Интервюто може да бъде прочетено и на следния адрес:
http://glasove.com/article-9974.php.
- Говорехте веднага след изборите, че настъпва период на борба между два процеса – процеса на консолидиране на статуквото и процеса на неизбежната промяна. Как се разви дотук тази борба?
- Тогава моята прогноза се базираше основно на екстраполация на процесите – наблюдавах какво се случва, анализирах тези, които идват на власт и правех своите изводи. Днес мога да кажа, че като тенденция, като количествено измерение на очакваното, аз съм се оказал прав. За жалост, изводите ми не са съвсем точни откъм качествената им страна. Защото борбата между указаните два процеса просто не се състоя! Съвсем неочаквано или не съвсем очаквано прОмяната се оказа прЕмяна. Статуквото удържа категорична победа, то се превърна в неподлежаща на обжалване присъда. И обществото, получило тази присъда, започна да я „излежава”. То се кротна, спотаи се, примири се.
Сега, със задна дата мога да кажа, че всъщност другояче не можеше и да бъде. Защото за да се осъществи промяна са нужни няколко неща:
-- политически субект, който да прокарва промяната;
-- жажда у народа или поне в една голяма част от него - да се сложи край на започналото да се вкостенява статукво;
-- стратегическа визия – за какво ни е Държавата и какво целим да постигнем с управлението;
-- и накрая, но не последно по значение – живо гражданско общество, най-вече реални, смели, освободени от комплекса да обслужват, обгрижват и да облизват властта NGO.
На практика нито едно от тези условия у нас не са налице.
„ГЕРБ” се оказа механичен сбор с елементи на сбирщина от коренно различни, често ментално несъвместими лица, лобиращи със страст или със сласт предлагащи себе си комуто трябва - „да му излобират нещо”; хора, ориентирани към безпощадно и безпризорно преследване на себични и егоистични лични, частни, корпоративни и каквито и да е други, само не публични, общи и общностни, само не държавни и национални интереси.
Народът, както казах, се умири, изпуснал парата на изборите. След като ние започнахме процесите на демократизация за да превърнем поданиците в граждани, през годините на Прехода поданиците се изрепчиха на социалистическото стадно чувства един-два пъти и после направиха обратен завой към поданичеството си и докараха на власт еманацията на носталгията по клетката на сигурността, в която те хранят редовно и пазят добре, голяма работа, че не ти дават да хвъркаш на воля и да пееш каквито ти искаш песнички. Може би това е логично, когато демокрацията се изражда в охлокрация, а свободата в слободия.
А какво друго да очакваш от народ, сред който нараства тревожно и трагично броят на дегенератите, които нарочно минават през локвите, за да опръскат нещастниците по тротоарите; които си хвърлят боклука от балконите или колите; които разказват на висок глас безкрайни историйки по джиесема си в градския транспорт и пет пари не дават за останалите?! Това може да направи такъв народ – да ни сдобие с подобно управляващо мнозинство, което идеално пасва на ширещите се нагласи и тенденции за опростачване на човека, за чалгизиране на обществото, за разнормализиране на държавата.
За пълното отсъствие на стратегическо мислене, управленска визия, сценарийно планиране и мениджмънт на рисковете у правителството може би ще стане дума в нашия разговор по-нататък. А за рязкото „свиване” на неправителствения сектор и продажното му на моменти поведение не ми се говори. Не малко NGO-та и преди тичаха напред с лице назад и с очи към властта, стараеха се да се досетят какво тя иска те да мислят и какво тя желае те да казват, но поне произвеждаха като брюкселски и вашингтонски репродуктори правилни, а понякога и верни тези. Сега те са като слънчогледите, които си въобразяват, че изгрялото ясно Слънце няма да залезе. Въртят главите си заедно с резките смени на курса на Слънцето, та чак се чува как шийните им прешлени пукат...
- От ваши текстове и интервюта оставам с впечатлението, че има развитие, дори може би и някаква промяна в отношението ви към управлението на ГЕРБ откакто са на власт. Защо?
