Макмърфи поглежда Хардинг:
- Значи, такива игрички въртят те, а? Изнудват те? Държат те в шах?
- Да точно така.
Той се свлича обратно на стола си и промърморва:
- Фъшкии.
(Кен Киси, „Полет над кукувиче гнездо”)
Те ме уволниха.
Те изпълниха „мократа” и „мръсна” поръчка.
Те могат да рапортуват за перфектно свършена работа – крайно време беше все пак да свършат нещо.
Те - министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков.
Днес, 29 януари 2009 година от служител от „Човешки ресурси” в Академията на МВР ми бе връчен изготвения още вчера Документ:
Предизвестие
Рег. No. 599
Дата – 28.01.2009 г.
Уважаеми господин Слатински,
В изпълнение на изискванията на чл. 111 от КТ и на основание чл. 334 от КТ Ви известявам, че възнамерявам да прекратя трудовото ни правоотношение по чл. 111 от КТ. Настоящето да се счита за петнадесетдневно предизвестие.
Трудовото правоотношение ще бъде прекратено, като Ви бъде връчен акт за прекратяване.
При неспазен срок на предизвестието ще Ви бъде изплатено обезщетение по чл. 220 от КТ.
Предизвестието е изготвено в два еднообразни екземпляра, единият от които Ви връчвам.
Ректор на Академията на МВР: проф. д-р Р. Марков
Аз подписах връченото ми Предизвестие със следното възражение: „Категорично възразявам срещу това Предизвестие и цялата процедура, която е израз на безпринципен административен произвол и политическа разправа!”.
Случи се това, за което писах в предните два материала със същото заглавие на моя сайт.
Не съм имал и грам илюзия, че ще се случи нещо друго.
През последните месеци аз си имах работа с двама толкова прозрачни и едномерни началника, че бях абсолютно сигурен – те, макар и уж юристи, нямат дори грам фантазия да измислят нещо по-убедително, по-умно, по-наподобяващо истината, така че като със смокинов лист да бъде прикрито, че изпълняват поръчка и поръчение.
Вместо това, те го направиха по описания от мен сценарий:
Изведнъж, след две години им хрумва, че, виждате ли, аз в Академията на МВР не съм бил служител (т.е. на трудово правоотношение - ЛРТП), а съм само съвместител. И щом това е така – двамата титани на юридическата мисъл се измъкват като мокра връв, заявявайки – ами просто не му продължаваме съвместителството след изтичането на годината, през която е бил привлечен за съвместител.
Нали именно защото бях съвместител във Варненския свободен университет, там точно така – и пак поради сбърчени от гняв височайши вежди - не ми подновиха договора, с което фактически (след като 12 години преподавах изключително успешно и бях един от любимците на студентите) ме уволниха. За което съм разказал в други два материала на този сайт.
И защо точно преди една година в Академията на МВР не бе завъртяна същата тази процедура? Защо тогава не възникна въпросът - да ми се продължава ли договорът, а това стана автоматически, без никой дори да си помисли, че аз не съм служител, а съвместител - макар и с пълна заплата и на пълен работен ден?
Ами защото тогава беше чисто, просто и кристално ясно на всички какъв е моят статут.
Тогава защо сега изведнъж министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков правят тази изсмукани от пръстите гимнастики - въпреки всички безспорни права, атрибути и привилегии, които са ми дадени и които аз в продължение на две години неизменно и законно ползвам - заради статута на служител, а не на съвместител?
Както пее Владимир Висоцки: „А ответ ужасно прост - и ответ единственный”...
Отговорът е ужасно прост – и отговорът е единствен: Защото междувременно излезе моята книга „На вниманието на г-н президента, 2002-2006 год.”.
Дългата ръка на Системата отвърна на удара.
А конкретните изпълнители на тази разправа над мен са министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков.
Всеки, който би проявил интерес към предисторията на моя казус в Академията на МВР, може да се обърне за повече подробности към другите два материала на сайта.
● Удивителни са тази безпардонна агресивност спрямо мен и тази нехарактерна за него решителност на министъра на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков! Ако също толкова активно, ангажирано и амбициозно той атакуваше истинските проблеми на МВР!!
● Министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков ще бъде запомнен с две неща:
-- Първо, точно при неговото министерстване полицаите провеждаха своите безпрецедентни за цялата 130-годишна нова история на България протести!
