За България, ДС, Социализма и Запада (Противоречиви мисли, породени от две книги с разсекретени документи)

  Като всеки нормален, уважаващ себе си, амбициозен и добросъвестен научен работник, аз чета огромно количество най-различна, нужна и важна, полезна и приятна литература, за да мога да бъда просветен, информиран, знаещ, можещ и най-малкото – да съм поне относително в крак с последното слово в широкото проблемно поле от различни науки и теории, в чиято пресечна точка се намират националната и международната сигурност.
  Напоследък, особен интерес за мен представлява навлизането и заравянето в Историята (по-близка и по-далечна) - даже с осъзнаването, че правя това в по-малка или в по-голяма степен като любител. При това си имам любими периоди за изучаване и осмисляне.
  Такъв вълнуващ период бяха последните десетилетия до освобождаването ни от турско робство (или османско присъствие, както сега обича да се изразява цивилизовано огромна част от нашия политически елит).
  После се „преместих във времето” и изчетох безброй страници за периода на строителите на съвременна България – до началото на Първата световна война включително.
  Сега постепенно навлизам в последните години преди Втората световна война.
  Отново и отново искам да си изясня до каква степен българските политици са виновни чрез вземаните от тях решения за това – непрекъснато, неизменно, с някаква мистична, желязна логика страната ни през 20 век да се оказва все в лагера на победените (и при Първата световна, и при Втората световна, и при Първата студена война); и до каква степен техният избор е бил предопределен, а те са играели ролята на марионетки, чиято свобода за действие е била изключително силно ограничена...
  Несъмнено, има монографии, студии, изследвания за съответните исторически периоди, които е задължително да бъдат прочетени. Но аз признавам, че мен повече ме увличат и въвличат не строго научните, аналитични, „а-ла дисертация”, сухи, дестилирани произведения - с до досада прецизирани мисли, слова, аргументи и идеи, а документалната или почти-документалната литература – мемоари, спомени, житие-описания, дневници – на очевидци, на съвременници, на действащи (или бездействащи) лица, още повече пък, подкрепени именно с документи – лични или семейни, добити или откраднати, разсекретени или дешифрирани.
  Предпочитам не някой учен да ми разказва какво е било и как трябва да мисля за това, което е било, а да го науча от първоизточника, от преживелия и изстрадали я го, от този, който е правил историята или е изпитал суровите й истини върху гърба, сърцето и душата си.
  Уводът се получи по-дълъг отколкото предполагах, но ми се щеше да обясня как така двете книги, за които накратко ще стане дума, са избрани от мен, защо точно тях съм извадил от огромната купчина прочетени през изминалите седмици и месеци произведения, творби, писания или съчинителства, защо точно на тях съм се спрял и какво общо има помежду им, за да ги коментирам заедно в този накъсан и нахъсан текст.
  Става дума за следните две книги:
  ♦ Алексения Димитрова, „Тайните досиета на царя. Секретните документи за Симеон Сакскобургготски, писани и събирани от Държавна сигурност от 1946 до 1993 г.”, С., „Вестникарска група България”, „24 часа”, 2009 г.
  ♦ Димитър Димитров, „Съветска България, 1964-1966”, Книга втора, Би Би Си Лондон; С., Център за развитие на медиите, 1999 г.

  И двете книги са всъщност свитъци от документи, съвестно и прилежно публикувани от техните автори (които остават тихи и скрити зад сцената и чието личностно присъствие изобщо не се натрапва; като че ли има съзнателно самоотстраняване, дори страх - да не изместят вниманието, да не ги заподозре читателят в нездрава някаква амбиция, в себичност и самолюбуване).
  Доколкото заглавието на първата книга говори много ясно за нейното съдържание, ще поясня, че втората книга съдържа документи за страната ни, разсекретени от архива на Форин офис (Министерството на външните работи на Великобритания) и писани през трите години на мандата на първия британски посланик у нас Уйлям Харпъм, вече покойник.
  Авторът на тази книга е мой добър познат и надявам се – приятел, завършил както и аз, Националната математическа гимназия в София, достатъчно известна сред политиците фигура като мислещ и търсещ, нестандартен и провокативен, но винаги почтен журналист от Би Би Си в първото десетилетие на прехода ни към демокрация (както е прието да се нарича този противоречив и тежък за обществото ни период).
  Книгата му има мото: „В памет на изстрадалите заради търсенето на свободна информация”. Има и личен надпис от деня, когато той ми я подари: „На Николай за спомен от доброто/лошо старо време! 13.01.2009 г.”.
  И още нещо – то е като неволен малък каламбур – втората книга, за която пиша тук е и „Книга втора”, както се вижда от названието й. След като я прочетох на един дъх съм мотивиран да „принудя” Димитър Димитров да ми предостави за четене, а защо не и да ми подари и „Книга първа”, която обхваща разсекретени материали на Форин офис за десетината години преди 1964 г.
  Казвам това, защото тази „Книга първа” не се намира никъде, а подобни издания нямат за цел само да видят бял свят заради статистиката и престижа, камо ли пък заради самия факт на публикуването – те трябва да се четат, да бъдат достъпни, защото дават безценна информация за безкрайно любопитен и ключов период от българския социализъм.
  За мен този период е поне още няколко пъти по-интересен, защото обхваща години, през които съм бил дете и не съм могъл да се взирам и втренчвам в страната, обществото, народа и хората край мен с малко от малко разбиращ, да не говорим пък изобщо за критичен поглед.
  Тук обаче нямам намерение да преразказвам двете книги. Не такава е моята амбиция, не такава е и конкретната ми цел.
  Скромното ми желание е да приведа най-важните свои мисли, които се подредиха в главата ми след като прочетох тези две книги и неволно, непреднамерено и неосъзнато те се свързаха някак у мен помежду си, сякаш бяха две страни на една и съща монета. И така:

