„Кризата на българската демокрация и ...”: Робърт Низбет

  Диагнозата за състоянието на българската демокрация не е никак добра. Преходът продължава да генерира хаос, лоша управляемост, разпадащи се ценности, засилващо се социално разслоение и нарастваща обществена и индивидуална апатия сред хората.
  Всъщност, много, наистина твърде много от това, което се случва у нас е отдавна вече анализирано, синтезирано и прогнозирано от видни, мъдри умове, от класически и съвременни, must read автори. Един от тях е Робърт Низбет.

  След повече или по-малко големи имена от все още близкото минало (Фридрих Хайек, Карл Попър и Айн Ранд), както и след съвсем различно разкрилия се за разумните и разтревожени за съдбата на планетата хора, бивш бивш вицепрезидент на САЩ Ал Гор, реших този път да приведа цитати именно от Робърт Низбет, защото това, за което той пише звучи изключително актуално за страната ни.
  Преходът вече двадесет години безмилостно и безжалостно разкъсва социалната тъкан на обществото ни и непрекъснато произвежда атомизирани индивиди, които се спасяват поединично, и фрагментизирани прослойки, които тихо или не толкова, мирно или не толкова, пасивно или не толкова, се противопоставят едни на други и нямат никакъв стимул да си сътрудничат в името на някакви общи цели и ценности.
  В българското общество е нарушена нормалната комуникация между хората, разяждат се моралът и нравствеността, етиката и елементарната порядъчност. Отприщват се ниски и низки страсти, физиономиите на мнозина довчера нормални индивиди придобиват вълчи черти, душите им освирепяват, мозъците им дегенерират, уж толкова естествени и логични човешки черти се превръщат в пречка и преграда в безпощадната житейска надпревара и биват захвърляни на бунището на разпадащите си съвести – бързо, решително и завинаги.
  Не, това не е преувеличение. Това е опит за диагноза.
  Аз се опитвам да говоря от името на всички нас – тези, които все още сме мнозинство в България, но ни е все по-трудно и все по-непечелившо да сме честни и почтени, все по-невъзможно и все по-несигурно ни е да сме спокойни и щастливи.
  Това е така, защото отвсякъде ни дебне агресията на алчните, бруталните, нахалните и безпардонните.
  Това е така, защото ни отнемат правото да сме равни и равноправни, добри и човечни, обичащи и сърдечни.
  Това е така, защото ни заобикалят, задушават ни и ни замърсяват с всепозволенността си циниците, хитреците, подлеците и наглеците.
  Това е така, защото се оказва, че всичко, в което сме възпитавали децата си се оказва отречено, отхвърлено, отритнато и те, бедните, умни, разумни и истински наши деца се измъчват, защото не са пригодени за живот в джунглата на свирепите, хищните и плоскомозъчни преследвачи на успеха с цената на всичко и на всяка цена...

  Какво всъщност се получи на практика през тези двадесет години? Точно това, което Джаред Даймънд описа в прекрасната си книга “Пушки, вируси и стомана”: „Всички онези военни хроники, възхваляващи деянията на разни велики пълководци, се опитват да омаловажат една недотам ласкателна за човешкото его истина: победители във войните от миналото най-често са били не армиите с по-добри генерали и оръжия, а чисто и просто тези, Които са предавали по-гадни вируси на своите противници.”
  Нашето общество беше поразено от вируса на пълния разпад на ценностите. И огромното мнозинство българи не устояха, изпоразболяха се и изпокапаха телесно, душевно, сърдечно и ментално – като ацтеките и маите и другите с тяхната съдба, покосени от страшните болести, донесени от другия бряг на Атлантическия океан.

  Това, което трябваше да се яви на народа ни като Спасителя – демокрация, пазарна икономика, либерални обществени отношения, свобода – се оказа чисто и просто джунгла, в която по-силният изяжда по-слабия, в която колкото по-малко принципи и морални задръжки имаш, толкова повече успяваш.
  Резултатът го описах по-горе. Нравствена пустиня, в която бродят полуслепци, разбити като заблудени и блуждаещи атоми.

