За вестник “Съвест” – 2 (В навечерието на 20-та годишнина от първите парламентарни избори след началото на Прехода)

  Преди почти 20 години, на 10 и 17 юни 1990 г. в България се проведоха първите парламентарни избори след 10 ноември 1989 г.
  Аз не мога да нарека тези избори нито „свободни”, нито „демократични”, но въпреки това тяхното значение за страната ни е огромно.
  Защото те в една не малка степен предопределиха Прехода към демокрация, вкараха обществото ни във възможно най-трудно проходимия коловоз и „венчаха” нашата постоянно не-ставаща демокрация за бившата комунистическа партия.
  Да, точно така – една от главните, ако не главната, дори Главната причина да изпием като Държава, Народ и Граждани толкова горчиви чаши бе, че не успяхме да хвърлим от стремето и да пратим в политическото битие този постоянно възкръсващ (и с наша, на Народа, помощ) политически мутант – БКП/БСП...
  И постепенно политическото мутиране стана участ, орис и съдба на всички останали водещи партии – първо ДПС, после СДС, по-късно НДСВ, а постепенно вече – и ГЕРБ...
  В предходен материал вече разказах за вестник „Съвест”. Той бе един от моите приноси за „освобождаването” на Перник от страха и заблудите.
  Първите 8 броя бяха правени на компютър и отпечатвани на принтер.
  Мои приятели разлепваха вестника на места, където веднага се събираха множество хора да ги четат и коментират.
  От 9-я си брой вестник „Съвест” започна да излиза вече като печатно издание, орган на СДС-Перник. Вестникът за много кратко време достигна направо космическия за града ни тираж от 4000 броя, като това изобщо не бе неговият „таван” – просто за повече не ни отпускаха нужната хартия.
  От брой 9 нататък неизменен главен редактор на вестник „Съвест” беше пернишкият интелектуалец, интелигент и поет Иван Хранов. И докато не малко от червената номенклатура, срещу която се борихме тогава днес живее сито, сочно и самодоволно (както впрочем и редица спотайващи се по онова време в червените си убеждения днешни видни пернишки седесари, ендесевейци и гербаджии), Иван Хранов непрекъснато се бори с бедността, смазван от битката за физическо оцеляване под социалния минимум.
  Да напомня само, че в първия, компютърен брой на вестник „Съвест” бе публикувана (виж също на този сайт) изключително поучителна Декларация от От Инициативния комитет за създаване на Съюз на демократическите сили в град Перник, във връзка с решението на ЦК на БКП от 29 декември 1989 година за преодоляване на допуснатите извращения сред тюркоезичното и мюсюлманско население в България и по повод на последвалите го събития в страната.
  
  За да напомня за наближаващата 20-годишнина от първите след началото на Прехода парламентарни избори у нас от 10 и 17 юни 1990 г., публикувам тук няколко „уводни статии” от компютърните броеве на вестник „Съвест”. Те са писани от мен, но преди всичко аз ги привеждам, защото те са свидетелства за онова време, когато всичко беше далеч по-трудно и наистина, повярвайте ми, отчитайки спецификите на град Перник – много по-рисковано и дори опасно.

  ► Вестник „Съвест”, брой 2, януари 1990 г.:
  България ще тръгне по пътя на демократичните промени. В исторически план това движение е необратимо. Но в драматично променящата се за броени дни, дори часове, ситуация в страната, един въпрос вълнува всички ни. Едно съмнение сковава мислите на голяма част от обществото. Става въпрос за възможността от насилие. Та нали се води политическа борба, т.е. – борба за власт. А болезненото наследство от вековния робски мрак, горчивият опит от отиващите си няколко десетилетия и особено станалото напоследък в някои от така наречените братски страни, напомнят подличко – „власт не се дава, а се взима”, подхранват непрекъснато разяждащия българина страх.
  Страх, че всичко е възможно, страх, че БКП единствен разполага с въоръжени сили, с които може да започне репресии, водена от инстинкта за самосъхранение.
  Именно този страх, въпреки подсказките на здравия смисъл, ни кара да се чувстваме унижени, да сме несигурни, скептични. Ако го нямаше тоя страх, площадите днес биха били още по-тесни, мислите – по-чисти, а делата – по-достойни.