- Така съм устроен, че упорито следвам две неща: да се държа така, както са ме възпитали родителите и да държа на принципите си. Тази моя упоритост често ми носи щети. Защото с някого в един момент (най-напред СДС - със своята мисия; после президентът Първанов – с очертаните пред мен приоритети в националната сигурност) мислим еднакво. После аз си оставам на своите позиции, а той постепенно се отдалечава от това, което ни е събрало. И следват обвинения към мен, че съм „изневерил”, че съм се „отрекъл”. Нищо подобно. Аз като правило съм там, където съм стоял, отстоявайки това, в което вярвам. Не е моя вината, че някой е прежалил принципите си, преял е с усладена власт, предал е избирателите си.
В този смисъл исках до подкрепя „ГЕРБ” като политически субект, носител на необходимостта от промяна. За съжаление и на „ГЕРБ” конците му дърпа олигархическото задкулисие, което е антиевропейско, антидемократично, антимодерно. „ГЕРБ” не можа, хайде, да кажем – не може засега, да промени страната, защото не намери сили да реши основния въпрос: С кого е той. Дали с шепата алчни, крадливи и свръхбогати олигарси, които подреждат България за себе си, а пет пари не дават за народа. Или с порядъчните, креативни, можещи хора на България, които искат да живеят при правила, нормално, почтено, законно.
„ГЕРБ” не успя или не успява засега, защото иска хем, образно казано, през деня да е с добрите хора на България, хем вечер да си ляга с някой олигарх или олигархеса, под балдахина на ултра високия стандарт и абсолютно гарантираната сигурност.
- Какви са основните характеристики на това управление?
- В моите очи те са следните:
Първо, пълна липса на визия, на представа накъде водят страната, каква е целта на занятието, наречено управление, към какво се стремят. Това поражда лутане, сутринта се казва едно, на обяд – друго, което е противоположно на казаното сутринта, а вечерта – трето, което по някакъв абсурден начин е противоположно едновременно на предните две!
Второ, това управление би могло да бъде последователно дясно или последователно ляво и щеше да прави нещата много по-добре. Защото да управляваш страна с размерите и капацитета на България не е чак пък такава философия – важното е да имаш няколко стриктно спазвани принципа и известни мениджърски способности. От науката за стратегическия мениджмънт се знае, че „наличието на стратегия е по-добре от липсата на стратегия”. А правителството прави възможно най-лошия избор при липсата на стратегия – то „чопва” панически или популистки без система и по малко и от крайно дясното и от крайно лявото! Точно това е вредно, контрапродуктивно. Макар лявото и дясното вече да са се размили, едновременното бягане по техните краища произвежда хаос и лоша управляемост. Пример – светът още „сърба попарата” на финансовата и ценностна криза, надробена от действията на левите троцкисти в САЩ, превърнали се в десни неоконсерватори при Буш-младши...
- И все пак, вие казвате, че „ГЕРБ е всичко, което не искаме да бъдем” или „това, което сме”?
- Да, да и да. Ние получихме това, което заслужаваме. Като народ се оглеждаме в огледалото на управлението и там виждаме себе си.
Обичаме да се вайкаме: Ах, понеже така живеем, затова сме станали такива! Но е вярно и обратното: Понеже сме такива, затова така живеем.
Народ, който не чете, не мисли, не се тревожи за бъдещето си, а слуша силиконова чалга, гледа пошли бигбрадъри, не си почиства най-близката околна среда, той започва да става посредствен, да се обездушава и обезморалва. Затова ни е хак този парламент, който е първият от началото на Прехода, чийто интелект е под средното на обществото; затова ни е хак тази власт на всички нива, която е пуснала държавата на самотек и „бичи” частно.
- Вече отсявате смъртните политически грехове на ГЕРБ, както наричате някои основни характеристики на управлението... Накъде ни води това управление? Какви процеси се развиват напоследък в България с волна или неволна помощ от страна на правителството?
