Размисли за конфликтите – в регионалната и международната сигурност

Изказване пред Семинара ”Руската конфликтологична наука и конфликтологията в България”
Организиран от Международната академия по информатизация – Българско регионално отделение и Българската асоциация на конфликтолозите, в Руски културно-информационен център - София, 24.02.2006г.
Tекстът е публикуван в сп. „Конфликти и съвременост”, брой 1, 2006 г., стр. 61-65

Всички разсъждения, предположения и изводи в този доклад са само мои и единствено мои. Те с нищо и по никакъв начин не ангажират президента, вицепрезидента, нито когото и да било друг в нашата администрация.

  Понятието “Конфликт” е аксиоматично, вградено в самата основа на теорията на международната сигурност. Конфликтът е другото име на международните отношения. Във, със и чрез него държавите отстояват своите интереси. Конфликтът е сблъсъкът на интереси на различните държави. По-скоро - взаимодействието между интересите на държавите.
  Казвам “Взаимодействие”, защото ”Сблъсък”, а впрочем и “Конфликт” са натоварени - особено по нашите географски ширини - с деструктивен смисъл. Точно както “Компромис” тук звучи като нещо прекалено лошо.
  Някога в характеристиките ако пишеше “конфликтна личност” - това също означаваше нещо задължително лошо. А ако за някого кажеха, че безкомпромисно отстоява принципите си - това бе обезателно добро.
  Впрочем, Конфликтът не е изначално зло, той може да бъде двигател на развитието, може да спомага за преструктуриране на отношенията и за оптимизирането им. Ние не бива да бъркаме Конфликта с начина на неговото разрешаване, който може да бъде не-силов (мирен) или силов.
  И още - как да строиш отношенията с човек, ако той не е способен на компромиси, ако мисли само и единствено за собствените си интереси?
  Стратегически мениджъри, в т.ч. мениджърите на сигурността знаят, че има добри и лоши конфликтни личности (и добри и лоши конфликти).
  Способните стратегически мениджъри карат конфликта “да работи” за доброто на колектива, фирмата, държавата и региона. Те се стараят да “гасят” само конфликтите, които са контрапродуктивни и деструктивни.
  Тези разсъждения за мен са важни и защото скоро България ще бъде член на ЕС. А това е качествено различна среда. И там умението да се работи в екип, да се правят компромиси се цени не по-малко от личните професионални, делови качества. Там дават приоритет на позитивното синергетично мислене “и-и” (“конфликти с ненулева сума”), за сметка на конфронтационното мислене “или-или” (т.е. “конфликти с нулева сума”).
  Дотук с уточненията за понятийния апарат. Сега ще отбележа, че след Студената война в глобален мащаб се променят коренно мисленето и отношението към Конфликта - междудържавен и между етносите в една държава и между различните култури или т.нар цивилизации. Доскоро Конфликтът бе нежелано явление, разкъсващо тъканта на системата от международни отношения. Опитът от участие в конфликти се оказваше изцяло негативен, с унижения на великите сили (Виетнам, Афганистан), кръвопролития и деградация на обществата, хората и околната среда. Но вече се налага визия за инструменталния характер на Конфликта.
  Конфликтът се разглежда като средство за насочване на събитията в нужната посока. Ако по-рано целта бе Конфликтът да бъде урегулиран, разрешен, ликвидиран, преодолян, сега той трябва да бъде управляван, контролиран, манипулиран, утилизиран. С други думи, конфликтът днес е потребен жив, под похлупак; т.е. дезактивиран, но ако се наложи – и активиран, в съответствие със стратегическия интерес. Много от новите конфликти и особено тези в нашия регион, при цялата им историческа и вътрешно вградена логика съдържат очевидни елементи на активирани конфликти, които винаги избухват в точното време и на точното място.
  Политическият елит на Запад или поне във водещи западни държави поставя през последните години като предизвикателство No. 1 борбата с тероризма. Това може да се приеме ако разширим приетото схващане за тероризма до концепцията за “асиметричните форми на насилие”. Но преди всичко трябва да си дадем сметка, че след краткото глобално време на надежди за качествено различен световен ред, в който силата на правото ще бъде над правото на силата и ще се укрепи ролята на международните организации (най-вече на ООН); в който войната ще бъде отречена като средство за разрешаване на противоричията между държавите и с безспорен приоритет ще се ползват мирните средства за преодоляване, контрол и уреждане на споровете; т.е. след приспивното време на политически идеализъм, в международните отношения отново се завърнаха силовите методи за управление на кризите и решаване на конфликтите – а според някои – и за опазване на глобалното статукво и за контрол, манипулиране и потискане на несъгласните с това статукво.
