Десети ноември и загубените десетина години

  Не ми се искаше днес да водя схоластични спорове за значението на 10 ноември 1989 г.
  От една страна, то си е очевидно, че този ден постави началото на радикални промени - и в живота на страната, и в моя живот.
  От друга страна, не мога да забравя онези фантастични и понякога рисковани мои въвличания в бурното начало на Прехода и завинаги ще кътам свидните си спомени за тях.
  Все пак Перник може да не е пъпа на света, Европа, България и демокрацията, но аз бях този, който произнесе първото истински свободно слово на първия истински митинг в този скъп на сърцето ми град.
  
  Отношението към изминалите 29 години в някаква степен е като отношението на човек към живота си.
  Никой не спори, че младостта е била прекрасна, неистова, бурна и невроятно емоционална. Няма нищо по-хубаво от младостта - единствена и неповторима.
  Но когато си натрупал годините, когато тялото, за жалост, остарява много по-бързо от душата, разбираемо е да има далеч по-песимистични нотки и настроения.
  Някак така е с мен и по отношение на всичките тези 29 години като обща оценка, като равносметка, като анализ, като изводи.
  Да, бяха удивителни години на измъкване подобно на змия от кожата на соца, на изстискване на соца от нас.
  Но...
  Но когато се оглеждам днес наоколо в Отечеството си любезно, когато се вглеждам в България нежно и обречено (имам такова стихче на сайта си в рубриката "Ескизи от младостта"), когато хвърлям тревожен поглед към случващото се в страната ни, не мога да бъда оптимист.
  Защото нещата не вървят добре, по-скоро - вървят все по-зле.
  Защото демокрацията и свободата се свиват, спихват се, спаружват се, съсипват се.
  Защото се влачим на опашката на Европа и децата ни заминават на Запад, обръщайки се с гнява назад: Няма да ви живея в скапаната държава!
  Защото попаднахме под игото на некомпетентността, простотията, арогантността, корупцията и безотговорността.
  Защото особено последните десетина години са безспорно години на задушлив застой, на заблатяване и замочуряване на всички важни обществени проекти и отношения.
  Защото се лутаме без път, без визия, без стратегия и без желание за промяна.
  Защото социалното неравенство става катастрофично - обществото ни е разделено на пропорции 1:6:93 - 1% свръхбогати, 6% твърде богати и 93% останалите.
  93% хрантутят 7% и живеят под техния гнет - политически, финансов, икономически, свързан със силовите структури и медиен.
  А отгоре на всичко тези 93%
  нямат никаква възможност да влияят на процесите на изнасилване на държавността;
  нямат реален шанс да се обединят срещу арогантната олигархия и нейните властови марионетки;
  нямат какъвто и да било ресурс да спрат западането и заглъхването на родината си;
  нямат видими демократичните пътища и начини да сложат край на брутално парализираната съдебна система, нагло демонстрираща отказ от правосъдие;
  нямат работеща идея как да обърнат хода на агонията и хаоса към оцеляване и развитие.
  
  Последните десетина години са безпрецедентни като деградация на всичко ценностно и стойностно в политиката и обществените отношения. Някой ден народът ни, ако още го има, ще се срамува заради тях и заради себе си. Ужасно лекомислено и безнравствено загубени, профукани десетина години.
  Заради тези десетина години аз съм тъжен на 10 ноември и с всяка следваща година ставам все по-тъжен.
  
  Нека някои го наричат черногледство. За мен това е жива рана - че страната ни се управлява бездарно, безидейно, безпросветно и безпътно в сравнение с другите бивши социалистически страни.
  Но за мен това е и чувство за вина, че бях в отбора, който можеше да стане шампион в първенството по демокрация, но загуби мача със 7:2, като така допринесе да имаме днес това като власт, което имаме.
  А аз да разправям, че макар и да съм бил в този загубил мача със 7:2 отбор, съм се раздавал от първата до последната минута, че съм изпълнявал такива корнери, че съм раздавал такива пасове, че съм хвърлял такива тъчове, но център-нападателят е бил дърво, а вратарят ни - пълна нула, не върви. Щом отборът ми е загубил със 7:2, значи и аз не съм струвал нищо като част от него. Значи и аз съм бил сходен с останалите - ситни, дребни като камилчета.
  Слаба утеха за мен е, че дори при тази ми вина, аз съм отдавна извън политиката и тази моя вина е нищожна в сравнение с вината на тези, които днес са яхнали България и правят с нея каквото си пожелаят. А тя под тях пъшка и стене - но не от удоволствие и наслада, както те си мислят, а от огромна мъка и страшна болка.
  Не може да има никаква утеха, когато чуваш и чувстваш как България пъшка и стене от мъка и болка. Независимо, че днес нямаш нищо общо с този срам. И дори понякога със своите анализи се опитваш да подскажеш, че може да се управлява другояче и най-вече научно, съвременно, европейски и демократично.
  
http://nslatinski.org/?q=bg%2Fnode%2F74&fbclid=IwAR01vgCCvBkQi_U0fHx5aIO...
  
  
  P.S. 1.
  10 ноември...
  На този ден преди 29 години вкъщи имаше обир. Като спомен от бъдещето.
  А днес...
  Чакам на опашка за пенсионерския вестник на майка ми.
  Чакам дълго. Хората купуват Бинго, Суперкеш, Мегаджакпот, Казино, Американски долари, Лондон.
  За 59, 28, 37, 33 лева.
  И още не напуснали супермаркета, започват да трият лотарийните талони, поставили торбичките с евтинко сирене, второсортен кашкавал, неугледна извара и разни там промоциЙ, в краката си...
  
  
  P.S. 2.
  "Срещу вродената слугинска душа не помага никаква революция!"
  Алберт Айнщайн, 1919 г.
  
  10.11.2018 г.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
  _____           ____    _____   ____  
|___ | _ __ | _ \ |___ | | _ \
/ / | '_ \ | | | | / / | |_) |
/ / | | | | | |_| | / / | __/
/_/ |_| |_| |____/ /_/ |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.