Участие в предаването на Велизар Енчев по телевизия „СКАТ”, 9 ноември 2008 година, 18.00 ч.

  С характерната ясна позиция, смелост на изказа и силна аргументация, Велизар Енчев засегна бързата (броени часове след победата на Барак Обама) перестройка на нашия външнополитически ветропоказател, изразила се чрез заявлението на Ивайло Калфин за изтегляне на военния ни контингент от Ирак. Не бе пощадено и казаното от Ангел Найденов, че, виждате ли, не този парламент бил гласувал за българското военно участие в Ирак!
  Тук привеждам някои по-важни акценти от моето участие в това предаване.
  ● Наистина, както бе направено в началото на предаването, трябва по-често да бъде напомняно как Соломон Паси зовеше от трибуната на Народното събрание: „Ние сме ястреби на мира, ястреби на хуманизма, ястреби на демокрацията!” – по повод на българското военно участие в Ирак. Но аз се спирам на думата „ястреби” и защото искам да споделя своето разочарование, личната си драма от еволюцията на нашия президент - от позицията „Аз не приемам тази война!” (смятам, че аз и някои колеги, които съвсем не бяхме сред душеприказчиците на президента, имаме голяма заслуга за тази смела фраза), до позиция, която го прави практически неразличим от ястребите в политическия ни елит по отношение на Ирак.
  Когато президентът произнесе тази знаменита фраза, аз бях горд със своя държавен глава и си казах, че има смисъл от всичките мои усилия и денонощния ми труд като негов секретар по националната сигурност.
  После обаче започна еволюцията на Георги Първанов, свързана и с постепенното изтласкване на такива като мен по периферията на администрацията, затварянето на президента в кръг от хора, които може и да са умни, но имат манталитет на слуги, на обслужващ персонал.
  Свидетел съм, как през месеците преди началото на войната президентът като човек, в чисто човешки план бе категорично против тази война. Не знам как точно настъпи промяната у него по Ирак, как и защо се огъна и се пречупи.
  Може би най-близките му съветници, които точно в началото на войната бяха пратени по западните столици да сондират становища, са му казали, че продължи ли с тази позиция, ще бъде смачкан, ще се прости с надеждите за втори мандат!
  Не, не вярвам, че той се е стреснал най-вече от думите на тези му съветници, че ще си има тежки проблеми заради писмото в подкрепа на Милошевич, или пък заради петролната далавера на БСП със Саддам, та затова трябва да застане категорично на страната на САЩ и в подкрепа на българското военно участие в Ирак.
  По-скоро, Георги Първанов имаше обсесия, беше обзет от натрапчивата мисъл за спечелването на втори мандат.
  Аз смятах, че ако се заемат ясни позиции в съгласие с националните интереси на страната ни; ако той се държи като лидер, като държавник, то вторият мандат ще бъде естествено следствие от това негово национално отговорно поведение.
  Той обаче постави най-напред и на първо място спечелването на втория мандат. Затова на всеки проблем, на всяка кауза, стъпка, постъпка или отстъпка гледаше през призмата на прословутия втори мандат – ако смята, че нещо ще му помогне в тази насока – прави го; ако смята, че ще му попречи – не го прави, не заема позиция, скатава се, замълчава си, гледа да мине по допирателната.
  В този смисъл нашепването от вечните слуги край него, че е заел крайно рискована за преизбирането му („САЩ няма да Ви го простят!”) позиция, явно докосна най-оголената струна в душата му. И той, образно казано, клекна, започна дрейф на позицията му към тази на ястребите.
  ● Всички материали, които съм подготвил за президента на темата „Ирак”, аз събрах в книга „Ирак. Така съветвах президента”, която, надявам се, скоро ще излезе. В нея ще се види, че моята позиция по Ирак остава непроменена от 2002 година и досега – това е „геополитическа авантюра, в резултат на геостратегическа грешка”; „това е война, която се води не на точното място, не в точното време и не с точните цели”.
  Ще се види също, че като анализатор и в своите прогнози, аз имам някои много точни попадения:
  -- Близо месец преди войната, давам на президента датата на нейното започване.
  -- Изказвам предположението, че за десетина дни след началото на войната, Саддам ще бъде отстранен от власт и Багдад – превзет.
  -- Споделям убедеността си, че войната ще се води без резолюция на ООН, но не поради вето на някоя от постоянните страни-членки на СС на ООН („голямото вето”), а защото няма да се съберат необходимите 2/3 от гласовете („малкото вето” на непостоянните страни-членки на СС н ООН) .
  -- 5 седмици преди нападението над базата ни в Кербала аз пиша на президента, че въпросът с терористичен удар срещу нашия контингент вече не е Дали?, а Кога?.
  -- 2 седмици преди нападението над базата ни в Кербала подготвям за президента материал относно евентуални терористични актове срещу нашия контингент в Ирак, в който давам т.нар. опорни точки за изявление на президента в случай, че има загинали български войници и пиша, че „президентът трябва лично да присъства на посрещането на ковчезите и да участва в траурната церемония”.
