Така съветвах президента: Руските лицензи за производство на оръжия и техника (Както и за ВПК, и дори за "Българската Коледа")

  Една от критичните и изключително важни подсистеми на системата за национална сигурност, която беше и продължава да бъде абсолютно игнорирана от президента Георги Първанов (който е и върховен главнокомандващ) е българската отбранителна индустрия.
  Аз нямам логично обяснение за този негов упорит и системен, постоянен и категоричен отказ да се обърне с лице към проблемите на нашия военно-промишлен комплекс (ВПК).
  Да добавим тук очевидния факт, че покрай сделките за модернизация и превъоръжаване на българската армия се изразходват - по съмнителни приоритети и с особено силно влияние на комисионните в тези сделки - просто колосални за държавата ни ресурси. Ресурси, които могат да бъдат насочени към далеч по-важни инвестиции в сигурността на гражданите, обществото и държавата.
  Например – купуват се за близо 360 млн. евро 18 военни хеликоптера (6 “Panther” и 12 “Cougar”), като за 6 от тях няма да има, образно казано, палуба, на която да кацат (да не говорим за това, че за да станат пригодни за военни цели те трябва да бъдат порядъчно дооборудвани, а отгоре на всичко, доставените от тях вече дават дефекти). В същото време Гражданска защита, Полиция, Пожарна, Гранична полиция, Жандармерия, Спешна медицинска помощ – вкупом и заедно нямат нито един хеликоптер.
  Или още – купуват се 5 транспортни самолета “Spartan” за над 91 млн. евро, а от Франция идва самолет да ни гаси горските пожари в Рила.
  Е, съществува ли друга такава държава, която купува скъпи въоръжения-платформи за милиони долари и евро, сякаш има стратегически интереси в дълбоките води на Световния океан и Централна Азия, сякаш ще разгръща мащабни опрации на широк фронт, докато гражданската й сигурност е оголена, бедна, парцалива, на кръпки – откъм техника и съоръжения!? И отгоре на всичко за нея отговаря едно министерство на корупционите практики - черна дупка за ресурси, която със страшна сила започва да говори на лош български език – както от гледна точка на националната сигурност, така и от гледна точка на нормалното междучовешко общуване.

  А президентът е безразличен до степен граничеща с едно от следните неща – безгрижие, безхаберие или безотговорност - по отношение на тези проблеми. Предпочита да твърди, че няма информация. Макар че информация има. За всичко. За всяка сделка, за всеки детайл, за всеки нюанс, за всяка, дори за най-незначителната подробност от пейзажа в тази деликатна сфера...
  И още нещо... Ето, сега отново медиите призовават обикновените граждани да дават своите левчета за „Българската Коледа” – за да помогнат на тежко болните български деца.
  Прекрасна инициатива! Защото стимулира хората да бъдат състрадателни и милосърдни.
  Макар че след някой излет на ловната дружинка на президента или при посещение на оборите и конюшните на своите приятели милионери (или милиардери), президентът – вместо да се разтапя при аплодисментите за точните си изстрели от свръхлуксозните и свръхскъпи свои ловни карабини и вместо да ръкопляска на прекрасните кобили, които му се демонстрират - може да призове своето хай-лайфно обкръжение да се бръкне дълбоко и да даде 10 пъти повече за „Българската Коледа” отколкото целокупния наш обикновен народ, който ще къса от залъка си в прилив на съчувствие и жалост към болните деца.
  Да допълня: Не е много морално и почтено да призоваваш като патрон на „Българската Коледа” обикновените хора да си дават оскъдните левчета, а да не направиш дори елементарно усилие да спестиш на държавата престъпното изхвърляне на вятъра на милиони евро, долари и левове при сделките за ремонт на нашите бойни самолети „МиГ” и хеликоптери „Ми”. Макар че документите за тези сделки и докладите на спецслужбите за тях са били на президентското ти бюро...

  Президентът не само не искаше да прояви интерес към проблемите на ВПК, но той отказваше категорично да се среща с ключови организации и личности в този бранш, вкл. с ръководството на Сдружението за българската отбранителна индустрия (СБОИ).
  Най-фрапиращ с показателността си пример бе през пролетта на 2004 год., когато президентът беше напразно очакван от организаторите на Международната изложба на отбранителната индустрия „Хемус” в Пловдив и от управляващите на българските и чуждестранните фирми и предприятия, а той през това предпочете да раздава ... кортици на бивши футболисти от “Левски”. Тогава десетки сериозни и значими фигури във ВПК ме питаха: “Това ли са му приоритетите, може ли ВПК да стои дори след футбола?”.

