. Ако е обособена по етнически или религиозен признак, групата обикновено се нарича „малцинство”.
Когато се говори за групи, за общности от хора, трябва да се знае, че към тях се включва и самото общество – най-голямата от всички групи от индивиди в държавата, организирани или спонтанно възникнали на нейната територия.
Сигурността на Държавата е свързана с много по-консервативни, обективни, абсолютни, устойчиви, дори отчасти архаични категории и приоритети (суверенитет, независимост, граници, териториална цялост и т.н.). А сигурността на Обществото е базирана на далеч по-субективни, относителни, променливи, по-гъвкави понятия (идентичност, безопасност, жизнен стандарт, просперитет и т.н.). Схващанията за потребността от сигурност на Държавата и Обществото могат дори да се разминават, доколкото „за държавата оцеляването – това е съхраняването на суверенитета, а за нацията (т.е. за обществото) оцеляването – това е съхраняването на идентичността” [2].
В анализа на Второто ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание са различията и разделителните линии, които преминават между Запада и Изтока, в смисъла на цивилизационните специфики на индивидуалистичните и колективистичните общества.
Западната култура е индивидуалистична култура. Времето за нея и в нея тече като Стрела, чийто край сочи към Миналото, а чийто връх сочи към Бъдещето. Западният човек знае, че е само Тук и само Сега – кратък отрязък от Пътя, малък отрязък от Пространството, мимолетен отрязък от Времето. Животът на Западния човек е само миг от полета на Стрелата на Времето. Миг, който е единственият негов шанс, като втори няма да има, изпусне ли го той – и край. Западният, Индивидуалистичният човек е в постоянен стрес от това и затова той е безумно чувствителен към своето здраве и ужасно се бои от Смъртта. Той мрази Смъртта, защото тя може да му отнеме едничкия шанс да се реализира, да постигне нещо в живота, да остави диря след себе си. Западният човек много повече предпочита ДА ИМА, отколкото ДА БЪДЕ, защото това, което притежава, е знак и доказателство, че го е имало и него, че е постигнал поне нещо. На Запад Човекът е мярата за всички неща [3]. Тук в една река не можеш да влезеш два пъти [4], защото втория път тя вече, заедно с всичко останало, ще бъде друга.
Източната култура е колективистична култура. Времето за нея и в нея е Кръг, по който Природата и хората се въртят повторяемо, циклично, вечно. Ето защо тя е пасивна и съзерцаваща, ирационална и медитираща. Източният, Колективистичният човек е спокоен, мислещ, нирванен. Той знае, че ако в този живот шансът не е на негова страна, при следващото завъртане по Кръга на Времето би могло да му се падне и по-добър жребий. Затова на нещата може да се гледа по-философски, няма за къде, за кога и за какво да се бърза, нужно е търпение. Ако приседнеш до брега на една река и умееш да чакаш достатъчно дълго, хладнокръвно и търпеливо, ще доживееш край теб по реката да премине трупът на твоя враг. Индивидът на Изток е приел този бавен, летаргичен възглед за нещата от живота. Той не бърза, а размишлява, търси смисъла. За него много по-важно от намирането на смисъла (ако това е възможно!) е самото му търсене. Източният човек предпочита преди всичко ДА БЪДЕ, отколкото ДА ИМА, защото това, че е бил, че е бил устремен към духовното, е знак и доказателство, че е изпълнил своя малък дълг в осъществяването на дълбокия и неразбираем за самия него висш замисъл.
На Запад с много повече основание се смята, че една група от индивиди е в състояние на сигурност, когато всички индивиди (по-скоро повечето от тях) са в състояние на сигурност. Водещата ценност тук е сигурността на Индивида, а сигурността на Групата е следствие от индивидуалната сигурност на всички нейни членове (или поне на повечето от тях). Това на практика означава, че обществото е индивидуалистично – то поставя в центъра Индивида.