- Улучваш в десетката на моите тревоги! Защото всичко казано дотук са процеси, чиято скорост у нас е много по-висока, но чиято посока е малко или много обща в атлантическата ни цивилизация (как само звучи! - бих желал в определението за цивилизация да има намек за ценности; а и вече една атлантическа цивилизация, тази на остров Атлантида е загинала, защото е проспала истинските предизвикателства).
Големият проблем на страната и народа ни е, че ние постепенно се отказваме от същността на демокрацията и започваме да засищаме обществения си глад с формалните й процедури.
Дори на опозицията, която при формалните процедури винаги е губеща, бита, обречена (защото тя е малцинство, а демокрацията освен всичко друго е много проста процедура за вземане на решения – прави са тези, които са повече) не й пука за дълбокото съдържание на демокрацията. Тя също, със своето беззъбие, със своето потребителско отношение към демокрацията, подготвя почвата за постепенното ни плъзгане към оксиморона „авторитарна демокрация” или „демократичен авторитаризъм”.
За мен е много странно, че обществото и неговите вербални лидери мълчат. Като че ли тревогата ми за пълзящия като съдържание авторитаризъм, облечен в демократична форма, си е мой личен проблем! Нима не виждаме как се засилва, извинете за тавтологията, силовият инструментариум на властта, как се унифицира информационното пространство, как спират дебатите, как се появява страхът да кажеш нещо на глас, как се заплаща с работата и прехраната наивността да отстояваш мнението си!
Авторитарността протича навсякъде – не само от страна на управляващите, тя става неокастрена сопа и в ръцете някои висши магистрати, в обърнатите в просеща поза шепи на притежатели или началници на водещи медии, в иначе гладките длани на бизнесмени, които започват брутално да мачкат своите наемни работници...
Авторитарният комплекс започва да се завръща, защото не си е отишъл. Защото нито 20 години демокрация, нито 20 милиона в банковата сметка не правят някого демократ, ако не е извършил пречистване на душата си, ако не е преживял нравствен катарзис.
- Казвате, че всички подценяваме Бойко Борисов? Защо?
- Поради две причини.
Първо, Бойко Борисов така е скроен, че изповядва силата при решаването на проблемите. Моята лична нагласа е като при европейците, аз предпочитам да казвам „Седни тук да се разберем!”. Неговата лична нагласа е като при балканците, той предпочита да казва: „Излез навън да се разберем!”. Т.е. той е готов за роли, където никога не се спира до „Со кротце и со благо..”, ами се предпочита и „малце кьотек”. Такъв типаж е – силов, мъжкарски, състезателен, мускулест, недеформиран от достатъчно прочетени книги; за него светът е черно-бял, прост и ясен, когато може „ти на мене, аз на тебе”, когато се налага „или аз, или ти”.
Второ, казах вече, ние се завръщаме в авторитарното село, с авторитарните комплекси, с авторитарните нагласи. В такова село се живее добре, важното е пъдарят да си знае работата. Важното е да има кой да мисли за всички, кой да решава за всички, кой да казва на всички кое е правилно и кое неправилно.
Комунизмът и затова бе пуснал корени в страната, народа и душите ни, защото ни пасваше на манталитета. Свободният човек е съзнателно готов да носи личната си отговорност. Несвободният човек е доброволно готов да отстъпи отговорността си другиму.
- Каква е неговата „съзнателна, тайно и полека обмисляна стратегия”?
- Мисля, че Бойко Борисов, като силно интуитивен и лесно манипулиран човек, искрено, дори по човешки вярва, че на вълните на народната любов и на базата на постоянните си политически победи, трябва да бъде първият човек и единственото лице у нас, което има правото да говори в първо лице, единствено число.
Той си е повярвал, че може да управлява България и иска да я управлява.
Така си повярваха преди него и Чавес, и Лукашенко. И управляват с години!
