Статия за юбилейния сборник, посветен на 20-та годишнина на катедра „Национална и регионална сигурност” – УНСС

  Докладът е озаглавен „Катедра „Национална и регионална сигурност”-УНСС и българските отговори на стратегическите предизвикателства пред националната сигурност и науката за сигурността”.
  
  Публикуван е в сборника „Актуални проблеми на икономиката на отбраната и сигурността”, С., Университетско издателство „Стопанство”, 2010 г.
  
  18 ноември 2010 г.

  Юбилеят на катедра „Национална и регионална сигурност” ми напомни за моята политическа младост. Имам личен повод да се върна с носталгия и малко тъга 20 години назад. През 1990 г. случайно и внезапно навлязох в нова за мен, сложна и неизчерпаема откъм знания наука - за националната и международна сигурност.
  Във Великото народно събрание, като кандидат на математическите науки, бях записан от СДС в Комисията по наука и образование. Но за революционността ми и натиска за „незабавна смяна на системата”, случващото се в тази Комисия ме изпълваше със скука. Група белокоси професори с червени партийни нагласи се опитваха да спрат времето, да не позволят нищо да се промени, вероятно защото се опасяваха от съсипване на градени с десетилетия норми, структури и практики.
  Помолих да ме пренасочат към друга комисия. Свободна се оказа ... Комисията по национална сигурност. И от 1990 г. съм в проблематиката на сигурността; тя ми позволи да работя над изключително интересни въпроси, да си създам име като експерт и да заемам позиции в държавната йерархия - неща, за които по времето на социализма не бях „запрограмиран”, а пък в математиката нямаше да достигна.
  Позволих си този личен момент, защото промените след 1989 г. дадоха шанс на множество млади (и не толкова млади) хора да станат част от научната общност в областта на сигурността, от което, безспорно, тази научна общност само спечели.
  И още малко за личния момент: понеже имах властови ресурс – първо като член на Комисията по национална сигурност, а в следващото, 36-о Народно събрание, като неин председател, аз съдействах за прохождането на катедра „Национална и регионална сигурност”. Е, помощта ми не бива да се преувеличава, но пък правех това искрено, увлечен от енергията и ентусиазма на проф. Тилчо Иванов – който тогава все още не беше професор, ала бе сърцето, мотора и духът на тази идея.
  Преди 20 години не знаех, че ще дойде време, когато науката за сигурността ще стане за мен и призвание, и ... прехрана. Така че и малко да съм помогнал при „пробиването” на катедрата, било е на безкористна основа. Спиралата на времето после се завъртя по някаква странна логика и ето - сега съм частица от катедрата.
  Катедра „Национална и регионална сигурност” започна да се развива в сложно време. Всичко се променяше в обществото, науката и хората - нерядко без ясна идея и стихийно; повече протичаше като рушене, често преминаваше в отричане, понякога политизацията се израждаше в деструктивна сила. На този фон малкият екип на катедрата се опитваше да заложи на младите, можещите и креативните, да отстранява наносите от идеологизацията, да се обръща към прагматичното, да европеизира преподаването, да внедрява модерни подходи в анализа, да намира качествено ново място за икономиката в процесите и в знанието за сигурността.
  В началото на Прехода динамиката на събитията бе силна. Различни колективи правиха опити да разработят нова Концепция за национална сигурност - пазя поне десетина подобни проекта. Докато авторите умуваха - какви връзки да предложат на страната в рамките на Варшавския договор, той се разпадна. Докато търсеха коренно различно съдържание на отношенията ни със СССР, и той се разпадна. Докато се обсъждаха позициите ни по отношение на Югославия, и тя се разпадна.
  Ето в такава нелека ситуация и драматично нестабилна обстановка, катедрата започна да прави първите свои стъпки и да работи за нова култура в сигурността.
  В онези години самото понятие „национална сигурност” бе в процес на трудна и мъчителна легитимация, освобождавайки се от стягащия корсет на членството в социалистическата система за колективна сигурност. В нея интересите на Цялото, т.е. на Системата, бяха над интересите на всяка негова Част (различна от СССР) и ключови, жизнено важни решения за националната ни сигурност се вземаха от Центъра, т.е. в Москва. В голяма степен това лишаваше България от възможност и право да развива структури, наука и образование в областта на Стратегическото мислене и анализ, на Стратегическото планиране, проектиране и програмиране.
  Тогава националната сигурност се еманципираше от колективната; глобалните перспективи се „свиваха” в рамките на нашия регион; сигурността на Държавата започваше „да дели мегдан” със сигурността на отделните индивиди, гражданите.
  
