България е потресена и луднала от наглите предизборни изявления на Ахмед Доган.
Но ако искаме да бъдем най-точни за това – какво всъщност означават тези изявления, трябва да преминем към по-груб и неизискан тон. Защото време и място за деликатност и дипломатичност вече няма.
Досега многократно Ахмед Доган се бе изхрачвал върху европейското и демократично лице на България. Този път той – преял с власт и всесилие, разплул се от безхаберие и безнаказаност – повърна върху страната ни и нейния образ, върху нейното самочувствие и нейните надежди за модернизиране и де-ориентализиране.
Аз вече публикувах на този сайт какво съм писал на президента по въпросите на Ахмед Доган и ДПС (вж. “Така съветвах президента: Ахмед Доган и ДПС”, http://nslatinski.org/index.php?q=bg/node/106).
От този материал ще се види, че едно от най-острите ми и непримирими противоречия през всичките 5 години на моето битие и съзнание като секретар по националната сигурност на Георги Първанов, бе пряко свързано с опасното за националната сигурост покорно и безхарактерно отношение на президента към Ахмед Доган и шайката откровени и загубили нравственост и предел на алчността си корупционери от най-висшето партийно ръководство на ДПС.
Тогава не се уморих да настоявам пред президента - да прогледне за процесите у нас, които се пораждат от политиката на Ахмед Доган и близкото му обкръжение и да даде знак на обществото, че знае за мащабите на корупцията у тази ДПС-върхушка и, че не се спотайва, воден от егоистични политически сметки, а се противопоставя или поне не толерира подобна безогледна корупция. Той обаче се сниши, "ската се" и така пожертва достойнството на държавния глава на дръвника именно на тънките и от гледна точка на националните интереси – бакалски политически сметки.
Тези ужасни, престъпни изявления на Ахмед Доган висят със страшна сила – подобно на неподлежащ на обжалване обвинителен акт – върху съвестта на Георги Първанов и Сергей Станишев. Като партийни лидери на БСП и съответно като президент и премиер, те двамата позволиха на Ахмед Доган да се превърне във Франкенщайн на нашата политика, те го откърмиха като такова политическо чудовище, те го покровителстваха и те му внушиха манията за непогрешимост, давайки му безпределна власт, неограничени финансови ресурси и несъразмерно присъствие във всички нива на държавната администрация.
Аз съм убеден, че един ден това тяхно деяние ще се върне като бумеранг, ще удари и срути имиджа, който те толкова старателно си градят и ще остане върху тях като неотмиваемо петно и присъда на историята и народната памет.
Да припомня накрая своето предложение от преди 2 месеца за предизборен лозунг: Всеки глас за БСП е глас за Ахмед Доган!
Николай Слатински
26.06.2009 г.
P.S. Тук искам да напомня само какво друго съм писал на своя сайт относно Ахмед Доган.
Правя го, защото паметта на обществото и медиите е къса и защото сега, поддаващи се на предизборни емоции, всякакви утрешни политически трупчета и вчерашни политически трупове си острят езика по отношение на Ахмед Доган - нищо че доскоро му целуваха ръка, поднасяха му водка, докато той се изтягаше из суперлуксозни яхти или му държаха феса, докато той дундуркаше в скута си техните приятелки.
1. От интервюто, което взе от мен Юлиан Христов, журналист от Агенция „Фокус”, във връзка с трагичната смърт на Ахмед Емин:
За сетен път се доказа, че в България има един човек, който е над всички закони, за когото законите не важат. И той се казва Ахмед Доган. Дори Иван Костов - бивш премиер, дори Стефан Софиянски - бивш премиер, дори Румен Петков – бивш вътрешен министър и кой ли още не, най-малкото бяха привиквани в прокуратурата. Действащият вицепремиер Румен Овчаров беше разпитван, и кой ли още не. Само за Ахмед Доган това не важи. Нищо от това, което се изнасяше за неговите имоти не бе проверено, не се задействаха, не се самосезираха ДАНС, данъчни органи (НАП), Следствието, Прокуратурата, Сметната палата, Комисията „Кушлев” - никой дори не го покани да пие кафе с него. Той има имунитет срещу преследване, но няма имунитет срещу това да бъде призован за свидетел. Но не беше разпитан като свидетел дори за този смъртен случай, който се случи буквално на неговия праг.
● Аз не приемам и никога не съм приемал тезата (и много пъти съм писал за това материали до президента), че ние трябва да благодарим на Ахмед Доган за българския етнически модел - модел, който е толерантен и демократичен.
Изключително груба грешка на целия български политически елит е да се смята, че българският етнически модел се дължи на ДПС, камо ли на Ахмед Доган.
