Дългата опашка като отговор на някои въпроси от вероятностния свят; и от нашата действителност - също (За една must read книга)

  Когато през пролетта на 2007 год. размишлявах на кого да предложа за публикуване книгата си „На вниманието на г-н президента”, аз исках това да бъде не какво да е, а сериозно издателство. Все пак ставаше дума за книга (нека да не прозвучи нескромно), която не се среща всеки ден – и като замисъл, и като реализация.
  Изборът ми падна на издателство „Изток-Запад”. Преди всичко, защото бях впечатлен от неговата мащабна, свръхактивна, дори ми се струваше – направо агресивна политика – да заема със своите многобройни, ако не и неизброими заглавия нови и нови рафтове в книжарниците. Човек оставаше с впечатлението, че едва ли не всяка втора отпечатвана у нас книга е на „Изток-Запад”. При това не малко от тези книги бяха впечатляващи: солидни заглавия, солиден обем. Тежки в буквалния и в преносния смисъл, с твърди корици и с високо качество на оформлението. Книги, които грабват окото, респектират и предизвикват уважение.
  Не, аз не пиша този текст, за да направя реклама на „Изток-Запад”, нито за да се отблагодаря на фантастичния и френетичен негов собственик Любен Козарев.
  Макар че той го заслужава. Думата тук ми е за въпроса, който неизменно си задавах тогава – а не е ли неговият подход уникален, новаторски, дошъл от утрешния ден.
  Подход да издава (условно казано) не 100 заглавия с по 1000 бройки, а 1000 заглавия с по 100 бройки! Така при новите технологии за книгопечатане, масрафът е почти един и същ, но се „атакуват” повече и различни читателски групи по интереси, а значи и нараства вероятността книгите му да намират своите купувачи и да се разпродават...
  Веднъж дори му казах на Любен Козарев (макар че каквото и да му казвам, той все ме гледаше разсеяно – защото е непрекъснато зает повече от поносимото и представимото, а и навярно защото си бе хванал белята с моя опус от 700 поне страници и дал мъжка дума, не можеше да си я вземе назад): С твоята агресия на книжния пазар, ти направо го взривяваш и ще унищожиш поне половината от конкуренцията! Някой ден ще започнеш да издаваш книги по 10 бройки, после по 1, докато не вземеш да ги публикуваш по поръчка – обявяваш заглавието и ако има купувач, отпечатваш му го.
  Да поясня, че Любен Козарев има своя печатница, което му дава сила да разгърне ненаситната си воля – като истински Атлас на Айн Ранд (той е и издателят на нейните книги у нас!) да печати книги след книги и „да избива рибата”, т.е. по-дребната конкуренция.

  Споменах вече, че не пиша Ода за моя издател, а говоря за друго. За какво – ще стане дума малко по-късно.

  Въпросите, подобни на тези, които се въртяха в главата ми, наблюдавайки дейността, а по-точно стратегията на Любен Козарев, т.е. Защо го прави? Как го прави? Към какво се стреми?, Къде е заровено кучето? и т.н., и т.н., аз си задавах и по много други поводи. А понякога си ги задавах, без да си давам сметка, че това – колкото и да е странно и да не си личи на пръв поглед - са все същите, еднотипни въпроси, все въпроси за едно и също нещо.

