Вертикален вятър

Този разказ е петият, който от моя архив ще „скочи“ директно тук в рубриката „Ескизи от младостта“. Това са разкази, писани от мен като много млад, преди 41-42 години, т.е. в края на 1979 г. и началото на 1980 г. Те носят отпечатъка на младостта и на едно тогава в голяма степен наивно желание – да се опитам да пиша нещо по-литературно.

Вертикален вятър

Излязох от хижата ядосан на себе си. Невъзможен съм. Понякога ми се струва, че имам ужасен характер и ме дострашава в такива моменти, че може би без да искам, несъзнателно, въпреки желанието си, измъчвам хората, които държат на мен и ме уважават.
Ето и сега – веселяхме се, настроението на всички ни бе на точката на кипенето, бяхме се отпуснали, станали приятно невъзможни, вдигахме шум така, че покривът на хижата се люлееше и а-ха да се стовари върху главите ни, и точно сред тази олелия, когато нервите и грижите бяха забравени и трябваше само да се радваме, без да мислим за нищо, на мен внезапно ми стана тъжно… И друг път ми се е случвало. Отведнъж секне усещането за лекота, за едно такова летене без размах на крилете, просто като прехлъзване, като плуване с прилепени до тялото ръце, и ми загорчи. Вече дори съм си намерил лек за преодоляване на подобни почти депресивни състояния – бързам да се усамотя за малко, да подишам с пълни гърди, да отпъдя придошлите мисли и да се съвзема.
И този път излязох навън, притворих вратата след себе си и се изправих очи в очи с белотата на планинската пазва.
Ръсеше ситен сняг на твърди и хладни бодилчета, вееше странен вертикален вятър, завиращ се най-напред под краката и след това завъртащ се край тялото заедно с прерязващия въздух, каращ дъха ти да спре за миг, а теб самия да се закашляш и да пъхнеш ръце в джобовете. Стори ми се, че някъде далеч се носеше към изпосталялата луна вълчи вой.
Направих няколко крачки по пътечката, сетне свърнах наляво, продължих още съвсем малко, криволичейки между дърветата, и се спрях под едно от тях. Прислушах се в шепота, идващ от допира на снега с клоните му. Остри игли одраскаха бузата ми, погалих с пръсти напуканата кора. От короната, най-отгоре се отърсваше надолу по някоя кристална купчинка, неиздържала под напора на нищожното си тегло, и повличаше след себе си още малко искрящ прах.
Започнах да подскачам от един крак на друг. Студено ми беше, но не ми се прибираше веднага, искаше ми се да заглъхне напълно тъгата, да се върне доброто настроение. Що за човек съм, мислех си, щом и да се веселя като хората не мога! Да не би пък причината да е в това, че въобще не пия и не мога да се отпусна под властта на сладостното алкохолно замъгляване и приятната безгрижна възбуда, както останалите.
Погледът ми се насочи към отсрещната горичка. Тя сякаш се катереше по хълма и се канеше да се спусне след това от високото, право по стръмнината като с невидима шейна. Имаше вид на нетърпелива и упорита палавница, каквато беше бяла-беленичка и разшумяла се. А нейде далеч зад нея, в тъмното се очертаваха извивките на няколко вълни от планински била, наредили се едно след друго като отиваща в небитието стълба.
Поолекна ми. Дори се наведох, грабнах шепа сняг и разтрих с нея лицето си. Прицелих се после в съседното дърво и топката глухо се удари в ствола му. Време беше да се прибирам. Май успях да се самозалъжа, че отново ми е весело.
В този миг си спомних за Ваня и Петьо. И те са от нашата група, заедно бродим с тях из планините, приятели сме, но не чак такива, дето не могат едни без други, а просто добри познати, споделящи общите радости и несгоди на туристическия живот. Което си е истина, истина си е – няма защо да крия, че ми е приятно с тях и ги уважавам. Въпреки нашите различия, горите ни сближиха, свързаха ни. Нима трябваше точно сега да се случи така, че те да развалят отношенията си? Много хора от компанията дори не усетиха, че нещо се е случило, външно всичко беше както преди, но аз знаех какво им струваше на двамата тази благоразумна привидност.
Неволно през миналата нощ станах свидетел на техния разговор и чух, разбуден от сподавения шепот как се разрушиха основите на свързващите ги чувства и надежди. Напразно Ваня твърдеше през сълзи, че обича само него, че се измъчва от тази неизвестност, че единствената ѝ вина е скрита в наивността на сърцето ѝ, влюбило се така силно. Петьо я молеше да върви да спи, опитваше се да спре потока от думи и на мен ми се стори, че е изнервен от досада и тягост.
Може би трябваше да се издам, че не спя, да се измъкна от това отвратително положение на неканен подслушвач, но не виждах как можех да го направя без да ги смутя и да им попреча. Ваня бе толкова красива, приседнала на крайчеца на леглото и свела глава, позлатена от влизащата през прозореца светлина – отчасти от луната, отчасти от някаква лампа. Сякаш хижарят нарочно не бе загасил тази лампа, за да се разкрие пред издайнически притворените ми очи прекрасния силует на Ваня. Стори ми се, че дори виждам как от вълнение и безиозходност тя диша дълбоко и се надигат и спускат гърдите ѝ.
Буден бях, но силно смутен, тотално объркан и за това не предприех нищо…
Защо в тази снежна вечер, взрян в пространството, мрачно разпростряло своя купол над земята, обсипван от снега, аз се върнах в мислите си към станалото през отминалата нощ? Защо отново изпитах чувството на вина, че лежах неподвижен и безмълвен? Може би ако бях се помръднал поне за миг, всичко щеше да бъде по-друго и нямаше да се стигне до това проклето разминаване, до тяхната раздяла. Кой знае… Струваше ми се, че всичко между тях рухна и заради мен. Може би аз с мълчанието си позволих на разговора им да премиен в спор, спорът им в разправия, а разправията им – в скъсване и раздяла.