-- Второ, с негова заповед полицаи и жандармеристи, охраняващи Народното събрание от провеждащия се протест, налагаха и ритаха жестоко младежи и девойки и дори ги гониха по „Цариградско шосе” до Алея „Яворов”!
● Удивителни са тази безпардонна агресивност спрямо мен и тази нехарактерна за него решителност на ректора на Академията на МВР (и секретар по национаната сигурност на президента) Румен Марков! Ако също толкова активно, ангажирано и амбициозно той атакуваше истинските проблеми на Академията на МВР!!
● Ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков ще бъде запомнен с две неща:
-- Първо, тази година за пръв път през цялата 13-годишна нова история на Академията на МВР нямаше обявен прием за курсанти във Факултет „Сигурност”!
-- Второ, тази година за първи път нито един курсант, завършил Факултет „Сигурност” в Академията на МВР не бе назначен на работа там, където би трябвало и за където е обучаван цели 4 години – т.е. ако по-рано това беше Национална служба „Сигурност”, то сега е Държавна агенция „Национална сигурност”!
Логично възниква въпросът: След като всичкото това е така, защо толкова държа да преподавам в Академията на МВР?
-- Най-напред ще кажа, че безпрецедентният и безнравствен натиск, постоянният командно-административен произвол над мен, осъществяван в Академията на МВР като наказание за моята книга „На вниманието на г-н президента, 202-2006 год.”, за моите позиции в медиите като експерт в сферата на националната сигурност, както и заради моя сайт – ме абицираха да покажа и да докажа на тези прислужници, облечени във власт, че те могат да ме мачкат, но няма да ме смачкат. Че има понятия като чест и достойнство, които не ми позволяват да клекна, да се стая, да моля за милост и пощада.
-- Освен това, моите знания и натрупаният опит могат да намерят прекрасно приложение именно във Факултет „Сигурност” на Академията на МВР. Защото прекрасните обучаващи се там момичета и момчета имат нуждата от нов поглед към националната сигурност, към съвременните процеси и рискове, и аз смятам, че съм един от преподавателите, който може да им даде този поглед.
-- На следващо място, във Факултет „Сигурност", предишният декан - прогонен от ректора на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков – беше събрал чудесен екип от колеги, което бе за мен истинско предизвикателство и чудесна възможност за създаване на творческа атмосфера на приятелство и добронамерена конкуренция.
-- Разбира се, трябва да добавя и финансовото измерение на евентуалната ми работа като държавен служител-доцент в Академията на МВР. Сега, когато вече могат да се сравнят получените през миналата година възнаграждения, става ясно, че заради административния тормоз и политическата дискриминация, устроени над мен от министъра на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и от ректора на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков, аз съм получил по-малко като заплати – цифром и словом - 7 000 (седем хиляди) лева. В АМВР изкарах две години, което означава, че в сравнение с другите колеги съм бил ощетен с 2 х 7 000 = 14 000 лева...
Когато човек за някакви си 4-5 месеца е уволнен по политически причини и височайша воля от две работни места, той или трябва да се отчае и депресира, или да продължи да бъде и да играе себе си.
Ето защо аз през всичките тези 2-3 седмици на ескалиращ тормоз пиша един интересен научен анализ на сигурността и нейните пет нива, често „прескачам” във връзка с това до Египет, Месопотамия, Древна Гърция. А понякога си мисля дори за цивилизацията, която е съществувала на Земята преди Потопа – тя сигурно е сбъркала в нещо много фундаментално и важно, може би е проспала надигащите се опасности и заплахи, не е намерила верния отговор на предизвикателствата и не е направила точното приоритизиране на истинските рискове за нейната сигурност...
Заедно с това, слушам любими певци и групи от моята младост – напр. Владимир Висоцки, Булат Окуджава и Александър Розенбаум, както и „Машина времени”, „Nautilus Pompilius”, „ДДТ” (това са руски групи, които с редица прекрасни песни изобщо не отстъпват на другите ми любими групи – „Pink Floyd”, “Uriah Heep” и “Queen”).
Сред песните на Висоцки особено ми харесва „Охота на волков” („Лов на вълци”), слушам я и в момента.
И си мисля – когато по време на лов са подгонили и обкръжават оставащата без сила Жертва, тя се страхува много от Викача. От Викача, който, стараейки се максимално да угоди на своя Господар, крещи с всичка сила „У бря-у бряаааа!”, върти кречетало, удря капаци или чинели, вдига невъобразим шум, късащ нервите, парализиращ мислите и умножаващ паниката на Жертвата...