На Изток е точно обратното – далеч по-вярно е виждането, че един индивид е в състояние на сигурност, когато общността, на която той принадлежи е в състояние на сигурност. Водещата ценност тук е сигурността на Групата, а сигурността на всеки един от съставящите я индивиди (или отново поне на повечето от тях) е само следствие от сигурността на Групата. Това на практика означава, че обществото е колективистично – то поставя в центъра Групата.
Всичко това прави изучаването на Второто ниво на сигурността много полезно в контекста на отношенията на Запада с останалия свят, в които Западът носи огромна отговорност за оцеляването и развитието, за мира и сигурността на нашата Планета.
▪ Третото ниво на сигурността е Сигурност на Държавата (State security).
Това е традиционната сигурност, свързана със защитата на изконни ценности – териториална цялост, суверенитет, независимост, обществен ред и т.н.
В анализа на Третото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание е трансформацията на Държавата като сложен механизъм за производство на сигурност и свързаната с това еволюция на институционалните опори на Държавата на Сигурността.
Държавата на Сигурността е тази система от институции на държавата, която е пряко ангажирана с производството на сигурност. В първо приближение Държавата на Сигурността може да се възприеме като Системата за национална сигурност.
Всичко това прави изучаването на Третото ниво на сигурността много полезно, в контекста на свиващата се роля на националната държава и навлизането на частни и корпоративни интереси в почти всички сектори от системата за национална сигурност.
▪ Четвъртото ниво на сигурността е Сигурност на Общността от държави, т.е. колективна сигурност, коалиционна сигурност, общностна сигурност (collective security, coalition security, community security).
Отново не всяка общност от държави е Общност в смисъла, който влага теорията за сигурността. За да е обект на изследване от гледна точка на сигурността, Общността от държави, по сходен с Групата от индивиди начин, трябва има вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието и отстояването на общи ценности, интереси или цели или от наличието на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се дават отговори.
Общността от държави може да се обособи по някой от следните признаци: по териториален или регионален признак, например балканските държави; по етнически признак, например славянските държави („панславянското братство”), арабските държави; по религиозен признак, например православните държави („православната ос”), ислямските държави; по цивилизационен признак (в духа на разбирането за „цивилизация” на Самюъл Хънтингтън [5]), например държавите от Запада; по признак „материално състояние” (или БВП на глава от населението), например богатите държави. Възможно е да бъдат посочени и други форми на сдружаване на държави – двустранни и/или многостранни договори, алианси, коалиции, съюзи, общности за сигурност и т.н. Тези сдружения могат да бъдат и неформални, около конкретни цели, например Коалицията на желаещите (Coalition of the Willing) в Ирак.
В анализа на Четвъртото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание са проблемите, свързани с взаимодействието между Системата за национална сигурност на държавата и Системата за колективна сигурност, към която тази държава се е присъединила. Защото при своето членство (интеграция) в Система за колективна сигурност, всяка Система за национална сигурност получава не само преимущества и ползи, но изпитва и сложности и проблеми. Следва непретендиращ за изчерпателност списък на предизвикателствата, пред които се изправя Системата за национална сигурност при членството ѝ в Системата за колективна сигурност:
* Първото предизвикателство е следствие от факта, че независимо от размера на държавата и нейната мощ, народът изпитва чувство на несигурност винаги когато е изправен пред кризисна ситуация или пред някаква нестабилност. Обаче управляващите и народите на по-малките държави трудно могат (а нерядко не се и опитват) да обяснят на управляващите и народите на по-големите държави, че сигурността (страховете, тревогите, комплексите) и на по-малката държава, и на по-голямата държава от гледна точка на техните народи и обикновените хора в тези държави, са напълно съизмерими.
* Второто предизвикателство е следствие от факта, че във всяка Система за колективна сигурност държавите се различават по реална мощ, по финансов ангажимент за ефективното функциониране на Системата за колективна сигурност, по методи и ресурси за въздействие върху останалите партньори. Оттук следва и различното отношение, което Системата за колективна сигурност като цяло и по-големите (водещите) държави в нея имат към рисковете за сигурността на самата Система за колективна сигурност или за собствената им сигурност и съответно към рисковете за сигурността на по-малките (второстепенните) държави.