  Нека да поясня, че не пиша тези неща сега и със задна дата. Не, точно същите си разсъждения съм споделял писмено с президента и когато бях негов секретар по националната сигурност. Сега просто им давам гласност. Защото държа да пазя името си чисто.
  И защото не искам някой да ме пита с незнание и с укор: „А ти какво направи по този и този проблем? Или като секретар по националната сигурност си мълча в приятния кабинет с полезната заплата?!”.

  В частност, за проблемите на българския ВПК съм написал до президента множество анализи – с предложения, идеи, позиции. Не поради, а въпреки неговата пасивност спрямо Комплекса.
  Повечето от тези анализи могат да бъдат прочетени в книгата ми „На вниманието на г-н Президента”. На този сайт може да се види главата от моята книга „Националната сигурност – аспекти, анализи, алтернативи” под показателното название „За българския военнопромишлен комплекс: или добро, или … всичко”.
  За проблемите на нашия ВПК могат да се видят статиите на моя сайт, свързани с данните на СИПРИ (Стокхолмският инсититут за изследване на проблемите на мира) за производството и търговията с въоръжения и техника. А така също и материала „Така съветвах президента: Сделките с имоти в Министерството на отбраната”.

  Николай Слатински
  06.12.2008 год.

  Следва моят анализ за руските лицензи за въоръжения и техника

  ► 01.12.2004 год.
  Относно: Руските лицензи за производство на оръжия и техника
  Набралият внезапно сила скандал за руските лицензи за българските въоръжения е логично следствие от общото развитие на отношенията между двете държави. Този изнесен в медиите спор показва също така, че Русия нервничи. И че се опитва да ни тества, за да провери нашата реакция. Отдавна има индикации и за нарастващо огорчение в Русия от президента, който бил създал у тях засиленото впечатление, че от него зависят повече неща в националната сигурност и по-точно - във Военно-промишления комплекс (ВПК).
  Факт е, че без много да се афишира, политиката на България е да се отрязва Русия в много от проектите за модернизация и превъоръжаване на Българската армия. Това става например с изисквания за тендерите: модернизацията да се прави от фирми на членки на НАТО, а само при необходимост - от фирми от други страни, което се приема от Русия като дискриминация.
  Друг факт обаче е, че вече трета година поред (2001, 2002, 2003 г.), а експертни издания прогнозираха това и за 2004 г., Русия изпреварва, и то с увеличаваща се преднина, САЩ в продажбите на основни видове въоръжения. Това правило ли е или изключение ще покаже бъдещето, ала за нас наистина възникна въпросът - а дали не трябва да се мисли за диверсификация, за повече европейски и руски акцент в купуването на новите и модернизацията на старите оръжия, за да дадем шанс на нашите заводи, фирми, научни институти и да засилим конкуренцията?
  В същото време не можем да забравим безобразният и скъпо струващ провал на сделката за ремонта и модернизацията “МиГ”-овете ни. И от двете страни не бе мобилизирана държавническата воля, насочена към успешното финализиране на проекта. А това е удар, означаващ агония на нашите ВВС (тя няма да се преодолее с фамозните “комисионни” на витловите “Пилатус”-и), както и удар върху надеждността и авторитета и на руския ВПК у нас, с всички очевидни и твърде сериозни последици върху нашите отношения, нашата армия и националната ни сигурност.
  И ето – отново изскача проблемът за лицензионните отношения между двете държави в производството на специална продукция и защитата на резултатите от интелектуалната дейност в това производство. Аз съм го коментирал неведнъж. Общата оценка за тоя проблем е огромна каша. Той се влачи с години и отново няма политическа воля да бъде решен.
  Наистина, заводите от българския ВПК доказаха, че могат да усвояват изделия по натовски стандарти (напр. калибри на стрелково оръжие и боеприпаси, изделия от военната оптика) и това може да спомогне за постепенна подмяна на редица от изделията по патенти и лицензи от СССР и Русия. Но поне десетилетие сме здраво вързани за руския тип производство и отърваване от него скоро няма. Като държава нямаме полза от този скандал и е добре да го потушим.

