Когато държавата гние, държавността гине (Какво ли си мисли за нас Левски, ако все още има нерви да ни гледа някъде отгоре...)

  Заглавия в медиите: „Лавина от далавери в НАП”, „15 олигарси замесени в ДДС-измами чрез офшорки”, „300 милиона лева източили чрез митнически операции”, „НАП източва ДДС”, „НАП като генератор на корупция”, „Министър покровителствал аферата с източването на ДДС”...
  Това, което се случва тези дни в страната ни е поредното, но в същото време едно от най-силните доказателства, че държавата у нас гние. А когато държавата гние, държавността гине.
  Нека не си говорим за черногледство. Гледането на истината в очите не е черногледство, а открито и ясно виждане на чернилката, която се лее, струи, излъчва и разнася от институциите на властта – държавна и местна.
  Такива процеси на всеобщ разпад на структури, на обществени връзки и социална кохезия, на общност и на възможности за нормалните граждани и нормалните фирми да осъществяват креативни и позитивни лични и бизнес проекти в България не е имало.
  Това е част, при това само незначителна (въпреки сериозността на последиците от нея) част от цената, която плащаме за това - да няма отговорна власт и политическа воля, да липсват държавници, а да имаме главно и най-вече сбор от алчни, разпасали се феодали, които правят всичко, което си поискат в своите сфери на управление и-или в своите области на интереси – било то като министри, заместник-министри, председатели на агенции и комисии, директори на дирекции, било то като крупни бизнесмени, които са частници, но реализират ударите си за сметка на държавата и на гърба на държавата. Всеки си е цар в своето парче отговорности, в своята зона на управление, в своята малка феодална държавица на пълен негов личен контрол.
  А отгоре има едно младо (вече не и толкова младо) момче-премиер, което всъщност устройва всички. Защото на никого не пречи. Бих приел, че самото това момче е порядъчно. А и защо да не е – животът от раждането му досега само му е давал, сервирал му е страшно много неща на готово, на поднос, в розови пелени, в пълна задоволеност. Той е „нашето момче”, той е от „нашите фамилии”.
  Не зная дали премиерът си дава сметка, че е трагическа фигура, намираща са не броени милиметри от чертата, след която трагедията се превръща във фарс...
  Дали той има ясна представа какво се върши под него, край него, около него, зад него и чрез него?
  Дали разбира, че гръмващите една след друга афери не са изключения, а правило? И резултатът е само един – държавата гние. А когато държавата гние, държавността гине.
  Нека ме извинят онази шепа изключения (ако ги има) сред властимащите и големия бизнес, които се различават от общия тертип разгулни и безконтролни феодали, за които писах по-горе.

  Понеже винаги, когато има събитие, което разтърсва самите основи на нашето общество, аз винаги си мисля какво бих написал на президента като анализ и позиция, ако все още бях негов секретар по националната сигурност, обяснимо е, че неизбежно търся реакцията на държавния глава - като президент, политик, личност и възглавяващ Консултативния съвет за национална сигурност. А тази реакция засега е оглушително мълчание...
  И се досетих за един свой материал, подготвен за президента на 12.11.2006 год. Ето откъс от него:

  ”Непрофесионализмът в администрацията - на централно и местно ниво започва да засяга пряко националната сигурност.
  Нравствената криза, която разяжда страната, разпадането на ценностите не могат да подминат държавните служители.
  Дележът на държавните институции между трите партии по формулата 8:5:3 задълбочи тенденцията всяка институция да се превръща във феодално владение на съответната партия.
  А ако в някоя структура при началника и заместниците му се е получил блокаж в битката за власт, ведомството е разбито на ресори - в които всяка партия се разпорежда самостоятелно.
  Започват да се ширят и наблюдават такива потресаващи неща:

  ● Най-често в агенциите - където съставът е по-малък - шефът се държи като едноличен собственик на ведомството. Той може например да принуди част от служителите да тичат по сватбата на детето му:
  -- Да ходят за дрехи и обувки на младите.
  -- Да надписват картичките.
  -- Да се грижат за храната и напитките.
  -- PR-ът пише поздравлението на родителя към младоженците; а шофьорите са ангажирани с гостите!

  ● Или - шефът на Службата възлага на част от кадрите да организират рождения му ден.
  -- Едни служители осигуряват заведението.
  -- Други експерти съставят списък на гостите.
  -- Трети чиновници се грижат да разпределят - кой от подчинените на шефа какъв подарък да донесе от предварително дадени от юбиляра указания за желаните подаръци!

  ●Или - нарежда се на лица от по-долните етажи на йерархията във ведомството да поемат обичайни битово-семейни задължения:
  -- Някой ще отива да пазарува.
  -- Друг - да носи обувките на поправка.
  -- Трети - дрехите на химическо.
  -- Четвърти - да се реди за билет за мач.
  -- Пети ще води детето на шефката на детска градина или уроци.