В Системата за колективна сигурност едни държави са повече производители на сигурност, а други са повече потребители на сигурност. Това отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в тежестта на гласовете. Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в Системата за колективна сигурност е както неофициално, проявяващо се в ежедневния процес на съвместна дейност, така и институционализирано – чрез срещи на високо равнище и различни комисии, групи, инициативи с ограничен брой участници. За това, че са повече производители на сигурност, по-големите държави са компенсирани с водеща роля в Системата за колективна сигурност, с правото да вземат решения от името на по-малките държави и вместо тях. За това, че са повече потребители на сигурност, по-малките държави плащат с територия (бази), услуги, подразделения за мисии и т.н.
Дори решенията в Системата за колективна сигурност да се вземат с консенсус и по най-съвременни процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, макар гласовете в Системата за колективна сигурност обикновено да не се броят, те обикновено се претеглят. По-малката държава като правило участва малко или много формално в процеса на вземане на решения и на нея може да ѝ се налага нерядко да се присъединява към вече взети решения.
В Системата за колективна сигурност няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Затова е възможно Голямото, Цялото, да проспи проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е винаги по-голямо и по-значимо от своите Части. Отделните Части именно затова са се обединили, за да изградят такова Цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните му Части. Всяка Част, включително по-малката, може да игнорира в даден момент интересите на Цялото, но така (особено ако е с ограничени ресурси и влияние) тя поема риск или да остане сама пред лицето на някои предизвикателства, или да отпадне юридически или фактически от Системата за колективна сигурност (т.е. от Цялото).
Уповавайки прекалено на Система за колективна сигурност, по-малката държава може да се окаже беззащитна, ако тази Система се разпадне, парализира или тръгне по грешен път. Това изисква анализ на вероятностните сценарии (и има ли такива), при които държавата ще трябва да разчита единствено на себе си. От друга страна, силното фокусиране върху собствената Система за национална сигурност може предизвика отчуждаване от Системата за колективна сигурност, вследствие на което по-малката държава да не съумее да се сработи с другите държави членки, да изпадне от Системата за колективна сигурност и да стане несъвместима с нея. Не се изключва и ситуацията, при която Системата за колективна сигурност да стигне до извода, че не може повече да разчита на тази (по-малка) държава.
* Третото предизвикателство е следствие от факта, че Системата за колективна сигурност определя режими, изисквания и условия, в определена степен задължителни за Системата за национална сигурност. За да работи ефективно и своевременно да дава отговор на предизвикателствата, да управлява рисковете, да контролира опасностите и да неутрализира заплахите, Системата за колективна сигурност трябва да има изграден и периодично „ъпгрейдван” и „ъпдейтван” устойчив капацитет и надеждни способности. За постигане на целите на Системата за колективна сигурност и изграждане на необходимите ѝ капацитет и способности, всяка държава в тази Система трябва да бъде готова да даде и когато се налага да дава своя съществен принос. Но този принос е следствие от финансовия и човешки потенциал, който за съответната държава (като за всяка държава, но най-вече за тази с ограничени ресурси за влияние) е ограничен – те идват, така да се каже, от един и същи джоб и от едно и също население. Това значи, че потребностите на Системата за колективна сигурност и потребностите на Системата за национална сигурност влизат в конкуренция – за коя от тях най-напред да се заделят финансови и човешки ресурси. И Системата за национална сигурност се изправя пред дилема, която управляващите обикновено решават по линията на най-малкото съпротивление – те смятат, че държавата трябва приоритетно да отговори на потребностите на Системата за колективна сигурност, а после, ако има все още сили и средства, да се погрижи за всичко останало. В подобна ситуация една държава, особено с по-скромни възможности, в своето желание да се докаже като много надежден партньор, може да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критериите и изискванията на Системата за колективна сигурност и така да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет и способности за действие в автономен режим, когато това ѝ се наложи.
