Петте нива на сигурността - подходи и аспекти (част 8)

  В културите на ниския контекст винаги се предполага някакъв избор от две възможни взаимноизключващи се алтернативи „или-или” на базата на инструментални, ориентирани към постигането на целите, критерии – стилът е “can-do”, духът е “problem-solving”, методът – “give and take”, “ти на мене, аз на тебе”. Поведението на човека е прагматично, рационално и далеч по-решително. Смята се, че човекът си поставя цели, строи план за тяхното постигане, а после манипулира средата, обстоятелствата, проблема в свои цели и интерес и в съответствие с избрания план, т.е. сравнително малко внимание се отделя на обстоятелствата, които се смятат променими и на опонентите, на техните цели и стремежи, защото се приема, че на тях, на опонентите може да се влияе[192].
  Колективистичните култури са културите на високия контекст[193], т.е. при тях казаното и извършеното трябва да се възприемат в конкретния контекст - условно, в зависимост от обстоятелствата. Нищо не е точно това, което изглежда, а трябва да се разшифрова, да се превежда: за да се отгатне точния му смисъл. Много важен е езикът на тялото. Държи се на статуса, на уважението, зачитането, “съхраняването на лицето”.
  При културите на високия контекст светът е сложен, нюансиран, двусмислен, противоречив. Решенията на проблемите са различни, алтернативите са взаимновключващи се, допълващи се, с избягване на дихотомиите, т.е. предпочитат се възможности от типа “и-и”. Стилът на поведение е адаптивен спрямо обстоятелствата, отхвърлящ идеята, че човекът може да манипулира средата, да я променя по свой вкус, а се предполага, че той трябва да се приспособи, да се напасне към нея и затова е ориентиран не толкова към проблема, а към изграждането на отношенията с другите хора. Избягва се директното противопоставяне, изваждането на противоречията на повърхността. Възникне ли конфликт, най-напред трябва да се възстановят отношенията и да бъдат укрепени. И само в контекста на подобрените отношения има смисъл да се решава и самият конфликт[194]. Идеалната ситуация е конфликтът да се избегне, защото самото му допускане е беда, разкъсване на отношенията между хората и общностите. Ако на Запад предпочитат резултата пред процеса, на Изток предпочитат процеса пред резултата[195].
  На Изток хармонията в обществото е цел, а не е естествено, изначално състояние, тя се преследва от несъвършени хора и се постига чрез самоограничения, толерантност, прощаване и сътрудничество помежду им. На Запад, обратно, конфликтът е другото име на отношенията между хората, общностите и държавите. Той е не друго, а взаимодействието между интересите на различните хора, общности и държави.
  Дори и през призмата на възприятието за ролята на Конфликта, можем да разберем, защо на Запад дават приоритет на хоризонтални отношения в обществото. На Запад доверието е въпрос на личен избор. Тъй като свободата и самостоятелността са поставени над реда и стабилността, а личните интереси стоят над общностните и човекът преследва преди всичко своите собствени цели и приоритети, то той е принуден да осъзнае, че това - да бъде надежден е в негов интерес[196].
  На Изток конфликтът в отношенията между хората трябва да бъде избягван и това, че всеки човек има свои лични интереси е предпоставка за възникването на конфликти. Ето защо на Изток се дава приоритет на вертикалните отношения, а доверието е въпрос на дълг – не се ли прояви, следва санкцията на общността, към която индивидът принадлежи. Тъй като редът и стабилноста са поставени над свободата и самостоятелността, а общностните интереси стоят над личните, то човекът, комуто е гласу¬вано доверие, е длъжен да бъде надежден[197].
