- Г-н Слатински, не бяха малцина тези, които отреагираха наскоро в едно ТВ интервю на Стефан Гамизов, когато огласи, че работил върху свой проект за Третата Република. Меко казано, смущаващо съвпадение с Ваши тези от личния Ви сайт, огласени още преди месеци. Коментирайте ситуацията. Кажете нещо повече за това – защо не може повече обществото ни да функционира във Втората република и как изглежда продължението?
- Бях изненадан, когато чух г-н Гамизов да говори за Третата Република със сходни на моите аргументи. Първата ми мисъл бе за откровено плагиатство. После си казах, че не е нелогично и други да са стигнали до тази идея, защото тя е витае във въздуха. А и по-важно е да се намери критична маса хора, които да стигнат до същия извод и да обединят усилията си за решителна промяна.
Става дума накратко за следното.
Първата Република - е социалистическата република, установена след 9 септември 1944 година. Тя приключи печално своето съществуване, макар че днес не бих казал, че това беше изцяло негативен проект, лишен от каквито и да е достойнства.
Втората Република е републиката на Прехода, установена след 10 ноември 1989 година. Тя изпълни своето главно предназначение и „доведе” страната до членство в ЕС. Но в новите европейски условия тази република не може да работи ефективно – тя е лошо конструирана, има сериозни системни и демократични дефекти и е в състояние да произвежда най-вече хаос и безпорядък. Сбъркана е нейната философия и надграждането върху тази сбъркана философия на нови закони и институции само задълбочава и множи дефектите, влиза в разрез с европейските норми, стандарти и практики.
Образно казано, Втората република е подготвяна за дисциплината скок на дължина, а в ЕС дисциплината е скок на височина. Това е качествено различна дисциплина и с частични, палиативни, козметични промени няма да се нагодим.
Трябва да преминем към изграждането на Третата Република - европейската република, чрез която България да стане способна на пълноправно и ефективно членство в ЕС. За създаването на новата Република е необходимо да се проведе Стратегически преглед на държавата, нейните институции, закони и ресурси.
- Позволихте си да изнамерите мерната единица за политически цинизъм и я нарекохте един “Доган”? Как мислите, ще се наложи ли тя в обращение и има ли нужди от по-малки или по-големи “деления” по измерителната скала? Прогнозирате ли самоубийството на Ахмед Емин да има ефект в партията ДПС?
- Да, така е – в България може да се въведе единица за политически цинизъм и тя е именно 1 доган. По-големи деления ми е трудно да си представя. Това все пак е своеобразен „еталон”, към който мнозина ще могат само да се доближават и да достигнат максимум 0.90-0.95 догана.
Това – в сферата на тъжните шеги, а казано по-сериозно, политическият цинизъм стана другото лице на политиците и политиката у нас. Не че винаги не е било горе-долу така, но това, което се вихри днес в страната ни е отрицание на нормалния разум в обществения живот и отрицание на толкова естествени понятия като почтеност, етика, морал, нравственост, които са прогонени като прокажени от политиката. Именно това е причината, поради която засега казвам „не” на всички предложения отново да се върна в политическия живот - опасявам се, че съм непригоден за него в сегашния му вид.
Пак по-образно казано, риба, която е създадена да плува в сладководни води не би могла да просъществува в солена, камо ли в отровно солена вода - където е пълно, отгоре на това, с гниещи водорасли, мазни нефтени петна и боклуци.
А за елита на ДПС... Те се нуждаят много, много остро от демократизиране на партийния живот и декриминализиране на упражняването на към политиката. И още нещо – нека си възвърнат мисленето за България като за отечество, като за нещо свое, свято и съкровенно - а не като за отчуждена от сърцата им територия с материални и финансови активи, които трябва да бъдат алчно присвоявани.
(Само)убийството на Ахмед Емин е като подутия лимфен възел – индикация, че в организма тече ускорен възпалителен процес. Потресе ме, впрочем, един опитен психолог-криминалист, като ми каза, че ако му били поръчали анализ на интервюто на Ахмед Доган в “Труд”, той би направил експертното заключение: “С висока степен на вероятност може да се направи изводът, че човекът, дал това интервю отговаря на профила “морален подбудител на самоубийството”!
- Поддръжник сте на тезата, че непрофесионализмът и некадърността в държавната администрация трупа заплаха за националната сигурност на страната ни, генерирайки несигурност и поставяйки обществото в роля на заложник. Коментирайте тази заплаха като анализатор...
- В редица свои материали до президента съм му предоставял информация и анализи за стремителното нарастване на непрофесионализма в администрацията както на държавно, така и на местно равнище. Привеждал съм му потресаващи факти за неграмотни, некомпетентни, неспособни хора, издигани на ключови за управлението и в системата за национална сигурност, позиции, и особено след безнравствената и аморална формула 8:5:3, превърнала се в оргия и вакханалия, в садистично - спрямо тежкото положение на обикновените хора - назначаване на десетки заместник-министри, заместник-областни управители, заместник-кметове, директори на дирекции и на какво ли още не – главно по един критерий – партийно членство.
Професонализмът е последният от мислимите критерии, който може да даде шанс на компетентните хора да се реализират в администрацията – както казах, първо условие е партийното членство, след него идват назначенията по другите познати линии: корупционни, любовнически, шуро-баджаначески, землячески и др. Това създава в администрацията уязвимости, слаби места, носещи заплахи - особено пък, когато става дума за системата на националната сигурност. Аз винаги се питам: не осъзнава ли например премиерът какъв риск поема, когато, да речем, в Министерството на държавната корупция при бедствия и аварии той назначи заместник-министри, от чиято „компетентност” ми настръхват косите?
