За лекцията на президента по проблеми на националната сигурност (И специфичните емоции, които тя поражда у мен)

  Съвсем естествено, лекцията на президента Първанов “Националната сигурност пред нови предизвикателства”, изнесена на 15 януари в НДК, поражда специфични емоции у мен, като бивш негов секретар по националната сигурност (през периода 2002-2006 год.).
  Връщам се към годините на първия мандат и в съзнанието ми изниква атмосферата преди и по време на лекции, подобни на сегашната.
  ● Спомням си каква треска обхващаше тогава близкото обкръжение на президента:
  -- Да се накарат някои институции и институти да станат „инициатори” и „съорганизатори” на лекцията.
  -- Да се раздадат покани само на заслужаващи доверие лица, за да не би да се промъкне някой потенциално опасен инакомислещ.
  -- Да се мобилизира достатъчно представителна група от президентската администрация - за задължителна наличност на мероприятието.
  -- Да се обезпечи присъствието на студенти и курсанти от някои по-избрани висши учебни заведения, за да бъде препълнена залата и да има не само правостоящи, но и не успели да влязат хора – поради изключителния интерес.
  -- Да се разработи и стриктно да се реализира обмислен до всеки един детайл (сценичен, информационен и комуникационен) сценарий на тази публична изява.
  ● Спомням си обаче и напрегнатия, денонощен труд - да подготвя за президента мой проект на вариант за предстоящата лекция.
  После, разбира се, съм се вслушвал в произнесеното слово, за да видя дали и доколко съм спечелил президента за някоя и друга своя теза, идея или кауза.

  Какво мога да кажа за последната лекция на президента?
  С тази лекция президентът продължи своя отказ от първоначално утвърдената си практика да прави обръщение към Народното събрание в началото на съответната парламентарна година и във връзка с поредната годишнина от своя мандат.
  Да напомня, че миналата година, на 20 януари, отново в НДК, той направи изявление и след това отговаряше на „въпроси на български и чуждестранни медии, както и на въпроси на граждани”.

  Общата ми оценка за тази лекция е, че президентът навлиза в последната и най-тежка за него част от заемането на висшия държавен пост с тъжни чувства и минимизирани амбиции, със съзнанието за безвъзвратно отминало време (почти от мандат и половина) на пропуснати шансове и възможности.
  Редица негови предложения и планове представляват – като архаичен, от началото на Прехода език, и като същност - изваждане от скриновете и изтупване от нафталина на идеи, които би трябвало да се лансират поне преди 5-6 години.
  Обикновено през първия мандат държавникът лансира стратегия, планове, приоритети и намерения, печели за тяхното осъществяване подкрепата на обществото, а през втория мандат вече бере плодовете от тяхното реализиране.
  Иначе е малко разстройващо и обидно да заявяваш в началото на Осмата година от както си на този пост, че ще направиш нещо, което си бил длъжен, призван и обречен да направиш отдавна.
  Защото е логичен въпросът: А защо не го направи досега?

  Ето например какво казва президентът: „Имам намерението да създам своеобразен център за стратегии и развитие на базата на преструктуриране на администрацията на президентството, за създаване на експертния потенциал с привличането на максимален брой представители на научните звена, на други подобни институти, с оглед на това в относително кратък срок да предложим на обществото за дебат една нова стратегия за национална сигурност.”
  Нека се опитам да разшифровам казаното от президента, който или се е объркал, като не е прочел дословно написаното от неговите съветници, или те са го подвели в голяма степен:

  ● Първо, според мен, президентът има пред вид не някакъв си „своеобразен” център, а Център за анализи и прогнози, мозъчен тръст на страната ни.

  ► Още на 10 ноември (каква дата само!) 2002 година в свой материал, в частност, аз му пиша:
  ”В основата на моите идеи е превръщането на президентството в мозъчен тръст на България ... като се създаде Стратегически център за анализи и прогнози към президента.”

  ► На 09 април 2006 година, отново пиша до президента:
  „В президентството трябва да дойдат качествено нови хора - креативни, а не обслужващи; със собствено мнение, а не само взрени в началството с предани очи. Хора, които възприемат работата си не просто като трамплин за последваща кариера или като тих пристан за 5 години, а като шанс - да променят страната и да са й полезни. Президентството трябва да бъде не вечно преместваща папките, стягаща куфарите за пореден воаяж и произвеждаща бумаги администрация от чиновници, а стратегически мозъчен тръст на България, център за кризисно планиране, гледащ поне 10-15-20 години в сложното бъдеще.”