  От епохата на модерността Западът става носител на демокрацията, прогреса, човешките права. Той пробужда колосални съзидателни сили, дава бурен тласък на развитието и е лидер на човечеството. Проблемът му е обаче, че той се базира на пазара и конкуренцията, на частната собственост и егоистичния интерес, на състезанието и стремежа да се побеждава, да се постига днес повече от вчера, утре повече от днес. В подобни условия, с подобни усилия и стремежи, се нанасят огромни щети на междучовешките отношения, на ценностите, морала и етиката. Целите започват да оправдават средствата, а средствата не се подбират при преследване на целите. Разпиляват се общественият капитал и чувството за общност. Пренебрегват се взаимопомощта, солидарността, човещината. Загубва се чувствителността към проблемите на другите. Партньорът става опонент, опонентът става враг. Разделителните линии на индивидуалните, груповите, корпоративните интереси се превръщат в гранични бразди между хората, а после се оказват и барикади.
  В този аспект индивидуалистичните култури имат какво да се поучат от колективистичните, при които материалният успех не е единственият критерий за достойнствата на човека. Там съществува социална среда от връзки – родови, приятелски, общностни или други - която да поглъща част от негативните преживявания, да компенсира част от разпиляната енергия, да подава ръка на падналия и болния, на слабия и неудачника. От такива корективи, позитивни примери и общи усилия, солидарност и взаимопомощ, има потребност всяка индивидуалистична култура, за да не загуби ориентири, опори, нравствени ограничители и стимулатори, за да не се окаже без етични ограничители и морални корективи, за да не се изроди и не се превърне във вечно състезание за материални блага...
  Всяка човешка общност (общество, култура, цивилизация) има шанса да оцелее и да се усъвършенства само ако е в състояние да си създаде ценностна система и да се самоорганизира в такива сдружения и групи от просветени хора, които доброволно, всеотдайно и солидарно да се нагърбят с огромното бреме - да помагат на хората и обществата да запазват човешкото си лице, да не се отклоняват от своя път на служене на висшите истини, на възвишените цели, на високия дух. Винаги и на най-индивидуалистичните общества, в най-проспериращите им периоди са били необходими такива сдружения и групи от просветени хора.
  Защото и човекът на Запада изпитва понякога вътрешна потребност - да избяга от свободата[198], от егоизма на пазара, от преследването на успеха с цената на всичко и да намери подслон и убежище на утеха грижа и състрадание, където да удовлетвори стремежа си за общност[199].
  За западните индивидуалистични култури, заплашени от атомизиране (на ниво хора) и фрагметиране (на ниво прослойки), мрежите от междинни (в смисъл между отделния Индивид и цялото Общество) общности са особено ценни, защото дават колективистичен коректив (и шанс!) на обществата и инжектират в тях съпротивителни сили срещу възможните и видими деструктивни въздействия на днешния трудно възпиран, обезкървен от ценности индивидуализъм.
  Обществата с индивидуалистични и колективистични култури можем да назовем Индивидуалистична и Колективистична цивилизации. Между тези две култури или цивилизации се разполагат т.нар. “между-култури” (in-between cultures) и “между-цивилизации” (in-between- civilizations).
  Тук възниква сакралният въпрос: Къде сме ние? Вероятно българите, сме именно in-between общество, между-общество, разположено между двете полюсни култури - индивидуалистичните и колективистичните. Т.е. ние не сме нито отляво, нито отдясно на тирето, а сме самото тире или поне част от него. Като това не е повод нито да се гордеем с този факт, нито да се срамуваме от него. Тук не може да се прави градация - коя култура е по-морална и по-достойна или пък дори “по-прогресивна”.
  У нашия народ има черти, присъщи на индивидуалистичните общества (прагматизъм, егоизъм и адаптивност). Но у него има и черти, присъщи на колективистичните общества (преобладаване на устойчивите форми, на ирационалните мотиви, на традициите). Ето защо животът ни редува периоди на стабилност, достигаща до непроменимост с периоди на бурни промени. Ние приличаме ту на скала, която сякаш от векове седи непокътната на мястото си, ту на подвижни пясъци, по които написаното изчезва веднага, без следа потъват енергия, надежди, усилия, емоции...

  Има и други подходи за анализ на различията между Изтока и Запада.