  ► За мракобесите с човешко лице.
  От страниците на двете книги изскочиха до болка познати комунистически фамилии, за които кой знае защо е прието да се мисли сега позитивно, сякаш това са добрите ръководни кадри на еднопартийния, авторитарен и банкрутирал режим. Нещо повече, фактът, че въпросните „видни дейци” са загубили битката с Тодор Живков и са изпаднали по една или друга причина в немилост, даваше и-или дава автоматично обществен кредит на доверие на техните синове или внуци, заемащи днес също така изключително високи управленски позиции.
  Говоря например за Борис Велчев (дядото на сегашния главен прокурор) и Димитър Станишев (бащата на доскорошния министър-председател). Както може да се види от тези две книги, всъщност това по тяхно време са две много ключови фигури, намиращи се по върховете на държавната и партийната йерархия и ако режимът носи своите колосални вини, те като негови архитекти, стожери, ръководители и изпълнители споделят напълно тези вини и не могат да се спасят от отговорността, нито бива да избегнат присъдата на историята за тях. Всъщност, максимално доброто, което може да се каже за такива висши партийни ръководители е, че те са били „мракобеси с човешко лице”.
  Т.е. макар и мракобеси, но с човешко лице. Или – макар и с човешко лице, но мракобеси.

  ► За професионализма на Държавна сигурност.
  Подозирам, че бившата Държавна сигурност е правила и много полезни неща за България – напр. в борбата с тероризма и с престъпността. Не съм сред тези, които ще заклеймят цялата й дейност, още повече, че без да съм имал каквито и да било общи работи с нея (и слава Богу, че ме е подминала, че не е решила да ме притисне в ъгъла, защото не знам дали бих издържал на натиска и шантажа й), аз познавам десетки честни и почтени бивши нейни служители, а една шепа от тях са днес дори мои чудесни приятели...
  Но от двете книги и особено от тази с „досиетата на царя” лъха нещо противно, гнило, мухлясало, фалшиво, вкиснато, развалено.
  Точно така – човек не може да не си помисли: Ама това ли е прехвалената ДС? Това ли е могла да събере тя? За това ли е поглъщала огромни средства и то в бедни за държавата и народа години?
  Пълни глупости са тези досиета – слаби, кухи, елементарни, изрезки от вестници, сплетни, клюки, слюнки! Непрофесионализъм отвсякъде! Примитивизъм на всяка крачка, във всеки ред. Световна тъпота, навяваща всемирна скука.
  С тази книга лъсват задните, бих казал – срамните части на ДС с нейната прехваленост – каква била, какво умение, майсторство, качества, количества имала, как пипала, как можела, как искала, как знаела – нищо подобно! Боза, престояла на слънце 3 дни (най-малкото).