  В президентската администрация ме обвиниха, че „дърпам дявола за опашката”. За жалост обаче, българските политици и военни не си помръднаха задниците - за да вземат необходимите мерки. Ето защо категорично смятам, че убитите и тежко ранените наши бойци в Кербала (а и след това) лежат на съвестта на политическите и военните ни лидери.
  ● Можах да направя тези прогнози не защото съм Баба Ванга, а защото провеждах безброй срещи със специалисти, дипломати – наши и западни, с хора от службите – наши и западни, с професори и доценти – наши и западни. И не се страхувах да казвам на президента какво мисля. Други в администрацията ни завеждаха кучешката покорност, махайки с опашка, седейки на задни лапки, гледайки го с възхита и преклонение в очите и кимайки в знак на вечно съгласие.
  ● Да, в МВнР въпреки чистките, все още има шепа читави професионалисти, но те са боят да кажат какво мислят, те пращаха материали, писани с мисълта: „А какво ще каже министър Паси”? Затова повечето от тези материали бяха слаби, а много от тях – подвеждащи, разминаващи се с истината, написани за да се харесат на министър Паси и на президента Първанов.
  ● От моята книга ще стане ясно (защото тя се базира на десетки анализи на различни наши и чужди институти, NGO и служби), че всичко, което се случи в Ирак е било предвидено, че няма нещо, за което президентът Буш или президентът Първанов да кажат: „Ами кой можеше да очаква такова нещо? Кой можеше да го предвиди?”...
  ● По участието ни в Ирак българската външна политика се правеше еднолично от Соломон Паси. Макар че по конституцията и законите на страната външният министър не може да прави външната политика, той може само да я провежда – такава, каквато е изработена от парламента и правителството.
  Президентът непрекъснато беше принуждаван да се се присъединява към вече решена и предрешена външна политика. Постоянно съм му писал, че той не може винаги и сляпо да подкрепя изработена без него и въпреки него външна политика, че „по-добре без консенсус на висше държавно ниво, отколкото с наложен му и неизгоден за националните интереси консенсус”. Той обаче смяташе, че каквото и да е направил вече Соломон Паси, то в името на единната национална позиция, президентът трябва да се присъедини към нея.
  ● Когато в началото на Прехода се обсъждаше участието ни в мисията в Камбоджа, която обаче беше с мандат на ООН, в парламента имаше дискусия, дебат, остри изказвания. Докато решението за участие в Ирак бе взето за 5-6 минути, с едно-единствено изказване с половин уста именно на Ангел Найденов, а „за” гласуваха всички партии (вкл. БСП) и всички депутати без 2-3 души, единият от които проф. Андрей Пантев.
  ● Изказването на Ивайло Калфин за изтегляне от Ирак е направено без да бъде проведен политически дебат, без обсъждане в Съвета по сигурността към МС и в Консултативния съвет за национална сигурност към президента. Това изказване е повторение на синдрома „Соломон Паси”, когато външният министър прави самостоятелно изявление и ангажира с него всички държавни институции.
   Всъщност, ние чуваме оглушителното свистене на гумите от резкия завой на българските политици – те предполагат какво би желал да чуе Барак Обама, напъват се да прочетат по очите и устните му - какво мисли и казва, и бързат да „го зарадват”, да му демонстрират васалната си вярност и покорност.
  ● Не, не бих казал, че Соломон Паси е олицетворение на злото по отношение на сбърканата ни и слугинска външна политика. Той по-скоро е илюстрация, най-ярко следствие от пълната неспособност на българския политически елит да мисли през призмата на националните интереси, той е най-яркото свидетелство, че българските политици не водят външна политика обърната навън - т.е. как чрез нея да се реализират националните ни интереси, а водят външна политика обърната навътре, т.е. прокарването чрез нея и налагането у нас на интересите на големите геополитически фактори.
  По принцип, аз не смятам, че политиците ни са негодници. По-скоро те са негодни – най-вече защото са оперирани точно от това – от нагласата, от волята да мислят, че и България може да има национални интереси; постоянно гледат да се сложат пред Запада; нямат гръбнак; все са послушни и коленопреклонни.
  Казват, че България е страната „Да”, че е „Yes-man”. По-скоро, съдейки от преговорите с ЕС, където ние се съгласявахме с всичко и не отстоявахме националните си интереси, България е по-скоро “Yes-woman”, доколкото преговорите ги водеше не мъж, а жена и тя приемаше всичко, тя разговаряше, тя затваряше глави, докато румънците преговаряха, те спореха, те се бореха за интересите си.
  Това исках да подскажа на президента – да бъде лидер, държавник, да се бори за национални каузи, да се замисля – а къде е българският национален интерес в едно или друго решение. Ако сме решили да водим политиката на неизменното съгласие, политиката на постоянното „Да”, то поне тази политика да бъде политика тип „Да, но...”.
  Т.е.: „ОК, ще приемем, ще се съгласим, но при определени условия, на определена цена”.