  ♦ Такъв подход е изследването на западното и източното мислене.
  Големият познавач на източната философия (и последовател на Дзен-будизма) Дайсец Судзуки (1870 - 1966) прави следните изводи[200]:
  -- Западното мислене е дуалистично, обективно, диференциращо, индуктивно, количествено, понятийно, вербално, логически ориентирано, рационално, позитивно.
  -- Източното мислене е монистично, субективно, интегриращо, дедуктивно, качествено, образно, символично, емоционално ориентирано, ирационално, описва чрез отрицания.
  ♦ Друг от тези подходи е свързан с различната роля и различните функции на лявото и дясното полукълбо на човешкия мозък.
  -- Лявото мозъчно полукълбо е “мъжествено, по-грубо, по-активно, интелектуално, аналитично, линейно мислещо, склонно към проследяване на причинно-следствените връзки. То контролира дясната половина на тялото, управлява говорната функция и “отговаря” за логическото мислене и разсъдливостта, за телесните усещания, обслужващи предимно интелекта, т.е. “лявомозъчният” човек е личност-учен. Тази личност живее в рационалния свят, изучава дълбоките причини за ставащото.
  -- Дясното мозъчно полукълбо е “женствено, религиозно, възприемчиво, интуитивно, холистично, нелинейно мислещо, спонтанно, алогично”. То контролира лявата половина на тялото и е свързано с разпознаването на форми, модели и лица, с възприемането на музиката и “отговаря” за емоциите и чувствата, за духов¬ните усещания или всичко, което е свързано с душата, т.е. “дясномозъчният човек” е личност-артист. Тази личност живее някъде в сенките и ние почти не съзнаваме съществуването ù освен в състояние на дълбока релаксация или на "вдъхновение"[201, 202, 203].
  “Дясномозъчното” знание – това е прозрението, интуитивното знание, обемащо нещата като цяло.
  “Лявомозъчното” знание – това е информираността, то борави с думи и концепции и фрагментира изучавания обект чрез дисекция и анализ[204].
  И западният човек попада в “капана на лявомозъчното съзнание”. То му позволява за малко по¬вече от 3 000 години да създаде съвременната цивили¬зация. Даровит човек, действащ чрез лявата полови¬на на мозъка си, като Талес или Питагор, или Платон, ражда важни идеи, които биват разпространени чрез писменост¬та и така оказват влияние върху много повече хора, откол¬кото и най-обаятелният шаман. Точно с помощта на Новия завет и Корана Исус и Мохамед завладяват света”[205].
  В този смисъл Западът е много повече “лявомозъчен”, т.е. рационален, прагматичен и индивидуалистичен. Докато Изтокът е много повече “дясномозъчен”, т.е. ирационален, емоционален и колективистичен.
  ♦ Трета теория е за “културното преобразяване” приведена в книгата “Поти¬рът и острието” (1987), където Риан Айслер представя собствения си възглед за това, какво се е объркало с цивилизацията. Разглеждат се два основни обществени мо¬дела: “модел на съдружието” и "модел на надмощието”. Палеолитната и неолитната култура според авторката са били култури на съдружието, но “вследствие на пе¬риод на хаос и на почти пълна културна разруха е настъ¬пила коренна обществена промяна”. При културите на съдружието мъжете и жените са били равни (затова се говори за “съдружие”). Но тези култури отстъпили постепенно, под натиска на номадите на културите на надмощието, където “норма били надмощието на мъжа, силата на мъжа и една общо взето йерархична и авторитар¬на обществена структура”[206].
  В този смисъл Западът е много повече цивилизация на “надмощието”. Докато Изтокът е много повече цивилизация на “съдружието”.
  ♦ От своя страна Йозеф Шумпетер прокарва различие между “обективната” и “субективната” цивилизации[207]:
  -- Обективна цивилизация е „цивилизацията на общество, при което все¬ки индивид ... е подвластен на надиндивидуални правила; на общество, което признава определен етически и религиозен кодекс от норми за общовалиден и задължителен; на общество, при което изкуство¬то е стандартизирано и цялата творческа активност отразява и обс¬лужва надиндивидуални идеали”.