  И тази практика слиза надолу - на ниво директор на дирекция.
  Норма е най-тежката работа да се дава на най-младите, на най-ниските в йерархията или на запазилата се шепа можещи!
  Научавам за много такива факти - при мен идват хора и се жалват. И молят за анонимност от неистово силен страх за местата си.
  Друг тип свидетелства за деградация в администрацията са практиките, свързани с пряко корупционно облагодетелстване от поста. Всеки подпис и всяка услуга се заплащат - за разрешение, за лиценз, за направление, за уреждане на проблем, за лекарство, за преместване на ученик.
  Всеки плаща както може - с пари, с месо и други продукти, с луксозен костюм, с почивка в Кипър или с процент от проекта.
  Всеки взема както предпочита - може с пакет с лекарства или със студентска книжка, цялата с оценки за всички изпити.
  Някои малки и големи шефове вземат сами, а други си имат подчинени, които вземат за тях или им дават част от взетото.
  Администрацията у нас постоянно се раздува и е атрактивно място за работа. А на средните и долните нива тази работа не е високо платена. Т.е., за да е толкова желана, очевидно има и други компенсаторни механизми.
  Впрочем, с т.нар. ДМС - допълнително материално стимулиране - шефовете поощряват покорните и санкционират непокорните служители.
  Добре известна истина е, че в Администрацията се попада с всичко друго, но не и с професионализъм. Професионализмът е по-скоро пречка. Защото е свързан с чувство за достойнство и дълг, чест и критично мислене.
  Професионалистът е жив укор към другите - че те са непорядъчни и неможещи, нагаждачи и уреждачи, че не работят за екипа и разпространяват интриги.
  Непрофесионалистите далеч по-лесно правят компромиси с етиката и морала. Те доста по-леко сключват неизгодни договори.
  Непрофесионалистите са също така по-склонни на корупция.
  Резултатът е това – което имаме. Администрацията е просто проядена от непрофесионализъм и корупция, от лекомислено отношение към интересите на държавата и обществото и от презрително отношение към обикновените хора и техните нужди.
  Това не само отчуждава хората от институциите, държавата и общината. То деморализира нашите обществени отношения.
  Ако и доколкото правилно отразяват процесите у нас, макро-показателите може и да са свидетелство [както казва президентът], че „България дърпа”. Но реалната картина е друга - България, не само не дърпа, а и тегли назад. Луксът на Първа класа и нормалните условия на Втора класа не са показателни за реалното положение във Влака - когато огромната маса пътници се возят в мизерията на Трета класа. И все повече минават от Втора в Трета класа.
  Администрацията ни ще стане важна причина началото на членството в ЕС да бъде особено тежко. Тъй-като тя не е готова да отговори на новите предизвикателства. Тя няма нито капацитета, нито подготовката, нито ценза и езиците да прави проекти и усвоява средства от фондове на ЕС. Тя не познава европейските стандарти, не е европейска по манталитет и гледа на европейските пари като на обект за присвояване.
  Президентът не може да остане безучастен към ставащото в Администрацията. Той трябва да диагностицира проблема и после да търси подходи и начини за лечението му."

  Досетих се за този материал поради няколко причини, имащи общо със ставащото сега у нас в различни институции. И една от тези причини бе, че тогава бях много изненадан, че президентът не ме попита това, което пиша за порядките в някои от държавните структури измислям ли си го и ако е истина, то къде се случват такива безобразия. Не, все същото оглушително мълчание...

  Разбира се, на никой нормален обикновен български гражданин не му е безразлично, че държавата гние, а това значи, че държавността гине.
  Въпросът е обаче не просто да се виждат фактите, а да се отива отвъд тях и да се схващат процесите, да се разбира дълбоката същност на ставащото и базисните причини за това, което източва жизнените сили на страната ни.
  Защото в България вече се формира и започва да се опитва да придобива устойчивост и самовъзпроизвеждане един модел на контролиран хаос, който не позволява да се роди нищо градивно и съзидателно, а плоди корумпиран и безотговорен елит на върха и умножава броя на социално декласираните и дори на превръщащите се в най-обикновени дегенерати двуноги същества, с които нормалните хора у нас се сблъскват ежедневно и страдат от наглостта и простотията им.
  Нека обърнем внимание, че става дума за контролиран хаос, а в това словосъчетание-диагноза трябва да се взрем по-внимателно не толкова на „хаос”, колкото на „контрол”.
  Да, говоря за „контрол”, а не за „управление”, за „управляемост”.
  В състояние най-вече на криза (а нашето съществуване поне през последните двадесетина години е преминаване от една криза в друга, т.е. ние сме в перманентна криза) контролът е свързан със запазване на статуквото.
  Контролът, това е консервиране на състояние.
  Контролът означава прегради, препятствия и забрани. Той върви с технологиии на удържане, спиране и забавяне на процесите, с гасене на енергията, на креативността, с отстраняване на целенасочените движения, с дисципиниране и наказания на иначемислещите, със санкции и дори репресии по отношение на алтернативни стратегии.
  Т.е. контролът е органичителен режим; режим който изключва от участие ("exclusive"); режим, който е конфликтен, нетолерантен и дискриминиращ, отблъскващ и потискащ знаещите, можещите и дори онези, които не са съгласни със статуквото. Това, казано накратко, е преимуществено силов, твърд ("hard") подход. Това е подход, който обича йерархиите, защото се реализира чрез тях.
  Да не говорим, че макар и всеобхватен, контролът в общества като нашите дори не може да използва някои свои относително положителни черти (ако те могат да се нарекат такива), дължащи се на принудата, на лесното „постигане” на съгласие, на отказа от разнопосочни мнения и усилия. Това е така, защото контролът у нас е дефектен, даващ пробойни метод на злоупотреба с власт и сила – едно, че все пак макар и много отчасти, но ние сме в Европа; второ, че вътре в лагера на контролиращите има различни интереси, олигархични и псевдопартийни сблъсъци, водещи до скандали, до неуплътнени пространства, в които може да се промуши някое свободно или все още незадушено слово.

