Не знаем, защото не искаме да знаем

Винаги подчертавам изрично, че не може да се прави – в никакъв случай не може да се прави – пълна аналогия с предходни исторически времена.
Заедно с това, Историята ни дава подсказки, намеци, напътствия, предупреждения, които ако бъдат правилно разчетени и адекватно проектирани върху нашата реалност, могат да ни помогнат да разберем немалко от това, което ни се случва, от онова, през което преминаваме.
Ето, аз не мога да разбера безразличието на огромната маса българи към всичко, което става пред очите ни през последното десетилетие.
Хората гледат, но сякаш не виждат, слушат, но сякаш не чуват.
Нима е възможно да не знаят за хищната и нагла корупция?
Нима не виждат какви случайни и абсолютно некомпетентни хора има сред властниците?
Нима не са разбрали за бруталния отказ от правосъдие, който изважда и извежда цяла прослойка хора от подлежащите на законово (съдебно) наказание?
Нима не ги отвращава бабаитският, нарцистичен, арогантен, хвалипръцковски, тотално лишен от визия и стратегия начин на управление, който пилее обществени ресурси и прави бъдещето на страната ни съмнително и поставено под катастрофични рискове?
Защо е тази наша слепота, защо е това наше мълчание?

В книгата „Потопените и спасените“ на бившия концлагерист в хитлеровия ад и мъдър човек – Примо Леви, има пасаж за Алберт Шпеер (спомените му излязоха на български) – един от най-видните лидери на нацисткия режим, „придворен архитект“ на Хитлер, министър на военната промишленост на Райха от 1943 г.
В Нюрнберг Шпеер се признава за виновен дори за нещата (престъпленията) на нацизма, за които не е знаел. Не ги е знаел, защото не е искал да ги знае.
Не е ли това отговор на моите въпроси по-горе?
Стотици хиляди, а може би и милиони българи не знаят какво се случва в България, защото не искат да знаят. Те са заели удобната поза на широко затворените очи и широко запушените уши. Не им е важно нищо от това, което иначе е лесно да бъде видяно и чуто, затова и не искат да знаят за него.
Да не желаеш да знаеш за безобразията, за престъпленията, за произвола, за безконтролността на шепа хора – ах, това е толкова удобно!
Утре, по-скоро някой бъдещ ден тогавашните млади хора и проглеждащи и прочуващи деца ще се взират с недоумение и огорчение към това наше десетилетие на еднолично управление и ще ни питат – защо мълчахте? Не знаехте ли какво се случва? Защо се примирявахте? Не ви ли болеше да живеете сред такива безхаберия и безобразия?
Какво ще им отговорим тогава? Сигурно – не, не знаехме!
Не знаехме, защото не искахме да знаем. Не знаехме, защото се правихме, че не знаем. Не знаехме, защото ни беше по-лесно да казваме, че не знаем. Не знаехме, защото това, което знаехме щеше да ни покаже колко апатични, страхливи, безгръбначни и безхаберни сме.
В противен случай, ако бяхме показали, че знаем, ако си бяхме признали, че знаем, ако си бяхме дали сметка, че знаем, ако си бяхме отговорили, че знаем, нямаше да търпим и година, камо ли 10 години, и месец, камо ли 120 месеца, и седмица, камо ли 520 седмици, и ден, камо ли 3650 дни, подобен начин на властване в България.
Търпяхме и то когато няма 100 000 армия, няма Вътрешни, Гранични, Строителни, Транспортни войски и войски на Комитета за пощи и далекосъобщения, няма 50 000 полиция, 30 000 пряко и косвено свързани с Държавна сигурност, няма член 1 на Конституцията, няма ръководната роля на една-единствена партия, няма 1 милион членове на тази партия, няма СИВ, няма Варшавски договор, няма Съветски съюз, няма социалистически интернационализъм, позволяващ военна намеса от Москва във вътрешните работи на държавата, няма съветски съветници в МВР и БНА. Няма Белене, Скравена и Богданов дол… Нищо това го няма! Никой не ни репресира, никой не ни пребива, никой не го хвърлят в затвора, никой не го изселват.
И въпреки това мълчим, въпреки това си затваряме очите и запушваме ушите.
И така допуснахме България да е първа по всички лоши показатели в Европа и последна по всички добри показатели в Европа. И така пропиляхме цяло едно десетилетие – загубеното, профуканото десетилетие за България. Осквернихме с цинизъм и високомерие политическия език, чалгизирахме правенето на политиката, превърнахме властването в разказване на небивалици и жияхме по законите на измислената паралелна реалност на един сбъркан ценностно и некомпетентен управленски режим.
А като за капак, като за наказание, прогонихме голяма част от децата си в чужбина, за да ги гледаме вечер по телефоните и компютрите си подсмърчайки и лишени от най-великото щастие – да си прегърнеш сина или дъщерята и да целунеш по бузките и челцата внуците си…
Как не ни е срам да сме такива?
Не знам. Но не знам не, че не искам да знам. А защото нямам нито сили, нито способност да го разбера. Няма разумни обяснения, няма нормални думи за пояснение.
Няма и не може и да има…
  
  14.03.2021 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _  __  _  __           ____   _____ 
| |/ / | |/ / __ _ / ___| | ____|
| ' / | ' / / _` | | | | _|
| . \ | . \ | (_| | | |___ | |___
|_|\_\ |_|\_\ \__,_| \____| |_____|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.