  ● Субективната цивилизация е цивилизация, “при която обществото служи на индивида, а не обратно¬то... [на] общество, обърнато с лице към субек¬тивните предпочитания и позволяващо на всеки да изгради своя собствена система от културни ценности”.
  В такъв разрез на разглеждане Западът е много повече “субективна” цивилизация. Докато Изтокът е много повече “обективна” цивилизация.
  ♦ И накрая, Франсоа Жулиен, изследва различните стратегии за успех в Европа и Китай.
  В Европа, а по-общо на Запад, най-напред се замисля един модел като идеал, той е нашето разбиране за “най-доброто”, една идеална форма – която се приема за крайна цел, обосновава се теоретично и след това започваме да я осъществяваме в действителността, така че всички наши волеви усилия, всички наши практически действия се подчиняват на тази цел. И шансовете за успех и критериите за успех се определят от близостта на нашите действия до този идеален модел. С други думи, ние се опираме на сложен процес на моделиране, базиран на научни основи. Логично обаче това, което дори и при максимални усилия се постига на практика винаги ще се отклонява в една или друга степен от модела и той “ще остава някъде на хоризонта, към който сме устремили погледа си. Оттеглил се във висините, идеалът е недостъпен”[208].
  В Китай, а по-общо – на Изток, не се изг¬ражда модел, който да служи за норма на поведе¬ние, а вниманието се съсредоточава върху хода на нещата, част от които е самото действащо лице, за да се разкрие наяве тяхната свързаност и да се извлече полза от тяхното вътрешно развитие. С други думи, вместо да се изгражда иде¬алната форма, която после чрез действия да се пренася върху нещата, се взема най-напред конфигурацията на нещата и след това се откриват благоприятните за усилията ни фактори. Не се определя цел на действията и човек не налага своя схема на света, а се оставя да бъде носен от ес¬тествения ход на нещата, осланя се на потенциала на ситуацията. Той разчита повече на развитието на процесите, отколкото на своите сечива, по-малко се старае да гради планове, повече се опитва да научи как да извлича полза от потенциала, който е заложен в ситу¬ацията и който произтича от нейното саморазвитие. Така стратегията на Изток изключва определянето на последователността от действия в съответствие с предварителен план, насочен към реализиране на даден идеал[209].
  Става ясно, че на Запад трактовката за ефикасността се опира на стратегия на моделирането и мина¬ва през съотношението “средство-цел”, т.е. търят се практическите средства от нашето “разтвореното вет¬рило на ресурсите” за реализирането на идеалната цел[210].
  На Изток трактовката на ефикасността се опира на стратегия на използването и не мина¬ва през съотношението “средство–цел”, през съотношението “условие–следствие”, т.е. базира се на потенциала, заложен в дадена ситуация и се стреми да извлече максимална полза от неговото саморазгръщане[211].

  Както посочихме по-горе, логично би било да се очаква, че Времето би трябвало да се възприема в неговото синергетично и синтетично развитие по Спирала – с двете съставляващи Стрелата и Кръгът. Казахме, че и под въздействието на определени обстоятелства то като че се “разпаднало” на преобладаващо възриятие като Стрела в Египет и като Кръг в Месопотамия, и в резултат на изминалите хилядолетия тези възприятия са се задълбочили и развили до степен, да станат същностни съответно за Запада и за Изтока. Но трябва да уточним за коректност, че не можем да издигаме схващането за Времето на Запад и схващането за Времето на Изток в абсолют и като безалтернативно.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _  _     ____    _____   ____         
| || | | __ ) |_ _| | _ \ __ __
| || |_ | _ \ | | | | | | \ \/ /
|__ _| | |_) | | | | |_| | > <
|_| |____/ |_| |____/ /_/\_\
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.