  ► За славното време на социализма.
  Когато като човек във, от и около политиката имах възможност да общувам с политици и учени от Запада, аз винаги се опитвах да им давам малко по-друга оптика за социалистическите години на България. Защото се натъквах на опростени, простички и дори простовати схеми, предубеждения, идеологизирани заблуди относно нас, страната ни и обикновените хора.
  Наистина е твърде елементарно някой отвън, от Запада, дори и да е добронамерен, да ни казва как е било тук, какво ни е било на нас.
  В края на краищата през тези 45 години на социализъм българите не са били вечно нещастни, подтиснати, отчаяни, слепи и неми хора. И те са се радвали, обичали, любили, вярвали. И те са имали мечти, радости, надежди и пориви. Тъпо е да бъдем описвани през онова време като безгласи скотове, унили впрегатни животни, слепи роби на труда, експлоатирани роботи с промити мозъци.
  Картината е била много по-многопластова, много по-многоаспектна, много по-многостранна.
  В същото време и двете книги, за които говоря показват, че не е само идеологическата превръзка върху очите на Запада и западняците, която им е пречила да ни видят такива, каквито сме. Не е само димната и душна, мъглява и замъглена атмосфера на Студената война. Не е само непроницаемостта на Желязната завеса.
  Ние наистина сме излъчвали и смущаващи и шокиращи сигнали, демонстрирали сме и отблъскващи и уродливи лица, показвали сме се и противно и брутално поведение.
  С други думи, ние трябва да си дадем сметка, че не е само Западът този, който ни е виждал по толкова неприятен начин, но и ние сме си виновни, че той ни е виждал такива.
  Става дума и за безкрайно ограничените ни, направо прости и неграмотни, да не говоря за схоластични и праволинейни държавни ръководители (сред които само Иван Башев е бил донякъде светъл лъч или поне човек с различна закваска).
  Става дума и за нашето страхливо, мнително, черно-бяло, доста често недостойно поведение като хора и граждани – по отношение на Запада и западняците.
  Става дума за технологичната, архитектурна, дори битова изостаналост, стигаща до примитивност (вземете ужасните панелни блокове, правени сякаш за да внушат умишлено колко малко значение има отделния човек, камо ли пък неговата личност и индивидуалност).
  Става дума за налаганите забрани да се общува с „онези оттатък”; за заглушаванията на Би Би Си и „Свободна Европа” и „Гласът на Америка; за репресивната машина (все същата и вездесъща ДС); за тоталния контрол върху обществото и човека.
  И за много други подобни безнравствености, безпардонности, безхаберия и безумства става дума. Така че ние не можем да избягаме от крещящата необходимост от комплексна, цялостна, всеобхватна и пълна оценка на онова време – без тенденциозност, но и без инфантилна идеализация.

  ► За стратегията и политиката на Запада.
  Както от тези книги, така и от много други, все повече и все по-откровено и открито става ясно, че Западът не може да избяга от отговорността си за безотговорността, която е проявил към народи като българския през първите десетилетия след 1945 г.
  Ние наистина сме жертви не само на самите себе си и на Сталиновия човеконенавистнически режим, но и на Запада.
  Западът (макар че е много трудно да се говори за Запада като за единно и общностно цяло – има Великобритания, има Франция, има Германия, има САЩ...) наистина заслужава колосален исторически, геостратегически, геополитически и геоикономически укор, че ни е отписал, продал, предал, харизал, изоставил на произвола на съдбата.
  У Запада по отношение на нас няма визия, няма концепция, няма воля и няма мотивация - да ни разбере, да ни помогне, да ни влезе в положението, да ни облекчи страданията, неволите, терзанията и мъките.
  Ние за него сме Другите, „съветския сателит”, малка и ненужна му държава, която общо-взето кучета я яли.
  С нас няма чак какво толкова да се работи и сътрудничи, да се развива бизнес, да се подпомагат знаещите и можещите, да се подкрепят по-свободомислещите дори сред управляващите еднопартийни (защото тогава БЗНС е хищна, подла, аморална и подмазваческа мутация, симулация и имитация на втора, различна от комунистическата партия) величия и кадри.
  Така е много лесно – там, някъде далеч зад Стената, в самата периферия на Европа, буквално в импотентното подкоремие на Съветския съюз има някаква България, народът на която изглежда изостанал, примитивен и аполитичен, а хората не са нищо друго, освен неприятни, примирени и обезверени безглави мухи, с които е противно дори да общуваш.
  А всъщност е било достатъчно - и това го доказва първият британски посланик у нас – да погледнеш България и нейните граждани малко по-отблизо, малко по-непредубедено, малко по-хуманно и тогава няма как да не видиш колко по-красиви са лицата, колко по-сърдечни са душите, колко по-широки са сърцата и колко по-будни са умовете.
  Но Западът няма нужда от това. Той играе своя геополитически шахмат, в който фигурите му са бели и само белите фигури са важни. Съветският лагер-противник е с черните фигури, и всичките му фигури са черни, включително и най-малката черна пешка, разположена на Балканите и която, за разлика от всички други балкански държави, не може да избяга от Балканите, защото Балканът минава през нея.
  ...
  Най-добре е да спра дотук. Защото ми се стори, че колкото и споделените досега мисли да бяха породени от двете прочетени книги, аз се поувлякох и започнах да надхвърлям границите, очертани от тези книги и да навлизам в по-широки територии, из които някъде объркани се лутат ненамерените отговори на въпросите за онова, което на България й се случи през онези 45 години и за това, което й се случва през тези 20 години...
  Николай Слатински
  04.09.2009 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _      ____     __     _         _ 
| | __ / ___| / /_ | | (_)
| |/ / \___ \ | '_ \ | | | |
| < ___) | | (_) | | |___ | |
|_|\_\ |____/ \___/ |_____| _/ |
|__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.