  А ето какво съм писал по-рано:
  “Очевидно е, че тази зависимост става все по-голяма и доста натежава на родната оръжейна индустрия. Но да се хвърля вината за нея единствено върху Русия е не само проява на лош вкус, но то е скарано и с истината… Нужна е ясна воля проблемът с руските патенти и лицензи да се реши в най-близко бъдеще.
  Наши експерти са на мнение, че добре би било, ако по някои от тези въпроси се постигне разбиране в по-общ план – между НАТО и Русия, между САЩ и Русия и те самите потърсят форми на коопериране, от които ние можем да спечелим.
  Защото още дълго време България ще произвежда въоръжения от този тип, а и в обозримо бъдеще тя ще ползва голяма част от досегашните руски образци въоръжение – нуждаещо се от добре обмислени програми за модернизация. Каквито и идеологеми да се вещаят, европейската ни ориентация не изключва възстановяване на връзките с руския ВПК за лицензионна и развойна дейност.”

  А какво се случи миналата седмица? Стана ясно от неумел прочит на Димитър Цонев и анонимно съобщение от кабинета на вицепремиера и министър на икономиката Лидия Шулева, че до края на март 2005 г. България трябва да обяви позицията си по проекта за Спогодба за прекратяване на производството в България на специална продукция по лицензи на бившия СССР. Впрочем, това пише в решенията на 9-а сесия на Смесената Българо-Руска Комисия, чиито резултати кабинетът одобри миналия четвъртък и стана причина за казаното от Димитър Цонев - имащо ефект на водородна бомба за медиите. Защото Русия настоява заводите ни да спрат изцяло производството си, докато не уредят старите дългове с нея и не получат нови лицензи!
  Стана ясно (пак от медиите), че Комисията е препоръчала преговори и по предложен от Русия проект на Споразумение за взаимна защита на резултатите на интелектуалната собственост, получена в процеса на военно-техническото сътрудничество. Подразбира се, че разговорите по урегулиране на отношенията по предоставените на България лицензи за производство на специална продукция са се водили и ще продължат.
  България е притисната да предоговори условията по 2 споразумения.
  Първото е подписаната на 5 септември 2002 г. от позабравения, но направил доста бели Георги Пасков, заместник на Николай Свинаров, Спогодба между правителството на Република България и правителството на Руската федерация за военнотехническо сътрудничество - за обмен на технологиите и закупуване на техника от българска страна от руски производители, съвместни учения и обучение на специалисти.
  С второто споразумение от България се иска да уреди търговските си отношения с Русия в спец-производството - като изплати лицензионните такси (или роялти - такса, която се дължи на собственика на лиценза от компаниите, продаващи оръжие, правено по този лиценз), за да можела и в бъдеще да произвежда своята спец-продукция. За това страната ни трябва да признае, че Русия е правоприемник на СССР, с което тя се съгласява Русия да упражнява и контрол върху нашия оръжеен експорт.
  В края на 1996 г. България за последен път плаща роялти на Русия и после прекратява плащанията. От своя страна Русия спира доставките за нас на окомплектовки: детайли и резервни части. Поради това много от изделията, базисна продукция за нашите заводи вече не можеха да се сглобяват от тях. От това своеобразно ембарго (а то е ембарго!) губи България. Но губи и Русия. И то суми, които далеч надхвърлят исканите от нея сега: изчисляват се на над 50 млн. дол. Само от “Аркус”-Лясковец руските фирми губят над 20 млн. дол., защото като не му продават муниции (барути) и части (капсули, крачета), той си ги купува от Чехия и Румъния - за да компенсира руските недоставки на комплектоващи елементи.
  Плащането на роялти е рискована клопка, защото направим ли го, както каза министърът на отбраната Николай Свинаров, това значи автоматично, че признаваме, че и до момента произвеждаме оръжия и техника стриктно по руски лицензи и се открива път за санкции и претенции от страна на Русия, вкл. дори по съдебен път. Оттук нататък до окончателното съсипване на нашия ВПК и изхвърлянето на останалите няколко хиляди работници на улицата е само въпрос на кратко време. И тъкмо затова заводите са притеснени от казаното от министър Свинаров, че България щяла да плати на Русия, [за да получи лиценз за производство на автомат „Калашников" (АК)], че България не може да си позволи да има нелицензирано производство, и че въпросът е бил обсъден по време на срещата на министър Свинаров с руския военен министър Сергей Иванов в средата на октомври. Дано президентът е бил информиран за водените от министрите разговори.