  ► На 29 октомври 2006 година подновявам предложението си:
  ”За новия мандат е нужно да се наблегне на качеството. От Министерство на неуморните дела, Президентството трябва, да се трансформира в Мозъчен тръст на нацията, в Център, където се чертаят нейните стратегически перспективи и цели.”

  ► И накрая, на 21 януари 2007 година, в своя последен материал за президента оставям, така да се каже, завещанието си:
  ”Президентът не трябва да се самовъзприема единствено за гарант на “нова национална стратегия”, а да бъде нейният инициатор и да превърне президентството в мозъчен тръст, форум, работна площадка - където ще се разработи тази национална стратегия.”

  ● Второ, пак според мен, президентът има пред вид не разработване (в този обещан от него засега хипотетичен център) на Стратегия за национална сигурност, а на Национална стратегия или Национална доктрина – документ, който е с едно ниво над Стратегията за национална сигурност (тя следва от Националната доктрина).
  Смятам така, защото иначе би било удивително да не се намери никой в администрацията на президента, който да го информира (и така здравата да го подведе), че Проектът за нова Стратегия за национална сигурност, е вече на бюрото на премиера Сергей Станишев.
  Този Проект е разработен от екип, начело с проф. Димитър Йончев (неговата официално длъжност е „Национален координатор в Министерски съвет по изготвяне на Стратегия за национална сигурност на Република България”).

  Тъй като не бях поканен да присъствам на лекцията (очевидно съм преценяван за неблагонадежден от организаторите на мероприятието), аз се запознах с текста на казаното от президента, така както той, текстът, е даден в сайта на президентството – www.president.bg.

  Признавам, че бях наострил уши малко по-рано, защото чух по радиото да цитират фразата на президента за каруцата и коня:
  ”Да заменим остарялата си концепция с една нова стратегия за сигурност. Без такава стратегия много от мерките, предприемани по отношение на укрепването на МВР, създаването на ДАНС, рамките на отбраната – тези мерки са един вид, извинявайте за израза, поставяне на каруцата пред коня.”
  През последните 4-5 години аз многократно съм писал и съм говорил по медиите буквално със същите думи (което може да се види лесно и на моя сайт) – че да се създава Министерство на извънредните ситуации, или да се прави ДАНС, или да се приема нов Закон за отбраната, или и т.н. ... без най-напред да се приеме нова Стратегия за национална сигурност и Закон за националната сигурност, това означава „да поставяме каруцата пред коня”.
  Е, рекох си, какво пък чак толкова се е случило – да не би тази фраза да е мой патент?
  Но прочитайки текста на лекцията, видях цели пасажи от мои анализи, взети едно към едно или с малки козметични корекции!

  Ето само три кратки примера:

  Пример 1:
  ● Аз: „Както показаха събитията в Ирак, а бих казал и в Афганистан, за пълната победа не е достатъчно да спечелим войната, трябва да спечелим и мира.
  ● Президентът: „Антитерористичната коалиция постигна военни победи в Афганистан и в Ирак, където впрочем се доказа истината, че за пълния успех не е достатъчно да спечелиш само войната, трябва също така да спечелиш мира.”

  Пример 2:
  ● Аз: „Политическите решения за нашето участие в многонационалните мисии трябва да се съобразяват и с финансовите ни възможности. Много от партньорите ни, включително и най-мощните, извеждат критерия за ефективност в разходването на средствата за въоръжените сили. Ние не сме най-богати, за да си позволим да бъдем небрежни в реализирането на средствата на българските данъкоплатци.”
  ● Президентът: „Най-сетне, решението на Народното събрание за участие на български военнослужещи в задгранични мисии трябва да се предшества от сериозна експертна и политическа дискусия, която да анализира и конкретни параметри на съответната операция. Политическите решения трябва да се основават и на разчет за финансовите ни възможности. Все пак ние не сме най-богатите, за да бъдем небрежни към реализацията на средствата на данъкоплатците.”

