За атаките на Георги Първанов срещу Бойко Борисов (Субективната гледна точка на един бивш президентски секретар)

  Безпрецедентните атаки на президента Първанов срещу премиера Борисов са индикации за нов политически феномен и могат да положат началото на трудно подлежащ на прогнозиране и (без)крайно противоречив процес на деформиране и разпокъсване на властовото ни пространство.
  Думите, които използвам са малко сложни, навярно звучат наукообразно, но аз наистина смятам, че въздействията и последствията от постъпките на Първанов са предизвикателство за политическите анализатори и експерти, защото са свързани със самата ни политическа система, с формата и формàта на непълноценната, крехка демократична конструкция, върху която се реализират главните решения, свързани с Прехода, с промените, проблемите и провалите на българското общество и държава.
  Ето защо оценявам изявите на Първанов не просто като изпускане на нерви. За мен тези изяви са съпротива срещу промените, за които българският народ даде своя вот в полза на „ГЕРБ”. Друг е въпросът дали и доколко Бойко Борисов може да осъществи мисията, която хората в отчаянието си му я възложиха и я очакват от него.
  Георги Първанов говори и пише, може би без да си дава сметка напълно за това, от името на тези, които драматично и панически усещат, че присвоената от тях държава може да им се изплъзне, да излезе извън техния контрол. Това са т.нар. олигарси, или по-образно казано – „ловната дружинка”, онази малка група свръхбогати задкулисни „трофейни” бизнесмени. Назовавам ги „трофейни”, защото са направили няколкото си първи (десетки) милиона на принципа на плячката, на присвояването, отхапването, отръфването от националното богатство – с помощта на угодни им и угоднически негодни политици, приели доброволно ролята на момчета за поръчки и за указания по телефона.
  Не искам да идеализирам Бойко Борисов и не съм негов фен, да не кажа нещо по-силно, но Георги Първанов всъщност се препречва на пътя му, защото този път е обещание за промяна, за изграждане на нова държава и на нови обществени отношения. Никой не може да си затваря очите пред болезнено крещящия факт, че Преходът изчерпи ресурсите и търпението да се живее така – в ориенталска страна, с повърхностни и лесно нарушими правила, в несигурност за нормалните и в безнаказаност за ненормалните хора, с увреждане на националните интереси и разкъсване на социалната тъкан.
  Признавам, че е малко опростено, но с атаките си срещу правителството, президентът става флагман не на опозиционните сили (още едно мое несъгласие с някои коментари), а на ретроградните, недемократични сили и интереси. За жалост, това поведение е резултат от избор, който Георги Първанов направи и провежда неизменно през втория мандат – да застава на страната на не обществото, а от другата страна, т.е. срещу обществото.
  Именно затова той нито веднъж не се произнесе поне отчасти, поне с половин дума за безобразията и крадливостта, стигащи до мародерство и превърната в съдържание, същност и смисъл на тройната коалиция.
  Убеден съм - в края на двадесетата година от Прехода, България прави пореден, страх ме е да кажа – последен опит да излезе от схемите на този Преход, да тръгне по-новому или поне по малко по-различна траектория. И ситуацията става „или-или”. Тя изисква избор, позициониране, хора с гръбнак и принципи, а не андрешковци или кошаревски свидетели.
  Георги Първанов е вече част от миналото, от това, което искаме, ха, как искаме да е минало, да отмине. Той е част от вчерашния ден на България.
  Вече каквото и да каже Георги Първанов, за него няма чуваемост. Думите му не се подреждат във фрази в слуха на обществото, идеите му не донасят смисъл до съзнанието на обществото. Те глъхнат, а то е глухо за тях.
  Георги Първанов навлиза в последните две години на своя втори и последен мандат, а на президент в такова положение в САЩ му казват „куцо пате”, защото на него вече никой не залага, всички постепенно го отписват. Такъв президент, ако не си даде сметка за процесите и ситуацията, в които вече се вписва, може най-много да служи за мюре - за нечии други интереси и апетити.
  През последните две години от своя втори и последен мандат, положението на Георги Първанов все повече ще заприличва на онази безсмъртна картинка от „Алиса в страната на чудесата”, когато Чеширският котарак започва да изчезва бавно, докато накрая остава само усмивката му. Бих пожелал на президента от него накрая да остане също усмивка, а не зла гримаса.
  Друг е въпросът, че беше време, когато няколко души, в това число и аз като негов секретар, му давахме други съвети и бяхме за друга стратегия, за други цели и принципи в дейността му, чрез които той да остане не като сух, безглас запис в новата история на България, а с дела, каузи и мисии. Защото, както и аз съм го предупреждавал, има реална опасност накрая той да се превърне в президент, който поражда у обществото само досада и отегчение, а не дай Боже – гняв и ожесточение...