Това е особен типаж. Политолозите го описват чудесно, само че винаги постфактум, а нерядко – в емиграция.
Бойко Борисов чувства прекрасно нагласите у голяма част от нашия народ. А сред тези нагласи има силно желание за „изгавряне” с елита, за, с извинение, „начукване” - на комунисти, турци, богати, сини, пембени, интелигентни, различни и т.н.
За тази голяма част от нашия народ Бойко Борисов е реваншът за всичко изтърпяно през 20—те години на Прехода. Тази голяма част от народа ни сега се кефи, че Бойко „им разказва играта”, че Бойко „ще ги оправи”, „ще им даде да разберат”.
С тази голяма част от народа зад себе си, Бойко Борисов е убеден, че е новият Тато. Защото на такъв народ Тато му е оправилото, Тато му е хоризонтът, Тато му е битието и Тато му е съзнанието.
- В изпълнението на стратегията си Борисов има ли съмишленици или просто използва различни нива на властта като инструменти?
- Тази „стратегия” е интуитивно-умозрителна, но сбита в няколко „това да, а това не”. При нейното реализиране Бойко Борисов се опира както на споменатите сантименти и носталгия у народа ни по авторитарното; така и на финансовите, символните и медийните ресурси на олигархическото задкулисие, което ефективно успява да управлява дори някои неизбежни противоречия между Бойко Борисов и Георги Първанов; но също така и на западната подкрепа за правителството му (да, тази подкрепа не е абсурд, защото Западът иска тук управляемост, а освен това не познава средата, приема говоренето за чиста монета и не може да си представи, че е възможно да се слезе под определен праг на порядъчност и принципност.
- И дотолкова ли е гениален?
- Не, не е гениален. Случил е на такъв народ и притежава най-необходимите качества. Ние си го заслужаваме, защото той, както казах, е истинското ни „аз” като народ. Народ, чийто образец и таван е Бойко Борисов е напълно в състояние по съвсем демократичен начин да обезпечава над себе си десетилетия на власт за Бойко Борисов.
- Или ние сме „лош материал”?
- В България има страшно много умни, честни, порядъчни, талантливи хора. Все още. Материалът ни не е лош. Само че тези хора стават все по-недостатъчни като количество, все по-пасивни като поведение, все по-дезинтегрирани. Те се уморяват от простотията, от безкултурието, от посредствеността, от жестокостта на икономическите ни отношения, когато богатият е винаги прав, а силният винаги има право. И се пренасят сред тишината на книгите или се „изнасят” в социалните мрежи като Фейсбук.
Така те отдават бъдещето си в залог на най-изостаналите нравствено и най-задръстените ценностно прослойки от обществото ни. А тази прослойки, като всички живуркащи, които вегетират само днес и само сега, нямат бъдеще. Като нямат бъдеще, те започват да лишават от бъдеще и всички останали, т.е. всички нас.
- Да се съсредоточим върху работата на МВР (и ДАНС). Каква е оценката ви за резултатите от акциите с екзотични имена?
- За първи път имаме проява на истинска воля да се удари част от престъпния свят, това не може да се отрече. Може би не е случайно, че за първи път в тази дейност премиер и вътрешен министър се опират на доказани професионалисти, а не на навлеци за системата. Проблемът е престъпността да бъде удряна по критерий „незаконна дейност”, а не „приятели на моите врагове” или „врагове на моите приятели”.
Освен това, този силов акцент се вписва много добре в споменатата носталгия у мнозина българи към авторитарния ред на силната ръка. Авторитарните и тоталитарните общества винаги са по-ефективни в борбата с престъпността. Беларус, например, е най-сигурното място в Европа, там можеш да се движиш посред нощ навсякъде, без никакъв риск да бъдеш обран, изнасилен, пребит, убит.
- Вие сте от Перник, напоследък и родният ви град редовно влиза в съобщенията на пресцентъра на МВР. Какво мислите за казуса „Бисер и ... Михайлови”? Според Цветанов грешката била на пресцентъра, че грозните сцени с ареста на единия брат са станали публично достояние...