Етническият модел във всяка държава е дело и резултат преди всичко на основния етнос – от този етнос зависи дали моделът ще бъде толерантен или шовинистичен.
Българският етнически модел е дело и заслуга най-напред на българския етнос, и като цяло на българския народ - на българите, турците, евреите, арменците, ромите.
Да се твърди, че този модел е главна заслуга на Ахмед Доган означава да се обижда целият ни народ, да се обиждат и българските турци.
Ето защо категорично отхвърлям тезата, че Ахмед Доган е ключът към българския етнически модел и че България трябва, образно казано, да му целува ръка в името на този модел. Българският народ създаде нашия етнически модел, а Ахмед Доган е следствие, функция и резултат от този модел. Ахмед Доган съществува само защото в България има такъв модел. И все повече с безпардонното си поведение като мултимилионер, с влиянието си върху управлението, със своята непрозрачност, авторитарност и дори тоталитарност, той паразитира върху този модел и го поставя под заплаха, започва да се държи по начин, който в някакъв смисъл е предизвикателство към толерантността и търпимостта на целия български народ.
Отново и отново ще кажа - никога не съм се съгласявал, че ние трябва да благодарим доземи на Ахмед Доган и неговото близко обкръжение, че живеем мирно и спокойно и че различните етноси не сме се хванали гуша за гуша.
Никога не съм разбирал тази философия (и затова съм писал до президента), че виждате ли, трябва да приемем, че в името на етническия мир и за да не си подпалим държавата, ние като народ трябва да плащаме своеобразен данък корупция на Ахмед Доган и близкото му обкръжение. Т.е. за да е мир в страната, трябва да се примирим, че Ахмед Доган и това обкръжение ще имат правото да са не знаещи ограничения група корупционери, че ще се обграждат с обръчи от фирми.
Това било смисълът – много български политици се опитват да ни внушават. Това било цената – да имаме етнически мир - нека те да си правят каквото си искат. А ние като народ, както и нашият политически елит – президент, партии, гражданско общество ще трябва да търпим – само мир да е, че ако ги ядосаме, ако ги ударим през ръцете, ще си подпалим страната.
Разбира се, съдебната власт, следствието, ДАНС не трябва да превърнат Ахмед Доган и най-близките му хора в единствен обект на своята правоналагаща дейност, но законите трябва да важат и за лидерите на ДПС. Никой у нас не трябва да бъде над закона, не трябва да бъдат над закона и те.
● Станалото за мен е потвърждение на една стара, вече 9000 години, истина: Големите пари винаги са свързани с големи престъпления. А големите престъпления рано или късно остават след себе си трупове.
Аз няма да правя спекулации дали станалото е убийство или самоубийство, макар че по един повод преди няколко години се запознах с Ахмед Емин, той ми се стори буден, жизнерадостен и родолюбив български турчин и тези мои впечатления не се свързват много със самоубийството му. Но знае ли човек какво му е било на душата... Само не мога да разбера онези български политици, които направиха огромни състояния за броени години – нима те не си дават сметка за споменатата по-горе истина, която е в сила откак свят светува. Да я повторя пак: Големите пари винаги са свързани с големи престъпления. А големите престъпления рано или късно остават след себе си трупове.
23.10.2008 год.
2. От материала: „Интервюто на Ахмед Доган във в-к „Труд” (28.10.2008 год.) е потресаващ пример за всичко онова, което кара хората да смятат, че политиката е мръсна работа”.
Със своята безпардонност, безнравственост, безсърдечие и безочие, то е най-точната, най-адекватната, най-убедителната и най-тъжната илюстрация на българския Преход към демокрация.
Това интервю ни показва в цялата й красота антидемократичната, антимодерната и антиевропейска, класически байганьовската и неспасяемо ориенталска същност на огромна част от политическия и бизнес елита ни (а не е ли, впрочем, Ахмед Доган най-успешният бизнесмен сред политиците и най-успешният политик сред бизнесмените?!).
Няма абсолютно никакво съмнение, че можем да говорим за единица мярка за политически цинизъм у нас – 1 (един) доган.
Моята реакция на прочетеното във в-к „Труд” съдържа четири ключови думи: Интервю, Доган, Медии, Президент.
● Интервю: То е толкова нагло и омерзяващо ме, че като отвращение от прочетеното може да се сравни само с едно подобно интервю преди доста време на Ахмед Доган, имащо сходна режисура и също така с наплевателско отношение към нормалните хора и нормалните човешки принципи и норми - когато той публично, пред целокупния български народ размаха мръсните гащи на тогавашната си съпруга.