  Употребата на въоръжена сила и при най-малкия повод, става отново основно средство за доказване на правотата и за налагане на волята. В международните отношения, при потенциалните възможности на някои нови оръжия да нанасят колосални щети е опасно политиката да се води по метода на каубоя: “Най-добре се смее този, който стреля пръв.” Така правото на силния се превръща в сила, а силата му - в право. Тогава за слабия остава само да прибягва до асиметрични отговори и удари от засада и в гръб, да си служи с тероризъм: евтино средство за скъпи последствия. Но казаното не означава, че има добър тероризъм - тероризмът е една от чумите на 21 в., а чумата винаги е била бедствие.
  Явно и на мен в това изказване проличава старата слабост на нашите всичколози в сигурността: много по-леко говорим за глобалните процеси и се плъзгаме по повърхността на процесите в нашия регион, където са истинските проблеми на националната сигурност. То е така въобще във външната политика на България, която се е заела с проблемите на Ирак и Афганистан, а не винаги се досеща да погледне какво става наоколо, да види дали гори къщата на съседа и играе ли мечката в неговия двор.
  А трябва да мислим първо за ролята на Балканите, т.е. на Югоизточна Европа в голямата политика през първото десетилетие на новия 21 век.
  Ако през последното десетилетие на 20 век Балканите (за добро или лошо) неизменно бяха централна тема в световния дневен ред, така че мнозина не-европейски политическите лидери можеха без затруднение да намерят региона на географския и геополитически Глобус, то сега с невъоръжено око се вижда изместване на фокуса на вниманието пò на изток, минаване на Балканския регион в периферията на геополитиката.
  Независимо дали това ни се нрави или не, и САЩ, и НАТО - улисани с Ирак и с Афганистан, следят с далеч по-слаб интерес какво се случва на Балканите, а НАТО прехвърля свои отговорности в региона на ЕС.
  Далеч съм от мисълта да подценявам усилията на ЕС в нашия регион, но самият ЕС не е в момента, да го кажа по-меко, в най-добра спортна форма; освен това той изпитва криза на собствената своя представа за пространството Европа и е готов с години да спори къде е мястото на следствието в една държава, а не да мисли къде е мястото на самата държава. ЕС гледа на разширяването си прагматично - не визионерски; бюрократично - не стратегически. Това не вещае в близко бъдеще (дано поне след България и Румъния) приемането в ЕС на останалата малка шепа балкански, но изконно европейски по дух и култура страни. И нищо чудно някои от тях да продължат да раждат краен национализъм, други – организирана престъпност, а трети да се окажат т.нар. “failed states”.
  И въпреки всичко - въпреки геополитическото късогледство, въпреки изкривената оптика, трябва да се напомня на Европа, че формулата за възраждане и просперитет на Балканския регион е, че проблемите му се лекуват не с по-малко, а с повече, с по-бърза европейска интеграция.
  Макар че страните в региона преследват общи цели на демокрация, на пазарна икономика, на интеграция в НАТО и ЕС - процесите тук не са станали необратими, самоподдържащи се и неподатливи на влияния.
  Живеещи непрекъснато като в минно поле и в условията на повишена несигурност, нашите народи често са се питали: “Крива ли е съдбата?”. В този въпрос се е прокрадвала мисълта за предопределеност, за орис. Т.нар. Велики сили имат принос за тежката участ на Балканите: тук те с векове са проектирали противоречията си, разделяли са съществуващи и са създавали измислени държави; преследвали са двойни стандарти.
  Но народите в региона ни не могат да се изживяват само като жертва и обект на чуждо въздействие, те са и субект, който има вина за своята участ, за това, че регионът генерира рискове за европейската сигурност.
  Тук има нестихнало етническо и религиозно напрежение; хаотичност привнасят обременената ни историческа памет и взаимното недоверие. А огнищата на домодерност, неставаща демокрация и слаба развитост, генерират силно криминализирана политическа и икономическа тъкан - тя е питателна хранителна среда за терористични и престъпни групи.