  ◄Следва малък откъс от една моя студия за сигурността:
  Атомизацията снема много от моралните отговорности и нравствените задръжки у отделния човек, тя му развързва ръцете и му дава правото да си мисли, че неговото Его е неговата Пътеводна звезда, неговият Бог, Господар и Слуга. Но ако част от обществото успява да се възползва от тази нарастваща свобода, немалко хора осъзнават, че “съвременната свобода поставя личността в състояние на изолация и безсилие” [Ерих Фром]. Те се оказват сами и с разкъсани родствени, приятелски и социални връзки. И заклещени в лабиринта на съществуването, губят ориентири и опори, сигурност и смисъл, люшкат се самотни като отстанки на разбит кораб по вълните на живота. Нито религията, нито традиционните ценности могат да им послужат за котва, която да ги закрепи на повърхността и да им даде светлинка в тунела, някакъв ред в хаоса. Пред тях и край тях е агресивна среда, в която те не успяват да се справят, да се реализират и да се ориентират, а в същото време “са загубили връзките, гарантиращи им сигурността”; свободата се превръща в “непосилно бреме [и] придобива ролята на съмнение в един живот, лишен от смисъл и насока. Пораждат се устойчиви тенденции към бягство от такъв вид свобода, другото име на която е несигурност и към подчинение на някакъв авторитет или пък към взаимоотношение с природата, обещаващо изход от несигурността дори срещу загубата на свободата”[Ерих Фром].
  Другото име на свободата е не-сигурност. Хората бягат от тази свобода – за да осъзнаят, че другото име на сигурността е не-свобода. При не-свободата има риск - сигурността да се окаже измамна, а човекът да попадне под ново робство, “различно в сравнение с първичните връзки на зависимост, от които въпреки надмощието на авторитетите или на социалната група, личността не се е откъснала напълно”. Бягството от свободата не възстановява чувството за сигурност на човека, „а само му помага да забрави, че е отделно, самостоятелно същество”[Ерих Фром].
  Великият инквизитор казва на Иисус Христос в “Братя Карамазови” на Достоевски: “Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а в същност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха пред нозете ни. Защото нищо никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! ... Те ще ни се дивят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господствуваме над тях - така ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Няма по-неспирна и по-мъчителна грижа за човека от тази - като остане свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се прекланя... Човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда”.
  И тогава – както винаги в хилядолетната история на човечеството във времена на безредие, смут и непоносимост - идва острата необходимост от съ-биране, съ-дружие, съ-вместност, съ-единяване, съ-юзяване, съ-страдание, съ-причастие, съ-гласие. Т.е. от прислоняване под крилото на някоя общност от близки по някакъв критерий или признак хора – “хората се съпротивляват на процесите на индивидуализация и социална атомизация и са склонни да се обединяват в общностни организации, които с течение на времето пораждат чувства на принадлежност и в крайна сметка в много случаи общностна, културна идентичност”[Мануел Кастелс].
  Как иначе човекът може да понесе тази несигурност, която е присъща на неговото съществуване, освен да се приюти в група на себеподобни, независимо дали става дума за семейство, клан, племен, нация, класа...
  Ал Гор пише, че невроните в частта на мозъка „преден цингулум, получаваща големи количества информация от амигдалата, се възбуждат, когато убодете пациента, за да му причините болка... При хората някои от тези клетки реагират не само ако самият пациент е убоден с игла, но и когато той гледа как иглата убожда друг пациент. Тези клетки не разграничават собственото “аз” от другите и това доказва, че съпричастието и съчувствието са “заложени” в човешкия мозък”.
