10 ноември 1989 година: Началото на Завършилия Преход (Какво загубих и спечелих аз през тези 20 години)

  За 10 ноември 1989 година е изписано много и какво ли не – Дворцов преврат, Спусната отгоре демокрация, Неизстрадана промяна, Успешен старт на усилията на комунистическия елит да трансформира политичеката си власт в икономическа, за да превърне после икономическата си мощ в политически контрол над държавата, обществото и гражданите...
  Всичкото това е вярно. Но въпреки всичко, понеже Историята изучава процеси, но ги маркира чрез дати, 10 ноември 1989 година е така или иначе ключова, историческа дата за страната ни.
  10 ноември 1989 година сложи началото на Прехода, който приключи по най-примитивния, бандитски, мафиотизиран, клептократски, хищен, алчен и безскрупулен начин от всички Преходи, извършени в частта от Европа, намирала се във Варшавския договор и СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ), но извън СССР.
  Да, така е - Преходът вече приключи, сега олигархическата ловна дружинка и нейните политически съакционери Георги Първанов и Ахмед Доган полагат колосални усилия да се удържи, циментира и увековечи Статуквото, получено след края на Прехода.
  От това Статукво печели една тънка прослойка хора, свръхбогати дори по европейски и американски мащаби. Лошото и коварното е, че този яхнал държавата елит, а по-скоро „елит”, не се опитва да прави така, както правят елитите в развитите демократични страни – които се радват на благата, богатството, стандарта и властовите си ресурси в подредени общества, където има живот и просперитет и за огромното мнозинство от гражданите, а напротив – той не дава на хората да живеят нормално и в сигурност, не им позволява да разгърнат творческите сили и предприемчивостта си, не им разрешава да имат контрол над собствения си живот, бизнес и собственост, ами като вампир пие тяхната жизненост, техния оптимизъм, техните амбиции, надежди, желания и стремежи, държи ги долу в ниското и низкото, смазва ги с натрапеното върху самото им съществуване беззаконие, с арогантността и високомерието на своята недосегаемост, с бруталното си нежелание да създава и спазва правила, норми и ценности.

  Много алегории, метафори и сравнения могат да се прикачат и припишат на Прехода.
  ♦ На нас, българите ни бе тясно в златната Клетка на социализма. Нищо че ни държаха на сигурно и защитено в нея, че ни хранеха и пояха по три пъти на ден... Искаше ни се да летим като волни птички, да пеем каквито песни ни се пеят, да виждаме и други места, земи, гори и планини, да разполагаме със своя живот изцяло и както намерим за добре.
  И ето, че на 10 ноември вратичката на Клетката бе отворена, ние излетяхме на свобода. А се оказа, че навън има ястреби и други грабливи птици, има котараци и невестулки, има деца с прашки и ловци с оптични мерници... Ние нададохме кански писъци: Олеле!
  А няма олеле, защото така е на свобода – при нея всеки трябва да поеме максимална грижа за себе си, собствената си сигурност, прехрана и оцеляване. И връщане назад няма, защото я няма Клетката.
  ♦ Или можем да оприличим играта до 10 ноември на европейски футбол, а играта след 10 ноември на американски футбол. Названието – едно и също, а правилата – различни, коренно различни. Но ние, българите нямахме нито уменията, нито опита, нито защитните средства за този нов футбол. И върху нас връхлитат, удрят ни, събарят ни, трошат ни ребрата и краката, ръцете и илюзиите... Така че понякога се чувстваме абсолютно безпомощни.
  ♦ Или да оприличим състезанието преди 10 ноември на дълъг скок – така сме били възпитавани, обучавани, тренирани, надъхвани. А на 10 ноември някой сякаш каза – от днес състезанието е вече на висок скок. И ние се засилваме, влагаме цялата си сила и енергия, скачаме колкото сили имаме и искаме да ни оценят, че сме прелетяли 8 метра, а неумолимият арбитър отсича – само 1 метър! Как така, спорим ние, не приемаме, тръшкаме се и се вайкаме. Но не, вече дължината на скока е без значение, единственото, което се измерва е неговата височина...
  ♦ Или пък да си представим как пасажи от риби плуват по сладководния Дунав. Наближават устието на реката, пред тях е Черно море. Преди 10 ноември е все още Дунав, след 10 ноември е вече Черно море. Но в него водата е солена. Уж е все вода, уж умеем да плуваме. Ала ние не можем да виреем, да дишаме в тази солена вода и толкова много от нас, от не разбралите какво се е случило след делтата на Дунав, обръщаме коремчетата. И вече не порим вълните, а се носим по тях безсилни и безжизнени...