- Моите лични отношения с Перник са много особени. Затова няма да коментирам този въпрос. Обичам определени хора в Перник – близки, роднини, чудесни приятели. Но след като в обществен план Перник не се интересува от мен, като разочарован влюбен и аз си налагам да му отвърна със същото.
- Има ли полицейско насилие и превишаване на правомощията? Случаят в Кърджали...
- От това, което научавам от медиите – да, еднозначно. Не като оправдание, а като обяснение, обаче, ще кажа, че това се случва и в по-демократични държави. Силата, затова е по-примитивен инструмент, защото понякога удря и покрай целта. А понякога и по пръстите на този, който я размахва като чук, защото смята, че всички проблеми са гвоздеи. Но е много важно обществото да има първичен (не първосигнален) инстинкт – тя не бива да изхвърля по отношение на полицията и бебето, заедно с мръсната вода, не бива да хвърля редовите полицаи на кучетата, да позволява на властта да си измива ръцете с тях.
- Октоподът превръща ли се в Рубикон за Борисов и Цветанов? Асоциацията ми е не в смисъла Цветанов за „превъртането”, а идва от действията на Цезар, когато нарушава закона, преминавайки реката. Тоест, съществува ли тезата, че дори с цената на нарушаване на законите и упражняване на неправомерен натиск върху съда Алексей Петров трябва да бъде осъден, защото в противен случай ще има фатални последствия за Цветанов, Борисов и ГЕРБ като цяло? Питам на базата на последните развития по делото „Октопод”...
- Всички досегашни акции на властта, както и да се наричат те, срещу когото и да са насочени, са част от едно ясно осмислено поведение, базирано на разбирането, че в нищо друго да не се успее, достатъчни са успехите в борбата с престъпността, за да е висок рейтингът на Бойко и неговата команда. Това е осъзната битка, в нея най-добре се смее, който стрея пръв. За нея се иска да ти стиска, иска се „дупе”, иска се „да връзваш гащи”. Това е цел, която оправдава всички средства.
Неволно стискам палци на правителството в тази борба, но си давам сметка, че то не разбира, че трябва преди всичко да демократизира и модернизира България, да изгражда не повече Държава, а повече Държавност, да атакува коренните причини, а не да лекува симптомите. Никой не е успял да реши проблема с бълхите, мачкайки ги една по една. За целта има други, далеч по-ефективни средства.
- Всъщност как възприемате вътрешния министър в ролята му на адвокат на прокуратурата? Какво говори такова поведение за разделението на властите?
- Ще кажа само едно - Съдебната система като система е раковото образувание на българската демокрация, независимо, че в нея работят не малко честни, почтени и висококвалифицирани специалисти. Една от причините се крие във вредността в тази (и не само в тази) й част на сегашната конституция. Съдебна система, която демонстрира фактически отказ от правосъдие, не може да се реформира сама (и в това се крие реформаторската катастрофа на уважаваните от мен Велчев, Груев и Пенчев).
- И още едни въпрос за МВР и полицейските акции, рекламирани като борба с организираната престъпност. Във в. „Сега” имаше интересен анализ за това, че МВР преразпределя позициите на играчите в застраховането, в изкупуването на метали, в търговията с алкохол, цигари, месо, плодове и зеленчуци, че се намесва легално или не в бизнеса. Има ли такова нещо?
- Не знам, на първо четене ми звучи достоверно. Като университетски преподавател нямам собствени специализирани източници за актуална информация. Бих поставил въпроса малко по по-различен начин. През последната година има не малко случаи, които се споделят от познати и приятели, за апетити на хора, облечени с власт, да притискат бизнесмени именно чрез властта, да ги поставят на колене, да им отнемат бизнеса. Не е странно, защото са легион тези, сред заложилите на Бойко Борисов (а огромната маса в „ГЕРБ” не са свързани с някаква идеология, а от залагането на печелившия кон), които закъсняха в началото на демокрацията, или не успяха да постигнат нещо съществено, затова не са далеч от мисълта, чрез получената власт да преразпределят не само чуждите електорати, но и чуждите бизнеси, чуждите банкови сметки, чуждите покровители.