  В своята скала на потребностите, Абрахам Маслоу поставя на трето място (след физиологичните потребности и потребностите от сигурност) потребностите от принадлежност и любов. Той пише: “Дo голяма cтeпeн сме забравили нашите дълбоки животински склонности дa правим cтaдo, дa се cтpyпвaмe, дa се присъединяваме, дa принадлежим... За дa пpoсъществува и за дa е здраво, всяко добро общество трябва по eдин или друг начин дa задоволява тази потребност”. Ето защо една от най-острите потребности на човека е „потребността му да се свърже с външния свят, да избя¬га от самотата. Чувството на самота и изолация води до психическа деградация, също както физическият глад причинява смърт”[Ерих Фром]. В групата човекът разсъждава така: „Ако съм като всеки друг, ако нямам чувства и мисли, които да ме правят различен от останалите, ако се приспособявам към общоприетите обичаи, облекло и идеи, аз съм спасен; спасен съм от страшното чувство на самота”[Ерих Фром].
  Има и други гледни точки, като на Карл Юнг: “Абсурдно е да се каже, че човек живее, за да го има обществото. “Общество” не е нищо повече от концепцията за симбиозата на група човешки същества. А една концепция не може да е носител на живот. Единственият и естественият носител на живота е индивидът и това е валидно за цялата природа”.
  И все пак, и все пак - колко прав е Робърт Низбет когато пише, че стремежът към общност “до голяма степен е вечен и универсален“ и не може да бъде пренебрегнат, защото произтича от една от най-властните нужди на човешката природа- нуждата от ясно чувство за културна цел, от принадлежност към нещо по-голямо, от статус и приемственост“.
  Низбет смята, че този “тревожен интерес към общността“ е „отражение на дълбокото разстройство в основните асоциативни сфери на обществото - разстройство, което до голяма степен се дължи на структурата на западната политическа Държава“.
  Проблемът е в това, че за себеоценка на своя статус и за съизмерване на своята социална принадлежност, човекът до съвременната епоха е имал на разположение като ориентир сечението от групи (семейството, църквата, малката община, а аз бих добавил съседите и приятелите, задругата и гилдията), в които са се разтваряли битието и съзнанието му, към които той е принадлежал, които са регулирали живота му и са се разполагали между него, отделния индивид, и цялото общество. И човекът е възприемал себе си, оглеждайки се в огледалото на групите, към които е принадлежал – те са му вграждали обичаите и традициите, внушавали са му ценностите “труд, любов, набожност и преданост към свободата и реда“ като неизменни. Те са асоциативната сфера, от която векове наред индивидът “черпи разбирането си за външния свят и чувството за своето място в него. Конкретните му чувства за статус и роля, защитеност и свобода, начинът, по който разграничава добро и зло, ред и безредие, вина и невинност, възникват и до голяма степен се формират от отношенията му на това първично асоцииращо ниво“[Робърт Низбет].
  Днес, пише той, тези групи, тези традиционни асоциации, основани на родството, вярата или общността, “осъществявали на практика задължителната връзка с икономическия и политическия ред“, са размити, разхлабени, дори разрушени, тяхното значение и роля са ерозирани. Хората няма къде да се подслонят, къде да заситят своя вечен стремеж към общност. Всъщност, какво им предлага капитализмът освен, че се стреми да ги обедини в безличностната рационална структура на свободния пазар, в която основна движеща сила става личната печалба?
  Отслабването на традиционните форми на принадлежност на човека, трябва да бъде заменено с нови, по-модерни, но също така интегиращи усилията за постигане на определени цели общности. Това в модерното време се оказва по-лесно в САЩ, където хората са много по-развързани, освободени от сковаващите йерархични зависимости, пронизани от статута на произхода и статуса на богатството, отколкото те са в Европа, поради дълговековните традиции на строго централизирани политически (държавата) и религиозни структури (католическата църква)[Франсис Фукуяма].
  Ние говорим за възникването на нови форми на общност, постигани чрез процеси на доброволна самоорганизация в обществото, което е наречено в известна степен неточно - създаване на структури на гражданското общество. Неточно, защото така фокусът се насочва към легитимните (регистрираните) организации с идеална цел. Докато освен тях съществуват и други форми на самоорганизация, много спотанни и нефомални, които могат да бъдат достатъчно дълготрайни и устойчиви.