Но най-много обречената Жертва се страхува от Кучето, което може да е робски покорно и да стои на задни лапи пред своя Господар, но е изключително озверяло и озлобено срещу нея и иска да захапе гърлото й.
Ала нито Кучето, нито Викачът са истинската опасност за Жертвата. Защото от Викача тя ще избяга, а с Кучето – ако са един на един – ще се справи. Най-опасен и фатален за Жертвата е Ловецът – който я чака скрит на пусията, взел я е на мушка със своето супермодерно бойно оръжие. Оръжие с такива екстри и приспособления, че вместо стрелящият да чувства в жилите си разгорещената от древния зов на Дивото кръв и да участва в една битка с почти изравнени шансове, всъщност се е превърнал в безпощадно хладнокръвен убиец.
Така че нито Викачът, нито Кучето в подобен Лов са победителите – те са само обслужващ персонал и помощен арсенал.
Победителят в Лова е Ловецът. Като отстреля Жертвата, той благосклонно ще допусне на трапезата Викача – в самия й ъгъл, възможно най-далече от него. А на Кучето ще подхвърли я черво от Жертвата, я някой друг безвкусен отпадък.
Съжалявам, че не намерих стиховете на "Охота на волков" в превод на български, затова ще ги приведа на руски.
ОХОТА НА ВОЛКОВ
Рвусь из сил и из всех сухожилий,
Но сегодня - опять, как вчера,-
Обложили меня, обложили,
Гонят весело на номера.
Из-за елей хлопочут двустволки –
Там охотники прячутся в тень.
На снегу кувыркаются волки,
Превратившись в живую мишень.
Идет охота на волков, идет охота!
На серых хищников - матерых и щенков.
Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.
Кровь на снегу и пятна красные флажков.
Не на равных играют с волками
Егеря, но не дрогнет рука!
Оградив нам свободу флажками,
Бьют уверенно, наверняка.
Волк не может нарушить традиций.
Видно, в детстве, слепые щенки,
Мы, волчата, сосали волчицу
И всосали - "Нельзя за флажки!"
Идет охота на волков, идет охота!
На серых хищников - матерых и щенков.
Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.
Кровь на снегу и пятна красные флажков.
Наши ноги и челюсти быстры.
Почему же - вожак, дай ответ –
Мы затравленно мчимся на выстрел
И не пробуем через запрет?
Волк не должен, не может иначе!
Вот кончается время мое.
Тот, которому я предназначен,
Улыбнулся и поднял ружье.
Идет охота на волков, идет охота!
На серых хищников - матерых и щенков.
Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.
Кровь на снегу и пятна красные флажков.
Я из повиновения вышел
За флажки - жажда жизни сильней!
Только сзади я радостно слышал
Удивленные крики людей.
Рвусь из сил, из всех сухожилий,
Но сегодня - не так, как вчера!
Обложили меня, обложили,
Но остались ни с чем егеря!
Идет охота на волков, идет охота!
На серых хищников - матерых и щенков.
Кричат загонщики, и лают псы до рвоты.
Кровь на снегу и пятна красные флажков.
***
Защо ме боли за България?
Защо пиша всичкото това на този сайт?
Защото на двадесетата година от началото на Прехода, двама души, разполагащи с власт по абсурден за края на първото десетилетие на модерния и свръхкомуникационен, високотехнологичен 21 век, начин, безпардонно и грубо нарушават моите граждански и професионални права.
Това е малка за обществото (макар и голяма – за мен) илюстрация за състоянието на процесите в нашата страна, за този морален, нравствен, социален и политически климат, който се е установил и задълбочил особено през последните години. Климат – свидетелстващ за поразената от различни рани и язви демокрация, при която е възможно вече две десетилетия посредствени хора или хора със съмнителна интелигентност, или хора с болни амбиции, или хора с ниски и низки страсти, да се изкачват по върховете на държавата.
Как да тръгне напред държавата ни, когато сред нейните управляващи непрекъснато има типове и типажи с тоталитарни рефлекси и прокиснало мислене, останало от едно отдавна отречено свръхидеологизирано време...
Как да тръгне напред държавата ни, когато сред нейния политически и управленски елит непрекъснато има типове и типажи с нагласи, установки и стереотипи на слуги, макар и притежаващи власт...
Как да тръгне напред държавата ни, когато сред нейния политически и управленски елит непрекъснато има типове и типажи, които са немощни и безпомощни управленци, забъркали отчайващи каши в зоните на своите непосредствени отговорности...
