Двете тела на премиера. Или как второто обезличи първото

Ако властта и властодържецът имаха край себе си хора, които, както казваше един мой чичо, „четат и книжки, а не само книжни знаци“, те щяха да са научили, че властникът има – така да се каже – две тела.
Едното е институционалното тяло, другото е индивидуалното тяло.
Обикновеният човек има само едно тяло – индивидуалното.
Но властникът има две тела.
Нещо повече. Индивидуалното тяло на властника се подчинява на институционалното.

Да вземем един крал. Той е и крал, и човек.
Ако подчини човека на краля, той принася в жертва личните си страсти и сласти, комплекси и стереотипи на висшата своя мисия на крал и работи за интересите на кралството, на което е крал.
Ако подчини краля на човека, той жертва интересите на кралството заради човешките си слабости и щения. Прави каквото си иска, а какво става – Историята ни илюстрира с множество примери.
Е, и нашият премиер има две тела – институционалното и индивидуалното.
Той смяташе
(дефицит на образование, по-скоро на образованост, остър недостиг на прочетени мъдри книги за политиката, занижена потребност от интелектуално себенадграждане, безкритично толериране на поведението му от големи части на обществото),
че може да си ги има и двете тези тела – институционалното и индивидуалното - както пожелае, да превръща индивидуалното си тяло в институционално.
Не се досети поне благодарение на силната си иначе интуиция, че индивидуалното му тяло трябва да се подчинява на институционалното и не индивидуалното тяло да спихва институционалното тяло до своите ограничени размери, а индивидуалното тяло да се опитва да се развие, да се разшири до институционалното тяло.
Резултатът е това, което ние виждахме през последните десет години най-вече – той се държеше като премиер така, както си е в обикновения живот. Индивидуалното му тяло не само напъха в себе си институционалното тяло, но внушаваше на хората, че то, индивидуалното му тяло е всъщност и индивидуалното, и институционалното тела.
Затова индивидуалното тяло на премиера се пъчеше по бицепси, екзалтирани фенове го държаха за бедрата, носейки го на раменете си; езикът му си оставаше език на индивидуалното тяло, а не на инстутиционалното тяло – пунта мара, пипни ме за мускула, кюфтаци, пържолки…
Дори Тодор Живков се стараеше да се държи в пределите на институционалното тяло, като само понякога, в релаксираща обстановка или когато се опитваше да се шегува малко дървено, украсяваше институционалното тяло с аромати и задявки на индивидуалното тяло, леко, общо взето леко и рядко изпростявайки и скандалиризайки го.
Подобно поведение на премиера банализира и олекоти институционалността на властта, внесе в езика ѝ диалект, в жестовете и мимиките – шоплук, в шегите – край-трапезност, в управляването – проста като бриЧ белота (а не сложна като бриджа) игривост, в която можеш и белязани карти да ползваш, и да надмигваш на партньорите, и да надничаш в картите на противниците, и да хвърляш тестето ако нещо играта не те устройва и да надписваш резултата.
Инстутитуционалността бе дескарализирана; вместо чрез институциите, властта създаваше илюзията, че се осъществява леко и лесно с есемеси, с обаждания по телефона, на полувремето на кварталното мачле и ли между два сета на корта. С подобна игривост често се правеше и кадровият подбор – по принципа не на компетентността и квалификацията, а на послушанието и признателността.
Не напразно още в средата на втората половина на миналия век големият философ Мишел Фуко говори за governmentality (гавърнменталити, от govern – управлявам, ръководя; government – правителство, управление; governmental – правителствен; и mentality – манталитет, менталност).
Ще опростя нещата силно, да ме прости Фуко, но в проекцията на българската политическа действителност това означава и капацитет да управляваш, и манталитет на управляващ – синтез от способности за управление и свойства на интелекта, на културата, на манталитета, на менталността на управленеца.
Не можеш всичките си индивидуално характеристики, специфики, присъщности, качества да ги насипеш едно към едно в институционалното свое поведение.
Когато индивидуалното тяло взема връх над институционалното тяло и започва то самото да се самодемонстрира като заместител на институционалното тяло, тогава се ерозира самата държавност, придава се пародийност и парадност на самото държавно управление.
И беше неизбежно бумерангът да се върне със страшна сила.
Вчера премиерът се опита да изведе на преден план институционалния си образ, институционалните приоритети, институционалното уважение, което дължим на властта и на него, разбира се. Той обвърза атаките срещу себе си като посегателство спрямо институцията.
Ала вече е късно. Вижда се не институционалното тяло, вижда се индивидуалното тяло на премиера.
Днес западните медии превърнаха случващото се в България в хит. И това е само началото. Засега те са чули нещо и го препредават като виц, тепърва фокусът им ще се засили, защото станалото е безпрецедентно, такова нещо в подобен мащаб Европа не помни или вече го е забравила.
Цялата драма е, че
няма как ти толкова много години да изпъчваш напред индивидуалното си тяло и да демонстрираш колко второстепенно е институционалното ти тяло, как то може да се упражнява между другото, докато даваш воля на онова, което изпълва с емоции и себевъзхита индивидуалното ти тяло,
а когато стане наистина напечено, да искаш да скриеш индивидуалното си тяло вътре в институционалното тяло. Да искаш да не се виждат слабостите и дефектите на индивидуалното тяло, а да се взират всички само и единствено в институционалното ти тяло.
Това е тя драмата –
както и да говори като премиер, както и да изтъква на преден план заслугите си като премиер, както и да иска да се виждат в него делата му на премиер, както и да натяква, че той е преди всичко и дори най-вече премиер,
хората ще виждат най-напред и главно не институционалното му тяло на премиер, а индивидуалното му тяло на човек – при това точно на такъв човек, какъвто той през последните години неизменно ни го е демонстрирал.
Индивидуалното тяло на премиера не само спихна и напъха в себе си институционалното тяло, но така го е засенчило в тези сложни за премиера дни, че от него, от институционалното тяло почти нищо не се вижда.
Вижда се не премиерът като премиер, а човекът ББ като човек.
И обществото толкова непроменимо и необратимо е изучило надлъж и нашир индивидуалните специфики на човека ББ, че ги разпознава незабавно, дори без всякаква експертиза.
Ето го големият проблем на човека ББ - че дори някъде някой да е имитирал и фалшифицирал някакъв запис или някаква снимка, то фалшификаторът всъщност е показал точно това, което обществото е свикнало и склонно да чуе или види и затова не изпитва никакво съмнение, че е чуло и видяло точно това, което е показано. Без значение дали и доколко показаното е автентично.
По този начин институционалното тяло си отмъщава за гнета, на който то системно бе подлагано от индивидуалното тяло.
Достатъчно беше някой около премиера да бе прочел поне една книга от сферата на политическите науки, за да го предупреди, че това отмъщение е неизбежно.
Само така институционалното тяло няма да допусне следващото индивидуално тяло на следващия властник да го игнорира до степен, че да го обезличи отново и пак да го окарикатури толкова недопустимо.
  
  19.06.2020 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  __  __   _____ __  __   ___             
| \/ | |__ / \ \/ / / _ \ __ __
| |\/| | / / \ / | (_) | \ \ /\ / /
| | | | / /_ / \ \__, | \ V V /
|_| |_| /____| /_/\_\ /_/ \_/\_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.