По-долу следва третият разказ, открит в моите архиви, който също ще може да бъде прочетен в рубриката „Ескизи от младостта“. Както и останалите някогашни мои разкази, той е писан в периода от края на 1979 г. до началото на 1980 г.
В новогодишната нощ
Нощта бавно се спусна над Харков и го прегърна с тиха нежност, преливаща от обич, както всеки друг път от много години насам. Градът този път не отговори на ласките ѝ, дори ѝ обърна гръб и продължи да потръпва в трескаво и трепетно очакване на Новата година.
Тъмнината се мъчеше да сплете призрачните си ръце около Харков, ръсеше сняг от потъналото в унес небе и се чудеше какво още да измисли, че да привлече вниманието му към себе си. Наистина, неповторима бе тази вечер със сребистобелите си, искрящи коси, с блясъка на неоновите лампи и подсвирването на улисания вятър! Да, но напразни бяха усилията ѝ и не можеше да бъде другояче.
Новата година бързаше, тичаше по пътечката между красавиците брезички, които все още чакат чародеят Есенин да ги прегърне любовно; замерваше със снежни топки старите, изоставени гнезда и примижаваше, ослепена от милионите кристалчета, невярваща в реалността на щастието си.
Харков празнуваше. Като всеки друг град, и той разбираше, че сега трябва да се налудува, да изпие колкото се може повече от светлостта на идващите нови надежди, защото от утре всичко ще започне да се завръща по местата си и малко или много, но ще потъне в противоречията и скуката на ежедневието.
И може би единствен Вова Кохановски бе останал съзнателно съвсем сам сред това море от веселящи се хора, лежеше си в леглото с книга в ръка и без особено желание четеше разсеяно.
До него достигаха невероятните шумове, които обитават в подобни вечери студентското общежитие. Неповторим, младежки хаос се препъваше в ушите му и го разтърсваше, заливайки го с примамливостта си. Какво ли само не се носеше из коридорите. Имаше и конски тропот, и артилерийска канонада, и ураган дори, в зависимост от това къде и как младите хора изразяваха и изживяваха своето оживление. Над всичко, обаче, вземаше връх високото равнище на съвременната звуковъзпроизводителна техника – с гръмотевична мощ тя надминаваше дори себе си…
Вова също чакаше нови събития, но в тази празнична вечер изобщо не можеше да предположи, че през свенливо пристъпващите и чакащи един след друг реда си дванадесет месеца, върху плещите му ще му се стоварят доста неприятности и ще го накарат да приклекне под тежестта им. Идващата толкова нежна и очарователна Нова година щеше да бъде за баща му последна, а Вова разбрал за неговата смърт, с много горчивина и се не по-малко облекчение щеше да каже: „Пукна ли най-сетне!“.
С Вова живяхме в една стая, заедно деляхме несгодите и радостите и мога да кажа, че той умее да обича, да прощава и да страда със страданието на другите. А когато човек с кристално чиста душа каже такова нещо за родния си баща, то значи хиляди пъти по-тежки и по-жестоки са могли да бъдат думите му, ако бе като всички останали. Страшно е да си лишен от бащина обич, и дори нещо много повече – да бъдеш преследван от злобата на един изгубил себе си безхаберник, който всъщност ти е родител.
Нека спрем дотук и да не се ровим в това, което щеше да пресече пътя на Вова. В края на краищата, той излезе по-силен от лошото, а и не това бе най-важното, най-главното. Само да не се отчайва човек! То се е видяло, че всеки ден все с някого и все нещо трябва да се бориш – животът е такъв, а и без това не може. Само чрез борбата човек се спасява от живуркането и се калява, израства по-силен, по-смел, по-добър и по-чист.
Впрочем, нека най-сетне ви разкажа какво се случи минути преди Новата година да притвори вратата зад гърба си и да отърчи и види през прозореца пригърбената, съсухрена фигура на Старата година – една замислена и уморена старица, едва мъкнеща краката си из снега и бършеща с кльощавите си ръце оскъдните, но пълни с горест сълзи.
Колкото и лошо да е останало зад теб, все пак е жалко да съзнаваш, че нещо е свършило, защото освен лошото е имало и хубаво, и ти се струва, че именно то е било повече.
Та точно по това време малкото прозорче – форточката, вградена в големия прозорец, се отвори и в стаята нахлу студен въздух, примесен със снежни прашинки.
Вова стана, притвори прозорчето и обръщайки се, занемя. Над кревата му, на етажерката с книги, седеше една сянка и го гледаше лукаво, като в същото време си клатеше най-невъзмутимо и безгрижно краката.
Вова не е страхливо момче, освен това има рядко чувство за хумор, и затова, докато се окопити, докато се овладее след изненадата, каза на сянката, че не е много учтиво да се влиза през форточката, а щом е влязла вече, то трябвало е поне да направи труда си да я затвори след себе си.
Поглеждайки го още по-лукаво, гостенката прие забележката весело, не се обиди, а отвърна, че това, дето форточката се е отворила, е сигурно едно съвпадение или най-малкото следствие от отварянето на вратата, тъй като тя, като всеки що-годе нормална сянка е влязла именно оттам, и то след като е почукала най-учтиво.
– Моля за извинение – добави сянката, – но ще продължа да седя на етажерката! Това място е най-сигурно – хем е далеч от течението и няма опасност да изхвръкна през произволно отварящата се форточка, хем по този начин ще мога спокойно да си клатя краката. Искам да ти правя компания, и дори те моля, ако не възразяваш, да си поговорим. На мен ми е тъжно, а пък съм толкова добра – най-добрата сянка на тази земя!
По-късно Вова ще ми признае, че неканената гостенка му напомняла с нещо на Володя Гетманец, а и разговаряла досущ като него.