  Що се отнася до оценката ми за свикването на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) точно в този момент и точно по тази тема („Обсъждане на мерки за изпълнението на показателите по Механизма за сътрудничество и проверка и за подобряване усвояването на средствата от ЕС”), то каквото и да напиша, ще е в духа на моите съвети към Георги Първанов до 2006 г. и до моите анализи и публикации (вкл. на този сайт) след това.
  Георги Първанов така и не можа да осъзнае по държавнически смисъла и ролята на КСНС. По отношение на КСНС той си остана на политическо, дори на политиканско ниво. Затова КСНС не можа да бъде съживен, затова вместо през досегашните 8 години да го е свиквал поне по 4 пъти на година, както го задължава закона (т.е. поне 32 пъти досега), той го е свиквал 15-16 пъти и то понякога – по измислени или неактуални поводи (напр. за Челопечене).
  Една от причините за отношението на Георги Първанов към КСНС е резултат от факта, че именно на КСНС през 1997 г. той е бил унижаван, фактически опозорен, когато трябвало с Николай Добрев да върнат мандата на БСП за съставяне на правителството. Поради това крайно обидно и дискредитиращо го преживяване, той има физическа непоносимост, стигаща до отвращение към КСНС като институция.
  Така че и в сегашния случай Георги Първанов не свиква КСНС като държавник, а като политик, за жалост – като политикан – за да натрие носа на Бойко Борисов, за да го „строи в две редици”, за да се направи на важен, че даже и значим. Логичен е въпросът: А защо КСНС не беше свикван по тази тема тогава, когато имаше крещяща нужда от специални заседания и след суровите санкции на Европейската комисия, довели до спиране на фондове, имащи за страната ни значението на кислород, на глътка въздух за задушаващ се човек??

  Отделна оценка заслужава сегашният секретарски апарат на Георги Първанов, който му дава подобни съвети и му пише такива статии като тази за енергийните проекти.
  Ако в първия екип на Георги Първанов (от началото 2002 г.) имаше доста креативни личности или поне хора, които могат да мислят и творят – Никола Карадимов, Веселин Минчев, Николай Генов, Златин Тръпков, Петър Странчевски, моя милост и по-късно Андрей Бунджулов и др., то постепенно, а през втория мандат - категорично и необратимо, президентската администрация започна да се превръща в блажен остров за любители на синекури и екскурзии зад граница; за политически кариеристи, парашутисти и прелетни птички; за мислители, способни да казват на президента това, което той иска да чуе; за червени политически полковници от запаса; за административни началници от всякакъв род, които искат да се понакичат с поста „секретар на президента” и небрежно да подават визитните си картички с надлежно отразен този пост.
  Т.е. от мозъчен тръст, президентското войнство усилено губеше надпартийната си същност (тя и без това си беше по принцип камуфлажна) и все повече деградира до първична партийна ядка на БСП. На пръсти се броят вече хората там, които ме респектират и изпълват с уважение – напр. Андрей Бунджулов и Антоний Тодоров (като учени и анализатори), като Борислав Борисов (като мениджър във висшето образование). Единственото, което не разбирам е как се оправдава за престоя си там храбрият син боец от началото на Прехода Венци Димитров...
  Иска ми се да му кажа: Драги Венци, аз бях при Георги Първанов през първия му мандат, който, особено в началото, бе силен и с някои, макар и епизодични, но държавнически изяви. Горд съм, че имам заслуга за най-ярката проява на президента – фразата „Аз не приемам тази война” (март, 2003 г. – за войната в Ирак). И въпреки всичко, с цялостните си изяви след 2005 г., Георги Първанов ме доведе дотам, че в очите на много приятели, колеги и студенти, петте години в президентството започват да се превръщат от уникален шанс и време на усилен труд, в петно в моята биография... Но ти, Венци, ти какво правиш там в най-слабия и дискредитиращ период от президентстването на Георги Първанов, когато той отново стана от червен – по-червен? Защо му позволи да те унижи неотдавна публично? Добре ли ти е там в чужда среда, сред чужди хора, с чужди мисли и чужди дела? Или и ти имаш като аз някога свои илюзии, зад които се криеш от голата истина?