- Димитър Луджев в свое интервю прогнозира, че съдът ще се разбунтува, вие обаче твърдите, че съдът „ще клекне” пред организираната власт, т.е. Държавата, но я персонализирате с нейния премиер... Какво по-точно влагате в това „клякане” на съда?
- С тези материални облаги да се разбунтува? Това би бил принос в обществените процеси... Аз смятам, че Съдебната система „ще клекне”, защото ще изтъргува запазването на огромните си облаги срещу правене на това, което се изисква от нея. Тя ще го обоснове като реформи, модернизация, отговор на потребностите на обществото, като следване на препоръките на Европейската комисия. Може би и сама няма да усети, че е „клекнала” не пред Държавата, а пред хората, които се канят дълги години да олицетворяват тази Държава. Когато един премиер постоянно повтаря „Аз!”, „Аз!!”, „Аз!!!”, той ще ни създаде навик за обществено съгласие с него и ще получи това съгласие дори като каже „Държавата – това съм Аз!!!!”.
- Да се върнем на тайната стратегия на Борисов. Казвате, че и има задкулисни играчи и смятате, че част от енергийните олигарси са вече на страната на премиера, че са изоставили президента. Как ще се отрази това на България от гледна точка на енергийната сфера?
- Сред олигархическото задкулисие има и такива, които стоят здраво в енергийния бизнес, а също и такива, които имат сериозни амбиции да навлязат в тази сфера, защото тя, според техните вълчи апетити е единствената, в която има много бъдеще и много пари. Затова те са хвърлили око на вече съществуващи енергийни бизнеси и чрез покорните си и разбиращи от половин дума марионетки във властта се опитват да сложат ръка върху тези бизнеси, да изтласкат успешни, но скарани с тях, а значи и с управлението бизнесмени. Колкото тези днешни или бъдещи енергийни олигарси постепенно „жертват” президента, фактически използвайки го в продължение на 3 години като оръдие за своите интереси, и преминават към премиера, толкова важи и обратното – те принуждават премиера да мине към тях, да заеме нишата, от която те „освобождават” президента.
Трудно ми е да оценя как това ще се отрази на България, защото в уродливите демокрации енергийната сфера винаги е притежание на олигарси. Страната ни няма енергийна стратегия, тя действа първосигнално, изпращайки тайно или явно угодливи знаци и намигвания едновременно към Вашингтон, Брюксел (по-скоро Берлин) и Москва, чието съдържание е взаимноизключващо се. А от три стола още по-гарантирано може да се падне на земята.
- Каква е оценката ви на отношенията между Първанов и Борисов?
- Това са сложни отношения. От една страна двамата са антагонисти като перспектива – единият слиза завинаги от политическата сцена и е обърнат към миналото, другият напротив, укрепва властта си задълго и е закован в настоящето. Но и двамата ги няма в бъдещето на България, защото техните визии не й предлагат бъдеще.
От друга страна, и двамата са функция на едно и също олигархическо задкулисие, т.е. има кой да ги дисциплинира, когато отношенията им застрашат интересите на това задкулисие.
- Чу се, че Първанов – ще използвам същия глагол – е „клекнал” за назначението на В. Гагашев като ръководител на военното разузнаване. И сега се разиграва театър, за да не се накърни престижа му. Всъщност каква беше цялата игра на Първанов в този случай?
- Това не е игра, а последователен стремеж на президента да слага на ключови позиции във всички видове власт и във всички структури свои хора или поне назначените там да знаят, кому, образно казано „да целуват властта”.