  I. За да си дадем сметка за сложните условия, в които катедрата „Национална и регионална сигурност” търсеше място под слънцето, ще проследим еволюцията през последните две десетилетия на връзката „Безопасност-Сигурност-Риск”.
  След 1989 г. за твърде кратък период станахме свидетели на забележителна еволюция в разбирането за сигурността на държавата (както и на корпорацията).
  Без аналогии с теорията на Алвин Тофлър за трите цивилизационни вълни (на аграрното, индустриалното и информационното общество), може да се говори за ТРИ ВЪЛНИ в опазването на държавата (също и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси и стабилност, на нормалното й и ефективно функциониране.
  ♦ ПЪРВАТА ВЪЛНА бе тази на БЕЗОПАСНОСТТА.
  Това е ВЪЛНАТА, която наследихме през 1989 г. Тя бе пренесена - и на Запад, и на Изток - от периода на Студената война към пост-двуполюсните десетилетия.
  Безопасността, бе разбирана включително буквално - като „без-опасност”. И това бе не само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане на структурата, начин на определяне на приоритетите, начин на финансиране на системата за безопасност на държавата.
  Главното е, че тук ставаше дума за статика, т.е. за СЪСТОЯНИЕ, за защита, за усилия за обезпечаване, по възможност, на АБСОЛЮТНА (ПЪЛНА) СИГУРНОСТ.
  Всяка заплаха, всяка опасност изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нещо крайно нежелано, за нещо, способно да извади от системата равновесие и да я тласне към неустойчивост. Затова към него се подхождаше с цялата налична сила, та да се запази СТАТИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ на системата.
  Ако трябва да обобщим, при ПЪРВАТА ВЪЛНА всички усилия на системата (държавата, корпорацията) бяха насочени към ЗАЩИТА НА БЕЗОПАСНОСТТА.
  За пределна яснота и за целите на нашия анализ, ще подчертаем още веднъж:
  › Безопасността е състояние.
  › Безопасността се защитава.
  › Целта е постигане на абсолютна (пълна) сигурност.
  › Стратегията е РЕСУРСНО ОРИЕНТИРАНА, т.е. тя се базира на наличните ресурси и затова се стреми максимално да ги изгради, укрепи и умножи.
  ♦ ВТОРАТА ВЪЛНА бе тази на СИГУРНОСТТА.
  Това е ВЪЛНАТА, която ни „заля” след период на кратко стратегическо лутане и непродължителен стратегически вакуум, в който светът „повярва” на парадигмата за Нов световен ред, издигната от Дж. Буш-старши - за свят, в центъра на който ще бъде ООН, а силата на правото ще замени правото на силата. Към 1994 г., обаче, започна да кристализира нова стратегическа парадигма - на еднополюсния геополитически модел с една-единствена суперсила. В унисон с тази парадигма, САЩ предпочетоха да се опрат на организации, намиращи се под техен контрол, където важи не демократичният принцип “1 държава – 1 глас”, а (de facto или de jure) принципът на богатия и силния: “1 долар – 1 глас” (НАТО, МВФ, Г-7/Г-8)[1].
  Сигурността тук е много повече от „без-опасност”. В още по-голяма степен това не беше само въпрос на лингвистика, а и начин на мислене, начин на действие и противодействие, начин на изграждане на структурата, начин на определяне на приоритетите, начин на финансиране на системата за сигурност на държавата.
  Ставаше дума за ХИБРИДНО СЪЧЕТАВАНЕ на статика, т.е. на СЪСТОЯНИЕ, от една страна, и на ПРОЦЕС – от друга, както и за стремеж към гарантиране на определено ниво на сигурност - на ОТНОСИТЕЛНА (ПРИЕМЛИВА) СИГУРНОСТ.
  Извършваше се анализ и оценка на заплахите и опасностите, като някои от тях се приемат като неизбежно съществуващи, а по други се работи, разработват се стратегии, мобилизират се ресурсите. Целта е тези заплахи и опасности да бъдат поставени под максимално възможен контрол, да се гарантира приемливо ниво на сигурност и да се запази ДИНАМИЧНОТО РАВНОВЕСИЕ НА СИСТЕМАТА.
  С други думи, при ВТОРАТА ВЪЛНА всички усилия на системата (държавата, корпорацията) бяха насочени към ГАРАНТИРАНЕ НА СИГУРНОСТТА.
  За пределна яснота и за целите на нашия анализ, ще подчертаем още веднъж:
  › Сигурността е хибридно съчетаване на състояние и процес.
  › Сигурността се гарантира.
  › Целта е постигане на относителна (приемлива) сигурност.
  › Стратегията е РЕСУРСНО ОРИЕНТИРАНА – т.е. тя се базира на наличните ресурси и се стреми те да се изграждат на принципа на разумната достатъчност.
  ♦ ТРЕТАТА ВЪЛНА е тази на РИСКА.
  Това вече е ВЪЛНАТА, часът на която настъпи на 11 септември 2001 г. Тогава светът бе „хвърлен” в сложна динамика, в нелинейност, непредсказуемост и хаос.
