Това, което имаме като демокрация

  Така се получава, че досега приблизително еднакво като време съм живял и при т.нар. социализъм – 33 години, и при т.нар. демокрация – 30 години. Това ми позволява да правя различни сравнения. За жалост, не мога да кажа, че и най-лошата демокрация е по-доба и от най-добрия социализъм. Лошата демокрация е преди всичко лоша, а едва след това тя е демокрация.
  А социализмът като дългосрочна система е несъвместим с понятието „добър“. Може да се покаже и докаже, че всяка система, при която има симетрично разпределение на благата (уравновиловка) между асиметрични (различни по таланти и способности, принципи и ценности) субекти, в по-дългосрочен план или се разпада, или се изражда в диктатура.
  Паралелно с четенето и писането на лекции и с четенето и писането на научни книги, аз събирам много информация и примери със сравнения между т.нар. социализъм и т.нар. демокрация у нас, заедно със създаваните механизми за регулиране или неглижиране на проблемите при тях. Първоначално много ме смущаваха процесите на застой и превръщане на демокрацията ни във формална и фасадна, но после си казах, че така ние получаваме сякаш в лабораторен вид пример за лоша демокрация с различни уродливости, лицемерие, свеждане до изпразнени от съдържание процедури и апокалиптична корупция и затова няма нищо страшно и укоряващо идеалното понятие „демокрация“, когато сравнявам така наречените нашенски социализъм и демокрация.
  Мога да предложа вече дълъг списък на сходни явления между българския социализъм (БС) и българската демокрация (БД). Но ще си призная, че преди всичко в тези сравнения са ме интересували онези феномени, които са инвариантни, т.е. на практика еднакво проявяващи се и при БС, и при БД.
  Инвариантността на подобни феномени означава, че те слабо се влияят от характера на политическото устройство, а опират до черти, еднакво присъщи на нашата народопсихология или на масовата психология въобще.
  На първо място от тези феномени без конкуренция аз бих поставил стадното чувство, остадяването, пасивното и безволево поведение, покорността и покореността, скупчването в пасивна и аморфна група на големи маси хора. И при БС, и при БД, многократно съм виждал как масата се снишава, страхува, остава безгласа, наблюдава апатично и анемично случващото се. Това е едно наистина инвариантно, проявяващо се и преди, и сега поведение. Наклонена главица сабя на я сече, Да би мирно седяло, не би чудо видяло, Да правят каквото щат, Аз ли ще опавя света...
  Такъв първичен инстинкт за послушание и скатаване в множеството, е винаги бил и ще бъде вреден за обществото. Затова елитните прослойки в това общество в исторически план са взимали различни мерки за минимизирането на негативните ефекти от него.
  И тук виждам една огромна разлика между БС и БД.
  При БС имаше една Голяма Правда – великата (иронизирам) Идея на соц-а, единствената идеология, единствената партия, единственото възможно политическо устройство. Те не се подлагаха на съмнение, а ако някой се опитваше да го направи, се сблъскваше челно с репресивната сила на държавата и нейната политическа полиция. Но понеже винаги трябва да има клапани за изпускане на пàрата, при БС съществуваше и се толерираше „отгоре“ Малката Правда – тази на обикновения човек.
  Той имаше правото да критикува, да си казва мнението, когато това се отнасяше до малката Правда, стига да не поставя под съмнение Голямата Правда.
  Обикновеният човек бе дори насърчаван да има будно съзнание, да посочва съществуващите на отделни места някакви лоши практики и даже извращения.
  Обикновеният човек не трябваше да се чувства изоставен и оставен на произвола на съдбата, защото имаше Партия, която да се грижи за него, затова той можеше да се оплаче „нагоре“, да потърси закрила от някаква неправда, да доведе до съзнанието на грижовната Партия случаите на изкривяване на вярната линия. Ето защо обикновеният човек можеше да се оплаче – в профсъюзния комитет, в комсомолския комитет, в партийния комитет, в отечественофронтовския комитет. Можеше да пише до вестника. Това създаваше у него измамното усещане, че има кой да го чуе и той не е обречен да страда под гнета на местни велможи и под тиранията на определени безобразия и своеволия.