* Четвъртото предизвикателство е следствие от факта, че всяко участие в Системата за колективна сигурност за по-малките държави е на практика купуване на сигурност и ограничаване на суверенитета. Това в редица случаи води до шок от допира с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати или където нямат интереси. Въвлече ли се в конфликт Цялото, незабавно всяка негова Част се въвлича в този конфликт. Когато си част от едно Цяло, ако друга Част на това Цяло е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част – това именно означава да си пълноценна, интегрална Част от Цялото.
Договореностите в Системата за колективна сигурност имат по-висок приоритет пред вътрешните цели и задачи на всяка държава членка. Присъединявайки се към тази Система, за да бъде защитена при екстремни обстоятелства, всяка държава се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на Системата, която стои над всичко, т.е. заплаха за сигурността на държавата има приоритетно тогава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на Системата за колективна сигурност. Вече се каза, че в Системата за колективна сигурност, където всички държави по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, малък брой от тях имат право на по-глобални интереси.
* Петото предизвикателство е следствие от това, че затворени в пространството на своя регион, по-малките държави започват да говорят по отношение на сигурността на местен, регионален език, може да се каже и диалект, трудно разбираем за големите държави в Системата за колективна сигурност. В резултат на това те по-трудно съобщават тревогите си по локалани проблеми, например гранични спорове, езикови, религиозни и етнически напрежения (вътрешни или със съседите). На такива въпроси в Системата за колективна сигурност може да се гледа предимно като на психологически комплекси, породени от изостаналост, домодерност, архаичност.
Всичко това прави изучаването на Четвъртото ниво на сигурността много полезно в контекста на интегрирането на българската система за национална сигурност към системите за колективна сигурност на НАТО и на Европейския съюз.
▪ Петото ниво на сигурността е Сигурност на Света, сигурност на планетата, т.е. обща сигурност, всеобща сигурност, глобална сигурност, универсална сигурност (common security, comprehensive security, global security, universal security).
В анализа на Петото ниво на сигурността един от най-значимите наративи е наративът, чието главно съдържание са тенденциите, които в близките 15 – 20 години ще определят като координатни оси многомерното пространство на системата за международни отношения и ще бъдат динамична времева и пространствена рамка за средата на глобалната, континенталната, регионалната и националната сигурност.
Всичко това прави изучаването на Петото ниво на сигурността много полезно, в контекста на предизвикателствата и рисковете пред България и на необходимостта за формулиране на стратегия и политика за реализиране нашите национални цели и интереси.
Илюстрация 1. Схема на Петте нива на сигурността (Вертикален разрез на сигурността)
Първите три нива на сигурността (на индивида, на групата от индивиди и на държавата) определят Националната сигурност или по-точно те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Националната сигурност.
Последните три нива на сигурността (на държавата, на общността от държави и на света) определят Международната сигурност или по-точно те обхващат с висока степен на пълнота и яснота обектите, които изучава Международната сигурност.
Националната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за във/вътрешно-държавни, във/вътрешно-национални отношения, INTRAnational Relations System.
Международната сигурност може да се определи като сигурност на Системата за международни отношения, INTERnational Relations System.
Литература:
1. Атали, Жак. Братства. С.: Критика и хуманизъм, 2003, 148 – 162.
2. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998, p. 36.
3. Протагор (около 490 г. пр.Хр. – около 420 г. пр.Хр.), древногръцки философ: „Човекът е мярка за всички неща – за съществуващите, че съществуват, а за несъществуващите, че не съществуват”.
4. Хераклит (около 544–483 г. пр.Хр.), древногръцки философ: „Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”.
5. Общност с висока степен на интегритет на базата на историята, културата, етноса и религията, с близка, включително до съвпадение, ценностна система. Вж. За по-подробно Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С.: Обсидиан, 1999, 22 – 23.
05.11.2022 г.