Но сегашното интервю е хиляди пъти по-опасно, защото то е открит, откровен и отровен рекет; защото то е изнудване, шантаж, заплаха, дори угроза към всички нас, гражданите на България – към българските българи, българските турци, българските роми, българските арменци, българските евреи и всички останали, които обичат и уважават страната си и искат тя да живее мирно, толерантно, търпимо, с взаимно уважение и по европейски правила, норми и ценности.
В интервюто има толкова ясно казани подстрекателски думи и дори призиви, че е най-яркият пример за антибългарска и антиевропейска заплаха към държавата, обществото и отделните граждани.
Единствената утеха е, че за подобен тип вербален тероризъм в България няма почва. Напук на това интервю и неговия автор, ние в страната ни сме разумни и умерени хора. Знам го, защото имам приятели от различни етноси и съм категорично убеден, че точно толкова, колкото аз обичам България и искам тя да е модерна и европейска държава, точно толкова я обичат и някогашните мои съученици и сродни души от Националната математическа гимназия - Мориц Левиев, Ерол Ахмедов и Оханес Баронян.
● Доган: Мисля, че самоизмамата, че нашата национална заблуда „Ахмед Доган” се разпадна на парченца, стопи се, изпари се, загуби очертания и съдържание.
Ние видяхме, че това всъщност е една болна душа - душа, безвъзвратно деформирана, осакатена от злост, злоба и зли мисли, изтъкана и изплетена от комплекси, сподавила удивително дълбока и голяма омраза към всичко – към българския народ като цяло и към всеки човек в България по отделно, вкл. към самоубилия се на прага му негов най-приближен човек Ахмед Емин, мерзко наречен „мъжка секретарка”.
Даже не ми се иска и да си помисля колко добре един несъмнено интелигентен човек, какъвто е Ахмед Доган, осъзнава своята увреденост, своята нечистоплътност, кухотата на манията си за величие.
Той се срути, олющи се целия и разголи докрай истинската си същност, защото се насити, защото преяде с високомерието, подхранвано от това, че всички политици – от президента на държавата до кмета на най-малката община му целуват ръка и имат една-единствена дилема – как да се прегънат пред него – с лице напред или с гръб напред.
Дълго време целокупното българско политическо безгръбначие му доставяше неизмерима радост, сладост, благост: "Навеждайте се нищожества, целувайте ръка на този, когото никой не броеше за чеп преди повече от 20 години и всеки го риташе, та се стигна дотам – да няма ни вяра, ни бъдеще, ни хляб като хората!"
Оказа се обаче, че и самолюбието като глада може да се засити, при това до степен - че да ти стане толкова тежко, та да не можеш да дишаш без да повърнеш. Точно това направи сега Ахмед Доган във в-к „Труд”.
● Медии: Нека не се сърдят, нека си поемат вината – те създадоха това пространство на словоблудството, това поле на възхвалите, където лека-полека започна да набира сили и мащаб митът „Доган” – за най-умния, най-стратегически мислещия, най-разумния, най-хитрия, най-най-най-политик в Отечеството ни.
Главни мастити редактори и редови журналистки-пчелички поднасяха с безмерно уважение микрофона или душата си пред Доган, редяха и пееха химни, оди и панегирици. Гледаха го верноподанически - като пишеща рая; дупеха се с ушити специално за случая и специално в случая изути шалвари; кипреха се, забулили съвестта си и здравия разум с три шамии накуп. Отразяваха всяка мъдра негова дума, после пък дращеха захласнати коментари колко мъдра е била всяка негова дума (но никога не му зададоха поне един неудобен въпрос, поне едно малко въпросче за сараите, хотелите и спа-центровете; за леконравните и кръшни девойки около него; за личния морал и душевната хигиена, които са му чужди; за авторитарността, с която управлява личната си "либерална" партия и за тоталитарността, с която смазва кариерата на всеки свой съпартиец, осмелил се да има лично мнение или престрашил се да започне да мисли самостоятелно) .
А когато на медиите не им достигаше въображение и дар-слово, те даваха тираж и простор на социолози с нрав на хишници и манталитет на проститутки – да ни дообяснят колко провинциални и тъпи сме, каква сива маса и стадо скотове сме ние българите, та изобщо не заслужаваме Политик от мащаба на Доган.
● Президент: Всичко, което съм написал на президента за Ахмед Доган; за ДПС, за българските българи, турци, роми, арменци, евреи и всички останали - може да се види тук, на моя сайт и в книгата ми „На вниманието на г-н Президента”. За жалост, оказах се прав.
Президентът не трябваше да бабува на тройната коалиция, не трябваше да допринася за създването на ореол около Доган. Не трябваше да се огъва пред него и още повече - да показва на целия народ, че се е огънал пред него заради гласовете на електората му.