  За това нека още веднъж декларираме ясно и недвусмислено, че Съюзът на демократичните сили отхвърля органично и осъжда категорично каквито и да било средства на политическа, идеологическа и нравствена борба, които са свързани с насилие. Мирът трябва да остане право и задължение на всеки български гражданин. Нито една капка кръв не трябва да бъде пролята в името на демократичното бъдеще.
  Нека нашето Възраждане бъде мирно и възвишено. Нека не допуснем на родна земя нито братоубийственото безумие на Унгария – 56-а, нито потъпкването на светлите пориви на Чехословакия – 68-а, нито отстрелването от въртолети на работниците в Полша, нито полпотовския канибализъм, нито тбилиските сапьорни лопатки и отровни газове, нито тянанмънската костотрошачка под гъсениците на танковете, нито румънския кървав декември.
  Ако трябва да търсим, ако трябва да има наш, български път към общоевропейския дом, към общочовешките ценности, нека това бъде път на национално съгласие, на хуманни взаимоотношения, на честна служба на Отечеството.
  Вярваме в изконното патриотично начало на армията и милицията, наречени народни.
  Ние сме шепа хора, сбрани върху мъничко кътче от пренаселената земя. Нека съхраним достойното си име. Нека изключим терора и репресиите от политическия живот, за да се отърсим от страха, който ни пречи да бъдем свободни хора.

  ► Вестник „Съвест”, брой 4, февруари 1990 г.
  Светът знае твърде малко за България. Стотици милиони хора не са чували за нашата страна или нямат представа къде да я търсят на географския глобус. В близкото и далечно бъдеще ние няма да оказваме съществено влияние върху международната политика. Нито езикът ни ще бъде изучаван масово, нито културата ни ще преобръща пластовете на световното съзнание.
  Всичкото това, обаче, не значи, че трябва да изпаднем в депресия и да стенем от комплекси за малоценност. Трябва да съхраним трезв разум и спокойствие, за да извлечем полза от нашата незначителност спрямо огромните мащаби на човечеството. Иска се толкова малко, за да проумеем, че това всъщност е наше преимущество. Та ние сме освободени от необходимостта да се грижим за магистралните пътища на цивилизацията. Точно ние ли – шепа хора, - ще трябва да чертаем светли бъднини и да изграждаме умозрително сконструирани общества? Ние не бихме могли да заплашваме бъдещето на човечеството, за да има то едно на ум към нас. Не съществуват никакви основания да ни затварят пред носа вратата на справедливостта и високия жизнен стандарт. Няма реални предпоставки за изолация и конфронтация. Достигналите висока степен на удовлетворяване на човешките потребности и на уважение към човешката личност държави, трябва да виждат в малка България една китна страна, с много автентичност, с трудолюбив и свободолюбив народ, на когото може да се протегне ръка.
  За съжаление, надарена щедро от природата, разположена на исторически и нравствени кръстопътища, сякаш призована да бъде мост между привличайки се противоположности, сякаш обречена да вбира в себе си достиженията на различни култури, България бе въвлечена в непосилни за крехките й плещи експерименти, бе тласната в лапите на реакционен режим и античовешко обществено устройство.
  Резултатите с плачевни – разрушени бяха пътищата за приобщаване към Европа, хората затънаха в безкултурие, в елементарност на мислите и потребностите, лишени бяха от перспектива, изпълниха се дните им със страх.
  Затова сега, когато пред нас е надеждата, всички, които се стремят да бъдат водачи на многострадалния наш народ, всички партии и движения трябва да изхождат в дейността си не от идеологически идеи, догми и илюзии, а само от необходимостта да се възроди България. Трябва да бъдат спасявани не теории и убеждения, а България. Трябва да строим не абстрактни общества, а нова България. Трябва да страдаме не за постове и привилегии, а за България.
  Достатъчно вече измисляхме какво сме построили, без да гледаме жестоката истина в очите. Нека сега изградим най-сетне едно хуманно общество, пък тогава да му измислим името.
  Всеки, който стиска властта или се домогва до нея от партийни, групови или лични амбиции, а не се води от искрения порив да помогне, да спаси България, при сегашната тежка криза, постъпва егоистично, направо – престъпно. Културните страни прекрасно отличават играта на демокрация от демокрацията и има опасност да станем отново смешни в техните очи.