  Ето за какви въпроси например става дума:
  ♦ Защо практически винаги се оказвам в малцинство, сред малцината, сред малкото хора, които заемат дадена позиция или които имат различаващо се от общоприетото мнение?
  [Молбата ми е да не се приема споделеното като хвалба, самоизтъкване или неща от сорта, а като илюстрация на казваното.]
  -- Като народен представител бях от крайно ограничената шепа депутати, които от сутрин до вечер се занимаваха с проблемите на своите избиратели, вместо да си правят бизнеса или да участват в заговори, завери и задруги по интереси. Или които до стотинка, честно и почтено, с квитанции, фактури, касови бележки, ордери и т.н. отчитаха т.нар. безотчетни пари (равняващи се на две трети от депутатската заплата, т.е. на две средномесечни заплати в страната), вместо като останалите да си ги присвояват моментално, веднага и незабавно, слагайки си ги в портфейлите...
  -- Като секретар на президента бях един, от броящите се на пръстите на едната ръка там, които не му се подмазваха, не му пееха осанни, не се натискаха за постове – за депутати, висши магистрати, посланици, членове на бордове и съвети...
  -- Като преподавател и занимаващ се с наука, пак непрекъснато се оказвам години наред сред безкрайно минималния брой хора, които се стремят да изчитат всичко най-ново в морето от литература, да обработват тоновете информация и да вадят от нея зрънцата истински стойностни идеи.
  Докато масова практика в научната ни общност е да се вземат тези зрънца ново, съвременно и модерно знание наготово и да се използват, сякаш са почерпени от вагона с оригинална американска, европейска и руска литература.
  И накрая какво се получава? Понеже цитираме едно и също от известните must read автори - Хънтингтън, Фукуяма, Кейган, Фридман, Бжежински, Кисинджър, Кенеди, Зиглер, Тод, Лукас, Лукач, Луман, Низбет, Ленард, Рифкин, Аш, Рикьор, Хабермас, Атали, Най, Тофлър, Клайн, Фуко, Сафрански, Пъркинс, Даймънд, ... да продължавам ли с още петдесетина имена..., то все едно сме положили еднакви усилия. А не е така. Аз съм сред неколцината наивници, които 15 години работят чрез вадене на очите, до припадък, до преумора - за да смиламе колосални обеми информация, която после се взема от мнозина колеги, млади и стари, наготово и се прехвърля от една малка докторска в друга и от една голяма докторска в друга.
  Масовият научен автор дори не отбелязва, откъде е взел съответния цитат или преразказ на дадената идея, а направо отваря на приведения от такива „роби на труда” като мен списък с използваната литература и възпроизвежда дума по дума, запетая по запетая съответния източник.
  Правил съм си експерименти – да „сбъркам” страницата на цитата, или годината на изданието. Използвачът съответно също е „сбъркал”. Защото е преписал. Или пише ФукОяма, например, за да покаже, че не му е държал нито една от няколкото книги, които „цитира”, поне за няколко минути в ръцете си...

  ♦ Защо са толкова малко и стават все по-малко нормалните хора в България; които спазват правилата; които се усмихват доброжелателно; които карат колите си внимателно, за да не изпръскат с кал минувачите; които не разговарят по джиесема си дълго и така че да ги слушат всички в метрото, трамвая или автобуса; които не занимават гласно и шумно - на двойки или на тройки - целия градски транспорт със своите словесно-бръщолевни вълнения, емоции и похождения; които отстъпват пътя или мястото на по-слабия, по-възрастния, по-нуждаещия се или просто на жената, дамата, девойката?

  ♦ Защо масовият вкус става все по-масов и все повече са хората, които слушат разпасана, разголена и разгонена музика, гледат блудкави сериали, говорят недодялан, полудиалектен и полунецензорен език, пишат с невъзможни като количество правописни грешки?

  ♦ Защо ценностите, възпитанието, етиката, моралът са нещо, на което държат все по-малко хора, а все повече са тези, които ги смятат за бреме и лукс, който на никаква цена не трябва да си го позволяват, за да не изглеждат и по-важното – за да не се окажат жалки наивници?

  Мога да продължавам и с по-сложни въпроси, но все от този род. Главното в тях е удивлението, констатацията, че има като правило една голяма, понякога огромна маса от хора, които действат еднакво или доста сходно, мислят еднакво или доста сходно, имат еднакви или доста сходни вкусове, амбиции, страсти, предпочитания, принципи или „принципи”...
  И освен тях – има далеч по-малки, но различни, разпръснати и непознаващи се, неподозиращи едни за други, разпилени или пък скупчени, намиращи се някак безпогрешно по интереси или в интернет, надушващи се сякаш като особен тип хомо сапиенс групички, общности, сплитания и преплитания от личности, типажи и образи, които се приличат преди всичко и най-вече, главно и само по едно – те са различни от големите маси, от масивните сборища, от масовите вкусове. Те търсят своето, индивидуалното, уникалното – като отношение към света и към ближния, като вкус към живота и към музиката, като нагласи към красивото и към стойностното...

