Вчера имах много интересен разговор с трима младежи. Двама от тях са студенти, третият не смята, че си струва да си губи времето със следване у нас, защото там не научава нищо, което да му дава повече знания и умения в професията, а за учене навън няма нужните средства.
Дълго тази нощ разсъждавах над казаното от тях.
Имах усещането, че тези млади хора говорят главното, което вълнува тяхното поколение.
Те не деляха своите връстници на останали тук и заминали там.
Говореха загрижено за България. Аз също си мисля, че като общувам с много студенти, знам какво вълнува младите. По-вероятното е да се самозаблуждавам. Има неща, свързани с възрастта, които променят оптиката.
Тримата не говореха за партиите (ще кажа после къде стана дума за тях), не деляха политиците на добри и лоши. Не персонифицираха и не искаха да обсъждат личности.
Хареса ми, че те си блъскат главите над това, което обединява българите, а не над това, което ги разединява.
Аз винаги съм смятал, че много силно си обичам родината, България. Но си дадох сметка, че тази младежи като че я обичат повече от мен. Или поне различно...
Стана ми тъжно. Защото сетивата им са много по-свежи, по-истински. Аз обичам България, такава, каквато съм искал да бъде – някакво съчетание от неосъществени мечти, загубени илюзии, несполучили усилия, т.е. България, каквато добре би било да я има, но никога няма да я има.
А те обичат България такава, каквато искат да я постигнат – погледът им е обърнат напред. Ако аз си мисля за България, в каквато няма да мога да живея, те вярват в България, в каквато ще могат да живеят.
Може да звучи малко приповдигнато и патетично, но тези младежи дори и да ме разстроиха и натъжиха, но ме накараха да съм малко по-спокоен за страната си.
Аз затова в този сайт съм писал често пъти, че моята вяра и надежда са младите хора, защото вътрешно съм бил убеден, че те и само те са спасението на България. Но съм писал така и за да не си позволя да изпадна в отчаяние, когато съм смятал, че младите са прекалено апатични, отчуждени, незаинтересовани, безразлични към това, което се случва у нас.
Вчера видях, че има точно такива млади, за каквито съм писал, че се надявам, че ги има. И в същото време ясно осъзнавах, че „моите млади” са мой си някакъв конструкт, отражение на желанието ми да бях и аз сега млад, и ако бях млад наистина, ах, какво бих правил днес! Но го бих направил аз – някак хем млад, хем с моите днешни принципи и разбирания.
А тези млади хора бяха по-различни – не отражение на моя тъга за младост, а те самите – автентични, реални, нахъсени.
Ние тези млади хора не ги познаваме; ние мислим за тях през призмата на своето его, на своят опит, на своите нагласи и стереотипи. А те са всичкото това, за което ги мислим, но и още нещо. А то е именно това, което са те.
Защо толкова се развълнувах след този почти случаен разговор (те ме намериха, бяха ми чели сайта, вкл. за ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА)? Защото тримата бяха най-нормални младежи, такива, каквито у нас има много, много, наистина много.
Не само необходимо много, а достатъчно много.
Ние, поколението на техните родители искаме България да се промени, но постоянно се спъваме в търсенето на причини защо това няма да стане, защо няма да се случи. Ние сме обезверени, обезсилени, скептични, уморени. Защото явно не се чувстваме способни да променим нищо.
А тези млади мислят преди всичко как промените да станат, как нещата да се случат. Т.е. там, където ние виждаме невъзможности, те виждат възможности. Там, където ние виждаме нерешаемости, те виждат решения.
Ето как разбивайки на пух и прах много мои тези, схеми, идеи и предложения, те всъщност ме убедиха, че съм прав за себе си и за страната си – че наистина България няма друга надежда и друг шанс, освен младите хора. Само че не тези млади, каквито аз си ги представям, че трябва да бъдат, а тези млади, които са днес, каквито са днес – тук и сега.
Конкретно, какво ми казаха тези три светли млади душици?
Дали като ТРЕТАТА РЕПУБЛИКА, дали като Нов обществен договор или както и другояче да се нарече проектът за ново демократично устройство (европейската България) – това е вярна, правилна, но стратегическа, по-дългосрочна цел.
Да се настоява в момента за това, в оставащото време до изборите е само разконцентриране и разпиляване на усилия, които трябва да бъдат насочени за свършването на по-конкретни неща.