  Не бива да се забравя генезисът на някои от сегашните политици в региона, нито връзките им с организираната престъпност. Трудно е да се повярва, че хора с обременено криминално и терористично минало ще станат искрени и убедени демократи, последователно работещи за нормализиране, демократизиране и модернизиране на нашия регион.
  В региона ни се сблъскват два ключови принципа на международното право: правото на самоопределение и принципът на ненарушимост на границите. Да се намери баланс между тях в интерес на сигурността и стабилността на Балканите (и Европа) е актуална задача за НАТО и ЕС.
  Косово е горещ картоф, който все повече държави все по-малко искат да държат в ръцете си и има стремеж за бързо решаване в посока независимост, с обещания за ЕС-бъдеще за Сърбия! “Стандарти преди Статут” се заменя с “и Стандарти, и Статут” (“Стандарти - някога, Статут - спешно”). Но как провалът да се гарантират Стандартите ще се замени със способност за това, ако просто преместим акцента върху Статута?
  “Дурной пример заразителен”. Абхазия, Приднестровието и Нагорни Карабах питат: Защо за Косово да може, а за нас - не? Трябва да спрем фабриката за производство на нови държави в региона! Като изчерпи “суровините” на Балканите, тя ще открие производството в друг регион.
  На Балканите не е важно само дали ще се намери решение на един проблем, но и кога ще се намери това решение. В региона няма лесни решения. За да е решението работещо, а не да даде верижни реакции, регионът ще трябва да бъде готов да го преглътне, да го асимилира, да свикне с него, да може да го приеме без кризи, сътресения и конфликти.
  Въпреки негативния си образ, понякога Балканите могат да имат и по-европейско поведение дори от Европа. Така беше при ескалацията на “карикатурната война”! Балканите показаха чудеса от търпение и разум.
  Развитието днес крие много несправедливост, неравноправие, двойни стандарти. Сигурността е тясно свързана с развитието. Без развитие няма сигурност, без сигурност няма развитие. Но ни е нужно не е всяко развитие, а развитие, което генерира сигурност и което е устойчиво.
  Глобалните асиметрии в развитието, жизнения стандарт, сигурността, в перспективите, технологиите и комуникациите раждат асиметричното насилие. Не можем да воюваме с тероризма само силово и методично, по днешната спирала: Колкото повече воюваме, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече воюваме. Светът е бременен с конфликти. Банално е, обаче е вярно: трябва да атакуваме причините за тероризма, тласкащи хората към насилие: бедност и изостаналост, експлоатация и репресивен режим, разпаднала се държавност, слабо образование и здравеопазване, влошена околна среда и престъпност.
  Панацея за сегашното тежко заболяване на света няма. Необходими са ни: 1. Диалог; 2. Политика на протегнатата ръка; 3. Помощ на Запада за изостаналите региони; 4. Сила на правото, а не право на силата; 5. Лидерство, а не Господство; 6. Виждане за света като една обща лодка.
  Необходимо е да се създават нови условия за Диалог, за Алианс на цивилизациите и стимулиране на контактите между различните етноси, култури и религии, за възпитание в дух на търпимост и толерантност. Но за да се гради доверие между цивилизациите, трябва да се научим да чуваме чрез ушите и виждаме през очите на другите. Ако не искаме Диалогът, Алиансът на цивилизациите да си останат пропагандна теза, трябва да правим повече за да има поне относителна равнопоставеност в този Диалог и за да има поне относително равноправие в този Алианс.
  Нуждаем се от нова глобална култура на солидарност, съпричастност и взаимопомощ. Тя се състои не само от помощ при бедствия, от дрехи, храни и медикаменти, а от модернизация на бедните региони, от усилия за лечение на политическите, социалните и екологичните им проблеми.
  Най-успешни проекти през Студената война бяха Планът Маршал и Хелзинкският процес. Днес изостаналите региони остро се нуждаят от нов, съвременен План Маршал - на развитите държави за лекуване на недъзите, възстановяване и догонващо развитие на бедните държави.
  А избягването на пророчествата за сблъсъка на цивилизациите и противодействието на тероризма изискват нов Процес, аналогичен на Хелзинкския процес, който тогава направи толкова много за намаляване на острата, ядрена конфронтация между двете антагонистични системи.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  ____    __  __   _____                  
| __ ) | \/ | |___ | __ __ ___
| _ \ | |\/| | / / \ \ /\ / / / __|
| |_) | | | | | / / \ V V / \__ \
|____/ |_| |_| /_/ \_/\_/ |___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.