  Рискът е въздействие на несигурността върху целите на системата (държавата, корпорацията), т.е. става дума за възможни, с голяма степен на неопределеност, събития или процеси, които могат да окажат въздействие върху визията, мисията, стратегията и ресурсите на системата. В максимална степен е очевидно, че и това не беше само въпрос на лингвистика, а е качествено различен начин на мислене, качествено различен начин на действие и противодействие, качествено различен начин на изграждане на структурата, на определяне на приоритетите, качествено различен начин на финансиране на системата за сигурност на държавата.
  Става дума за нелинеен процес, в който е въвлечена системата (държавата, корпорацията), при това за процес, както казахме, със сложна динамика, подчинен на определена логика и разпознаваем и подлежащ на (пре)осмисляне само чрез висока степен на абстракция. Процес, който трябва да се управлява и тръгвайки от целите на системата, да се формират пулове от ресурси, способности и хора, чрез които да се постига приемливо ниво на МИНИМИЗИРАНИ РИСКОВЕ.
  В зависимост от характера, честотата на проявяване и възможните щети, които може да причини, спрямо риска се следват основно 4 базисни подхода – той се приема, избягва, споделя (прехвърля, трансферира, хеджира) или се ограничава.
  Сумирайки, при ТРЕТАТА ВЪЛНА всички усилия на системата (държавата, корпорацията) вече се насочват към УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.
  За пределна яснота и за целите на нашия анализ, ще подчертаем още веднъж:
  › Общуването с риска е процес.
  › Рискът се управлява (приема, избягва, споделя, ограничава).
  › Целта е постигане на минимизирани рискове.
  › Стратегията е ЦЕЛЕВО ОРИЕНТИРАНА, т.е. тя се базира на целите, които системата се стреми да постигне. Като се залага не на ефикасност - способност да се постигат целите, а на ефективност - способност да се постигат целите на база на оптималното съотношение цели/ресурси. Ефективността се оптимизира като се търси рационален и прагматичен вариант, който в една или друга степен съчетава двата крайни метода (подхода) за обвързване на целите и ресурсите:
  • При първия метод, “максимизиране на целта”, се преследва максимално възможната цел при наличните ресурси на държавата, т.е. максимизира се целта.
  • При втория метод, “минимизиране на ресурси” - се преследва разумна цел - с най-малко изразходване на наличните ресурси, т.е. минимизират се ресурсите.
  Тъй като акцентът се премества от Безопасността през Сигурността към Риска, все повече в мениджмънта на държавата (корпорацията) говорим не за защита на безопасността и не за гарантиране на сигурността, а за УПРАВЛЕНИЕ НА РИСКА.
  В стратегически мислещите държави (а това важи и за корпорациите), съдейки по новите стратегии за национална сигурност на Холандия [2], Великобритания [3] и отчасти на САЩ [4], се залага подобна нова стратегическа логика – на преден план излиза не гарантирането на сигурността, а идентификацията, анализът, оценката, въздействието и мониторинга на рисковете, т.е. УПРАВЛЕНИЕТО НА РИСКА, което съответно премества и акцента от охраната от заплахи, през превенцията на опасности към ранното сигнализиране на рискове.
  Тъй като еволюцията „БЕЗОПАСНОСТРИСКСИГУРНОСТ” се описва заради научните проблеми, пред които през годините се изправяше катедра „Национална и регионална сигурност”, то без по-нататъшни дискусии, ще посочим, само, че ако при защитата на безопасността говорим за АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ, а при гарантирането на сигурността говорим за ОТНОСИТЕЛНА СИГУРНОСТ, то при управлението на риска вече говорим за ТРАНСФОРМАЦИОННА СИГУРНОСТ.
  Трансформационна сигурност е динамично и променящо се във времето и пространството ниво на сигурност, при което ако възникнат сериозни въздействия върху сигурността на системата, тя разполага с ресурси и е способна да извърши такива структурни трансформации, чрез които да управлява и минимизира тези въздействия, без те да се отразят в неприемлива степен на целите на системата.
  Това означава, че при защитата на безопасността се заделят ресурси и усилия за всички заплахи и опасности, които засягат безопасността на държавата; при опазването на сигурността вече се заделят ресурси и усилия само за тези заплахи и опасности, които засягат сигурността на държавата (security threats and dangers); докато при управлението на риска се заделят ресурси и усилия за заплахите и опасностите, които могат да се секюритизират,

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____    ____          __   __        
|_ _| / ___| __ _ \ \ / / __ _
| | | | _ / _` | \ V / / _` |
| | | |_| | | (_| | | | | (_| |
|_| \____| \__, | |_| \__, |
|_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.