  Докато управляемостта е качествено различен подход, дори и да е осъществяван от интереси и ресурси (политически, символни, финансови) от страна на горе-долу същия тип прослойки, като тези, които днес у нас налагат своя контрол.
  Управляемостта е свързана с процеси, с динамика, с енергия. Тя създава условия за развитие, за кооптиране на фактори и „актьори”, които могат да повлияят за развитие в правилната посока (е, да кажем – в нужната за осъществяващите управляемостта посока).
  Т.е. управляемостта е кооперативен, въвличащ, включващ ("inclusive") подход, тя има цели, етапи, посока или най-малкото известна насоченост. Управляемостта разчита и на различни от силовите подходи, на меки („soft”) средства за влияние, на поощрения, награди, мотивиране. Това е подход, който се стреми да замества йерархиите с мрежовост, а значи е много повече в крак с времето.

  Говоря за тези проблеми, тъй като е лесно да се изпадне в заблудата, че нещата у нас не вървят, само защото едни неудачни хора са попаднали на ключови позиции и не са оправдали нечии надежди и очаквания.
  Не, не и не... Проблемите у нас са системни, дълбоки, същностни.
  Най-голямата илюзия е, че контролираният хаос може да бъде устойчив и самовъзпроизвеждащ се за неопределен период от време.
  Единственото, което контролираният хаос може да донесе е загуба на опции, декласиране на алтернативи, ограничаване на степените на свобода на обществото, структурна и човешка амортизация, пропиляване на обществени сили и енергия.
  Този контролиран хаос създава нагласи и отношения, в които избуяват негативни и даже уродливи черти у хората, у институциите и у политическата класа. Не, че е пряко следствие от него, но ние видяхме как през последните седмици тук дойдоха двама лидери на европейски партийни сдружения – ляво и дясно: Мартин Шулц и Вилфрид Мартенс. И какво – те говориха противоположни неща, сякаш става дума за две различни Българии. Всъщност, те говориха като на партийно събрание, при това абсолютно политизирани, безпринципно, конюнктурно, сякаш са откровени профани и митингаджии. И тях нашата безпътна и без път ситуация ги бе погълнала, превърнала ги в ниска проба нашенски политикани.

  Добре, би попитал някой – а какво предлагаш?
  В този момент нищо повече от това – да се замислим над състоянието на държавата ни и да се опитаме да видим неговите истински причини и логиката, която моделира и предпоставя случващото се, без да позволява позитивни и работещи алтернативи.
  Това е важно като първа стъпка в усилието, което ние постоянно си отказваме – осъзнаването, че не ни чака нищо хубаво като държава, ако като народ все по-малко ни пука за България.

  То и Левски, когото обесиха на този ден преди 136 години, написа в своето тефтерче "Народе????". Имал е основание, очевидно.
  Но ние предпочитаме да говорим за него патетично, високопарно, с изтъркани от държавна употреба думи и си мислим, че така отдаваме почит към паметта му, че така ставаме по-патриоти. Само не знаем той, ако все още има нерви да ни гледа някъде отгоре, какво си мисли за нас.
  И дали не му идва на акъла нещо от рода на това, което дядо Петко Рачев Славейков е написал две години по-късно:

  Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
  пак ще кажа и с това ще да свърша.

  Николай Слатински
  19.02.2009 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                     ____    _____    ___  
__ __ __ _ | _ \ |_ _| / _ \
\ \ /\ / / / _` | | |_) | | | | | | |
\ V V / | (_| | | __/ | | | |_| |
\_/\_/ \__, | |_| |_| \__\_\
|___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.