  Мислейки си за всичкото това, бях започнал да намирам отговора. Само че тръгнах отзад напред, а по-точно - от една от най-вълнуващите ме теми – мрежовите структури, мрежовостта, мрежовото мислене и действие.
  Разсъждавах за уникалния закон на тяхното разпределение и развитие във времето и пространството (виж в Постскриптум 2).
  Там дълго време се застоявах чрез анализите си върху хъбовете, върху сгъстъците, върху концентраторите – на връзки, или на информация, или на енергия, или на способности. В края на краищата това бе не само по-лесно и по-атрактивно, но то е и много продуктивно, защото крие редица отговори и решения по отношение на множество проблеми – да вземем само борбата с тероризма или с някои тежки болести, които ме е страх дори да назова на глас, от суеверие и да не дърпам дявола за опашката.
   А после вече дойдоха у мен въпросите за останалите възли и възелчета, групи и групички в мрежата. За редица способи, идеи и проблеми именно те са ключът, който отваря сезамите за тяхното разгадаване.
  Не можеше и да бъде другояче, защото като бивш математик (във времената до демокрацията – „ако това изобщо е демокрация”, както би казал един мой приятел, надявам се, че още ми е приятел)... та като бивш математик, аз имам известна „професионална” (кавичките да останат, ако обичате!) деформация - да се опитвам да мисля логично и абстрактно, както и да се съпротивлявам срещу абсолютните величини, позиции и убеждения.
  Защото моят свят е свят на вероятностите, вероятностен свят – и може би затова след демокрацията (пак ще добавя - „ако това изобщо е демокрация”...) се влюбих в науката за сигурността (виж малко по-долу, че и други, далеч по-известни от мен мислят така).

  Да обобщя и да премина към края на този текст, защото често ми казват – пиши в блога си по-кратко, няма време за четене на дълги материали!
  В такива случаи им отговарям, най-често мислено, че аз пък имам време да пиша дълги материали.
  Както бе казал един мъдрец – най-много време имат самотните хора. Те са единствените, които дори и да си дават сметка, колко оскъден и лесно и бързо изчерпаем ресурс е Времето, искат да го споделят съвсем безкористно с някой друг...

  А обобщението и заключението ми са следните:
  За да разберете, какво съм искал да ви кажа с написаното дотук, прочетете една великолепна книга, издадена у нас - естествено от Любен Козарев! (съвсем малко от нея виж в Постскриптум 1):
  ► Крис Андерсън, "Дългата опашка”, С., „Изток-Запад”, 2009 год.
  Великолепна, нашумяла, бестселърна, блокбастърна книга, макар че е посветена в частност и на книгите (песните, стоките и въобще идеите), които не само не са бестселърни, блокбастърни, а напротив – намират с някъде из дългата опашка на графиката за продажби, фенове и рейтинги.
  Можете да посетите и блога на автора на тази книга: www.thelongtail.com. Макар че за повечето от вас и книгата е достатъчна като интелектуално удоволствие и мисловно предизвикателство.
  Предполагам как биха се изненадали дъщерите и сина ми, ако надникнат някой ден през рамото ми и видят, а по-скоро чуят какво слушам, докато работя на лаптопа си!
Не, не са само Владимир Висоцки и Юрий Шевчук, Булат Окуджава и Тамара Гвердцители, но и ... музика (pop, rock, jazz, blues, alternative adults and so on – ужас просто!), до която стигнах чрез “Launchcast” и то благодарение именно на „Дългата опашка”.
  Включително между впрочем,, слушам дори и песни на “My Chemical Romance”!! Представяте ли си - на стари години!!!
  Но щом, както казва Крис Андерсън, има от „всичко за всеки”, то може би и във всичко, дори и в най-странното и най-неподходящото, всеки може да намери нещо и за себе си.
  Последно за Дългата опашка: може би тя ми дава отговор на още един, частен, малко личен въпрос – като как така освен прекрасните песни на Владимир Висоцки, които го направиха знаменит, аз съм взел, че харесвам едно негово тъжно-несериозно намигване, каквото е песничката „У неë всë своë - и бельë и жильë”?!

  Николай Слатински
  17.10.2009 г.