  Безкрайно интересно е поведението на министър Николай Свинаров, към чието министерство са военно-ремонтните заводи от все още съществуващия “ТЕРЕМ” - постоянно говорене за ангажименти на България към Русия; и на министъра на икономиката Лидия Шулева, под чиято опека са заводите-производители на оръжия (тя между впрочем е съпредседател на Смесената Комисия) – пълно мълчание. И двете поведения пораждат много силни опасения у заводите, че правителството ще постъпи по начин, превръщащ в главен потърпевш именно заводите, с всичките тежки последствия от това.
  Добре е да се знае, че ако заводите от системата на “ТЕРЕМ” много повече действат по старите руски документации и краен брой неща при тях са осъвременени, то в заводите-производители наистина нашите специалисти са направили ред нововъведения и оригинални решения, които им позволяват отчасти да твърдят, че става дума за различен вид оръжия и техника, за които Русия няма много основание да претендира
  Но позицията на България не е чиста и не се знае как биха могли да се развият събитията ако стигнем до международни съдебни процеси.
  Вярно, по-рано руските патенти и документация у нас бяха държавна собственост и се държаха първо от намиращото се сега в ликвидация Главно инженерно управление (ГИУ), после от намиращата се също в процес на ликвидация “Армимекс". Но къде е сега и в какъв вид е цялата документация – отдавна никой изобщо не е в състояние да каже. Обаче това не оневинява нашата държава - че е позволила толкова явен хаос.
  Вярно, автоматът, произвеждан сега от “Арсенал” се казва “Арсенал”, а не “Калашников”. Но ако го покажем на 1000 експерти без да назовем името му, колко от тях ще кажат – това е “Арсенал”, а не “Калашников”?
  Въпросът, естествено, е много по-общ. И той би могъл само да породи безкрайни спорове. Русия отдавна е спряла да обслужва лицензионните договори с документална и инструментална екипировка (още в края на 80-те). Нещо, което тя като лицензодържател е била длъжна да прави, защото в условията на договора, с който сме получили тия лицензи е било вписано, че тя ще обслужва изделията технически, конструктивно и технологично, като ни предоставя акуратно всички техни подобрения, изменения, модернизации и оптимизации. И това, че Русия е спряла да изпълнява задълженията си по договора просто не може да се отрече.
  Наистина - нашите инженери - конструктори и технолози, - са правили редица усъвършенствания и някои от изделията са по доста променени технологии и решения, което съществено ги различава от началните патентно-защитени образци. Това също просто не може да се отрече.
  Но кое и доколко в изделията се различава, може да се каже само от съда. А съдебната процедура, знае се, не е никак бърза и най-главното - тя по никакъв начин не гарантира на страната ни позитивен резултат.
  И изобщо: колко от направените промени и усъвършенствания нашите фирми са ги защитили надеждно и навреме по съответния законов път?
  Вярно, наши експерти заявяват, че договорите за патентна защита са като правило с вече изтекъл срок, че всичките лицензи са заплатени от нас и ако някой твърди друго – трябва да го докаже. Обаче проблемът е именно затова сложен, че по същата логика, по която Русия трябвало да докаже своите твърдения, България също трябва да докаже своите.
  Вярно, от приватизираните заводи казват – че какво общо ние имаме сега с някогашни междудържавни отношения, защо да сме отговорни за стари междудържавни задължения? Но ако се видят клаузите в техните приватизационни договори, тезата им може да стане неудържима. Да не говорим, че някои заинтересовани заводи все още не са приватизирани.
  Досега нито едно правителство не успя да намери подходящия форум за дебатиране на проблема – в който да има хора и от изпълнителната власт, и от заводите и търговските фирми, и от патентното ведомство, и експерти, и юристи – за да се предложи адекватно решение. Резултатът - правителствените бюрократи работят и то некомпетентно по проблема само като ги притисне (а напоследък въобще не работят), а директорите гонят само към личните си интереси и гледат да протакат нещата. Сега търпим последствията от абдикацията на държавата от този проблем.
  Утежняващо нещата обстоятелство е асиметрията между формите на собственост на фирмите в България и Русия – при нас повечето вече са приватизирани, в Русия те са главно държавни, или с голямо държавно участие, или под строг контрол на държавата. Ние нямаме еквивалентни на руските държавни структури, с които да се води равностоен диалог.
  Да вземем, Спогодбата между двете правителствата – тя е подписана от зам.-председателя на Комитета по военнотехническо сътрудничество Михаил Новиков и нашия зам.-министър на отбраната Георги Пасков.
  Русия също няма чиста и защитена от силно уязвими места позиция.
  Особено спорен въпрос е - доколко в областта на специалните наука и производство тя наистина е легитимна наследничка на бившия СССР?
  Тогава всички патенти и лицензи са били притежание на СССР и не се знае (макар че мненията и у нас са противоречиви) дали при подялбата на СССР са изчистени всички въпроси по интелектуалната собственост във ВПК. Защото ако сега ние си платим на Русия, утре може да дойде Украйна, а после Беларус и да ни кажат - трябва да платите и на нас.