Дълго разговаряха те и много неща си казаха. Сянката се вживяваше и не да се оплакваше, но с тъга споделяше, че в последно време забелязва как всеки волю или неволю, но се старае да избяга в себе си, като си мисли, че така ще може да преглътне личните си терзания и неуспехи и да ги замени със самоанализ и опити за надграждане на своята същност и дори за прераждане към качествено нова същност.
– Аз – каза сянката, – разговарях с много други сенки и разбрах, че такова поведение е съпроводено с редица сложности. Едно, че на човек му става ясно колко лъжливо може да бъде всяко едно конкретно преживяване и от това само се обезверява още повече; второ, че избягал веднъж в себе си, доста трудно можеш да се измъкнеш отново навън. Вътрешният личен свят е нещо противоречиво. Той може и да те пречисти, но може и да те направи още по-голям егоист.
Вова има свои непоколебими виждания и трудно допуска да бъдат те подложени на преоценка. Животът му е бил такъв, че той е изстрадала светоусещането си и всеки извод, всяка идея са му много, много скъпи и току така той не иска, а може би и не може да се отрече от тях. Затова по някои въпроси между двамата се завърза спор, и може да се каже, че сянката, дето е нищо и никакъв човек – да я духнеш и ще падне, не се предаваше.
Словесният сблъсък бе изпълнен със страст. Това бе размяна на проникновения, на противоположни или поне различаващи се схващания, за които аз знам твърде малко, за да бъде разказът ми по-богат, отговарящ напълно или поне отчасти адекватно на случилото се. Какво да се прави – каквото узнах, това мога да споделя. Но нека се спрем за миг на казаното от Вова.
– Знаеш ли, мисля – прошепна той, потискайки вълнението, – че не е страшно това, дето понякога човек се чувства сам, че се измъчва, блуждае из мислите си и тлее. Човешката съдби са като молекулите на газа – те постоянно се движат насам-натам, непрекъснато сменят посоката си на движение, вследствие на ударите помежду си и много ясно, че от удар до удар, по времето на свободния му пробег, всеки остава сам със себе си – нищо, че се е оттласнал от други себеподобни. Необходимо е само, дори в минути на най-голяма самотност, когато невидима примка те стяга през шията, а главата ти е хваната в железен обръч, да търсиш съприкосновения с останалите, да търсиш от кого да се оттласнеш, към кого да се устремиш. Винаги ще намериш кой да те разбере, винаги ще има на този свят поне една душа, която ще затрепти с твоите съмнения, която ще ти даде от своята сила, пък нищо, че и тя не е кой знае колко…
***
Уморен от неописуемото новогодишно празненство, аз се завърнах в стаята и развалих всичко. Сянката се измъкна тихо зад гърба ми, без да я забележа. Очите на Вова светеха особено. Така светят очите на човек, озарен от неочаквана мисъл…
След като научих някои подробности за случилото се, веднага реших, че Вова просто е задарямал и трескаво работещата му, клокочеща, неспокойна мисъл е поразбъркала неговото съзнание и го е накарала да повярва в този поуморен и неясен сън. Нима можех да намеря друго обяснение, след като увереността ми черпеше сили от вечните земни принципи и истини?
Да, но когато празниците отминаха и ние с Володя Гетманец отново седнахме на първия чин в аудиторията, за да присъстваме повече телом, отколкото духом на последните за семестъра лекции, той се усмихна така, както никой друг не може да се усмихне – шеговито и тъжно едновременно, а очите му заиграха лукаво пламъчета.
Трепнах, защото се досетих за споменатата от Вова прилика на сянката с Володя и за лукавия ѝ поглед.
Сетне Володя млъкна за миг, докато концентрира вниманието ми и започна да разказва следното:
– Посрещах Новата година у едни приятели – компания, допреди известно време приятна ми, а сега ограничаваща ме с гланцираните си амбиции и оределите си, ставащи донякъде пошли страсти. Не можах да им откажа, а и все се надявах, че и у тия „приятелечета“ ще покълне нещо свежо, живо, пулсиращо. Нищо подобно – времето смалява тези, които го превръщат в монотонно тракане на изпотрошени съвести.
Да си призная, не помня много ли пих, малко ли, но ми се струва, че не бях пиян, а само подтиснат, безразличен и чужд на хората около мен. Някакво момиче се опитваше да сложи глава на моето рамо, но някак прекалено обиграно и еднозначно демонстриращо намеренията си. Бях сам и самотен, в кисело настроение. Не е във виното причината, сигурен съм…
Улисан от разказа на Володя, вземащ, веднага го разбрах, смущаваща посока, аз забравих, че се намирам в час, загубих представа за врем и продължих да слушам още по-внимателно и по-напрегнато. Усетих, че дори се изпотявам.
– Изведнъж почувствах как се измъквам от себе си и поемам с бърза крачка из улиците, как ми става добре от снега и от тъмнината, как се оказвам неочаквано пред вашето общежитие, как влизам незабелязан от никого в него и на един дъх изкачвам стълбите до четвъртия етаж, как влизам във вашата стая.
Не издържах и го прекъснах, побоях се, не ми достигна смелост да чуя как в стаята е бил само Вова и … От тази ми нервност Володя замълча, заби поглед в конспекта си и никога не се върна вече към случилото се в Новогодишната нощ.
Какво ми остана на мен сега, освен да събирам оскъдните трохи на подразбраното, да се блъскам в непреодолимите стени на собствената ми съвест и да се измъчвам, че се оказах неподготвен да надникна в истинската, толкова добре прикривана и непонятна ни дълбочина на човешката същност. А бях толкова близо до това – да я проумея. Или най-малкото – да видя една съкровена частичка от нея.
Николай Слатински
Николай Слатински