Стоейки под дървото, аз все така ясно дочувах прошепнатите слова – в началото едните бяха нежни, беззащитни, а другите твърди, с хладен оттенък. По-късно това не бяха вече слова, а реплики, остри и нараняващи думи.
Бях забравил за студа, мислех си за неведомите пътища човешки. Те се пресичат, преплитат се и изведнъж се устремяват сляпо в различни посоки. А после треперещите ръце събират частички от разпиляното, с напразен опит да задържат в шепи отлитащите чувства и умиращите мигове, през които все още е било възможно нещо да бъде спасено.
Една нишка се бе скъсала между Ваня и Петьо и на мястото на скъсването сега имаше огромен възел. Но този възел спираше биотоковете, емоциите, нежностите – те не можеха да преминат през него. В този момент аз съжалих двамата си приятели и започнах да ги чувствам много, много близки и мили. Как така?! Любовта е такова чудо. Колко много хора така и не я дочакват и се задоволяват с някакви нейни сурогати и имитации. Как аз бленувам за такава любов и все не мога да я срещна… А Ваня и Петьо наистина се обичаха силно, неистово, това тяхното действително беше Любов – с голяма буква Л! Усещах се обаче безпомощен, обзело ме бе осъзнаването, че с нищо не мога да променя настъпилия край на тази Любов. Обичта може да бъде изключително дълбока, всеобхватна, всеизпълваща, а да се прекърши завинаги от нещо дребно, елементарно и неестествено нелепо.
Леко прегърбен, бръкнал с ръце в джобовете и влачейки крака по снега, аз тръгнах обратно към хижата. Някой премина покрай мен, запътил се към дръвника със секира под мишница – да нацепи дърва или да се раздвижи малко на свеж въздух. Застанал пред вратата дълго тръсках обувките си, после прекрачих прага и се озовах сред самия хаос. Тук веселието не бе прекъсвало нито за миг. Танцуваха всички, а сред тях и Ваня и Петьо, само че в два различни кръга. Тя подскачаше редом с Гришата и Стево, той караше заобиколилите го няколко момичета да се смеят с глас.
Изведнъж пак ме хвана яд на себе си. Не стига, че имам предостатъчно несполуки, предостатъчно мисли и вълнения, съмнения и какво ли още не, ами съм се хванал да бера грижата на Ваня и Петьо!
Да се оправят както си искат. Да се карат ако щат, да се разделят като за цял живот и после пак да се търсят. Да не би те да са ме попитали поне веднъж какво ми е, как се чувствам. Не са. Ами тогава? Какво тогава? Нищо. Всичко е наред.
Някой ме хвана за ръката: Защо не танцуваш? Хайде! Не го раздавай толкова тъжно, веднъж се живее!
Наистина – нямаше какво чак пък толкова да се натъжавам. Наоколо бе вълнуващо, красиво, феерично. Компанията бе преминала към бавните, притискащи телата едно в друго танци. Помня днес само различните аромати, идващи от косите на момичетата и топлите техни лица, допиращи се до моето.
А снегът край хижата валеше както обикновено, затрупвайки сякаш следите на заблудените наши души…
Танцувах, прегърнал поредното момиче от нашата група и чувствах възбуждащия допир на всички извивки на неговото младо, тръпнещо, толкова първично съблазнително в своята невинност тяло – обгърнало ме и сплело се в мен. Усещах парещия дъх от докосващите ме неволно по лицето устни…
Странното е, че сред тази омая аз си представях нещо съвсем различно от това, което може да си представи младият човек, притиснал до гърдите си прекрасно и излъчващо младост и страст създание.
Представях си как навън горичката вече е изкачила хълма и се готви да се спусне надолу към долината; как последното планинско било е докоснало най-сетне с челото си небитието; как луната прикрива своето изпосталяло тяло с мъгливия воал на най-близкия облак; и как все така вертикалният вятър отнася към нея далечен, отчайващо самотен и изпълнен с непоносима тъга вълчи вой.

Николай Слатински

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____        _   ___   ____    _     
|___ \ | | |_ _| | _ \ | |__
__) | _ | | | | | |_) | | '_ \
/ __/ | |_| | | | | __/ | |_) |
|_____| \___/ |___| |_| |_.__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.