  P.S. 1. Цитати от книгата на Крис Андерсън „Дългата опашка”:
  В по-широк план е ясно, че историята на Дългата опашка е всъщност разказ за икономиката на изобилието – какво се случва, когато факторите, забавящи движението на продукти между предлагането и търсенето в нашата култура започват да изчезват и всичко става налично за всеки.
  Макар аз да въведох термина „Дългата опашка”, не мога да претендирам по какъвто и да било начин за създаване на концепцията за използване на ефикасната икономика на онлайн продажбите на дребно за натрупване на голяма стокова номенклатура от относително слабо продаващи се продукти. Концепцията е разработена от Джеф Безос от „Амазон” около 1994 г.
  „Уикипедия”, подобно на „Гугъл” и колективната мъдрост на милиони блогове, действа въз основа на несвойствената логика на статистиката на вероятностите – в която значение има вероятността, а не сигурността. Но нашите мозъци не са настроени да мислят от гледна точка на статистика или вероятности.
  Мрежата е абсолютният пазар на идеи, управляван от законите на големите числа.
  Еволюция от една "Или" ера на хитове или ниши (масова култура срещу субкултури), към ерата "И". Днес нашата култура все повече е смесица от глава и опашка, от хитове и ниши, от институции и индивиди, от професионалисти и любители. Масовата култура няма да загине, тя просто ще стане по-малко масова. А културата на нишите ще бъде по-малко в сянка.
  Накратко, виждаме промяна от масова култура към масирано nаралелна култура. Независимо дали мислим за нея по този начин или не, всеки от нас принадлежи едновременно на множество различни племена, които често се препокриват(културата на технологичните маниаци и "Лего"), а често - не (тенис и пънк фънк). Ние споделяме някои общи интереси с колегите си, други със семействата си, но не и всички. Все повече намираме други хора, с които да ги споделяме, хора, кои то никога не сме срещали или дори не сме смятали за личности (за разлика от списващите блогове или съставителите на плейлисти).
  Всеки от нас - без значение колко сме сигурни, че сме в рамките на общото русло - всъщностстава свръхнишов в някаква част от живота си...
  Вирджиния Пострел отбелязва, че бумът на разнообразието не е нищо друго освен отражение на несходството, присъщо на всяко разпръснато население: „Всеки аспект на човешката идентичност - от ръста, формата и цвета до сексуалните наклонности и интелектуалните дарби - се проявява в много широк диапазон. Повечето хора се групираме някъде около средата на повечето статистически разпределения. Но има и множество камбановидни криви и почти всички сме в опашката на поне една от тях. Може да събираме странни забележителни неща от миналото или да четем езотерични книги, да изповядваме необичайна религия или да носим обувки със странен номер, да страдаме от редки заболявания или да харесваме непонятни филми.”
  Това винаги е било вярно, но едва сега е нещо, на което можем да реагираме. Породилият се в резултат възход на нишите ще преоформи социалния пейзаж. Хората се прегрупират в хиляди културни племена по интереси...
  Тъй като нищо в Мрежата не е истина от последна инстанция, от вас зависи да се консултиратес достатъчно източници, за да си оформите собствено мнение. Това е краят на подхранваната на час по лъжичка ортодоксалност и на непогрешимите институции, за сметка на възхода на обърканата мозайка от информация, която изисква - и възнаграждава - разследването. Шейсетте години на ХХ в. ни научиха да поставяме под въпрос авторитетите, но не ни дадоха инструментите да го направим. Сега вече разполагаме с тях. Въпросът днес е как най-добре да ги използваме, без да бъдем смазани от несигурността.