  Днес, при БД обикновеният човек е напълно лишен от подобни дори и имитационни защитни механизми. Ако над него властва някое административно дученце или бюрократично фюрерче, ако спрямо него се върши дисциплинарен или властови произвол, той няма на кого да се оплаче. Може да бъде смазан, да бъде съсипан, да бъде уволнен, да бъде изхвърлен на улицата, пък ако иска да се съди. А при съденето той е наказан не само С това, че е обикновен, но и ЗА това че е обикновен – ни ти правосъдие, ни някой, с извинение, го бръсне за нещо. Така че вдигне ли му някой деспот от местен или държавен калибър мерника, обикновеният човек е напълно беззащитен и изцяло обречен.
  Винаги ми е било интересно – какво стои в дълбоката същност на стадното, пасивно, апатично и примиренческо чувство у мнозинството. В различни анализи и изследвания съм откривал и различни обяснения за това. А подобно поведение е ключово за изучаване, защото то, както става ясно, е инвариантно, то не зависи от политическото устройство на страната и еднакво, независимо от това устройство, отприщва и спомага то да стане от един момент нататък лошо, неефективно, деструктивно и уродливо.
  Известен е един едновременно и твърде екстремален, и станал класически пример. През 1942 г. в Полша, на един запасен полицейски батальон от 500 германци, било заповядано да извършат операция в едно село от 1800 евреи, като избият жените, децата и старците, а мъжете пленят и закарат в трудов лагер. Командирът на батальона се просълзил и дал правото на всеки, който не иска да участва, да се откаже. Отказали се дузина мъже. А протестирал само един. Задачата била изпълнена.
  Полицаите били на средна възраст и даже стари за военна служба. С други думи, те се формирали като личности преди мракобесието на Хитлер. Идвали ог град с репутация на най-малко засегнат от фашизма. Произхождали от социална прослойка, чиято политическа култура била антинацистка. По нищо не приличали на масови убийци.
  И все пак изпълнили заповедта методично и безпощадно.
  Изследването по-късно на този случай стигнало до извода, че съществува следното обяснение за него: Мъжете се идентифицирали със своите колеги, следвали социалното неписано правило:
  НЕ СЕ ПРОТИВИ НА НАЧАЛНИКА!
  Те чувствали „заставащата ги принуда да не се отделят от групата, като откажат да изпълнят задачата“.
  Това изследване завършва с въпроса: ако тези мъже биха могли да се превърнат в убийци при подобни обстоятелства, то тогава коя група хора не би могла?
  Мнозинството, тълпата, сивата маса, стадото – това може да бъде при определени, крайни обстоятелства едно колективно чудовище. Но крайностите, екстремалните ситуации могат да ни дадат възможност да надникнем в психиката и психозата на пасивната и аморфна общност и при по-нормални ситуации, в обикновеността на реалния живот, в баналността на типичното, стандартното поведение.
  Започвам да си мисля, че независимо какво е общественото устройство, то – за да оцелее и се развива – трябва да прави преди всичко едно – да превръща сивата маса от спасяващи се поединично пасивни и апатични атоми в личности, в индивидуалности, в отговорни за своите решения и жизнена стратегия индивиди.
  Българският социализъм не се справи с тази задача, защото независимо от клапаните за изразходване на негативната енергия и за създаване на имитационни заблуди, че обикновеният човек не е изоставен на произвола на съдбата и гнета на тези над него, със самата идея за една-единствена Идея, за една-единствена Идеология, за една-единствена Партия, държеше хората в стадото, в масата, в сивостта и апатичността, внушавайки им, че промяната не е възможна, а алтернативата не съществува.
  Българската демокрация – или това, което имаме като демокрация – даже не се и опитва да решава тази изключително важна, жизнено необходима задача, напротив, не само не използва възможностите, които в тази насока се предоставят от демократичното устройство, но и унищожава тези възможности, замества ги с някакви уродливи правила и закони на джунглата, които наказват индивидуалностите, смачкват личностите и смазват отговорните за своите решения жизнената си стратегия индивиди.
  Ето защо нещата у нас не се получават и вече нараства неприязънта на все по-големи маси хора от демокрацията, от българската демокрация. Тези големи маси хора се виждат губещи при нея и заради нея и с болезнена сила осъзнават, че тя безпощадно ги наказва не само С това, че са обикновени хора, но и ЗА това, че са обикновени хора!
  
  17.12.2018 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
      _   ____    _   _   _       _ 
__| | |___ \ | | | | | |_ (_)
/ _` | __) | | |_| | | __| | |
| (_| | / __/ | _ | | |_ | |
\__,_| |_____| |_| |_| \__| _/ |
|__/
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.