Моята идея беше друга – президентът да изработи и провежда такава стратегия, така да отстоява националните интереси и националната кауза, че в края на краищата да не остави друга възможност на Ахмед Доган, освен да го подкрепи, освен да му се помоли, образно казано: „Съгласете се, г-н Президент, да Ви дам гласовете на своя електорат!”. Защото да постъпи другояче, да подкрепи друг кандидат и друг политика, би се оказало позорящо го него (Доган) обстоятелство, би било подкрепа за кандидат и политика, които са неевропейски и недемократични, в разрез с приоритетите и ценностите на държавата ни.
Случи се точно това, от което се опасявах, когато виждах как президентът доброволно се отдава (в политически план и с предизборни цели) в ръцете на Ахмед Доган и закичва гърдите му с висше държавно отличие (което после му бе хвърлено обратно по безпардонен начин).
Опасявах се, че самочувствието, манията за величие и пълното незачитане на законите, морала и най-обикновената човешка нравственост у Ахмед Доган ще достигне апокалиптични мащаби, ако:
-- и президентът се присъедини към партиите и политиците, които в името на властта се умилкват около Доган;
-- и президентът не прояви смелост и гръбнак да каже на Доган честните и болезнени истини за израждането на елита на ДПС в затворено братство от комисионери и корупционери;
-- ако и президентат не намери доблест и почтеност да покаже на Доган, че вижда и знае за кадровата експанзия на ДПС във всички нива на властта - експанзия, която не отговаря на реалната тежест на ДПС в обществото и твърде често е чрез слабо подготвени и недостатъчно отговорни хора, подбирани не по умения, знания и професионализъм, а по етнически принцип.
Ето – случи се.
-- Доган и преди играеше ловко и умело се възползваше от това, че държи като свое човешко електорално стадо, като свой неприкосновен вилает 10% от българските граждани (които обаче като процент от гласуващите постоянно растат).
-- Доган и преди ловко и умело се възползваше от слугинската преданост и отдаденост на мнозина от българските политици към него - в името на властта.
Но след бабуването от президента на тройната коалиция и след всички вербални и не само вербални, явни и не само явни сигнали, които му бяха пращани от „Дондуков” 2, след всички жестове на признание, знаци на уважение, клетви, заклинания и иширети за съучастие, които му бяха правени от „Дондуков” 2, Ахмед Доган загуби всякакво стеснение в своето поведение и започна да се държи по начин, който да внуши на всички нас: „Не ми пука, аз съм Доган и ще правя каквото си искам. Ще карам яхти, ще идвам на връчването на ордена с любовница, ще говоря за обръчи, ще казвам, че купуването на гласове е европейска практика, ще кадрувам в държавата, в МВР и в армията дори. И никой - ни Сметна палата, ни Прокуратура, ни ДАНС, ни НАП не може да ме пипне, гък да ми каже, камо ли да ме попита за нещо, напр. за имоти, доходи, данъци и т.н...”.
За мен президентът, моят президент, българският президент, нашият държавен глава бе последната надежда, че на Ахмед Доган ще му бъде казано и показано, че в България никой не може да бъде над закона; че в България има нравствени ценности и морални норми, народни традиции и национална памет, политическа култура и обществени отношения, с които никой не може да се гаври, защото те ни правят държава и общество - обединени от общи цели и идеали, и защото те отличават страната ни от коридорната територия с обслужващи функции, в която всеки се спасява поединично и никой не дава пукната пара за националната сигурност и националните интереси.
Аз се надявах на президента, предупреждавах го, пишех му анализи, давах му позиции. Той не пожела да направи нищо, не се осмели дори с риск да ядоса Доган – да му даде да разбере и осъзнае, че не е по-важен от България и от целокупния български народ.
Е, резултатът го видяхме. Истината за българската Политика, за българския Преход, за българската Демокрация лъсна в интервюто на Ахмед Доган във в-к „Труд” - с цялата си уродлива голота. И даде може би най-убедителния отговор - защо по всички нормални и разумни параметри на качеството на живота и на качеството на управлението, ние сме безнадеждно изостанали и на последно място в Европейския съюз, вече изпреварени даже и от все още не приетите, но със сигурност предстоящи да станат членки на ЕС държави.
Тази уродлива голота е дълбоко разстройваща. Но тя е също така добър повод, поредният повод, може би последният повод да се замислим ние – българските българи, българските турци, българските роми, българските арменци, българските евреи и всички останали, които обичат и уважават страната си и искат тя да живее мирно, толерантно, търпимо, с взаимно уважение и по европейски правила, норми и ценности.
