Както останалите, този разказ също е писан в края на 1979 г. и началото на 1980 г. И той се намери дълбоко спотаил се все там – в моя архив. Ето го сега, качен при останалите в рубриката „Ескизи от младостта“.
Пребил го
– Брей, ама дъжд се изсипа днес! То бива да повали няколко часа, па да спре, но цял ден – това на нищо не прилича.
Кирчо бърше мократа си глава и тръска рамене. Край него се суети майка му и все повтаря недоволна, че не трябва да се скита той в такова време, може да се простуди не на шега.
– Хайде сега и ти – и на четиридесет да стана, все тая приказка ще си повтаряш. Да не измръзна, да не се измокря. Не съм, отдавна не съм вече дете, мамо!
– Не си, но акъла ти е детски. Кой нормален човека ходи сега из селото? Ако не седиш у приятелите си, тука стой. И се виж – вир вода си, ризата ти дори е мокра, от потника вода да изстискаш, панталоните – и те прогизнали.
Кирчо се преобува, преоблича се и присяда на топло до печката. Косата му е нападала на спластени, мокри кичури по челото. Той я поприглажда с ръка и продължава да приказва с майка си.
– В Тодорино голям скандал станал вчера. Милицията се намесила даже.
– Пак ли са се били бе Кирчо? Немой и ти да си се намесил!
– Ами! Гиката ми го разказа. Нему друг приятел му го обадил. Имали си двама дружба, ходили доста време, уж се искали много, а тя да вземе, че да пристане отведнъж на друг – на техен съселянин, де. И хоп – много му здраве на любимия! Той обаче доста тежко го приел, удар било това за него; взел едно дърво, причакал годеника и бой, бой – главата му пръснал, ребрата му изпомачкал, така го наредил, че и досега оня още не може да дойде на себе си, а-ха да ритне камбаната.
– Бог да го порази тоз побойник! Че бива ли така да претрепе човека? То, ако някой е виновен, момичето е. Вземе ли всеки да бие, какво ще излезе от това? Ще стане като по мойта младост, дето се млатеха един друг до пиосиняване, докато момите се чудеха кого да изберат. Затова е било по-добре в старото време – решат старите койъ за коя или коя за кой и край! Казана дума – хвърлен камък. Събират се дватама, както са решили старите.
– Нали, ще ви ходим ние по гайдите. Да не би старите да спят после с момата в едно легло? Допотопна работа.
Кирчо се премества на кушетката, пали цигара и димът за миг запълва стаята. Странно, той почти никога не пуши вътре, още повече пред майка си.
– Ама ти верно почна да я пиеш много тая пущина! Сутрин като се закашляш, сърцето ми се къса. Как ли те търпи Гането такъв несериозен?
– Остави я нея намира. Кой ли сега не пуши? То жените даже повече ги пафкат.
– Калпави са, затова. Майки ще ми бъдат после… Мислил ли е някой, че така ще се обърне светът… Гането нали не пуши поне? Арно момиче е тя, добре си я избрал, а тя дали добре те е избрала, да я пита човек. Аз на нейно място бих те оставила тебе. Много-много не си работен, обичаш да се скитосваш. Батко ти е по-добър, но откъде я намери тая госпоица маренска, та му развали живота със своите хойкания.
– Те така са тия, дето са много добри. Бои се една дума напреко да ѝ каже! За да е стабилно семейството, все един трябва да е отгоре, равноправието е вятър работа.
Майката става от столчето, оправя събралите се черги и пак запретва престилката. Време е да похапнат нещо. Вади хляб от долапа и го разрязва на едри филии, опряла го до гърдите.
– Дай на мен, ще се порежеш така някой ден!
– По-добре иди донеси от зимника сланинка и туршия, че ни е малко вечерята. Пак ми се маеше одеве главата и нищо повече не можах да приготвя, само от верашното ядене каквото е останало.
Кирчо затваря вратата след себе си. Навън дъждът сякаш е отслабнал, дворът е целият прогизнал, от лозницата падат едри капки. Лампата на съседните къщи светят, навсякъде е оживено, виждат се да горят сините екрани на телевизорите. Ще си разбие главата човек по тия стълби, мисли си Кирчо и внимателно се спуска надолу. В зимника е хладно, затова бърза да си свърши работата и да се върне горе на топло.
– Готово. Всичко е наред. И компот вземах, че ми ее е прияло.
– Ако! Добре си направил. Да хапнеме по два-три залъка, па да си лягаме. Така без телевизор е скучно, няма какво друго да се прави, ще започна за умирачка да мисля от скука.
– Ще го оправиме де, нали ти обещах. Аз ще прескоча после до Гането.
– Ти пък, късно е сега, не е прилично. Стой си тука по-добре. Какво ще кажат хората? Утре след работа ще се видите.
– Тя е на училище следобед. Няма там пред децата да се гледаме, я.
Двамата ядат бавно, уморено. Разговорът им на моменти просто секва.
От улицата долитат оживени гласове. Младежите нехаят, дъждът не ги спира.
Някой, очевидно порядъчно пийнал, пее несвързана песен и несъмнено се клатушка покрай дуварите, върви към Горната махала. Кола нечия преминава, а през прозорците навлиза светлина от фаровете ѝ. Изглежда дъждът пак е взел да се усилва.
– Пак си мисля, Кирчо, за тия от Тодорино. Младо момче, казваш било битото, може и твоя възраст да е. Майка му сега, бедната, сигур много се коси.