  Пример 3:
  ● Аз: „Голямо внимание трябва да обърнем на инвестициите във войника и неговата сигурност, във въоръжението и средствата за индивидуална защита.”
  ● Президентът: „А това означава, преди всичко, инвестиции в сигурността на войника, във въоръжението, в средствата за защита на бойците.”

  В такъв случай, как да не се запитам: След като аз вече две години не съм в президентството, то нима през този наистина доста дълъг период не се е намерил някой, да речем, секретар по националната сигурност, или по националната отбрана, или дори по лов и риболов, който да напише нещо от себе си, от свое име и като своя мисъл, ами пробутват на президента чужд труд, подписан от свое име?
  И нима нищо ново не се е случило през тези две години, та могат да се ползват – като актуални!? - все още моите „пищови”?

  Какво още може да се добави за лекцията на президента?
  Всъщност, това беше лекция, посветена не на предизвикателствата пред националната ни сигурност, а по-скоро – на актуални проблеми на външната ни политика.
  Казвам това, защото вече става традиция от лекциите и вниманието на президента да отпадат ключови рискове и заплахи пред националната ни сигурност.

  В частност, сред липсващите в лекцията на президента теми бяха:
   - Изключително важният въпрос за финасирането на системата за национална сигурност (аз му предлагах да проведе заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, КСНС на тази тема). За силовия сектор се заделят огромни за възможностите на държавата ни ресурси, но в резултат не се получава сигурността, която може да бъде обзепечена при ефективно и целесъобразно използване на тези ресурси.
  -- Да добавим както обосноваността на проектите, така и контрола по изразходването на колосални суми за въоръжения и техника за армията.
  -- Преръщащото се в опасно предизвикателство пред националната сигурност отсъствие на работещи системи за ранно сигнализиране и за управление при кризи.
  Пълният провал на страната ни по създаване на държавен резерв от стратегически запаси. По този начин не просто нормалното, а изобщо елеметарното функциониране на държавата ни виси на косъм, ако някой ни завърти кранчето или ни спре нефта и газа по тръбата. Да не говорим за някакво природно бедствие или промишлена авария.
  -- Въпросите, свързани с насилието върху, сред и от младите хора. Тук надигат глава най-страшните опасности за България, защото младите са единствената ни надежда за модернизация, демократизация, европеизация и нормализация на страната ни.
  -- Отношението към българите зад граница. Президентът систематично не забелязва наличието на 1 милион българи, емигрирарали на Запад, а държавата ни няма към тях никаква стратегия, с което им внушава, че те едва ли не, са изменици, изоставили я в особено труден момент. А тези хора в огромното си мнозинство са ценен ресурс и капитал за България.
  -- Не бе обелена и дума за правовия вакуум, в който действат някои от специалните разузнавателни служби, да не говорим за някакво подреждане – концептуално, нормативно, ресурсно и кадрово - на разузнавателната ни общност.
  -- Удовлеторението на президента от дейността на Консултативния съвет за национална сигурност се разминава с обективната оценка за състоянието и перспективите пред този най-важен консултативен орган в държавата в сферата на националната сигурност. Президентът не само няма визия, той няма дори представа – как да се вдъхне живот в този Съвет, но и последователно игнорира всякакви експертни идеи и оценки в тази област. Което за мен (стигнал съм до този извод отдавна) означава, че президентът не може да разбере ключовата роля на КСНС в институционалния инструментариум на държавата.
  А може би президентът съзнателно свежда до минимум значението на КСНС, защото не изповядва принципите на прозрачната политика. Затова не иска да има един жив орган – съвет, в който нещата се слагат на масата и се обсъждат задълбочено. Той предпочита политиката да се прави задкулисно, а нещата да се уреждат на четири очи...
  Предполагам, че има и друг проблем, свързан с КСНС - че при връщането на мандата през 1997 год. президентът е бил унижаван на този съвет, поставян е на силна атака и обиди и е капитулирал пред участниците в него. Затова той вътрешно не обича КСНС, има дълбок политически комплекс от него.
  -- За пореден път президентът не забелязва, че в страната ни все още има отбранителна индустрия.
  -- Списъкът може да бъде продължен с проблемите, свързани с прогресиращата асоциализация и криминализация на големи части от ромското население, с демографската криза, с неевропейското отношение към хората с увреждания и т.н.