Да се замислим, че ако нещата продължават по същия балкански и ориенталски начин, то скоро няма да остане нищо от България, което да бъде обичано и уважавано. Затова трябва да се захванем да си събираме държавата, да си я консолидираме и интегрираме, да си я европеизираме и модернизираме, да си я спасяваме – докато има още време за това, докато не е станало вече късно.
28.10.2008 год.
3. От интервюто, взето от Соня Сиромахова от obshtestvo.net.
- Гарант ли е ДПС за етническия мир в страната?
- Винаги и навсякъде етно-религиозният модел е резултат преди всичко от усилията, манталитета, от характера на основния, държавообразуващия етнос. В България – на българския етнос. Ако този етнос е толерантен, търпим – създава се българският етно-религиозен модел. Ако е нетолерантен, шовинистично настроен той ражда Ратко Младич и Слободан Милошевич. Разбира се, наред с изключителната роля на българския етнос като интегриращ, консолидиращ, събиращ държавата ни, не можем да не отдадем в една или друга (макар и много по-малка все пак) степен, на останалите етноси у нас – на българските турци, българските арменци, българските евреи, българските роми и т.н. Но в никакъв случай не трябва да си мислим, че българският етно-религиозен модел е основна и единствена заслуга на който и да е малцинствен етнос, камо ли на която и да е партия от рода на ДПС. Още по-голяма грешка, граничеща с престъпление е да се счита, че българският етно-религиозен модел е заслуга на Ахмед Доган.
Ахмед Доган е функция, следствие, резултат на този модел. Само благодарение на този наш модел Ахмед Доган можа да си създаде неговата партия, а после и да се качи на главата на българската политика и да размахва, да върти целия български елит, като обръч около себе си. Това е така именно защото има такъв модел.
Ще кажа още веднъж – Ахмед Доган е функция, той е следствие на модела. Проблемът обаче е, че от известно време насам със своята бруталност, със своето високомерие и безпардонност Ахмед Доган и върхушката около него не само паразитират върху българския етно-религиозен модел, но и се превръщат в заплаха за него и неговата стабилност.
Държа да подчертая, че във върхушката на ДПС около Ахмед Доган аз не правя разлика на етнически принцип - в нея и турци, и българи са пълно, дори гротескно копие на поведението на Ахмед Доган, повтарят в един или друг вариант неговата алчност, сребролюбие, неговото бейско поведение. Бейско е поведението не само на Ахмед Доган, бейско е поведението на Йордан Цонев на когото някога в СДС казвахме Ментата, на Христо Бисеров, който е от хората, нанесли най-жесток удар на синята партия. Със своето поведение лидерите на ДПС се превръщат в заплаха за етническия модел, главно заради омерзението, което голяма част от българите, от българските турци, евреи, арменци изпитват към начина по който тази върхушка се държи, към манталитета на тези функционери, комисионери и корупционери. Има опасност това крайно негативно отношение на огромна част от българския народ към подобно безскрупулно поведение да прелее в отрицателно отношение към цялото ДПС, а оттук да се хвърли сянка, да се хвърли петно и към електората на тази партия. Защото електоратът никога не може да избяга от своята политическа и морална отговорност, свързана с хората, за които той е гласувал.
Да, в страната ни има реална опасност, а може би и тенеденция вече - за негативно отношение не само към ДПС, но и към неговия електорат. Но веднага и много категорично трябва да се каже – това негативно отношение изобщо не е на етническа основа или от религиозна нетърпимост, не е свързано с шовинизъм, не е породено от това, че тези хора са други, че са различни, че са малцинствена група!
Негативното отношение към електората на ДПС ще бъде на базата на крайно негативната оценка, която българския народ дава на политическоото поведение на този електорат. Защото този електорат, повтарям, не може да избяга от отговорността, че 20 години подред възпроизвежда във властта една върхушка и го прави независимо от резултатите на нейната политика, независимо от морала и нравствеността, от политическата отговорност на тази върхушка. Този електорат не може да избяга от отговорността, че понася, че търпи като стадо, като три синджира роби - да бъде беден, експлоатиран, лъган и в същото време да гласува за лидерите на ДПС и да ги държи във властта, винаги във властта, винаги с контролния пакет акции от властта.
За изминалите 20 години всяка друга партия, всеки друг партиен елит, вземете за пример колкото искате лидери, биваха наказвани за слабости, грешки, провали в своята политика – Жан Виденов е политическа нула, Стефан Софиянски е политическа сянка, Иван Костов е политически скелет в гардероба на парламентаризма, Симеон Сакскобургготски е политически маргинализиран, и кой ли още не...
Единственият, който не бива наказан, независимо от политиката, която води е Ахмед Доган.
