Размисъл след малко странен случай

Преди вече доста години, при създаването на този сайт от едната ми дъщеря, включихме в него и рубрика „Ескизи от младостта“. Там бяха качени мои стихотворения, писани до 1989 г. (след това не съм писал повече стихове) и разказът „Вместо интервю“, публикуван във вестник „Народна младеж“.
Сега, като заслужил пенсионер на Републиката ( :) ), аз прерових и прочетох целия мой архив и открих дузина разкази, писани в края на 70-те и началото на 80-те години.
Те също са ескизи от моята младост. Ето защо постепенно ще ги кача в едноименната рубрика.
Ще започна с разказа „Размисъл след малко странен случай. Струва ми се, че той успява да покаже какви мисли са ме вълнували, когато съм бил толкова млад – на 23-24 години.
24.09.2021 г.

* * *

Размисъл след малко странен случай
Може би всеки, който е бил студент, след това с тъга си спомня за тия славни години на труд и безгрижие, на веселие и пренапрежение. Впрочем, кой как ги е изживял, това е до известна степен въпрос на принципи и разбиране, но лично аз често си мисля за тях и все ми се струва, че един красив сън ме е споходил и дарил с неповторимостта си.
Банално звучи, но е точно така, още повече, че на мен ми превървя да бъда от онези избраници, следвали в чужбина – факт, колкото многозначителен, толкова и противоречив.
Е, не бях в Москва или в Ленинград, нито пък в Берлин или в Будапеща – в Харков се учех, в бившата столица на Украйна. Той е един обикновен, много голям промишлен град, който на пръв поглед не прави никакво впечатление. Напротив, ако го види човек през зимата, хич няма да го хареса, защото освен задушаваща мъгла, мрачно, надвиснало небе и киша по улиците, май нищо друго няма. Пролетно време, благодарение на зеленината, извираща отвсякъде, градът става по-мил, по-човечен, а свежестта му блика и те залива. Пролетта си е пролет – тя винаги подлудянва младия човек и го кара да си мисли, че е център на вселената.
Мога с часове да ви говоря за Харков, за тия чудни четири години на моето студентство, но сега ми се иска да сnоделя с вас мислите, обхванали ме по повод на едно конкретно събитие, доста пообъркало ме и все още не излизащо от главата ми. Ще чуете самата истина, нищо, че, меко казано, е малко странна. И свидетел си имам – Вова Погорелов. Ако искате, мога да ви дам даже адреса му, ала отначало послушайте и сами ще се убедите в достоверността на моя разказ.
Значи, пътуваме си с Вова Погорелов от студентското градче с тролeйбyc 24 и разговаряме. За какво точно – не помня – я за Карпов, нали сме запалени шахматисти, я за математиката, я за нещо по-възвишено. (Ние често си говорехме с него за възвишени неща и заедно тъгувахме дори ако ставаше дума за любовни неуспехи)… И изведнъж, гледам – някъде малко след улица „Отокар Ярош“, по тротоара вдясно, вървя аз! Бре, викам си, как така ще съм в тролейбуса и в същото време ще вървя пеша!? Вярно е, признавам си, че многи обичам да ходя пеша и по онова време често изминавах по този начин разстоянието от студентското градче до Университета (то не е малко – около един час в сравнително добро темпо), но все пак... Много се смутих тогава, тъй като си е доста странно и малко страшно, когато се видиш отстрани как вървиш no тротоара и не подизираш, че се наблюдавяш.
Плахо казах на Вова: „Я погледни ей там, нещо да забелязваш?“. „Я, отговаря ми – та това си ти, а уж нямате да ходиш пеша днес!“ Явно и той се обърка, защото хич не съобрази в първия момент, че всъщност аз съм до него. Не посмях да го разпитвам повече дали не му се струва тъмна тази история. А ми беше и неудобно.
Дълго и мълчаливо наблюдавахме двамата, как вървя бодро, как задминавам пешеходцитс (винаги се стремя да изпреваря вървящите пред мен; това изглежда ми е от обикновените човешки качества – на хората само им дай да задминават някого), как се оглеждам полуразсенно наляво и надясно, как малко нервно се взирам в очите на идващите срещу мен момичета. Обичам да ги гледам в очите, обаче погледът ми e малко нервен, та не знам дали постъпвам правилно. На тези, които също ме поглежддт се усмихвам отвре- ме навреме, но все се боя да не им стане неприятно...
Тролейбусът се мъкнеше бавно. Той винаги е бил претъпкан догope. Ние бяхме притиснати да прозореца и ни се струваше, че ще ни проектират на стъклото. Отвсякъде ни духа, дишат ни в шиите, ала сме свикнали. Трудното е докато се качиш. С Вова отново започнахме да си шепнем, но се стараехме да не привличаме вниманието на съседите си. А те от своя страна се досетиха да се мръднат малко и аз наместих най-сетне и другия си крак, заемайки пo този начин устойчиво положение. В същото време продължавах да си вървя прескойно по тротоара, отбих се за малко за да си купя вестник и моментално започнах да го чета (често ходя и да чета, вероятно доста нелепо изглеждам). Добре, че най-накрая тролейбусът зави, а аз продължих направо и се загубих от погледа ни…