  Една от драмите на Запада, а може би по-скоро на Европа, се дължи на тоталната асиметрия на възприемането на ценностите между Западна и Източна Европа след падането на Берлинската стена.
  Източна Европа възприе всички норми и практики от Западна Европа - и добрите, и лошите. И го направи безкритично. А Западна Европа не взе нищо от Източна Европа – сякаш тук, при нас, не е имало и добри образци на съвместно живеене, не е имало щастливи, целеустремени, почтени и креативни хора, а всичко е било лошо и всички сме били лоши.
  Ако Западна Европа е толкова социална, то е и защото със социалните си мерки (погрешно е да се отричат социалните мрежи при социализма) ние (Източна Европа) бяхме неин коректив по време на Студената война.
  Обществата от Източна Европа има какво да дадат на Европа - модели на човешки отношения, на комуникации и самоорганизации на общности на локално равнище, на социални контакти, на родови и съседски връзки, на състрадателно и солидарно отношение между поколенията; на битова, братска и приятелска взаимопомощ; реализирането на малки и изпълними стъпки, преследването на общи и задружни цел. Т.е. все модели на поведение и създаване на неформални общности, които да се разполагат между Индивида (чието социално и функционално значение в тоталитарното общество бе нищожно) и Държавата (която обхващаше всички сфери на живота и проникваше във всики негови фибри). Ние като държава имаме образци ако не на глобално ниво, то на живот в малки общности, на кризисна самоорганизация и безкористна подкрепа...►

  Пиша всичкото това, защото зад фасадата на някаква измамна макрокартина, с която политическата класа се самозадоволява и изпитва от това чувство на блаженост и безметежност, протичат процеси на деградация и разграждане на обществото ни, които могат да станат необратими.
  По-рано беше лошо, че се насаждаха на всички едни сбъркани идеи, една изкривена ценностна система, един свръхрегламентиран ред. Но сега започва да става още по-лошо – никакви идеи (те са дори вредни), никаква ценностна система (тя е дори противопоказана), никакъв ред (той е дори опасен). И имаме това, което имаме – никакви общи идеали, никакви общи принципи, никакви общи правила.
  По всяка вероятност приближаващите избори ще бъдат поредните избори на загубеното за свестяването на България време. Защото едва ли ще създадат условия да започнат да се възстановяват щетите – нравствени, социални, икономически и политически, които за двадесет години бяха нанесени на страната ни.
  Много хора, почти всички мои студенти ме питат – а какво все пак да правят на тези избори, за кого да гласуват?
  Казвам им, че аз лично нямам за кого да гласувам. Крайно неприятно ми е, но е така.
  А на останалите какво да кажа?
  Очевидно е, че БСП-ДПС не предлагат никаква промяна. Да се гласува за тях означава да се подкрепи статуквото. Статукво, което в никакъв случай не е добро за България.
  Статуквото като правило е негативна политическа категория. То е закостенялост, реакционност, ретроградност, съпротива срещу промените. Статуквото е нещо като застой - ситуация, против която модерно мислещите политици се съпротивляват.
  Да се свърже дейността на един политик, една партия или една коалиция със статуквото би могло да говори, че те са пречка за развитието.
  В политиката - когато статуквото е позитивно явление – тогава за описанието му се използват други категории – като стабилност, устойчивост, приемственост.
  Но днес БСП-ДПС не предлагат, както казах, нищо повече от запазване – с нокти, лакти и зъби на статуквото, което деградира България...
  На България й е нужна промяна.
  Това означава подкрепа за политическа сила, която може да стане носител на промяната.
  За разлика от БСП-ДПС, „ГЕРБ” при всички случаи означава възможност за промяна...
  Тук обаче възниква дилемата, всъщност – три-лемата:
  1. Промяната може да бъде към по-добро за България...
  2. Промяната може да бъде към по-лошо за България...
  3. Промяната може да не бъде никаква промяна, а само имитация и симулация на промяна, т.е. псевдопромяна, а по-точно не-промяна...
