Такава беше и такава си остана – реактивна, реагираща власт: Постфактум власт

  Два парадокса на националната ни сигурност:
  1. Колкото повече университети обучават студенти в различните области на националната сигурност и колкото повече книги излизат у нас в обхвата на националната сигурност, толкова по-малко знание за националната сигурност демонстрира властта!
  2. Колкото повече стават хората във властта с дипломи за магистър и доктор в националната сигурност, толкова повече пада компетентността на властта в националната сигурност.
  
  Опасявам се, че властта не само не чете книги за националната сигурност, но и не е в състояние да асимилира това, което пише в тях, ако би решила да се пообразова. Нейната мисловна и ценностна нагласа е друга.
  Да не се заблуждаваме, че расте броят на магистрите и докторите по национална сигурност във властта. Масова практика е за представители на властта да се създават перфектни условия да си взимат изпитите и да завършват образованието си. Масова практика е дипломните работи и докторските дисертации да се пишат от „шерпи“, а оценяващите ги да гледат през пръсти на оценяването.
  За мен не е особено морално да си на власт и „паралелно“ да запишеш магистратура или докторантура по тема в сферата на властовите ти правомощия. Много трудно е да има към теб принципна оценка за твоя труд, даже е невъзможно. И така ти се дипломираш и си слагаш д-р пред името съвсем лесно и леко, докато други хора, явно будали, работят денонощно и се разпъват на кръст между служебни задължения и научни ангажименти, а нерядко крият от работодателите си, защото те, работодателите твърде често са част от една система на незачитане на таланта и труда, на знаенето и моженето. Аз докато бях в президентството спрях научното си развитие с 5 години (но не само поради тази причина смятам годините в президентството за загубени от мен и за мен).
  
  Та ако четеше научни книги (а днес не е възможно да се управлява без наука, камо ли напук на науката), властта щеше да знае, че има четири различни научни категории –
  Предизвикателство, Риск, Опасност, Заплаха –
всяка със свои стратегии за противодействие и със свое време за противодействие.
  За да се помни коя от тези категории е най-далечната и коя е най-непосредствената, се използва абревиатурата ПРОЗа (а-то е за благозвучие) – Предизвикателство, Риск, Опасност, Заплаха.
  
  Предизвикателството е свързано с прогнозирането.
При прогнозирането нашето поведение, подходът ни към проблема са насочени към предвиждане.
  Ние действаме така, че да бъде абсолютно невъзможно, да не съществува и най-малката вероятност проблемът да възникне.
  Би могло да се каже, че ние трябва все повече да имаме умения (способности) за прогнозиране и трябва да предвиждаме това, което може да се случи вдругиден.
  
  Рискът е свързан с ранното сигнализиране.
При ранното сигнализиране нашето поведение, подходът ни към проблема са про-активни.
  Ние действаме преди проблемът да се появи, защото ако се появи дори като малък проблем, той много бързо ще стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние трябва да имаме умения (способности) за ранно сигнализиране и да сме про-активни спрямо това, което ще се случи утре.
  
  Опасността е свързана с превенцията.
При превенцията нашето поведение, подходът ни към проблема са активни.
  Ние действаме когато проблемът е малък, за да не му позволим да стане голям проблем.
  Би могло да се каже, че ние действаме превантивно и сме активни спрямо това, което се случва днес.
  
  Заплахата е свързана с реагирането.
При реагирането нашето поведение, подходът ни към проблема са ре-активни.
  Ние действаме когато има проблем.
  Би могло да се каже, че ние реагираме и сме ре-активни спрямо това, което се е случило вчера.
  
  У нас се действа само, когато белята стане, подтичва се след събитията, реагира се.
  Системите ни за превенция, камо ли за ранно сигнализиране, изобщо да не говорим за прогнозиране не работят.
  Тази власт дойде преди десетина години на власт с пиар, сладки приказки, обяснявания какво се случва и колко добре властта си е свършила работата.
  Тази власт такава беше преди десетина години и такава си остана – реактивна, реагираща. Постфактум.
  Тя като се обърне от малко камъче колата, стане голямо наводнение или гръмне гръм, се събира на кафе или нещо по-марково и мисли какво да прави.
  Тя така разбира нещата. А така се разбираха нещата в късиня соц и в късния ХХ век.
  
  Но днес ние сме в Обществото на рисковете, в Рисковото общество.
  Днес трябва да има системи не просто за превенция, не само (и най-вече) за ранно сигнализиране, но и постепенно трябва да се изграждат системи за прогнозиране. За да може да се предвижда какво би могло да се случи.
  
  Но властта не знае, че се четат (аз например, но не само аз) лекции за сценарийно планиране и стратегическо прогнозиране. Преди няколко години у нас излезе дори книга на български специалист за сценарийното планиране и аз тогава я похвалих на моя сайт искрено и лично!

  Задаваме ли си въпроса защо (трагедията със свиневъдството е поредната капка, препълнила отдавна препълнената чаша на некомпетентността) обществото има усещането за неуправляаемост, за държава на автопилот, за липса на пилот в кабината?
  Ами защото в Обществото на рисковете, в Рисковото общество когато властта само реагира, без да е инвестирала дори в превенцията, камо ли в ранното сигнализиране, да не говорим за прогнозирането, то обществото винаги ще има усещането за неуправляемост, за автопилот, за липса на пилот в кабината.
Това е днешният Железен Закон на Националната Сигурност.
  
  Днес, да повторя още веднъж какво пише в дебелите книги за науката и за управлението като наука:
  
  Управлението е преди всичко ранно сигналиризане – 40%, след това превенция – 30%, реагиране – 20%, прогнозиране 10%.
  
  Като процентите на прогнозирането и ранното сигнализиране ще нарастват, а на превенцията и особено на реагирането – ще намаляват.
  
  Всичко, което прави властта у нас е да реагира.
  Но така днес нито трябва, нито може, нито бива. Днес реагирането е 20% - една пета от всички властови усилия. Една пета!
  Ето защо не е странно, защо парата на усилията отива в свирката.
  
  На мен ми е всъщност все едно кои конкретно са персоните във властта. Отдавна сме се разминали с огромната маса български граждани и селяни в критериите за избор на персоните във властта.
  Но на мен изобщо не ми е все едно как персоните във властта управляват националната сигурност.
  
  Аз познавам прекрасни магистри, за чудесните доктори да не говоря. И знам, че в България има хора, които знаят и могат да управляват националната сигурност така, както тя трябва, може и бива да бъде управлявана. Значи има кой.
  Да, у нас има кой. Но моделът "Кой" не му позволява. Защото макар и все още да има кой да управлява съвременно националната ни сигурност, моделът "Кой" няма да му позволи да го направи. Защото на модела "Кой" му трябва точно такава национална сигурност, която да я управлява Никой. И този Никой да подтичва след събитията, да прехвърля вината на международното положение, гришата и кишата и да брои щетите.
  А щетите ще ги плащаме всички ние. Всички ние, само не и той - Моделът "Кой".
  
  28.07.2019 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
                  _   _   ____          
__ _ __ _ | | | | | _ \ __ _
/ _` | / _` | | |_| | | |_) | / _` |
| (_| | | (_| | | _ | | __/ | (_| |
\__, | \__,_| |_| |_| |_| \__, |
|_| |___/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.