Ето, затова българите, както и всички други етноси могат да предявят и с нарастваща сила ще предявяват политически претенции към електората на ДПС - защото той със своята тотална подкрепа на корупционерите, създава и нанася щети на българския политически модел, на цялата система. Той толерира корупцията, толерира безпнаказаността на част от тези лидери, толерира високомерието им. Това води до отслабване на българската политика, на българската държава, до ориентализиране и демодернизиране, деевропеизиране на българското общество.
Аз съзнавам, че претенции към електората на ДПС ще има, те са вече очевидни, но съм длъжен още веднъж да подчертая – тези претенции, тези упреци и укори в никакъв случай не са на етническа и религиозна основа, а са на политическа основа. Българският народ рано или късно ще поиска от този електорат да се държи европейски и да излезе от това си стадно поведение в разрез с всичко европейско, всичко демократично.
Следващият момент в моята позиция към ДПС, споделял съм я, но без ефект и пред президента Георги Първанов, е че изпитвам отвращение към тезата, че корупцията на голяма част от върхушката на ДПС е, така да се каже, данък „мир”, данък „спокойствие”, който ние трябва да платим, като народ. Тоест - какво да се прави, трябва тази върхушка на ДПС да е във властта, да им позволяваме да си правят, каквото искат - само мир да е! Да целуваме ръка на Доган - само мир да е! Да им харижем чрез корупционни практики един милиард (левове, долари или евро), да им кажем вземете ги, създайте още обръчи от фирми - само мир да е! Само да не си подпалим държавата!
Това е безнравствена теза, подразбирана тихо и скрито от голяма част от водещите ни политици – че огромната корупция на ДПС е данък "спокойствие", данък "етнически мир"... Аз категорично не съм съгласен с това разбиране на самонареклите се „държавници” наши политици. Питал съм преди време хора от НДСВ, от БСП, кого ли не в парламента – защо позволявате, защо мълчите, нима не виждате разграбването в Държавния резерв, в екологичното министерство, в земеделското министерство, в министерството на държавната корупция при бедствия и аварии и т.н.? Отговорът е – какво да ти кажем, Слатински, по-добре ли е да си подпалим държавата? Не разбирам, ей богу, защо Сметната палата, Националната агенция по приходите, Комисията „Кушлев”, ДАНС не се интересуват от това. Възможно ли е да се създават политически анекдоти, като „В ДПС един е Дал, а всички са взели”? Къде е държавата, къде е държавността?
Ето това са моите съобръжения, че моделът не е на Доган, а на българския етнос, че претенциите към турския етнос са политически и че държавата не трябва да плаща измислен и порочен данък корупция в името, виждате ли, на етническия мир у нас.
Отказвам да приема, че в Европа може да има държава, която сама да си налага, сама да се облага с корупционен данък „етнически мир”...
- Смятате ли, че Кърджали примерно, може да се превърне в своебразен анклав и колко вредно може да е това?
- В личен план, Кърджали е от любимите ми градове. Случи се преди години да попадна там в тежък личен и емоционален момент и как да кажа, почувствах изведнъж, че на душата ми олекна - може би от хората там, от атмосферата, от природата. И си казах, че нещата ще тръгнат нагоре. И действително – тръгнаха. Обичам Кърджали и едни от най-добрите ми приятели са от този край.
Аз не се притеснявам, че Кърджали ще стане анклав, но се тревожа, че този град може да продължи да бъде модел на политическо своеволие, на лоши практики на управление, на безконтролна власт на една партия (ДПС) – какъвто модел няма никъде вече в страната ни.
Тревожа се, че Кърджали може да продължи да бъде пример за политическо поведение, при което централните партийни ръководства (тези в София) на останалите партии отказват да слушат местните си организации. Не искат да чуват автентичния глас на гражданите на Кърджали. Тоест Кърджали може да продължи да възпроизвежда лоши политически и недемократични практики, може да даде едно усещане, че държавната власт е пожертвала добрите политически и демократични практики заради централни амбиции за подялба на властта, тоест става дума не за етнически и религиозен анклав, а за политическо своеволие. Едно възпроизвеждане от страна на ДПС на усещането, че Кърджали е част от цената на етническия мир.
02.11.2008 год.
4. От интервюто, взето от Грета Дженева от в-к „Марица”
- Позволихте си да изнамерите мерната единица за политически цинизъм и я нарекохте един “Доган”? Как мислите, ще се наложи ли тя в обращение и има ли нужди от по-малки или по-големи “деления” по измерителната скала? Прогнозирате ли самоубийството на Ахмед Емин да има ефект в партията ДПС?
- Да, така е – в България може да се въведе единица за политически цинизъм и тя е именно 1 доган. По-големи деления ми е трудно да си представя. Това все пак е своеобразен „еталон”, към който мнозина ще могат само да се доближават и да достигнат максимум 0.90-0.95 догана.