  Аз нямам факти и аргументи да мисля, че „ГЕРБ” попада в точка 1. И за нищо на света не мога вече да се принудя, да се насиля да гласувам за по-малкото зло. И по-малкото зло е зло...
  Но ако някой иска да гласува, моят съвет е – по-добре си дайте гласа за промяната, а не за статуквото.

  В заключение, как бих искал нещата да се случат, може да се види в един друг материал на моя сайт, написан след чудесен и даващ решение разговор с трима младежи.

  Николай Слатински
  14.03.2009 год.

  ► А сега, да преминем към цитатите от произведения на Робърт Низбет:

  ● Като резултат от индивидуализма се появяват огромни, лишени от социални норми маси необвързани и несигурни хора, които губят дори способността си за самостоятелен живот.
  ● Не е нужно да се задълбочаваме особено в съвременната философия и литература, за да усетим до каква степен епохата ни се превръща във време на морален и духовен хаос, на изгубена сигурност, остарели убеждения, девалвирали ценности. Обезверяването на света, предвидено през деветнадесети век от някои консерватори като неизбежния краен резултат от налагащите се тогава тенденции, днес е съвсем очевидно.
  ● Тревожният интерес към общността, който личи в съвременните мисъл и масово поведение, е отражение на дълбокото разстройство в основните асоциативни сфери на обществото - разстройство, което до голяма степен се дължина структурата на западната политическа Държава.
  ● Стремежът към общност не може да бъде пренебрегнат, защото произтича от една от най-властните нужди на човешката природа - нуждата от ясно чувство за културна цел, от принадлежност към нещо по-голямо, от статус и приемственост. Без тях никакво материално благополучие няма да бъде в състояние да спре ширещото се чувство на отчуждение и нарастващото влияние на императивите на общността.
  ● Масата е съвкупност от индивиди, които са несигурни, самотни и превърнати - с някакъв акт или по силата на историческите обстоятелства - в социални атоми. В масата всички привични взаимоотношения и авторитети са лишени от институционална функция и психологическо значение.
  ● Когато е сам, индивидът е безсилен. Индивидуалната воля и памет, изтръгнати от общностната традиция, са слаби и мимолетни. Колко добре е известно това на тоталитарните управници! Дори конституционните гаранции и основните закони избледняват в съзнанието на народа, когато се разпадне социалната и културна идентичност на индивида, когато се изгуби реалността на свободата и реда в малките сегменти на обществото.
  ● А както е писал Торо, никое зловоние не е по-отвратително от онова, което се разнася от покварената добродетел.
  ● Икономическата свобода не може да се крепи и никога не се е крепила иа морален атомизъм или на някакви огромни безличностни образувания. Тя винаги е процъфтявала и продължава да процъфтява само в области и сфери с развит общностен живот. Икономическата свобода не може да се отдели от неиндивидуалистичните контексти иа асоциацията и общността, обединена от обща морална цел.
  ● Както прозорливо изтъква Джеферсън, една държава, която има власт да прави нещо за народа, има и власт да прави нещо на народа.
  ● Имаме нужда от laissez faire, здраво обвързан с целите на автономността и свободата на избора; laissez faire, който да тръгва не отвъд въображаемия, абстрактен индивид, а от реалните човешки личности в техните асоциации... Да създаде условия за преуспяване на автономните индивиди, условия, в които те ще могат да се освободят от сковаващите връзки на рода, класата и общността - такава е била целта на стария laissez faire. Да създаде условия за процъфтяване на автономните групи трябва да бъде, според мен, главната цел на новия laissez faire. Това, от което се нуждаем днес, са познанията и управленческите умения за създаване на такъв laissez faire, в който основна единица да е социалната група.