  Оценката ми за лекцията се формира и от липсата на нещо ново и смислено по отношение на МВР (което се намира в състояние „на ръба на нервна криза”), на ДАНС, на борбата с престъпността и с корупцията (практически пропусната като съществуващ, а само като евентуален и потенциален проблем при задълбочаване на икономическата криза).

  И в тази си лекция президентът е платил данък на „напразните усилия на любовта” (колко точно звучи всъщност оригиналното название на тази Шекспирова пиеса – „Love's Labour's Lost”) на нашия политически и бизнес елит – „да утвърдим лидерската си роля в региона”, да развиваме България „като енергиен, транспортен и комуникационен център на Балканите”...
  Само като хвърлим поглед към това, какво представлява днес, сега и в момента България, можем да се убедим, че става дума за изхвърляне, в което и нашият елит не вярва. Не само не вярва, но също така и не работи в тази насока, поне да се опита да го направи.
  За мен е странно, та дори и абсурдно, човек, който седем години е държавен глава на България, да говори като страничен коментатор, като пасивен наблюдател, че: „Ние нямаме една нова гайка, завита във времето след Тодор Живков”... Питам се – той дали чувства поне някаква своя лична вина за това?
  Никой от нас – от бившия президентски съветник и до президента – не може да бъде само критик и ментор, опериран от чувство за вина.
  В този смисъл, нека и президентът поеме своята вина за това, което е правил и за това, което не е правил - и като лидер на БСП, и като държавен глава, така щото България не само да няма „наличие на висока степен на консенсус - и по краткосрочните, антикризисните елементи, и по дългосрочната ни енергийна стратегия”, но и да няма изобщо „дългосрочна енергийна стратегия”, да няма никакви суровинни и енергийни алтернативи.
  За ролята на президента при закриването на първите четири блока на АЕЦ „Козлодуй” и за неговия призив за отваряне на Трети и евентуално на Четвърти блок (друг е въпросът защо в този порядък) – написах отделен материал на моя сайт.
  И все пак, като непосредствен свидетел на събитията, не мога да разбера – в кой момент точно президентът разбра, това, което сега, като нравствен съдник и известител на истини от последна инстанция заяви в своята лекция:
  „И преговарящите от българска страна допуснаха съществени грешки, като се започне от обвързването на членството в Европейския съюз със затварянето на малките реактори и се свърши със съзнателното, прибързано затваряне на глава „Енергетика”, макар че това можеше да стане в края на преговорния процес и при по-благоприятни условия за България”...

  Предложенията на президента във икономическата и във финансовата сфера няма да коментирам, защото ми липсва нужната компетентност. Само ще кажа, че винаги съм бил против президентът да говори като експерт, с многоточкови планове и многопунктови програми. Освен това, той не работи в Българската народна банка или на Българската фондова борса, а трябва да бъде стратегически лидер. Но за това – накрая...

  Категорично не споделям тезата на президента за гражданските протести пред парламента. Държавният глава видя само това, което и казионните медии и информационни агенции се опитаха да съобщят на българския народ като версия за станалото на 14 януари пред парламента.
  Не можеш да видиш само шепата провокатори ли, лумпени ли (лумпените по природа са провокатори), а да не видиш младите, одухотворени лица на протестиращите и да не отчетеш, че те имат истински, неподправени основания да протестират.
  Президентът отново показа, че се разграничава от младите хора на България и от тяхната оценка за дъното, в което е опряла страната ни – дъното на пост-Преходното статукво. Той не разбира техния език, няма тяхната сетивност, защото не живее с техните проблеми, не може да настрои оптиката си в тяхната цветова гама и разделителна способност, не може да сърфира в тяхното пространство. Защото младите хора не участват в ловни дружинки на мултимилионери, те нямат ежедневен допир с елит, който е крепител на статуквото и за жалост предпочита да вижда България превърната в коридорна държава с обслужващи функции. Младите хора дишат различен въздух, те имат различни приоритети от този елит, от неговите развлечения и палати, от неговите коли и ловни пушки. Младите хора са в реалния живот на сюрреалистична България...
  Но младите хора вече почти напипват истината. И ако удържат още дни на енергия и простест, ако се размислят, те ще осъзнаят, че вместо всеки – като човек или група – да протестира за нещо свое си, те трябва да се насочат към истинската диагноза на обществото ни, на днешното положение в България. Поставят ли истинската диагноза за болестта на страната и обществото, те ще намерят и точното лечение.
  Дълбоката причина е във фалита, във провала на България на Прехода, на тази държавна и обществена конструкция, която ражда само хаос, безредие и отказ от правила, отказ от спазване на правила.
  Тази подредба на България повече не работи. Нужна е преподредба.
  И президентът трябва много да се замисли за своето място в преподредена България.