Това – в сферата на тъжните шеги, а казано по-сериозно, политическият цинизъм стана другото лице на политиците и политиката у нас. Не че винаги не е било горе-долу така, но това, което се вихри днес в страната ни е отрицание на нормалния разум в обществения живот и отрицание на толкова естествени понятия като почтеност, етика, морал, нравственост, които са прогонени като прокажени от политиката. Именно това е причината, поради която засега казвам „не” на всички предложения отново да се върна в политическия живот - опасявам се, че съм непригоден за него в сегашния му вид.
Пак по-образно казано, риба, която е създадена да плува в сладководни води не би могла да просъществува в солена, камо ли в отровно солена вода - където е пълно, отгоре на това, с гниещи водорасли, мазни нефтени петна и боклуци.
А за елита на ДПС... Те се нуждаят много, много остро от демократизиране на партийния живот и декриминализиране на упражняването на към политиката. И още нещо – нека си възвърнат мисленето за България като за отечество, като за нещо свое, свято и съкровенно - а не като за отчуждена от сърцата им територия с материални и финансови активи, които трябва да бъдат алчно присвоявани.
(Само)убийството на Ахмед Емин е като подутия лимфен възел – индикация, че в организма тече ускорен възпалителен процес. Потресе ме, впрочем, един опитен психолог-криминалист, като ми каза, че ако му били поръчали анализ на интервюто на Ахмед Доган в “Труд”, той би направил експертното заключение: “С висока степен на вероятност може да се направи изводът, че човекът, дал това интервю отговаря на профила “морален подбудител на самоубийството”!
20.11.2008 г.
5. От материала: „За един от възможните сценарии пред страната ни”:
При задълбочен и внимателен анализ на процесите в България, може да се очертае един сценарий, който, ако се реализира, ще доведе до тревожни и крайно нежелани събития страната ни. А това означава, че разумът трябва да вземе връх и да се позволи на страната ни да тръгне не по този, а по друг, много по-малко рисков и съвсем не толкова драматичен сценарий.
Разбира се, това е само един от възможните сценарии и не бих твърдял, че вероятността за неговото осъществяване е толкова висока, че той да изглежда неизбежен.
Но анализът на сегашната ситуация, на нагласите и амбициите на т.нар. елит – бизнес- и политически, на започващите да набират скорост тенденции у нас не дават основание и право да се смята, че това е само един хипотетичен, камо ли пък невъзможен сценарий, т.е. сценарий с нулева вероятност да се реализира.
Какво може да се каже за процесите в България в момента?
България вече навлезе във фаза на укрепване на статуквото, което се наложи след края на Прехода и на консолидиране на системата за политическо и икономическо управление.
Какво би могло да се случва в близко бъдеще?
Възможен е сценарий (отново и отново - не казвам, че е задължителен и неизбежен – поне засега), при който постепенно тази система за политическо и икономическо управление да се превърне почти изцяло в механизъм за вземане и налагане на решения, когато огромна част от скритата, непублична власт се държи и упражнява от определени субекти (наричани в обществото, по аналогия с Русия, „олигарси”), които имат все по-нарастващо и все по-силно политическо влияние.
Това влияние на т.нар. „олигарси” ще се базира:
(1) Или на политическо лоби, притежавано от тях като „марионетки”, като лична собственост – да си представим напр. еволюцията в тази посока на премиера и на министъра на икономиката.
(2) Или на един тип „акционерни дружества”, в което те са „съ-акционери” заедно с видни политици – да си представим напр. еволюцията в тази посока на президента и на лидера на ДПС.
Ако така очертаният сценарий продължи да се развива бързо във времето, тази група задкулисни субекти сами, чрез своите политически „марионетки” и-или чрез своите политически „съ-акционери”, ще започне да се изкушава и да се стреми все повече - да слага ръка върху обществения, икономическия и културния ни живот, да опитомява големите политическите „играчи” (лидери и партии) и да изтласква от бизнеса големите икономически „играчи” (предприемачи и компании).
В сферата на политиката това означава, че важните решения ще се вземат все по-непрозрачно и по-користно, а нашата демокрация ще става все по-формална и по-опитомена.
В сферата на икономиката това означава, че пред всеки по значим (стратегически) бизнесмен ще има вероятно само крайно ограничен брой алтернативи:
► Да се впише в кръга от т.нар. „олигарси”, т.е. чрез компромиси и с плащане на не малка цена да влезе в това затворено, трудно за проникване, почти като тайно, общество, което има свои ритуали, норми, регалии и „членски внос”.