  ● Има един вид Държава, която непрестанно полага усилия да прониква, със своята власт и функции, във всички сфери на обществото; непрекъснато се стреми към все по-висока степен на централизация в дейностите си; непрекъснато се домогва до все по-широка политизация на социалния, икономическия и културния живот. Тя прави това не в името на властта, а в името на свободата – свобода от бедността, несигурността и деспотизма на малцинството. Тя парадира със символите на прогреса, народа, справедливостта, благоденствието и предаността към обикновения човек. Тя безспирно се стреми - чрез радиото, пресата и печатното слово - да направи целите и намеренията си приемливи дори и за най-незначителния си гражданин. Тя създава чувство за абсолютна тъждественост между Държавата и обществото: няма нищо извън Държавата, Държавата е всичко. В този вид Държава основните нужди от образование, отдих, социална осигуреност, икономическо производство, разпределение и потребление, здравеопазване и всички други дейности в обществото все повече се превръщат в част от структурата на политическото управление. Този процес на пренасяне започва да се приема почти от всички - от бизнесмените, търсещи гарантирано производство и печалба, от преподавателите, които се нуждаят от фондове за образованието, от работниците, които искат гарантирано минимално заплащане и работни места, и от либералите - реформатори, загрижени за жилищното строителство или за други проекти. Автономните пространства в икономиката, образованието и други сфери на културата непрекъснато се стесняват. Нарушаването на малцинствените права, посегателствата върху социалния авторитет и отговорност, ограничаването на правото на сдружение се оправдават - в името на народа, на социалната справедливост, на готовността за война срещу бедността, невежеството, болестите и външните врагове на нацията.
  Такава Държава спокойно може да нарича себе си демократична и хуманна. Всички съвременни тоталитарни Държави се наричат така. Такава Държава може да се основава на най-висшите принципи на добродетелта, както Държавата на Платон. Защо да няма демократичен тоталитаризъм, щом като може да има - за съжаление, вече се убедихме в това - социалистически тоталитаризъм? Тоталитаризмът, както ни учи Великият Инквизитор на Достоевски, може да е безкрайно многолик и може да води началото си както от любовта към Бога, така и от богоненавистничеството. Безличностният деспотизъм на добродетелта, както е казал някой, не става по-малко деспотичен от това, че е добродетелен.
  Но има и друг вид Държава, която, без да жертва легитимния суверенитет, основан на народната воля, се стреми да поддържа плурализъм на функциите и обвързаностите в живота на своите поданици. Това е Държавата, която съзнава, че обсебването на институционалните функции на някоя асоциация, била тя семейство, община или синдикат, от страна на политиката скоро води до загуба или отслабване на психологическата преданост на хората към тази асоциация. Това е Държава, която се стреми да разнообрази и децентрализира своите управленчески дейности и да ги обвърже колкото може по-тясно с формите на спонтанна асоциация, които са плод на човешки нужди и желания и са важни за икономическите, образователни и религиозни цели на една култура. Тя търси културно многообразие, а не уеднаквяване. Тя не издига в култ нито социалния ред, нито личното приспособяване, а отчита, че нуждите на свободата и културната автономия няма да получат признание дотогава, докато преобладаващата част от индивидите в обществото не придобият чувство за културна принадлежност към смислените и значими взаимоотношения а рода, религията, професията и местната общност.
  Тя не пренебрегва нуждата на човека от сигурност, а търси начини да задоволи тази нужда чрез спонтанни асоциации и творчество, вместо чрез бюрократичните процедури на формалната законност и управление.
  И двата вида Държава могат да се нарекат "демократична" "хуманна". Но разликата между тях е несравнимо по-голяма, отколкото различията между капитализма и социализма, или между монархията и републиката. Първият вид Държава е монолитна и все поглъщаща и, независимо на колко широк електорат се опира и колко благородни са намеренията на управниците й, тя винаги граничи с деспотизма.
  Вторият вид Държава е по същество плуралистична и, независимо от намеренията на формалните и политически управници, властта и е ограничена от асоциациите, чието многообразие и конкуренция е мерило за свободата на техните членове от всякакъв монопол върху властта в обществото.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _      __        __   ____   _  __        __
| |__ \ \ / / / ___| / | \ \ / /
| '_ \ \ \ /\ / / | | | | \ \ /\ / /
| | | | \ V V / | |___ | | \ V V /
|_| |_| \_/\_/ \____| |_| \_/\_/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.