Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес: http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=6346§ion=9&cur
- Прочетох нещо в блога Ви, което ме развълнува:
„Аз изграждам търпеливо и с обич своя Малка България – и тя е чиста, спретната, демократична, спокойна и интелигентна. В нея са моите най-любими хора и моите най-любими творци. За мен в тази България е важно аз и населяващите я скъпи същества да са честни и почтени; майка ми да е още дълго жива, децата ми да са много дълго здрави; да имам възможност да предоставям на своите студенти максимално качествен продукт и да дам на своята наука максималното, на което съм способен. Ето, вече месец в тази моя Малка България на гости ми е Джон Стайнбек. След „На изток от рая”, „Златната чаша”, „Безпътният автобус”, „Улица „Консервна”, „Небесните пасбища”, „Тортила Флет”, „Пътешествие с Чарли”, дочитам (препрочитам) „Гроздовете на гнева”. И после този сладкодумен разказвач ще си тръгне, а ще започне да ми гостува някой от Хемингуей, Фокнър или Ъпдайк, Хесе, Фриш или Канети...”
- Да, това е моята реакция на действителността, на унилата родна действителност. Голямата България се превръща все повече в коридорна територия с обслужващи функции, населена от спасяващи се поединично индивиди. В нея общите и общностните ценности и идеали, цели и приоритети минават на заден план, не на последно място, защото се смятат за губещи каузи и остатъци от колективизъм; защото са непродуктивни в свирепото време на крайния, безмилостен индивидуализъм и на лишеното от морални задръжки преследване на успеха на всяка цена. Голямата България страда от политически СПИН – Синдром на придобитата идентичностна недостатъчност, в нея стават все повече интелектуално ограничените хора и маргиналите, социопатите и страдащите от остри нравствени и етични дефицити, та дори и двукраките дегенерати, които не уважават другите хора, навлизат им безпардонно в личното пространство, не се съобразяват с тях, нарочно профучават с колите си през локвите, за да изпръскат с кал пешеходците, говорят на висок глас всевъзможни глупости по джиесемите си в градския транспорт.
В тази Голяма България аз се чувствам все повече излишен, ненужен, различен. Затова гледам да си изградя моя Малка България, където съм истински, където ми е уютно и подредено, където съм истински и добър, където мога да се отдам на дребните, но осмислящи живота ми човешки радости и наслади.
Вероятно това са резултати и от възрастови деформации, но все си мисля, че проблемът е по-дълбок и че става дума за реакции на една значителна част от прослойката от умни и разумни, талантливи и трудолюбиви, знаещи и можещи, честни и почтени хора у нас - пред лицето на простотията и опростачването, агресивността и посредствеността, ниското и низкото безкултурие, с което се сблъскваме ежедневно в политическия, икономическия, социалния и културния ни живот.
По-рано (след Освобождението, както сега се казва от Османското присъствие) също на няколко пъти прослойката на интелигентните, креативните, съзидателните хора в България е била мачкана от сблъсъка с реалността, от арогантността на управляващите и сивотата, примиренчеството и примитивността, ширещи се сред простолюдието.
Но тогава, преди епохата на глобализацията, когато обществото ни бе в далеч по-голяма степен затворено, а хората – сравнително силно изолирани от глобалните и европейските процеси, тази прослойка бе принудена в общността си (не броя отделни индивидуални съдби) да остане в България и да се обвърже тясно с нея и с нейните приоритети. Тези мислещи и неспокойни личности нямаха друг избор, освен да преследват някакви общи стратегии, да влагат някакви колективни, общностни усилия в рамките и за благото на страната, с което я измъкваха от нейния упадък.
Но днес, в епохата на глобализацията обществото ни е много, неимоверно много отворено, а съвременните информационни и комуникационни технологии правят онези, които са on-line, част от световното културно и нравствено пространство.
Което означава, че в основната си част креативната прослойка в България не се чувства принудена да остане в страната ни или да се обвърже тясно с нея и с нейните приоритети. Хората, творческите същества от тази прослойка имат избор и този избор те го правят чрез вътрешни емиграции и самоизолации и като преследват свои индивидуални стратегии, влагат свои индивидуални, личностни усилия, слабо свързани със страната и нейното благо. Което автоматично означава, че не се чувстват ангажирани да измъкват България от нейния упадък.
Сега е много по-лесно и по-леко схващането за държавата у всеки един мислещ и креативен индивид да се асоциира със схващането му за мнозинството хора в тази държава и за нейните управляващи. И когато мнозинството е маргинално, обезценностено, профанизирано и полуграмотно, а управляващите са негов продукт, практически е невъзможно да накараш мислещия и креативен индивид да се посвети на държавата си, за която той има подобно схващане.
И ето, ние, мислещите и неспокойните - загубени в хаоса на изпроставящата и натъпкана до темето с разрушителни, чалгизирани страсти и сласти родна действителност – се самозатваряме в непокварените, неосквернените и неохулиганените гънки, пролуки, процепи на суровата реалност и създаваме свои Малки Българии, където не допускаме духовата паплач, моралния плебс, нравствените плебеи. И в същото време комуникираме чрез Интернет, Фейсбук, Скайп със себеподобни души и душици, с които обменяме мисли и емоции, обичи и любови, пориви и позиви, за да се чувстваме истински.