Тримата няколко пъти ми казаха, че те виждат промените само в рамките на демократичните процедури. И си дават сметка, че действащите партии и политици определят какви са тези процедури. Т.е. трябва да се работи при правилата такива, каквито са те. Няма време и енергия да се водят битки за нови правила.
1. Младите хора според тях трябва да подемат инициатива, да започнат да говорят и пишат по медии и форуми, че трябва да се гласува активно, че те трябва да гласуват активно. Това е задача според тях от изключителна важност – младите хора да гласуват. Не може да се пропагандират каквито и да са идеи за промяна на страната ни и на нейната система, ако младите хора пасуват при най-съществената част от демократичната процедура – гласуването.
● Това е първата задача, първата стъпка от техния план от пет точки.
2. Младите трябва да се опитат да влязат и то колкото се може повече - в партийните листи, а оттам и в Народното събрание. За да променят страната, те трябва да са в парламента, не само край него.
Затова трябва да се предложи обществен договор на младите хора с партиите – като срещу включване на повече млади в листите (може да се помисли и за квоти), младите хора ще отговорят с подкрепа за тези партии чрез гласуване. Тъй като у нас партиите обещават преди избори, а после правят съвсем друго, може да се даде приоритет, без особен риск, не на това, какво говори една партия в кампанията, а дали е дала шанс на младите в своите листи. И е логично, че младите хора ще подкрепят по-масово партии, които покажат и чрез партийните си листи, че разчитат на тях.
● Това е втората задача, втората стъпка от техния план.
3. Младите хора трябва да се самоорганизират на местно, а не толкова на национално равнище, за да повлияят на избирателите. Т.е. те трябва да изграждат групи за натиск, неформални структури и други форми на самоорганизация, чрез които да се опитват да активират своите връстници и да въздействат върху вота на по-възрастните поколения. На местно равнище може да има ефект от енергичността, от обръщането към хората – лице в лице, от „заразяването” на обществеността и общността с мисълта, че и от тях зависи нещо, че промяната е възможна. Посланието трябва да бъде в духа – Да направим България такава, че и ние (т.е. младите) да искаме да останем тук.
● Това е третата задача, третата стъпка от техния план.
4. Младите трябва да използват Интернет пространството за консолидация помежду си, за избистряне на идеи, за обмяна на информация как върви кампанията, насочена към избирането на много по-млад и енергичен като възраст парламент. Това е тяхното пространство, оттук те трябва да оказват натиск, да лансират предложения, да отстояват виждания. Интернет пространството трябва да започне – през 21 век, във века на Информационното общество, в епохата на новите комуникационни технологии - да работи за по-доброто бъдеще на България. Именно чрез Интернет пространството се премахват делениета на „Българи тук” и „Българи там”. Както каза един от тримата младежи: Блогария трябва да започне да работи за България.
● Това е четвъртата задача, четвъртата стъпка от техния план.
5. Младите хора трябва да кажат като конкретни искания - какво те искат да бъде направено от новия парламент, за да стане възможна промяната. Те трябва да изработят максимум 10 искания (например и само като пример, нищо повече - мажоритарен вот; 120 народни представители; Велико народно събрание – за промяна на конституцията; държавен глава, избиран от парламента и т.н.).
И с тези 10 искания, да се отиде при партиите и да им се предложи това да стане „Платформа за промяна”. Тази „Платформа за промяна” трябва да ангажира партиите и те да се ангажират с нея – да бъде тя нашият национален консенсус „Дневен ред за европейска България”. И разделението между партиите и отношението към партиите да минава през подкрепата и отхвърлянето на тези 10 точки.
● Това е петата задача, петата стъпка от техния план.
Пак да повторя – тези пет стъпки са изцяло в рамките и традициите на демокрацията и на демократичните процедури. Никакви ексцесии, никаква личностна и партийна конфронтация, които да пропилеят обществена енергия и да допрогонят младите и креативните хора от страната ни.
Аз не съм сигурен, че можах правилно да предам всичко, което тези младежи споделиха с мен. Много ми се прииска и децата ми, които са горе-долу на същата възраст, да мислят така, да виждат нещата по този начин.
Не искам да чувам в момента скепсиса на моите 52 години. Отказвам се за пореден път да се присъединя към онези, които лесно и аргументирано ще започнат да обясняват, че това е прекалено идеалистична картина, че има поне 100 причини нещата отново да не станат.
Защо пък не се замислим – а може би тези трима младежи са наистина прави в идеите си за Промяната в България?
Николай Слатински
27.02.2009 год.