  Главният проблем, който ни причинява всичките тези беди е липсата на лидерство. Лидерите, ако ги имаше, щяха да бъдат тези, които да предупреждават навреме народа си, да му разясняват предизвикателствата, рисковете, заплахите и опасностите, да го подготвят за изпитанията, да му вдъхват сили и придават увереност.
  Но лидери нямаме. Имаме президенти, премиери, партийни ръководители, министри, депутати, демагози, популисти, ловци и пътешественици на държавна сметка, т.е. на гърба и данъците на обикновените хора.
  А народ без лидери, е като тълпа; като разединен организъм без общи цели, ценности и идеали; като дезинтегрирана общност от спасяващи се по единично индивиди.

  10 ноември бе рожденият ден на татко.
  Това, че татко почина е най-голямата ми загуба през тези 20 години. Ужасно болезнена загуба. Ако татко бе жив, днес щеше да стане на 82 години.
  Смъртта му не е по никакъв начин свързана с Прехода. Но знам, ах, как знам – колко притеснения и тревоги изпитваше той когато след 10 ноември потънах целия и изцяло в обществения живот, във вихъра на промените. Имаше заплахи, ругателства, хули по мой адрес – първо от комунистите с чугунени глави, по-късно и от седесарите-кинжали.
  Вероятно някои от пукнатините в сърцето на татко са се появили от тези негови неспокойствия и угрижености. Боляло го е, но не ме упрекна, не ме спря. Сега изпитвам чувство на тъга, че съм му причинявал тези страдания и страхове.

  Какво друго загубих през тези 20 години след 10 ноември?
  -- Загубих много приятели. Времената бяха разделни, злостни и злобни.
  -- Загубих увереността си, че това, което правихме и говорихме, когато събирахме хората по площадите, когато създавахме СДС в Перник, когато вярвахме в доброто бъдеще на България, е било това, което трябваше да правим и да говорим.
  Твърде много хора се оказаха разбити и разнебитени, маргинализирани и обеднели, отчаяни и съжаляващи! Значи нещо не е било така, значи ние сме били употребени...
  -- Загубих желанието да се доказвам в политиката, да с боря чрез нея и в нея за принципите и убежденията си.
  -- Загубих тишината и уюта на обикновения човек, който прекарва времето си със семейството и не страда, че е неизвестен; който се радва на дребните неща и не му пука особено какво правят „онези там горе”...