► Да работи за купуване на влияние в политиката и в медиите – т.е. да не е част от олигархическия кръг, обаче да действа като тях („псевдоолигарх”).
► Да стане част от външен (задграничен) икономически конгломерат с достатъчно силно влияние и политическа подкрепа на чуждата държава.
► Да се „откупи”, като позволи да бъде изтласкан от повечето области на дейност и да балансира на ръба на оцеляването - с надеждата за смяна на политическата конюнктура у нас или за намеса на ЕС в „неговия” отрасъл.
Да допуснем, че този сценарий се реализира. Тогава не само България ще бъде силно дискредитирана в очите на Европа и САЩ, но и би се нарушила напълно нормалната логика на политическо и икономическо развитие, биха се „запушили” почти изцяло каналите за предприемчивост и реализация.
Една от естествените реакции на подобно развитие би била подновената и засилена емиграция на млади, можещи и кративни хора.
Ясно е обаче, че „запушването” ще породи радикални желания, сред губещите от това статукво енергични и търсещи реализация на своите бизнес-интереси хора – желания за „взривяване” на статуквото” и за „оттапване” на процесите, чрез:
(1) Подмяна на споменатите по-горе политически „марионетки” на т.нар. „олигарси”.
(2) Чрез отстраняване на споменатите по-горе политически „съ-акционери” на т.нар. „олигарси”.
Ето тук ми е тревогата.
Тя е свързана най-напред с възможната по този сценарий дискредитация на президента, който след две-две и половина години в такъв случай ще слезе от политическата сцена с нулев или дори отрицателен рейтинг и имидж – нещо, което категорично не ми се иска и много би ме заболяло, ако това се случи, защото това е моят държавен глава, а и аз съм бил негов секретар по националната сигурност цели 5 години!
Но веднага след това идва другата част от моята и то много силна тревога. Тя е свързана с лидера на ДПС.
Ако при такъв крайно неприятен и изключително нежелателен, негативен и рисков за България сценарий, президентът ще напусне политическия живот автоматически след края на втория си мандат, то с лидера на ДПС нещата изобщо не стоят по този начин, защото той е „абониран” за властта и политиката - поради простото притежаване на верен лично нему електорат от български граждани, които гласуват за него все повече въпреки нормалната логика и в разрез с нормалния разум, та дори и напук на собствените си интереси! Така че нещата с неговото отстраняване от ключовата му позиция са много по-сложни...
Ето защо смятам, че не само България ще загуби драматично при такъв сценарий, но и лидерът на ДПС може да загуби много, твърде много, та дори и всичко, ако страната ни тръгне по този път...
Осъществи ли се този сценарий, до две-две и половина години не очаквам абсолютно нищо хубаво и здравословно за лидера на ДПС - не само в политически и в бизнес-, но и в личен план.
Това не е прогноза базирана просто на някакъв страх, на някакво притеснение за бъдещи събития, които има да се случат в България.
Това е опит да се направи стратегически анализ и сценарийно планиране така – както учи науката (за интересуващите се, ето, да речем, едно полезно помагало: Mats Lindgren, Hans Bandhold, "Scenario Planning”, New York, “Palgrave Macmillan”, 2003).
Лидерът на ДПС и днес има достатъчно поводи за тревога – защото прекалено много бизнесмени у нас живеят с разбирането, заслужено или не, че нищо в България – нито бизнес, нито далавера, нито каквото и да било друго, свързано с големи пари - не става без неговото знание, съгласие и благословия!
Вероятно немалко хора, облечени с политическа и-или икономическа власт спекулират с името на лидера на ДПС, „вземат” и „пробиват” (уж) от негово име.
Но фактът си е факт. Налице е безпрецедентна ситуация, ясно, започващо да става омерзително и опасно усещане за свръхконцентрация на политическа и икономическа сила у един-единствен човек, у лидера на ДПС, която свръхконцентрация, ако събитията се тласнат в посока на сценария, от който се опасявам (но не мога да нарека невъзможен), би породила желания за разсичане на възела – по начин, който не е трудно да си представим. И затова изпитвам смътна и то все по-малко смътна и все повече – реална тревога.
Съдбата даде неотдавна знак на лидера на ДПС – в собствения му Сарай...
Аз искам и се стремя да разсъждавам рационално, но животът ме е научил, че има знаци на Съдбата и те трябва да се вземат под внимание, дори самата тази теза да изглежда като че ли абсурдна.
Историята ни е дала безброй много примери как един човек си мисли, че контролира процесите и държи здраво положението в своите ръце, а после се е оказало, че не само процесите са излезли извън неговия контрол, но са започнали те него да го контролират и да го държат в ръцете си...
06.05.2009 год.