  В момента Западът е готов да ни помогне. Това не е безплатна помощ, но е все пак помощ, а значи – при приемливи условия. При това тия условия са издържали проверката на най-реалната демокрация и са осигурили просперитет на редица страни. Затова е безумно пред лицето на връхлитащия глад да с пъчим с фразеология и да отхвърляме тази помощ. Тя за нас е шанс да се изправим на крака. Така, паднали на колене, опровергани от времето и историята, ние можем да си навлечем единствено презрението на идните поколения.
  Нека помним – България е имало и трябва да я има. Сега тя е в бедствено положение. Нуждае се от добра дума, от лек, от помощ. Но, за да й помогнат другите, трябва най-напред да й помогне нейният народ, т.е. ние.

  ► Вестник „Съвест”, брой 5, март 1990 г.
  Изборите наближават. Настават дни на илюзии и блянове. Народът ни ще трябва да избере своето бъдеще. Дали то ще бъде път към миналото или към спасението – това зависи от зрелостта на зашеметения ни народ. БКП се уповава на политическата му наивност, на страха му от резки промени. Засега се създава впечатлението, че тя е заложила на солидна карта. Но може ли утрешният ден на малката ни Родина да бъде залаган, да бъде част от дълбокомислени политически игри? Не е ли крайно време тази партия, присвоила си за десетилетия правото да е чорбаджия на страната, да се откаже от хазартната си страст на последна и съкрушителна инстанция по жизнено важните проблеми и да се обърне с лице към насъщните болки на народа. Не е ли крайно време да забрави за светлите бъднини, да се откаже от йезуитските проповеди за отвъдните прелести на комунистическия рай и да се приземи (както целомъдрено ни призоваваха нейните най-знатни и по-малко знатни боили - точно когато самите те най-алчно и най-нагло драпаха към небесните висини на суперблагополучието!).
  Българинът може да си има балкански комплекси, може да страда от хроничен недостиг на политическа култура, може да е изостанал от тежненията и поривите на съвременното европейско общество, но пък чак толкова прост, колкото го смятат властимеющите не е. При тоталната атака на телевизията (с началник – комунист), на страдащия от гигантизъм официоз „Работническо дело” и пъчещите се за независими негови събратя (с главни цензори – комунисти), при подрънкването на оръжие от армията (с командир – комунист), при деветите вълни на синдикалната демагогия, внедряваща партийната доктрина (с водач – комунист), при стотици още такива-онакива (с тези-онези начело – комунисти), народът може да бъде страшно манипулиран. Той може да се съмнява във възможността от промени. Но той неосъзнато или осъзнато жадува промените. Или може би някои се лъжат, че българинът не може да прецени какво означават Никарагуа и Литва, ГДР и Унгария?
  Господа-другари от БКП – нима все още се надявате, че известните симптоми на временна слепота са вечни? Нима не разбирате, че времето тече само в една посока, че метлата на историята мете...
  По-рано се е случвало една тоталитарна сила, слизаща от самара на историята, да бие с камшика на насилието бедните гърбини народни, да пуска народна кръв. Безпощадната болшевишка схоластика въобще не признава друг начин на гонене на келепира освен терора. Но сега времето е мирно и то зове, моли и властно иска мирен преход от зрелия социализъм към демократичното общество. Нашият прекрасен и трудолюбив народ не е по-будала от унгарския, чешкия и словашкия, та да си устройва касапница. Впрочем, както демократичните сили, така и целият народ имат за какво да се тревожат. Обществото се нуждае от гаранции, че както преди изборите, така и след като ги загуби през юни, БКП няма да предприеме насилие. Думата и клетвата на някои нейни асове не могат да бъдат надеждна гаранция, защото под тях е една армия от впити в привилегиите си абсолютни и относителни номенклатурчици – „войници” на партията, чиято страшна мощ може да докара много злини на България, когато народът ги презре чрез своето свободно волеизлияние.
  Осъзнавайки историческата си обреченост, те подобно на онзи крадец, дето най-силно вика „Дръжте крадеца!”, се опитват да вбиват в главата на народа колко опасни са тия от СДС. Ту правят патологично зоологични сравнения („ястреби”), ту се ровят из бунището на словата („паплач”), ту издирват от пепелта на обществото очевидци и свидетели, готови и дявола да снабдят с нужните му показания („вериги”, „железни пръти”).