  Но няма да е честно и почтено, ако не кажа, че въпреки всички противни и безчовечни неща, с които се свързва Преходът, аз спечелих не малко от и след 10 ноември (разбира се, изобщо не говоря за материални печалби – за тези години не станах нито по-богат, нито по-беден благодарение на или поради Прехода):
  -- Спечелих коренна промяна на моя живот – завъртя ме политиката и се почувствах нужен и полезен - за промените, обичан и признаван за лидер - в Перник.
  Моят произход (като „наследник” на Враг на народа) не би ми дал възможност да се докажа, да „направя име”, да стана най-малкото отчасти известен и уважаван от (поне) една част от обществото. А промените ми дадоха този шанс.
  -- Спечелих от щастливата случайност, която ми позволи да „превключа” от математическите науки и автоматизацията на инженерната дейност (където бях достигнал тавана си и тъпчех на едно място) към националната сигурност, в която откривам още много нови научни дебри и изпитвам огромно удоволствие да творя и да преподавам на прекрасните млади хора в университетите.
  -- Спечелих много нови приятели – политици, експерти, учени, западни колеги.
  -- Спечелих свободата си. Нищо, че тя е с горчив понякога вкус, нищо, че трябва да работя вече 20 години по 16 часа на ден и да се боря за хляба и достойнството си. Но аз имам свободата си да мисля и говоря това, което искам; да съм аз и само аз – такъв, какъвто съм; да играя себе си и да отказвам категорично да играя други роли.
  На моя хляб и работа са посягали и посягат дребни душици и нищожества, но на моята свобода никой не е успял да посегне, защото свободата не е дреха, портмоне, вещ, тя е състояние на духа и от момента, в който я вкусих и се почувствах изпълнен от нея, аз я ценя повече от всичко, браня я – ако трябва с нокти и зъби, ако се налага – с остър език и пиперливи слова.
  -- Спечелих също правото и отговорността да напиша няколко книги за политиката и за националната сигурност.
  -- Спечелих и правото да губя – да губя, но не защото някой друг се разпорежда с мен и с моя избор не поведение и решение, а защото съм в пълното си право да правя това, което смятам за добро и правилно, като го правя с ясното съзнание, че мога и да не съм прав, но съм си дал сметка, че си заслужава да рискувам, да опитвам, да се боря дори със себе си, да надзъртам зад хоризонта или да се проверявам - на какво още съм способен.

  Така че моята лична равносметка за изминалите 20 години от 10 ноември 1989 година е по-скоро положителна. Аз не съжалявам, че 10 ноември дойде. Защото го очаквах и защото го посрещнах изпълнен с надежди и колосална енергия. Защото издавах сам, т.е. като „самиздат” вестник „Съвест”, защото ето с тези две ръце, които сега пишат на лаптопа, създадох (разбира се, с помощта на приятели и съмишленици) СДС в град Перник и пак там - като мажоритарен кандидат - спечелих първата победа за СДС над БСП.

  Но ако днес не празнувам 10 ноември, то е понеже българският народ не е щастлив, а една голям част от него страда, плаче с горчиви сълзи. А щом това е резултат от Прехода, значи нямам моралното право на празнуване.
  Защото си давам сметка, че за да бъде резултатът от Прехода такъв, аз също имам вина. Не, тя не е най-голямата и може би не е и толкова голяма. Но си е вина. За което моля прошка от нашия народ. И моля за тази прошка съвсем искрено, без поза и без да се надявам да я получа. Все пак едва ли на народа ни днес му е точно до мен...

  Николай Слатински
  10.11.2009 г.

  P.S. На 10 ноември 1989 година ние се бяхме събрали при родителите ми – празнувахме рождения ден на татко. Там ни завари новината по радиото, че Тодор Живков е свален от власт.
  Впрочем, няколко месеца преди това пред десетина мои близки и роднини аз бях казал, без да знам, че ще стане точно така: „Някой ден, както си говорим и празнуваме семейно тържество, ще чуем по радиото, че Тодор Живков е сменен...”.
  След рождения ден на татко се прибрахме с децата вкъщи и установихме, че в апартамента ни е влизал крадец и ни е откраднал пари – 120 лева, които този ден бях изтеглил от ДСК – а тогава това си беше сериозна сума за петчленно семейство.
  След време стана ясно, че крадецът е бил циганин – полуграмотен младеж, и по тази причина навярно, без да знае какво е това, не е откраднал компютъра ми, а е взел само парите от джоба на сакото.
  Ето така на 10 ноември 1989 година – тази кражба и този циганин се оказаха два автентични спомена от бъдещето, давйки ни очевидни и кристално чисти в яснотата си знаци – какво ни чака по време на Прехода!
  Не е ли престъпността, присвояването на чуждото, посегателството върху собствеността на хората и народа най-съществената и крещяща отличителна черта на Прехода?
  И не е ли ромският проблем един от най-сериозните и тежки проблеми на националната ни сигурност, породени със страшна сила от Прехода?

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
              _  __        __ __  __ __   __
__ __ | | \ \ / / \ \/ / \ \ / /
\ \ / / _ | | \ \ /\ / / \ / \ V /
\ V / | |_| | \ V V / / \ | |
\_/ \___/ \_/\_/ /_/\_\ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.