  Вместо това обаче, президентът прие една, според него печеливша тактика: Плътно със силните в света (т.е. САЩ), плътно със силните у нас (т.е. олигарсите).
  Такава тактика му гарантира външна подкрепа (но за него лично) от силните на деня в света. Такава тактика му гарантира и вътрешна подкрепа (но за него лично) от силните на деня у нас. Тя, както се видя, му гарантира така отчаяно лелеяното спечелване на втория мандат.
  Съвсем трети въпрос е какво това носи на България...
  ● Като говорим за слугинажа и лицемерието – ето, Надежда Михайлова първа каза, че САЩ ще се изтеглят от Ирак, защото ... постигнали своите стратегически цели там?!
  Аз стисках палци на Барак Обама, но много добре знам, че едно се говори по време на избори, друго се прави след спечелването им. Нека видим какъв ще бъде външнополитическият екип на Барак Обама. Защото там може да изплува тъмната фигура на Рицард Холбрук. Така че да не смятаме, че въпросът с изтеглянето на САЩ от Ирак е окончателно решен и ще стане бързо, както и да не смятаме, че това е окончателно решено и ще стане бързо и относно нашето изтегляне от Ирак.
  ● Отговор след въпрос на зрител:
  В сравнение с материалните загуби на САЩ в Ирак, нашите сякаш не изглеждат толкова големи. Да припомня, че съгласно изследване (експозе от което своевременно анализирах за президента) на Джоузеф Стиглиц, който, между впрочем се водеше, макар и формално, съветник на президента Първанов, по-оптимистичният вариант за САЩ е свързан с обща сума на финансовите им загуби в Ирак, равняваща се на малко над 1 трилион долара (един трилион - това са 1000 милиарда долара). Но според по-реалистичният вариант, загубите на САЩ в Ирак ще достигнат колосалната сума от над 2.2 трилиона, т.е. 2200 милиарда долара! Докато България зарови без смисъл и без полза в пясъците на Ирак "някакви си" 1 милиард. Но тази сума също е колосална за мащабите и състоянието на страната ни.
  ● Отговор след въпрос на зрител:
  В трите големи конфликта през 20 век – Първата световна война, Втората световна война, Студената война – България беше неизменно на губещата страна.
  Аз се опасявам, че точно така и сега, в трите базисни приоритета на нашата външна политика и политиката ни за сигурност и отбрана – членството в НАТО, членството в ЕС и американските бази – България може да е на загуба, да е нетен донор, вместо да е на печалба и да се вижда ясно и реално – ето, от това имаме полза; ето, от това печелим сигурност; ето, от това в страната ни влизат ресурси, стандарти и добри демократични практики...
  ● Накрая, нека си спомним, че днес е 9 ноември. На този ден преди 19 години падна Берлинската стена. Много от ставащото по света е резултат от сбъркания път, по който пое и продължава да върви Западът след края на Студената война.
  Западът ни накара или ни позволи да приемем всички негови практики, ценности, стандарти и отношения – и хубавите, и лошите; и позитивните, и негативните; и конструктивните, и деструктивните. Но отказа да приеме каквото и да било от нас.
  Само че ние сега му отвръщаме и му го връщаме тъпкано - по начин, който той сам е предизвикал - като му внасяме нашите недъзи, процъфтяващи върху неговата почва на абсолютния либерализъм, на изтеглящата се от базисни икономически и социални процеси държава, на непрекъснатото и често алчно и хищно преследване на успеха, на материалното, на парите, на богатството.
  Западът искаше и потребяваше от нашите държави прекалено много – евтини суровини, евтини заводи, евтина недвижима собственост, евтина работна ръка, евтино сиво вещество, евтини момичета...
  Но с всичкото това върви и престъпността – конвенционалната и организираната. Западът я получава в пълна мяра. Защото я заслужава. Защото си затваря очите пред редица аморални и неморални явления; защото гледа на нас като на втори сорт хора; защото създава офшорни зони, където чрез пране на пари и укриване на данъци се размиват границите между легални компании и нелегални дейности; защото толерира експлоатацията; защото „се стиска” за подкрепа, помощ и инвестиции, които да дадат на нашите граждани да живеят спокойно, да се трудят нормално и да се радват на човешки условия в родните си държави...
  Светът вече е глобализиран и повече няма как само за едните да са екстрите и ползите, а само за другите да са щетите и загубите.
  Каквото повикало, такова се и обадило.

  Николай Слатински
  09.10.2008 год.

Отговор

Съдържанието на това поле е поверително и няма да бъде показвано публично.
CAPTCHA
Този въпрос се изисква за спам превенция.
          _____       _   ____          
__ _ | ___| __| | | _ \ _ __
/ _` | | |_ / _` | | | | | | '_ \
| (_| | | _| | (_| | | |_| | | |_) |
\__, | |_| \__,_| |____/ | .__/
|_| |_|
Въведете показаните ASCII символи с цифри и малки или големи букви на латиница.