Как да тръгне напред държавата ни, когато сред нейния политически и управленски елит непрекъснато има типове и типажи, на които животът им преминава в избиване на наполеоновски или провинциални комплекси и оттова те са станали зли, отмъстителни, дребнави и дребни...
Ах – би казал Макмърфи, - как добре ги познавам този сорт безподобни копелета!
Знам, че разправата над мен няма да роди тръпка в обществото – то си има достатъчно други ядове и грижи.
Но аз трябваше да разкажа своята история – на нашето общество, за да я знае. Така то ще има още един повод по-малко да си крие главата под мишница или да я заравя в пясъка; да си казва, че него това не го интересува; че то ли ще оправи света; че да би мирно седяло - не би чудо видяло; че преклонена главица сабя не я сече...
Ние – нормалните, порядъчните, добрите хора - хората, които искаме да живеем честно и при правила и закони, все още сме мнозинство в България. Но постепенно се зарязваме един друг без помощ и подкрепа, оставяме се да се оправяме кой както може. И тогава нищожествата, облечени във власт ни цакат един по един, изхвърлят ни един по един, побеждават ни един по един, вадят ни като кътници един по един. Пък ние после – олеле! Боли ни, но си страдаме сами, самотни и в самота.
Николай Слатински
29 януари 2009 година.
P.S. Както написах в предния материал, аз изпратих свои жалби по случая до 8 души.
Вероятно тези жалби ускориха моето уволнение.
По този начин, освен всичкия друг тормоз, министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков ме наказаха, че съм се обърнал към български институции за защита на моите граждански и професионални права и срещу административния произвол и политическата дискриминация, която те двамата осъществяват системно и последователно над мен.
Ето какво мога да кажа за движението на тези жалби:
-- От кабинета на г-н Минчо Спасов, председател на парламентарната Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред, ми се обадиха, че жалбата ми е препратена до министър Миков с настояване да им отговори в някакъв „максимално кратък срок”.
-- Г-н Гиньо Ганев, Омбудсман на Република България ме покани и разговаряхме по случая. Той е възложил на негов служител да направи проверка и да ме уведоми за резултатите от нея.
-- От останалите адресати на молбата ми засега нямам знак, сигнал или отговор – а те са, както следва: г-н Огнян Герджиков, председател на парламентарната Комисия по правата на човека и вероизповеданията; г-н Пламен Моллов, председател на Парламентарната група на НДСВ; г-н Йордан Бакалов, председател на Парламентарната група на ОДС; г-н Иван Костов, председател на Парламентарната група на ДСБ; г-н Волен Сидеров, председател на Парламентарната група на Коалиция Атака; г-н Кемал Еюп, председател на Комисията за защита от дискриминация.
На същите 8 души изпратих следващата втора Жалба, за да ги информирам, че докато те се наканят да реагират, министърът на вътрешните работи (и приятел на президента) Михаил Миков и ректорът на Академията на МВР (и секретар по националната сигурност на президента) Румен Марков, изпълниха задачата докрай, както някога се изпълняваше Насрещен план.
До г-н Минчо Спасов
Председател на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред
гр. София, 1169, пл. "Княз Александър I" №1
Народно събрание
ЖАЛБА Nо. 2
от доц. д-р Николай Слатински,
преподавател във факултет “Сигурност”, Академия на МВР,
секретар по националната сигурност на президента в периода 2002-2006 г.
ОТНОСНО:
Уволнението ми от Академията на МВР.
УВАЖАЕМИ Г-Н СПАСОВ,
На 14 януари 2009 година се обърнах към Вас по повод на:
1. Нарушаване на моите граждански и трудови права и дискриминирането ми от г-н Михаил Миков, министър на вътрешните работи, изразяващо се в отказ да бъда назначен в Академията на МВР на длъжност „доцент”, заемана от държавен служител въз основа на проведен конкурс.
2. Административен произвол и дискриминирането ми от г-н Румен Марков, ректор на Академията на МВР и секретар по националната сигурност на президента.
Отправих тази Жалба към Вас с надеждата, че Вашата намеса ще облекчи моето положение на човек, подложен на груб административен произвол и дискриминационни практики, породени от злоупотреба с власт.
Както Ви писах в предната Жалба: „Междувременно, произволът в АМВР над мен се засилва. Очевидно това е резултат и от бързането на министър Михаил Миков и ректор Румен Марков, секретар по националната сигурност на президента да приключат случая „Слатински” - този път вече и като бъда изобщо отстранен от АМВР”.