Разказаното до тук е, така да се каже, външната страна на въпроса. Обещах ви да споделя с вас мислите, налетяли върху ми след тази удивителна случка и сега ще се постарая поне малко от малко да рзплета техния възел.
Наистина, човек е доста странно същество. На него нерядко му се струва, че именно той е с най-богат и противоречив свой, вътрешен свят, че нему е най-тежък и сложен животът, че постоянно преживява и се терзае, докато другите си живеят най-спокойно. Аз не правя изключение. Чудил съм се на някои, как така я карат, а пък на мен все ми е трудно. Такава ни е като че ли психиката, та всичко мерим според своя аршин, всичко привеждаме под един – нашия, а само неправилно наричан общ – знаменател. Според това, какви сме ние, съдим за останалите. Малко или повече, но всеки от нас си е в немалка степен егоист, и не затова ли често ни гнети желанието ние да сме най-добре, пък ако това не може да стане, се успокояваме, че има и по-зле от нас. Носим се с фантастична скорост по течениетс на Съдбата и все повече ограничаваме целите и интересите си.
А ето, че в онзи разтърсил ме харковски ден аз можах да се погледна отстрани и уж се видях все същия, а въпреки това се замислих, постарах се да надникна по-надълбоко в себе си, в същността на нещата.
Защо? Успях ли? Не зная, но едно разбрах и осъзнах, почувствах и запомних завинаги.
Истинското у човека е не ежедневното, обичайното, маскираното; не ролята, която той играе в живота, а онова, което той е скрил в най-тайните кътчета на душата си и към което твърде рядко се обръща; онова, което ние съзнателно или несъзнателно не забелязваме у себе си, увлечени в измислени терзания и гонещи дребнички амбиции.
Може би според вас и да не съм прав, но когато се погледнах отстрани, изведнъж почувствах вътре, в сърцето си празнина, защото в мен, в човека от тролейбуса бяха именно тия мънички, обикновени стремежчета, ежедневни страсти и грижи, обикновени пози и преднамерени позиции. Дадох си сметка, че играя някаква превърнала се в моя същност роля и кой знае, може би да съм добър артист или поне никак не лош имитатор на себе си. Ала истинското – главното и важното, което ми се иска да ценя у себе си, бе в мен – но там, във вървящия по тротоара. Аз се вглеждах в него и разбирах, че и по-добър мога да бъда, и по-сърдечен, и по-искрен, и по-смел, и по-силен. И най-важното – Човек мога да бъда, но ще трябва да живея открито и честно, ще трябва да сваля тази маска, станала вече мое лице за пред хората, да отхвърля фалша, защото от тях ръждясва човешката душа.
Не си мислете, че за да се откриете и вие някъде по тази объркана земя, в този неразгадаем живот е необходимо да се качвате в претъпкани тролейбуси и да се взирате във вървящите по тротоара… Може пък при вас да се случи точно обратното – ежедневното ви Аз да върви по тротоара, а истинското ваше Аз да се блъска в изнервения и агресивен градски транспорт. Важното е ежедневно, ежечасно, съзнателно и осъзнаващо да търсите своето истинско Аз.
Всеки човек трябва да търси себе си и в родителите си, и в приятелите си, и в останалите скъпи на сърцето му или случайно пресицащи пътищата му хора. Навсякъде има частички от него. Навсякъде! Той трябва да се търси и в птиците, и в цветята (особено в еделвайса – той се е борил с най-много трудности и най-тежък е бил животът му, но пак е останал красив и чист, горд и нежен, непокòрен и непокорèн). И въобще – във всяко живо същество. Само така някой ден той ще се съзре и ще почувства какво не му достига за да бъде истински, най-истински Човек. Пък ако има сили и смелост, нека се постарае да свали маската и да отхвърли фалша.
От горчив личен опит зная, че това никак не е леко и изобщо не е лесно – откога се мъча да надрасна ограничаващите ме и изморяващи ме дребни амбиции, най-обикновени страхове, незначителни стремежи и сковаващи комплекси, а все се натъквам на недостатъци в характера ми, все се улавям, че се оставям да ме носи течението, все не мога да стана поне малко такъв, какъвто би трябвало да бъда.
Дава ми смисъл и воля може би единствено мисълта, че е имало, има и ще има xоpa – дръзнали, победили се, пречистили се и озарили ни с блясъка на великите си души, с тревогите на неспокойните си съвести – те ще бъдат винаги пример за нас. Защото трудно се върви без светлина, но дваж по-трудно е да се решим да тръгнем към нея.

3авършен на 08.01.1980 година

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _  __  _   _   _   ____    _ 
| |/ / | | | \ | | | _ \ / |
| ' / | | | \| | | | | | | |
| . \ | | | |\ | | |_| | | |
|_|\_\ |_| |_| \_| |____/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.