  Не искам да бъда само негативен и критичен към лекцията на президента.
  Хубавото, например, за мен е, че най-сетне президентът излезе от досегашното си „силово” схващане за сигурността и заяви (а това вече е модерният възглед, за чието осъзнаване от държавния ни глава и аз съм полагал много усилия), че разбира „сигурността и като сигурност на всеки отделен гражданин”, както и че (следва още един пасаж, който е леко видоизменение на написано в мой материал) „новата стратегия за национална сигурност изисква нова философия, отчитаща рисковете на вътрешната и външната сигурност, но поставяща акцент върху невоенните аспекти, върху гражданската сигурност, върху възстановяването на държавността, върху социалната справедливост и доверието в обществото и институциите.”

  Накрая, отново да споделя своето усещане от лекцията на президента.
  От нея лъхаше на дезориентация, на интелектуално изчерпване и политическо амортизиране. Няма я визията, няма я креативността, няма я енергията.

  Случва се изглежда това, за което аз предупреждавах президента:
  ► На 05 септември 2004 година:
   „Вторият мандат сякаш е “в кърпа вързан". Но да мислим не само как и дали ще бъде спечелен, а и каква диря ще остане след него.
  За да не се превърне някога президентът в едва забележим нюанс в политическия живот, в неизбежна досада, която нито царува, нито управлява; която говори нещо, но никому не пречи. Все пак с всяка измината година възприятията ще се уморяват, а всеки отказ от поставяне на въпросите ребром, всяко плъзгане по повърхността ще превръщат уважението в навик или скука. У нас не се ценят особено политици, от които нищо не зависи.
  Да, държавникът не може да затъва постоянно в тегобите на битието, той трябва да си вдига носа, да гледа по-надалеч, да мисли стратегически.”

  ► На 09 април 2006 година:
  ”Нашата вина е, че в голяма степен ние в президентството проспахме тези 5 години в скачане от трън на глог, в безкрайни пътувания, срещи и слова. Но пък проспиването ще проличи след 5-7-10 години, затова няма да се отрази твърде съществено на предстоящите президентски избори...
  Благоприятното за президента при нов мандат е това, че той тогава няма да плаща данък на мисълта за преизбиране, няма да е принуден да се съобразява с политиците и конюнктурата.
  Иначе - въпреки членствата в НАТО и ЕС - и за него може да се заговори като за полския президент Александър Квашневски - президент на загубените 10 години, президент на времето на пълната ерозия на нравите. А при нас - и на оскотяването и лумпенизирането от бедност на голяма част от народа и на социалната пропаст в обществото.”...

  Оставащите три години на президента на този пост едва ли ще променят нещо в очерталата се унила тенденция на доизживяване, но „добутване” на мандата докрая.
  Мисля така със съжаление, но го мисля. Защото президентът не ме убеди досега (и дори тогава, когато имаше висок рейтинг и никак не за подценяване авторитет), че има характера, волята, силата, интелекта, хъса да бъде стратегически лидер на нацията.
  Той дори още не е осъзнал каква драма му предстои да изживее. Но вече видимо прикляка под нейната тежест.
  Случва се това, за което толкова пъти го предупреждавах, че може да се случи: Георги Първанов започна – изглежда необратимо – да се превръща в поредния междинен президент по време на дългото очакването да се роди Лидер.

  Николай Слатински
  17.01.2009 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                                        
_ _ _ __ _ __ _ _ _ _
| | | | | '_ \ | '_ \ | | | | | | | |
| |_| | | |_) | | |_) | | |_| | | |_| |
\__, | | .__/ | .__/ \__,_| \__, |
|___/ |_| |_| |___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.