- Е, добре, като поживяхте толкова дълго в политиката – депутат, президентски съветник, сега обръщате ли повече внимание и на литературата? На съвременния български литературен живот? Имате ли представа какво се случва в него?
- Някак не ми пасва на битието и съзнанието това „поживяхте” за моето участие в политиката. Защото това бяха трудни години за мен. Първо, имаше опит за летене, при който рано кинжалите и фанатиците в СДС ми пречупиха крилата. И второ – бутах като Сизифов камък и с непрекъснато усилие мисията си - да помогна на президента да направи нещо за страната. А той за жалост реши, че трябва да направи нещо за себе си и своите нагони, че е най-добре да съзерцава пасивно разпадането на българската надежда за изграждане на една европейска, модерна и демократична държава. Но нищо...
Много слабо познавам съвременния български литературен живот.
Причините са няколко.
Първо, защото водя сериозна битка за оцеляване и влагам огромни усилия да постигна нещо стойностно в науката, така че съм претоварен от работа и не ми остава много време за навлизане в непознати зони, в които надеждите ми за добър „улов” са изпълнени със скептицизъм и в което отгоре на това съм любител.
Второ, времето ускори непоносимо своя ход. 99% от книгите чета със съзнанието, че ги чета за последен път през живота си. Затова гледам или да пристъпвам към значителни произведения, за да не си отида от този свят без да съм ги прочел, или нашумели книги, от любопитство – какво има в тях толкова.
Ето защо изчетох напоследък Стайнбек, а сега чета Хемингуей.
Но ето защо и си загубих времето с Дан Браун и се самоизтезавах с Книга Първа от безумно скучната графоманска боза „Мъртвите сибирски полета” – направо бях изумен какво толкова намират в нея – тя за мен е елементарна и на 1000 км далеч от елементарната истина.
Но наистина чета много, това е моя страст, особено пристрастен съм към философията, религията, културата и историята.
Трето, прочетох някоя и друга книга от нашумели и разрекламирани, минаващи за млади и надарени български автори и недоумявах какво им е стойностното, възхваляваното?! Но имена няма да споменавам, за да не ги засегна. Все пак те се мъчат да правят нещо полезно, може би аз не схващам изключителността им.
До демокрацията макар и лаик, бях много добре запознат с българската литература, четях „Пламък” и „Септември”, „Литературен фронт”, „Народна култура”, „Пулс”, проза, поезия, харесвах не само налаганите имена, но и Андрей Германов, Калина Ковачева, Миряна Башева, Георги Рупчев, Георги Борисов.
Днес изоставам от съвременната ни литература.
Сравнително добре от нашите автори познавам Деян Енев, който наистина е много добър и го казвам не само защото се познаваме лично.
Познаваме се и със Здравка Евтимова, радвам се на успехите й и предполагам, че наистина е явление, вярвам, че някой ден ще мога да прочета нещо такова от нея, че да се убедя на 10000% в нейния талант.
Любимата ми племенница Калина ми препоръча Димитър Динев и доста го харесах, нищо че засега не е върхът.
И четвърто, от книгите на български автори приоритет отдавам на произведения, които съм чел някога и сега искам да си сверя часовника с младостта, за да видя дали тогава не са ми казали какво да мисля и как да мисля. Както и на изключително важни, солидни книги като тези на Иван Унджиев за Васил Левски, на Димитър Страшимиров за Априлското въстание, на Симеон Радев за Строителите на съвременна (тогавашна) България. По принцип чета много мемоарна литература, искам не казионни историци да ми казват какво е било, а да го видя през очите на съвременниците – и „Османското присъствие”, и първите десетилетия на Свободата, и бесните и сурови години след Първата световна война.
Препрочетох „Под игото”. Отново ми хареса, но без магията на детството, защото вече знам, че много по-българската, по-истинската книга за мен са „Записки по българските въстания”, прочетох ги отново и си дадох сметка, че те дори за ставащото днес са разказали всичко.
Ценя Станислав Стратиев.
Неотдавна във Фейсбук ми се накараха здраво, че си позволявам да не смятам Йордан Радичков за чак пък толкова изключителен автор, и затова, че споделих, че той като човек и гражданин се оказа по-слаб от таланта си.
Снижих градуса на възторга си от Антон Дончев (може би защото включи типично българските интелигентски копнежи да обслужи властта, за да го поглади тя по главицата, макар че властта е временна, а той – дълговечен).
Боря се с променлив успех да съхраня някогашното си безкритично преклонение пред Николай Хайтов. Признавам, че си навредих в тази борба с решението чак сега да изгледам „Капитан Петко Войвода”, вероятно, защото не схванах епохалността на този сериал, ами го възприех с днешна дата като нещо средна ръка – и по отношение на сценария, и по отношение на актьорското майсторство.
Възхитен съм от преводаческото дело на Валери Петров.