  Кой може да каже кой в Русия държи патента: дали МО, дали Заводът, дали Конструкторското бюро? И ние на кого да плащаме – на Москва ли, на Ижевск ли, или на Тула? Наистина кашата е пълна и неразплитаема.
  Още един момент – ние говорим за лицензи и патенти, а по-точното не е ли военнотехническа помощ, дадена да построим заводите и работим заедно? Това е друг нюанс от все същия проблем - на съюзническите ни отношения в рамките на Варшавския договор - те не могат да се мерят с критериите и логиката на отношенията в пазарната икономическа среда.
  На Русия могат да се напомнят факти от близката ни история – напр. че за създаването на огромни производствени комплекси за Варшавския договор (Русе, Перник, Червена могила) България е дала милиарди, с които не само е платила, но и надплатила сумите, за които сега иде реч. Щекотлива е темата за милитаризацията на икономиката и за това, че както ние се задължавахме да произведем големи обеми въоръжения и техника, така Русия (т.е. СССР) се задължаваше да изкупи много от тези големи обеми. А това си задължение тя не го е изпълнявала перфектно.
  А въпросът за правна неиздържаност (и възможност да се суспендира) на сключеното през 1996 г. от вицепремиера Кирил Цочев споразумение с Русия (което Русия тъй често привежда)? Защото от руска страна то е подписано от човек със спорни правомощия (всъщност – без мандат)…
  Затова пътят, по който ни притиска Русия е хлъзгав и за двете страни! Договореностите са два типа. Едните са били политически мотивирани и без уточняване на всичките възможни юридически детайли - по тях от гледна точка на днешния ден е абсурдно да водим юридически спорове. Другите са търговски споразумения - и на тази плоскост логично излиза, че най-добре е нещата да се пренасочат към отделните фирми - те да седнат с руските партньори и да кажат и урегулират претенциите си.
  От нашия ВПК за пореден път отправят взор, надежда и зов за помощ към президента. Той обаче досега не се е ангажирал с проблемите на ВПК и не се е срещал с водещите фигури в този бизнес. Те споделят и известното си разочарование от начина (бегло и само като маркиране), по който той е поставял въпроса на най-високо държавно равнище. Ето защо не е препоръчително в момента президентът да взема отношение.
  • Президентът може да призове да се спре с тия мятания ту в едната, ту в другата посока – ще плащаме, няма да плащаме, което травмира нашите заводи и праща крайно противоречиви послания към Русия. За това трябва да изработим българската позиция – а тя в момента липсва.
  • Защо да не се препоръча създаване на работна група под егидата на вицепремиер (Лидия Шулева или Пламен Панайотов) с максимално представителство от компетентни и заинтересовани лица, която да предложи решение?
  • Президентската администрация може да вземе участие в този форум и да подпомогне в намирането на взаимноизгоден и приложим изход.
  • Има разум в предложението от директори на заводи да се препоръча правителството да настоява проблемът да се изчиства на ниво отделни фирми – всяка от тях да подпише индивидуален договор за техническо сътрудничество. В пресата вече беше написано, че подобни договори оръжейните ни компании имат с Германия, Швейцария, Израел и др.
  • Може да се препоръча да бъдат изчерпани докрай възможностите по ремонта на самолетите МиГ-29, МиГ-24, както и на вертолетите Ми-17.
  • Президентът не бива да пропуска в своето становище и факта, че България вече е член на НАТО, скоро ще стане член на ЕС и от това произтичат редица отговорности и задължения, свързани с опазването на класифицираната информация и много строгия експортен контрол.
  • Освен това за президента е категорично неприемливо на страната ни да се поставят условия, според които нашите фирми трябва да искат разрешение или поне да уведомяват Русия за свои оръжейни сделки!
  • По принцип президентът трябва да призовава за избягване на всички крайности, за дух на конструктивизъм, в който да се търсят решенията.
  • Най-важното е да се призове правителството да направи максимално възможното да защити интересите на българските производители без да се прави разлика дали това са държавни или приватизирани фирми.
  [Материалът има само информативен характер. При работата над него разговарях с редица компетентни лица. За жалост, не разполагам с информация за позициите на президента при контактите му с Русия.]
  01.12.2004 г. Николай Слатински, Секретар по националната сигурност

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____          _      _____   _____ 
|_ _| _ __ | | __ |___ / | ___|
| | | '__| | |/ / |_ \ | |_
| | | | | < ___) | | _|
|_| |_| |_|\_\ |____/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.