  P.S. 2. Из моята статия за мрежовите структури (за повече виж на този сайт):
  Може да се каже, че силен аромат на нещо необикновено и звучащо малко ирационално, внасят именно математическите методи за анализ на мрежовите (вкл. и социалните) структури!
  Това, за което говорят социолозите може да се докаже и математически - огромна част от мрежовите структури от типа “Светът е малък” имат сходен закон на разпространение – т.е., сравнително малък брой възли са много повече свързани с другите възли. Т.е. приносът, влиянието, способностите, информацията не се разпределят в мрежата по случаен начин из всички възли, а се съсредоточават в малък брой възли, които се наричат „хъбове” (hubs) или концентратори.
  В тези „хъбове” има събиране на огромно количество връзки (или в зависимост от мрежата - на сгъстъци от способности, на канали на комуникация, на напластявания от информация), като това са най-ценните звена на мрежата (при определени мрежи те са и техните най-уязвими места).
  Пример - да си представим картата на САЩ с всички летища и да свържем едно с друго всеки две летища, между които има авиовръзка. Резултатът е, че от огромното мнозинство точки (летища) на картата ще има известен брой излизащи дъги, но от един малък брой точки (летища) – както са напр. летищата в Ню Йорк и Атланта, Чикаго и Лос Анжелис, Далас и Сиатъл - ще излизат толкова много дъги, че всичко около тези точки ще е почерняло. Ето това са т.нар. „хъбове” или концентратори.
  За да си изясним този “сходен закон на разпространение”, нека да осмислим мрежовия модел „Светът е малък”, в който „хъбовете” обезпечават бързото, с няколко стъпки свързване между възлите. Математиците разглеждат вероятността p(n) един възел да се свързва с n други възли. Това е степента на разпределение на мрежата, т.е. даденият възел е от степен n.
  И така, оказва се, че тези мрежи не са изградени по случаен, произволен принцип (random networks), когато имаме т.нар. разпределение на Пуасон, при което p(n) е пропорционална на е на степен -λ, където λ е константа - цяло положително число и често се нарича интензитет, а е е неперовото число (e=2,71828...).
  Напротив, тези мрежи се разпространяват така, че тази вероятност p(n) е пропорционална на n на степен −α, където α е някаква константа - това е т.нар. закон за степенно разпределение (power law degree distribution). Степенната експонента α не е универсална и зависи от спецификата на мрежовата структура. Числовото значение на α за различните системи е различно, но за повечето от тях е в интервала между 2 и 3, т.е. 2 < α ≤ 3.
  Мрежите тип „Светът е малък” и разпространяващи се със закон за степенно разпределение се наричат безмащабни или мащабно инвариантни мрежи (scale-free networks).
  Факт е, че много мрежи в обществото и в природата имат тези същностни черти: те са мащабно-инвариантни и са с висока степен на клъстеризация (корелация между съседите) и малко средно разстояние между възлите.
  Ако се опитаме да обясним математическите конструкти на езика на социалните (политическите) изследвания, можем да кажем следното: Законът за степенно разпределение е несъмнен знак, че хаосът отстъпва в полза на реда, че пътят от безпорядъка къв подредбата се поддържа от мощните сили на самоорганизацията и е павиран от закони за степенно разпределение. Това ни показва, че закони за степенно разпределение са патентни знаци на самоорганизацията в комплексните системи.
  Как се получава така? Да предположим, че някои възли на мрежовата структура първоначално получават по-добър достъп от други възли - на информация или някакъв друг ресурс - поради по-добро разположение, по-добра стартова позиция или случайно стечение на обстоятелствата.
  Това съответно дава на тези възли повече възможности за по-добър избор, дава им повече шансове за успех, което ги прави по-атрактивни. Спиралата се завърта - тези възли привличат още повече информация и ресурси, с това шансовете им за успех нарастват, с тях се увеличава атрактивността им, те привличат още повече информация и ресурси, получават нови шансове, това умножава атрактивността им и т.н. Напр. най-цитираните научни статии стимулират още повече изследователи да ги четат и цитират.
  Този предпочтителен избор така и се нарича: „преференциално присъединяване” или „предпочитано присъединяване” (preferential attachment) - когато се появяват нови възли, те предпочитат да се свържат с тези възли, с които останалите най-често се свързват, които са най-предпочитаните – за сметка на останалите (може да се каже и така: новите възли се свързват с вече съществуващите с вероятност, която е пропорционална на броя на връзките, които старите възли вече имат - т.е. те с по-голяма вероятност ще се свържат с оформилите се концентратори, отколкото с някои сравнително „по-самотни” възли; това статистически пресъздава т.нар. степено разпределение в модела „Светът е малък”, определящо мрежата като „scale-free”).