Първанов се разви в политиката като потаен, непрозрачен играч, който иска да трупа неформална власт, за да „дърпа конците”. За негово съжаление обаче, той не можа да предложи политическа кауза, политическа посока, политически проект, с който да може да претендира за пай, дял, парче от утрешната политическа баница. И затова не е калкулиран сериозно в утрешния пъзел. Предстои му да се убеди, как протежираните от него хора във властта ще му обърнат гръб, защото той ги избира все от един и същи т(ерт)ип – безволеви, с характер на болонки, които искат някой да ги води на въженце; които се нуждаят някой да ги покровителства, да ги протежира, да са в нечий властови харем, без значение чий.
- Две думи за одобрението му на правителствения проект на Стратегията за национална сигурност? Без да се концентрираме върху самия проект за стратегия, който е обширна тема, заслужаваща отделно внимание. И това ли е част от играта на президента?
- Президентът обича да се прави на бащица (което когато има нов Тато е вече непечеливша стратегия), на радетел на консенсуса. Само че при него винаги се получава консенсус тогава, както казва един умен мъж, когато по нищо не сме могли да постигнем съгласие.
Стратегията за национална сигурност е толкова нормален, „пипнат”, правилен, идеологически верен документ, че просто плаче за обединяване на елита около него. Защото в този документ няма стратегия, има разумни констатации; няма бъдеще, има обясняване какво се случва; няма България, има членка на НАТО; няма общество, има държава. Това е стратегия за вътрешно-елитна и външно-интеграционна консумация, а не е стратегия, в която българският народ разпознава стратегическите си цели, перспективи, рискове и предизвикателства.
Аз приветствам експертите, подготвили максимално добър документ при усмирителната ризница на неспособния да мисли стратегически, да се повдига на пръсти и да вижда малко зад хоризонта наш елит.
Стратегията е дело на правителството, но тя напълно отговаря на сухоежбинния, постен, пасивен манталитет на президента в националната сигурност. Нищо чудно, че той си я позна и си хареса.
- Нищо, че д-р Николай Михайлов тези дни каза, че „пенсионираните президенти не вдъхновяват”, какво е бъдещето на Първанов според вас?
- Вече казах – според мен той няма политическо бъдеще. Аз, още като спечели избоите през 2006 г. (когато за него гласуваха обикновените хора, неподозиращи дори, че той е кандидат всъщност на олигархическото задкулисие), понеже бях разтревожен от липсата на воля да направи нещо за България и от отсъствието на стойностен, подходящ за 21 век политически проект, му предложих свой анализ, в който го предупреждавах за опасността да се превърне в края на мандата си по подобие на бившия полски президент Квашневски в „излишния” президент и го съветвах да помисли за стратегия за управление на процеса на свиване на влиянието му в политиката и на падане на реалния му (а не „надут” от голфър-социолозите и „кух” заради самия пост) рейтинг.
- Първанов ожени неотдавна сина си Владимир. Вярвате ли, че е възможно да е купил на младоженците апартамент в Париж, както писаха някои вестници? И откъде пари?
Не мога без факти да кажа каквото и да било, за да не предизвикам и аз „империята да отвърне на удара”.
- Знам само, че на старта с Георги Първанов през 2002 г. сме били горе-долу еднакво материално незаможни. Сега, от вестници, разбирам, че на финала на президентстването му, неговите деца явно са далеч напред пред моите.
При условие, че дейността и на Първанов, и моята са публични, с ясно фиксирани доходи, и като се отчита, че моите деца са не по-зле, а предполагам и по-добре образовани от неговите, а имат и не по-малко, а вероятно и повече трудов стаж, то като редови гражданин, знаещ цената на всяка стотинка, работещ от зори, от зори, от зори до късна вечер, аз не мога да не си задавам въпроси, на които президентът дължи отговор – не на мен, на обществото.
Защото ако подобни въпроси останат без отговор пред обществото, това отваря поле за съмнения, спекулации и проверки на компетентни институции. У нас. Ако не у нас, в Европа.