  Накрая, оценка може да се направи и на медийната среда, в която се развиват последните изяви на Георги Първанов. Бих казал, че бумерангът се завръща. Ако преди медиите му създаваха абсолютно комфортна среда, подтичваха след него угоднически, питаха го на какви въпроси би пожелал да отговаря и чрез главните си редактори се возеха за екзотични воаяжи в щедро предоставения от него държавен самолет (за който разходите обаче поема българският данъкоплатец), то сега медиите тичат, някои направо пълзят, след новия победител, след Бойко Борисов... Затова на Георги Първанов се налага да търси изяви и да съобщава позиции чрез президентския си сайт, сякаш от обсадена крепост, като че от подземен бункер...
  Жалко. За мен е много жалко и на мен ми е жал, че е така. Та нали все още Георги Първанов е моят държавен глава – мой, защото е държавен глава на родината ми.
  Ако в началото на първия мандат каквото и да изречеше Георги Първанов, все бе добре и дори без да го чуят, хората си казваха: „Президентът стои много добре”, то сега, в края на втория мандат, каквото и да изрече Георги Първанов, все е зле и дори без да го чуят, хората си казват: „Президентът прави грешка след грешка”.
  Още по-опасно за Георги Първанов са медийните отклици, когато самата му стратегия на поведение е дълбоко сбъркана.
  Някога, когато запотен, разпасан, с избиваща детски мечти и комплекси радост Георги Първанов тичаше из футболното поле заедно с Бойко Борисов и се правеше на ритнитопковец, аз спорех с него: „Г-н Президент, римляните са казвали, че каквото е позволено на Юпитер не е позволено на бика. А днес, каквото е позволено на бика, не е позволено на Юпитер! Оставете Бойко да играе мач по спортен екип и плувнал в пот. Това е неговата роля, това е неговата същност, това е неговият таван, ако щете. Но Вие – Вие нямате право да принизявате институцията „Държавен глава”, да я дескрализирате, да я показвате на обществото буквално по бели гащи! Това не е вашето поле на изява...”.
  Е, тези дни, с нападките си срещу Бойко Борисов, Георги Първанов отново се изявява на неговото, на Бойко поле, а там той, Първанов, няма никакви шансове. Това не е неговата игра, това не е неговият език, това не е неговото амплоа, това не са неговите амбиции... Сега на Бойко всички стискат палци, сега медиите са благосклонни (и коленопреклонни) към Бойко, сега обикновените хорица разпознават и припознават Бойко като себе си и нещо от себе си – като Бойко. Сега Бойко е надеждата за промяна, а Първанов в тяхното съзнание е отписаният, изчерпаният, отиващият си.
  Ако аз бях сега секретар на Георги Първанов, щях да му предложа качествено друга и коренно различна стратегия на поведение, базираща се (отново да го кажа по-сложно и наукообразно) – на идентификация на рисковете, след това на анализ и оценка на рисковете, после, естествено, на методи и способи за въздействие върху рисковете. Като целите са:
  -- да се намери кауза, която да осмисли остатъка от втория мандат на Първанов.
  -- да се минимизират негативните последици от изчерпването на мандата и на очакванията на обществото към него.
  -- да се управлява сриването на неговия рейтинг;
  -- да се осъществява ролята на коректив на правителството, но не чрез войни и нагнетяване на напрежението, а чрез политика на протегнатата ръка и търсенето на съгласие. Т.е. политика на „NCBC” – „Not Confrontation, But Cooperation”.
  [Ако е чак пък толкова радикален спрямо Бойко Борисов, Георги Първанов може да се опитва не като ловец да го отстрелва на пусия или из-зад ъгъла, а да го задушава в прегръдките си. Казвам го, макар че дори това за мен е обречена в дългосрочен план и от гледна точка на националните интереси стратегия.]

  В заключение, всеки анализатор обича да се прави на пророчица, но ако някой има още десетина минути за престой в моя сайт, нека види какво съм писал на Георги Първанов по отношение Бойко Борисов. При това съм го писал много-много отдавна, още когато Бойко Борисов беше само енигма, а по-точно - един постепенно налагащ се в общественото съзнание главен секретар на МВР...
  Николай Слатински
  10.09.2009 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _   _           _   _       _   _   _ 
| \ | | _ __ | | | | __| | | | | |
| \| | | '_ \ | | | | / _` | | | | |
| |\ | | | | | | |_| | | (_| | | |_| |
|_| \_| |_| |_| \___/ \__,_| \___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.