  Социологът Робърт Мертън нарича това „Ефект на Матея”, според Свето Евангелие от Матея: „Защото всекиму, който има ще се даде и приумножи” (Мат. 25:29). Нерядко този модел се нарича и „Богатите стават по-богати” („The rich get richer”).
  Въпросът, който възниква е - доколко една мрежа е уязвима, ако от нея се отстранят един или няколко нейни възли?
  ● В мрежите, изградени на случаен принцип всички върхове са раноправни и с приблизително еднакъв брой свръзки, затова произволното премахване на някой възел може да прекъсне мрежата или да намали рязко нейната свързаност. Така че тези мрежи са уязвими срещу случайни въздействия.
  ● Докато мрежите, изградени по закон за степенно разпределение се реализират чрез малък брой „хъбове” и затова премахването на случаен възел рядко предизвиква сътресения в мрежата и промяна на нейната структура - защото най-вероятно случайният удар ще засегне някой по-незначителен възел. Така че тези мрежи са устойчиви при случайни въздействия. Но за сметка на това са уязвими при целенасочени атаки срещу „хъбовете” – нещо, което не може да се каже за мрежите, изградени на случаен принцип.
  Възниква въросът – колко хъбове трябва да бъдат извадени от мрежата, за да бъде тя разбита? Последни изследвания говорят, че най-вероятно трябва да бъдат елиминирани от 5 до 15 процента от всички хъбове.
  Впрочем, в начина, по който се разпространяват повечето мрежови структури се крият една добра и една лоша новина. Те следват от това, че тези структури са много устойчиви на атаки по случаен принцип или на случайни повреди и прекъсвания в системата, но са много уязвими (чувствителни) на организирана (преднамерена) атака в най-значимите сгъстъци (сплъстъци). Да започнем с лошата новина.
  А тя е, че в тези структури вирусът, туморът, възмутителят не може да бъде победен въднъж и завинаги. Никога не можем да унищожим всички вируси в Интернет, всички ракови клетки в организма, всички терористи по света. Това за мрежовите структури е невъзможно.
  Но има и добра новина: че поради тяхната организация и този закон на разгръщането им във времето и пространството, в мрежовите структури става възможно да поставим вируса, тумора, възмутителя под контрол!
  За целта не е нужно да преследваме този вирус, тумор, възмутител из цялата мрежа. Достатъчно е да ударим техните концентратори, главните сгъстъци - “хъбовете”. Ликвидирайки ги, ще спечелим стратегическо преимущество, ще завладеем инициативата и ще можем да се насочим към следващите по натрупване на вируси възли - и да се справим с тях.
  Например (плюейки в пазва!): не е нужно терористите да удрят летище след летище, за да разрушат въздушния пътнически транспорт на САЩ: те могат да постигнат тази цел, удряйки само някои от летищата, които са най-плътно свързани с авиолинии с останалите летища в страната.
  Или друго, не е необходимо един компютърен вирус да бъде „преследван” из цялото Интернет-пространство, за да бъде унищожен. Важното е да се „почистят” най-важните сплъстъци (сървъри), където той е влязъл. А че някъде, образно казано, в Уганда има още от този вирус, това няма да застраши сигурността на Мрежата и да донесе непоправими щети.
  На този принцип действат съвремените лекарства срещу рак - те не водят изтощителна война с всяка ракова клетка в организма, а атакуват сгъстъците, напластяванията, където има най-голяма концентрация от такива клетки, където процесът на деление е набрал ход и бълва нови и нови ракови клетки. Тези лекарства с агресивен и с прецизно насочен подход „удрят” първичните огнища, органите, най-напред поразени от раковите клетки (а ако някъде в тялото има изолирана ракова клетка, то имунната система на организма ще се справи с нея). Понякога това се оказва достатъчно, за да се излекува организмът и метастазите да изчезнат сами или става възможно с допълнително лечение болестта да бъде преборена.
  А в противодействието срещу чумата на 21 век - тероризмът, не е необходимо да се изтребват терористите един по един - това е все едно да си мислим, че ще унищожим бълхите, смачквайки ги една по една.
  Трябва да ударим сгъстъците от терористи - ядрата, спящите клетки, сборищата около някои джамии, където се натрупва критична маса от бъдещи камикадзета. Така ще овладеем инициативата, това ще ни даде време и ще можем да концентрираме още сили - полиция, спецслужби и части със специално предназначение за още по-успешни удари.
  Така че борбата с мрежовите структури е обречена на успех, стига ние - като държава, система за сигурност и общество да бъдем на нивото на рисковете и предизвикателствата.

  P.S. 3. За допълнително (и отчасти алтернативно) четене:
  ● Насим Никълъс Талеб, „Черният лебед” С., „Инфодар”, 2009 год.
  ● Насим Никълъс Талеб, „Надхитрени от случайността”, С., „Инфодар”, 2009 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                 _              _   
__ _ ___ | | __ _ _ | |_
/ _` | / __| | |/ / | | | | | __|
| (_| | | (__ | < | |_| | | |_
\__, | \___| |_|\_\ \__, | \__|
|_| |___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.