- Кога ще остане в миналото времето, когато в страната ни се става министър със сюжет като този, който описвате в сайта си: Когато на един партиен кадър му предложили министерски пост, той поискал три минути време за отговор. Времето му било необходимо, за да отиде до кухнята и да каже на жена си: „Видяли, ма, ти каза, че за нищо не ставам, пък днес ми предложиха да стана министър.”
- Нека приемем това повече за анекдот, за виц, разказан ми от студентите. Като последното, което чух от тях – какво означавало ДАНС: Дадоха на Алексей Националната сигурност...
Живо, живо е българското чувство за хумор и нека се замислим над този феномен – че се връща времето на политическите вицове...
За мен много по-странното в един подобен на горния Големановски сюжет са следните две неща:
● Първо, че хора, на които дори съпругите са им казвали, че за нищо не стават, могат в началото на 21 век да стават министри в България, в държава, която дори и с компромис и снизхождение, но е допусната в ЕС, в семейството на модерните, развитите, демократичните европейски държави.
●И второ, преди не чак толкова отдалечено време, министър на отбраната бе станал човек, който никога, ама никога през живота си не е мислил, че ще има някога нещо общо с отбраната и сигурността, който не бе написал един ред, не бе казал една дума, която да има нещо общо с националната сигурност!
Странно ли е, че той елементарно бъркаше географията по ширините, в които се изпращаха наши войници, не знаейки как и къде са разположени Ирак, Иран и Афганистан... С което се изравни по незнание с по-раншен наш външен министър, заявил, че „Косово се намира на някакви си 500 км от София” (а не на стотина километра по права линия)...
- Казвате, че лечението на демокрацията става единствено с повече демокрация? Колко още дози демокрация може да понесем след 19 години от 10 ноември?
- Прекрасен въпрос. Защото ни кара да се замислим за „дозата” демокрация, която можем да понесем като държава, народ, общество и граждани. Защото всяко лекарство в една доза може да е безполезно, в друга - да излекува, в трета - да бъде отрова.
Тази „доза” демокрация не е еднократна, тя е по-скоро процес. И зависи от изключително много неща - в т.ч. идентичност, история, култура и традиции, цели, ценности и идеали, социално, икономическо и политическо състояние, лидерство, визия и стратегия.
Демокрацията и сигурността са винаги в тясно сътрудничество и остро противодействие. Те не са цели сами по себе си, а са средства за по-жизнено, по-смислено настояще и по-добро, по-достойно бъдеще – ето защо не бива да ги абсолютизираме, да ги правим сакрални и свещени...
- Вярвате ли, че светът ще бъде друг след избора на 44–тия президент на САЩ Барак Обама?
- Вярвам, че не съм изменил на своите родители; вярвам, че децата ме обичат; вярвам, че все нещо, от това, което правя ще остане след мен и че няма да се окажа само още няколко килограма тор, разтворила се без следа в майката-земя.
За всичко друго предпочитам да използвам „надявам се”.
Надявам се, че Барак Обама ще стане частица, при това с голямо значение, от началото на дълбокия размисъл - че светът върви по грешен път, че Западът е загубил своята визия, че не предлага нови, обединяващи ценности, че политическият и икономическият модел, който безалтернативно взема връх в глобален план снема моралните и нравствените задръжки, отприщва ниски и низки човешки страсти – алчност, похот, липса на елементарна солидарност, състрадание, съчувствие, етичност.
САЩ след края на Студената война, получили уникален статут на единствена суперсила, започнаха да се държат твърде безотговорно, но поне (да си спомним двата мандата на Бил Клинтън) правеха всичко възможно във вътрешен план – политически, икономически, финансов и социален – да държат много стриктно на отговорното поведение.
През първия мандат на Джордж Буш започна едно коренно различно, неоконсерваторско отношение към света и задълженията на САЩ, при което се даде пълна и неограничена възможност на корпорациите да се държат безотговорно, да снемат от себе си обществените и социалните си ангажименти, да престанат да мислят за държавата и за обществото, за хората, а да държат само и единствено за интересите на своите акционери.
През втория мандат на Джордж Буш вече и обикновените американски граждани, виждащи, че и държавата, и корпорациите се държат безотговорно, започнаха и те самите да се държат по абсолютно същия начин.
Резултатът е колосалната криза, която е преди всичко криза на американското отношение към света, към парите, към труда, към обществените и социалните отговорности.
А освен това е и криза на държавите от Запада, болни от проамериканско сателитно мислене във всички сфери на своя живот, във всички фибри на телата и всички гънки на мозъците си.
Барак Обама е изправен пред колосални предизвикателства. Аз бях за него, стисках му палци, но предпочитам да съм песимист. Защото песимистът казва, че по-лошо от това не може да бъде. Докато оптимистът казва – може, може!
По-сериозно - след като американската система, напълно деморализирана и шокирана след управлението на Джордж Буш, не можа да спре Барак Обама, тя ще се опита да го задуши в прегръдките си. Той пое много ангажименти в това съвсем необяснимо старание да събере колкото се може повече милиони долари за своята кампания – въпреки че бе кандидатът на хората, които нямат милиони. Първите назначения в екипа му ме правят скептик. Ако във външната политика изплуват Ричард Холбрук или Медлин Олбрайт, ще стана наистина песимист...
И все пак, продължавам да се надявам. Както обичам да казвам – Надеждата като последна глупачка умира последна...