От поетите съм все така съдбовно привързан към Константин Павлов и Христо Фотев. Продължавам вече 25 години да обичам Борис Христов, с когото в началото на демокрацията също се запознах лично.
- Една своя статия пък завършвате със следната мисъл - „досущ като в книгите на Оруел, Хъксли, Замятин?” Не мислите ли, че точно книгите на посочените автори най-адекватно описват живота в България след 89-та?
- Мисля си, че у нас се наслагваха постепенно негативни развития, демокрацията постоянно търпеше щети, ущърби, деструкции и деформации и макар че сега светът се развива по малко по-различна от хегеловата логика, наистина количествените натрупвания преминаха в (зло)качествени изменения.
За ставащото вина имат всички – разбира се най-вече политиците, а сред тях особено – политическите лидери. Аз също имам вина, може би не най-голямата, но не пренебрежимо малка. Най-вече защото бях сред тези първи сини политици, които позволиха да бъдат „щастливо употребени” и не можаха да спрат процеса на трансформиране на политическата власт на висшите кръгове от БКП и ДС в икономическа и след това на обратното трансформиране на вече натрупаната икономическа власт в политическа – в ръцете на тези същите кръгове и на техните бодигардове.
Но вина има и обществото, имат и редовите български граждани. Защото именно те избраха бивш охранител и средно интелигентен, необременен от прочитането на много книги човечец за министър-председател, а дясната му ръка, одиозна фигура с опасни за демокрацията нагласи – за вицепремиер и министър на вътрешните работи...
Народът ни няма право да бяга от тази си историческа (без)отговорност.
Защото днес логиката вече не е хегелова, а пригожинска (по Иля Пригожин) - логиката на сложните неравновесни, силно динамични, самоорганизиращи се системи, в които действа т.нар. Обратна връзка – когато следствието въздейства на породилата го причина. В този смисъл не само народът ни е такъв, както живее, а и какъвто ни е народът – така и живее.
Така че със страшна сила през последните години ние започваме да живеем наистина като в свят на Оруел, Хъксли и Зимятин взети заедно. Това става най-вече, откакто добрият дядо от Мадрид дойде, за да убие политическото у нас и да подмени политиката, като стремеж за отстояване на интереси - с мизерен политически театър, при който задкулисието дърпа конците, статуквото се брани със страшна сила и се злоупотребява с формалната демократична процедура, при която прави са онези, които са повече (а повече у нас вече са маргиналите, аутсайдерите, хората без ценности, социопатите, чалгизираните и обигбрадърените)!
Резултатът е печален. И аз го приемам, щом мнозинството у нас иска точно такава „държава”, в която хаосът и анархията се възпроизвеждат, в която има тотален отказ от правосъдие и липсва всякаква справедливост.
Щом като мнозинството иска да има такава България – let it be...
Лошото е, че моите деца, близки и любими хора не могат да не дишат въздуха на тази прогниваща Голяма България, а тя отгоре на всичко постоянно нахлува в моята Малка България, не ми я оставя на мира, влиза без да поиска разрешение, постоянно се мъчи да ми казва как да живея в нея.
А аз затова съм си я създал моята Малка България и вътрешно съм емигрирал в нея - за да се спася от замърсената околна обществена среда и да не ми се налага да си тровя душата с тъжните гледки на опропастяващата се Голяма България – с нейната нестанала, неполучила се демокрация. Че какво общо аз имам с цветановщината, с фидосовщината, с герберщината!!! Ние сме от различни кръвни и ментални групи. Моята Малка България кръжи по други орбити, на нея й е противопоказано да контактува с милиционерски манталитети и ченгесарски активни мероприятия.
Това от моя страна не е високомерие, а е цивилизационна несъвместимост. За която най-добре са писали имено Оруел, Хъксли и Замятин – по един правдив и неопровержим начин.
Впрочем, да добавим към тях и Рей Бредбъри с неговите „451 градуса по Фаренхайт”. Когато е писал тази си „пожарникарска” утопия, той сякаш е надникнал в бъдещето ни, в нашето българско бъдеще, превръщащо се в неподлежащо на обжалване настояще.
- Давате сравнително точно определение – „изпаднала в ступор и шизофренирана България (която, според Вас е в...) политическа, икономическа, социална и културна катастрофа.” А задавали ли сте си въпроса кой предизвика тези кризи? Няма ли своята вина за тях и бившият президент Желев?
- Вече казах нещо за вината. Като бивш президент д-р Желев има много по-голяма вина от мен и още по-голяма вина от Вас.
Но аз не споделям тезата за планове „Клин” и „Ран-Ът”, за строго начертани някъде, в нечии кабинети сценарии как да бъде съсипана България.
Особено непростим, чудовищно голям е приносът за не-ставането на българската демокрация на споменатите от мен висши слоеве на БКП и ДС.
Тези хора, разполагащи с цялата власт в държавата в началото на Прехода се оказаха всъщност най антибългарските същества, най-зловещите разрушители на страната! Как пък в тях нямаше малко родолюбие, малко жалост към държавата и малко поне състрадание към българският народ!