  Ако не беше толкова опасно, би било смешно. Та кой е въоръжен до зъби? Кой за нула време може да смаже цялата опозиция чрез богат арсенал от репресивни средства?
  Мигар може да се забрави, че това са преките наследници на същите ония, дето вече веднъж претрепаха цялата наивно-многопартийна опозиция? Нека се надяваме, че десетилетие пред XXI-я век свободата ще дойде мирно и нежна и да помечтаем за този океан от народен възторг, за това шеметно народно пиянство, което ще се излее по стъгдите и площадите, когато станат ясни резултатите от изборите.
  И нека си спомним тогава трите прости думи, които спасиха България – Свобода, Демокрация, Сигурност.

  ► Вестник „Съвест”, брой 6, март 1990 г.
  България е потресена. В нервния ход на последните седмици, когато агитбригадите на демократичния социализъм изпаднаха в екстаз, властно и безпощадно излезе на дневен ред истината за концентрационните лагери край Ловеч.
  От преизподнята се чуха воплите, над страната се разнесоха писъците и ужасените викове на невинните.
  Нещо в нас започна да кънти, да клокочи, да търси изход. Господи! Та този ад е бил вчера! Какво зловещо доказателство за правотата на Желю-Желевата книга „Фашизмът”.
  Успоредните прави на двете, донесли най-много нещастия на човечеството „научни теории” се пресякоха не в безкрайността на проклятието, а тук, на бедната и разкъсвана Майка Земя.
  Няма смисъл днес да спорим кой режим е по-жесток – този, който изобрети Колима и ГУЛАГ или този, който сътвори Дахау и Освиенцим. Нека пророним по една сълза, нека помълчим минута и си спомним за бедните човешки души, чиито тела бяха разръфани и изядени от свине.
  Край! Стига вече ... Страната ни не може и народът ни не бива да останат пак същите, сякаш нищо не е било ... Сякаш не системата, не идеологията, не техните проповедници са главните и единствени палачи, въоръжени с догми и сопи, железни в мислите, железни в делата. Стотици хиляди убити след тях. И пак – железни, и пак, и пак ...
  Създадена е поредната комисия. Не се съмняваме, че и тя ще работи изключително добросъвестно. Най-главното – бавно и дълго.
  А народът ще трябва да почака. Ще му попеят за деформации, ще стане дума за най-близкото обкръжение на Мирчо Спасов. Самият той ще получи преходен световъртеж – типичен симптом след суперспешно изключване от Партията. Нищо чудно, ако съвестта му така го измъчи, че да се пръсне сърцето му от мъка.
  Не се съмняваме, че отговорните фактори ще направят всичко възможно да бъде открит и справедливо да бъде осъден Шахо Циганина, за назидание и като доста главен виновник.
  Само, че българският народ може и да не бъде цял живот толкова кротък и доверчив. Той ще поиска да научи и за другите концлагери – за известните и за неизвестните.
  Живи, има още живи светци-мъченици, които помнят. Нисък поклон пред тях. Ние трябва да поемем от тяхната болка, ние трябва да чуем за тяхната мъка. Те идват – прегърбени, побеляли. Телата им носят следите на побоищата, глада и униженията. В потъмнелите им очи се ражда светлината на освободилия се от страха човек. Нека ги изслушаме, нека всички заедно, като отърсващ е от робството на многостадийния социализъм, народ, напишем книгата на българското страдание. За да не се повтори това страдание никога.
  Нека изровим тайните на последните десетилетия, нека обнародваме състава на Политбюро, взел решението да има у нас подобни зверски концентрационни лагери, нека кажем на народа кои по това време са били членове на ЦК, защото те са знаели. Стига вече басни за деформации – докато ги слушаме някой гори архиви, някой крие истината, някой се опитва до последно да мълчи, да си трае подличко, заслепен от надеждата, че може да се крие от народа, че може да се избегне възмездието народно.
  Грамада, страшна грамада, величествена грамада ще натрупа народът от своя гняв и своята болка. И ще се чуе тежката му дума: „Проклети да са всички, които докараха толкова мъка, толкова нещастия, толкова страдания на земята, що най-любим на света!”.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _                        _      ____  
| |__ ___ _ _ / \ | _ \
| '_ \ / __| | | | | / _ \ | |_) |
| |_) | \__ \ | |_| | / ___ \ | _ <
|_.__/ |___/ \__, | /_/ \_\ |_| \_\
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.