– Да се коси и да не се коси – тая е. Станала белята. Ако му е писано да живее, ще живее. Да не си е пъхал носа където не му е работата. Виждал е, че тия си ходят, що ще им се меси в отношенията. Каквото повикало, такова се обадило.
– Айде стига и ти! Престани да говориш така. Любовта не пита. Щом момата него е предпочела, значи другият нещо е бил нечитав, сгрешил е някъде, та го е разлюбила.
– Да, ама не е баш така! Обичал я е много силно, но оня бил, казва Гиката, по-богат, та затуй…
– Добре. Значи момичето не е като света, щом от такива работи се подлъгва. Нека тя си троши кратуната като е проста, защо ще съжалява той за нея и на онзи ще му пукне главата. Лоша е тая работа. Сега какво – майки две ще плачат, може момчето да си отиде, тогава и на побойника няма да простят. Само момата ще пожали, пожали, па ще си найде друг.
– Ти я закара като народна песен. Стига си опявала! Голяма работа. Сефте се бият хората за моми. Може да го е цапнал един-два пъти, а сега като балон всичко се е раздуло. Сто процента малко даже му е било, такъв трябва веднъж завинаги да разбере, че за подобни работи – да отнемаш чуждо момиче – тук бият през ръцете. Не само тук – навсякъде бият. И през ръцете, и по главата! Може, виждате ли, моми да отнема, а да се бие – не може!
– Много знаеш ти, все такива ги дрънкаш. Я се помести да раздигна масата, недей да пушиш над хляба – грехота е.
Готви се Кирчо да излиза. Хич не го е еня, че майка му се сърди и иска да го спре.
Погледът му е станал сърдит, видът му – намусен. Замята якето, гаси цигарата и дълго се гледа в огледалото. Мисли нещо. Грижливо си реши накрая косата и оправя яката на пуловера.
– Де включи радиото, да видиме какво ще кажат по спорта. Впрочем не, нямам време. Хайде, аувидерзеен! Чао, мамче!
– Чао, чао, опустяло дано! Навреме да се прибереш, чуваш ли!?
Майката въздиша тежко. Не е доволна, че Кирчо тръгна, че тича бързо по стълбите. Че по никое време излиза. И на тютюнджийската му кашлица се сърди. Откъде ги научи тия проклети цигари – здравето ще му вземат? Да опустеят макар!
Дочува се шум от падащи дърва. Разместили са се от влагата, сигурно, мисли си тя, и са се изсипали. Ще трябва утре да ги подреди отново. Видяло се е, че Кирчо хич не бакари за такива неща. Като дойде брат му, ще го помоли да докара банциг да ги нарежат. И да стегне оградата на бахчата ще го помоли. И портата да оправи – съвсем се е закилвала.
Жената си ляга, а из главата ѝ продължават да се въртят всекидневните грижи. Уморените ѝ очи се затварят, но нещо сърцето ѝ се е свило – да го пита човек защо...
…
Чини ѝ се, че някой вика. Лельо Митро, лельо Митро! Кой ли ще е по това време? Гиката е. Дявол го взел. Потрябвал му е Кирчо. Поглежда – леглото на Кирчо е празно, не се е прибирал още… Да го търси при Гането или в ресторанта, ако не са го затворили вече… Намята се бързо, връзва забрадката. Брей, кога е станало единайсе часа? Здравата се е унесла. Излиза и пали външната лампа.
– Гико, ти ли си мойто момче?
– Аз съм, лельо Митро. Кажи на Кирчо да не се крие, по-лошо ще стане!
Тя го гледа уплашено.
– Ама защо, какво се е случило?
– Не го крий, моля те, приятелски ти говоря, от сърце. Ако знаеш къде е, кажи!
– Гико, леля, да не е направил нещо? Като вечеряхме и излезе, каза, че при Гането отива. Да не е сторил пакост някаква?
Сърцето ѝ се блъска в гърлото. Ненапразно беше се свило одеве като камъче някакво. Краката ѝ треперят.
Пръв приятел на Кирчо, Гико стои побелял, а от външната лапма направо пожълтял и по-уплашен дори от леля Митра.
– Гането и Пешко на кумашина Мирчо се прибрали днеска, пристанала му, значи, а Кирчо да вземе едно дърво, да издебне Пешката и да го пребие от бой! Откарал го преди малко го някой до града – бил ни жив, ни умрял, на утрешен мъртвец приличал, така казваха съседките. Всички викат, че няма да го бъде. Майка му чупи пръсти и вие, кълне, ходи като полудяла. Главата му бил пукнал, хвърлил дървото и побягнал.
– Кога това бе, мило? Не може да бъде. Нали в Тодорино нещо такова се е случило?
– В Тодорино грънци, кой ти каза? Преди час и нещо го пребил, спукал го от бой. Милиционерът всеки момент у вас ще дойде, цяла тайфа върви след него. Аз затова напреко през дворовете дотърчах, да ти кажа Кирчо да не се крие, защото по-лошо ще стане.
– Значи това, дето той ми го разправяше не е истина! Планирал си е го е, кроял го е. Мили Боже, мили Боже, намислил го е, а аз да не се досетя. Не, не може да бъде! Не може! Не може, мили Боже!
Плаче леля Митра, не ѝ се вярва. И на Гико не му се вярва, и на мен, и на милиционера, който изниква заедно с останалите хора из тъмнината. Всеки се чуди и цъка с език. А Кирчо го няма. Кой знае къде се дянал.
– Жива да не е даскаличката, че голяма беля докара на селото! – две жени подхващат леля Митра и ѝ помагат да се качи по стълбите.
Николай Слатински