Уви, оказах се прав. Разправата над мен продължи и с това бе изпълнена докрай една груба политическа поръчка като наказание за публикуването на книгата ми „На вниманието на г-н Президента”, както и за изразяваните от мен мнения и позиции като професионалист - преподавател и експерт по национална сигурност.
Уведомявам Ви, че на 29 януари 2009 година от служител от „Човешки ресурси” в Академията на МВР, от името на нейния ректор Румен Марков, секретар по националната сигурност на президента, ми бе връчено Предизвестие (петнадесетдневно) за прекратяване на трудовото ми правоотношение с Академията на МВР.
Аз подписах връченото ми Предизвестие със следното възражение: „Категорично възразявам срещу това Предизвестие и цялата процедура, която е израз на безпринципен административен произвол и политическа разправа!”.
УВАЖАЕМИ Г-Н СПАСОВ,
Добре познавам темповете на работа на нашите институции, когато става дума за защита на човешките права на българските граждани.
Заявявам Ви, че по времето, когато аз самият съм бил част от някоя от тези институции, неизменно съм полагал усилия да карам системата да работи с повече енергия и съпричастие към обикновените хора, воден от разбирането, че нейните институции съществуват заради гражданите и се издържат от данъците, които те добросъвестно плащат.
Но признавам, че дори и аз не подозирах, че събитията около мен ще се развият толкова бързо и ще изпреварят всякаква инициатива по случая от страна на институциите, към които се обърнах.
Нещо повече – очевидно министърът на вътрешните работи Михаил Миков и ректорът Румен Марков, секретар по националната сигурност на президента, напълно игнорираха факта, че аз се обръщам към инсититуции, стожери на демократичните устои и фактически проявиха абсолютно неуважение спрямо тях.
Въпреки всичко, аз продължавам да се надявам, че Вие ще проучите случая и ще дадете вярната и правилна оценка на безпрецедентната разправа, която се извършва над мен по политически причини.
С уважение:
Николай Слатински
Доцент в Академията на Министерството на вътрешните работи
Народен представител (1990-1994), Председател на парламентарната комисия по национална сигурност (1992-1994), Секретар по националната сигурност на президента на Република България (2002-2006)
Адрес за кореспонденция: България, град Перник 2300, П.К. 154,
ni_sl@hotmail.com, www.nslatinski.org
София, 02.02.2009 год.
P.S. Писма с аналогично съдържание са изпратени също така до председателите на парламентарните групи на НДСВ, ОДС, ДСБ и Коалиция Атака, до председателя на парламентарната комисия по човешките права и вероизповеданията, а така също и до председателя на Комисията по защита от дискриминация и до Омбудсмана на Република България.
***
Не напразно и в предния материал приведох цитати от „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси.
Макмърфи бе победен от Системата. Беше ми ясно, че и аз в този първи рунд ще бъда победен от Системата, че Старшата поне временно, но ще изпълни агресивно и брутално това, което Системата иска от нея.
Нищо ново под небето.
Ето още няколко цитата от тази прекрасна, вечна и истинска книга:
● Вожда Бромдън:
За момент си бях помислил, че Старшата сестра мис Рачид е победена. Така ми се бе сторило. Сега обаче разбирам, че няма такова нещо... Тя е твърде голяма, за да бъде победена. Заема половината стая - като някаква японска статуя. Нищо не може да я помръдне, няма спасение от нея... Тя ще продължи да печели така, както печели Системата, тъй като има зад гърба си цялата нейна мощ. Старшата не губи поради своите загуби, а печели поради нашите. За да я надвиеш, трябва да я побеждаваш всеки път, когато се сблъскаш с нея, а не два от три или три от пет пъти. Само да отслабиш бдителността си, само да изгубиш веднъж, и тя печели завинаги. В крайна сметка всички ние ще загубим. Няма спасение.
●хНикой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност. Ето това Макмърфи не може да го разбере, това, че искаме да сме в безопасност. Той все се опитва да ни измъкне от мъглата, на откритото, където могат лесно да ни спипат.
● Без да знае, Макмърфи е стигнал до моето отдавнашно заключение, че истински голямата сила не е просто Старшата сама за себе си, а цялата Система, общонационалната Система; Старшата е само неин висш служител.
● И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепере от напрежение – той се опита да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.
- И все пак се опитах – казва той. Поне се опитах, майка му стара.
